Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (17)

16.
Цената на един Лечител

На другата сутрин Ханани се събуди озверяла от глад. Сърбеше я цялото тяло и неудържимо й се ходеше по нужда. По време на пътя от Гуджааре свикна да се оправя както може в тези примитивни условия, но си спомняше с копнеж уютните помещения и удобни гърнета в Хетава, които така улесняваха задоволяването на всекидневните нужди. Тя нямаше представа от банбарските порядки в това отношение, но ето че се налагаше да попита.

Седна в постелята и огледа голямата пуста шатра, която й бяха отредили предната вечер. Карис, гуджаареец горе-долу на възрастта на Мни-ини, който каза, че прислужва на Принца, й бе връчил тъничка постелка за спане и й бе наредил да не се шляе самичка из банбарския лагер. На нея и през ум не й минаваше подобна мисъл, но какво да прави сега, в негово отсъствие? Схваната от лежане, тя се надигна, отиде до входа на шатрата и надникна навън.

Малцина бяха станали толкова рано. Забеляза пред няколкото шатри отвъд пътеката някакъв слаб мъж с източни черти да готви. Усети аромат на печено и от по-близо. Излезе от шатрата и се огледа. Карис печеше месо на шиш, клекнал край огнище, разположено в средата на кръга, очертан от шатрите на Хендет, Мни-ини, нейната и още една — вероятно на Принца.

Потреперила от утринния хлад, Ханани пристъпи в кръга и се поклони на Карис.

— Добро утро, господарю. Споходиха ли те приятни сънища нощес?

Той се сепна, като чу гласа, но на лицето му се изписа задоволство.

— Никога не помня сънища, малка Лечителко — отвърна бившият генерал. Не се усмихна, но у него имаше нещо, което много й напомняше за Мни-ини. Тя мигом се усети в свои води. — Хетава ме отхвърли като безнадежден случай, преди да съм видял дори третото си наводнение.

Ханани се усмихна и клекна край огъня, макар с това да притисна болезнено мехура си.

— Бих могла да ти помогна с готвенето, ако искаш — започна тя, — но преди това ще те помоля да ме насочиш за някои неща от всекидневието тук.

Мъжът кимна, сякаш бе очаквал това.

— Облеклото, знам. Не можеш да се мотаеш наоколо в този вид.

Ханани погледна сконфузено дрехите си. Носеше обичайната униформа — огърлица от червен халцедон, червена препаска, превръзка на гърдите.

— Какво му има на облеклото ми?

— Тукашните жени обличат повече неща от гуджаарейските и не носят мъжки дрехи.

— Положението ми на Слуга на Хананджа…

— За мен е ясно — прекъсна я Карис с бегла усмивка, — но не и за банбарци. Жена, която се облича като мъж, следва да очаква отношение като към мъж. А силните мъже тук обиждат и дори убиват по-слабите, без кой знае какви последици. Тези хора не вярват в мира и покоя като нас. Имай го предвид.

Тя въздъхна.

— Добре. Ще си облека официалната роба. Но преди това: къде бих могла да се облекча? А и баня? Вече от… няколко дни… — Тя се сви от срам.

Карис я погледна изненадан. След това се разсмя, макар в смеха му да прозвуча нотка на копнеж.

— Беше време, когато и аз се притеснявах заради няколко пропуснати бани. Както и да е. Засега ще те заведа долу. Другарят ти дали има намерение да стане по някое време?

— Да — каза Мни-ини, заобиколил своята шатра. Изглеждаше замаян и схванат също като Ханани, но кимна любезно към двамата. — Върху пясъка и чакъла на идване се спеше по-добре, по-меки са от гола скала. Гостоприемството на тия хора търпи много сериозна критика.

— Нали не са ви убили още — сви рамене Карис и Мни-ини се усмихна. Но Ханани бе сигурна, че го бе казал абсолютно сериозно. Карис остави шиша малко встрани от огъня, издърпа глинените чинии, които бе сложил да се топлят, и стана. — Елате с мен.

Поведе ги към стълбата, която бяха изкачили предния ден. Тук момичето забрави напълно пикочния си мехур, защото слизането бе много, много по-страшно от изкачването. Справи се със затворени очи, вкопчена с все сила в стълбата, като се мъчеше да не обръща внимание на ледения утринен ветрец, който галеше гърба й, докато търси с крак поредното стъпало. Донякъде помагаше нескончаемият низ ругатни от устата на Мни-ини, който отвличаше малко вниманието й през целия път до долу.

Най-сетне стъпиха на твърда земя, без да пострадат — ако не се смятаха похабените нерви, и Карис ги заведе в малка горичка доста далеч от реката, където бе изкопана прилична отходна яма. Нея използваха робите на племето, поясни той, без да се разпростира върху възможностите за по-висшестоящите. После им показа — веднага след първия завой на каньона — тревиста поляна, където се бе образувал плитък вир.

— Има още един оттатък — съобщи той, като сочеше към близкия хълм с впит в Ханани поглед — за тебе.

— Ще си стоя при наставника — отвърна тя. Мни-ини вече се бе съблякъл и натопил и Ханани започна да прави същото. Карис бе изумен. Обърна светкавично гръб на момичето. Тя се зачуди на тази реакция, докато влизаше във водата, понесла и дрехите си, за да ги изпере. Нали бе гуджаареец, в края на краищата? В тяхната страна нямаше нищо нередно мъже и жени да се появяват голи на обществени места. Особено в жегите. А това си бе чисто и просто баня — нищо еротично. Но щом излезе от водата и приседна върху един камък да среше косите си с пръсти, докато дрехите й изсъхнат, Карис издаде някакъв звук, който силно наподобяваше раздразнение, и потъна между дърветата.

Мни-ини седна до нея и отправи поглед подире му. Влажна и свободна от обичайната плитка, косата му представляваше бъркотия от мазни на вид кичури, обилно прошарени с бяло. Приключила със своите коси, Ханани мина зад гърба му, за да оправи неговите валма.

— Струва ми се, Ханани — започна наставникът, докато тя се занимаваше с това, — че трябва пак да станеш жена.

Тя спря за момент с ръце до китките в косата му, и се запита дали това не е някаква шега.

— Цикълът на моята плодовитост този месец вече мина, Братко, но съм напълно сигурна, че все още съм жена.

— Не напълно — каза той. — Ние умишлено те насочвахме в друга посока, карахме те да се обличаш като нас, да живееш като нас в Хетава. Това бе необходимо, за да станеш една от нас — и за да те възприемат някои от нас. Но тук, струва ми се, трябва да правиш тъкмо обратното.

Разтревожена, Ханани продължи да разресва с пръсти косите му. Винаги се бе чувствала жена, каквото и да означаваше това. Животът й като Слуга на Хананджа бе за нея естествен и правилен — това не означаваше ли, че е подходящ за нея? Подходящ за една жена? При това никога не й бе пречило да се облича като мъж или да я наричат „господарю“ при официални случаи, защото тези неща я правеха Слуга на Хананджа в очите на нейните братя и на хората. Без мъжките одеяния…

„… така и не ще познае женствеността…“

… дали щеше да може въобще да бъде Слуга занапред?

Ръцете й се разтрепериха в косите на Мни-ини.

Разбрал погрешно нейното мълчание, наставникът въздъхна.

— Да ми бе казал проклетият Ниджири какво е намислил. Не мога да повярвам, че ни изложи на такава опасност. — Посегна през рамо и хвана ръката на Ханани. — Ще направя, каквото ми е по силите, за да те защитя. Но искам да разбереш едно — каквото и да се случи, и двамата сме длъжни на всяка цена да оцелеем и да се върнем в Гуджааре.

Тези приказки за оцеляване я разстроиха.

— Бирник Ниджири не би ни оставил сред тези хора, ако допускаше, че могат да ни сторят зло, Братко.

Мни-ини отвърна със стоманен глас:

— Бирник Ниджири би сторил точно това, ако е в услуга на неговите цели. За един Бирник смъртта е просто друга форма на покой. Те не разсъждават като Лечители, не го забравяй. Чуй ме. — Той стисна ръката й. — Ти не си беззащитна, Ханани. Дори тук и сега. Сетила си се и сама, нали? Повечето чираци стигат до този извод горе-долу на твоя етап от развитие. Който лекува, може със същата лекота и да вреди. Техниката е една и съща. Различни са само намерението и резултатът.

Тя се дръпна от него, още по-разстроена, когато осъзна смисъла на чутото. Та той бе неин наставник, неин брат, баща във всяко отношение, освен по кръв. Винаги я бе учил да различава доброто от злото. А сега… Това противоречи на всичко, което бе учила. Стори й се толкова нередно, че не намери думи да го изрази.

— Ами к-к-клетвата, Братко? Ние н-никога н-не бива да вършим зло.

— Ако някой поиска да ти причини зло, по-добре го изпревари, Ханани, проклет да бъда! — Обърна се да я погледне в лицето. Когато тя опита да отклони очи, той отново стисна ръката й. — Не може да има покой без сигурност. Точно заради това Гуджааре поддържа армия. И точно заради това аз ти казвам, заповядвам ти да се браниш, ако се стигне дотам. Твой дълг е да лекуваш нуждаещите се, но не ще го изпълниш, ако те убие някой дивак или пък някой покварен от собствения ни народ. — Наставникът се намръщи срещу скалите, а Ханани със закъснение разбра, че има предвид Принца. — Обещай ми, че ще направиш всичко, каквото е необходимо, за да оцелееш.

Шумолене на клонки оповести завръщането на Карис и спаси Ханани от необходимостта да отговори. И двамата се изправиха. Мни-ини прибра на бърза ръка косите си, а Ханани посегна за дрехите. Бяха си мокри, но щяха да изсъхнат бързо — слънцето изгряваше.

Докато двамата се обличаха, Карис гледаше настрани.

— Господарката Хендет е будна и желае да те види.

Ханани замръзна с прехвърлена през рамо ръка, докато превързваше гърдите си. Мни-ини си взе препаската и попита:

— Да не се е случило нещо?

— Не, просто иска да те види. Теб — добави той, осмелил се да погледне Ханани в очите. — Не двамата.

Ханани примигна от изненада, но когато погледна Мни-ини, той само кимна. Дооблякоха се в мълчание и последваха Карис към лагера.

Когато стигнаха шатрата на Хендет, той почука по опънатата кожа и завря глава вътре, след като оттам се чу реч. Размени няколко думи, пак се появи на входа и даде знак на Ханани да влезе.

Вътре миризмата на болест започваше да отслабва. Хендет седеше изправена сред възглавниците, а скутът й и килимите около нея бяха затрупани със свитъци. Когато Ханани влезе, тя не я погледна — очите й пробягваха по колонка нумерали. Обзета от внезапно вълнение, Ханани спря върху килима по средата на шатрата и зачака. Не знаеше дали да седне или остане права.

— Седни — проговори за нейно огромно облекчение Хендет. Тя коленичи, както бе правила много пъти по време на урок в Залата на Лечителите.

Като нави свитъка, който бе чела, Хендет най-накрая отправи към нея продължителен и замислен поглед. Сега ясно пролича, че е била красавица на младини, защото тази красота бе оставила неизличими следи — изящна шия, грациозно издължени черти, макар и много изпити от болестта. Също толкова ясно пролича и друго — Принцът бе наследил своя нрав именно от нея. Върху обърнатото към Ханани лице се четеше познатата студенина.

— Значи в Хетава са приели жена — започна тя. — За да угодят на Кисуа, предполагам?

Момичето сведе поглед.

— Да, господарке.

— Такова падение… Би трябвало да съм доволна. Достойна мъст за стореното на моя съпруг. — Хендет въздъхна и погледна Ханани, която не съумя да прикрие достатъчно бързо своя гняв. Но за нейна изненада, Хендет изведнъж стана любезна. — Извини ме, те са ти като семейство. Занапред няма да кажа лоша дума за тях пред теб.

Ханани се подвоуми, смръщи още повече вежди и най-накрая изтърси първата мисъл, която й бе дошла в главата:

— По-добре да чуя думите на глас, вместо да не чувам нищо, но да виждам всички тези мисли в очите ти.

Хендет я изгледа дълго и мълчаливо, преди да промълви:

— Добре. Ще си говорим откровено една на друга. — Остави свитъка настрана и я повика с ръка. След миг колебание Ханани приближи и коленичи до постелята на възрастната жена.

Хендет протегна ръка и докосна огърлицата, опипа червените камъчета.

— Ти си чирак. Срамота… ако беше пълноправен Лечител, това щяха да бъдат рубини, а не прости халцедони.

— Има ли значение, господарке?

— Трябва ти богатство. При банбарците стойността на жената зависи от зестрата, която ще й даде нейната майка. А тя на свой ред зависи от богатствата, които въпросната майка е успяла да натрупа от разумна търговия през целия си живот. Мъжът може да забогатее от плячка или като прилъже богата жена да се омъжи за него и влезе по такъв начин в заможно семейство. Но за жената пътят е един — разум и хитрост. — Тя пусна огърлицата на Ханани и хвана брадичката й, като започна да обръща лицето й в различни посоки.

Момичето изтърпя този оглед с известна неприязън — спомни си, че Сестра Ахманат бе направила същото. Какво искаха да видят на лицето й тези хора? Нямаше да е зле, ако някой път й кажеха.

— Аз не съм банбарска жена — възпротиви се Ханани, като се мъчеше да запази безизразен тон. — Аз съм Слуга на Богинята и не притежавам нищо друго, освен дарбата, която Тя ми е дала, и уменията, на които съм научена от моите братя.

— За това говоря. Не забравяй да вземаш прилично възнаграждение, когато лекуваш, момиче. С човеколюбие не ще спечелиш уважението на това племе.

Ханани се дръпна от пръстите на жената, неспособна да скрива повече обидата си.

— Аз не искам да ми плащат за уменията.

Хендет сякаш се развесели.

— А кой е платил за тая хубава червена препаска, дето я носиш?

Ханани трепна и погледна инстинктивно надолу. Въпросната дреха се спускаше леко провиснала като камбана около коленете й — винаги й бе била малко голяма.

— Боята е скъпа — продължи Хендет, — особено този наситен тъмен оттенък, внася се от Изтока. Знам, защото моят съпруг Еникет ми купи подобна красота, когато беше жив — малцина гуджаарейци можеха да си я позволят. Хетава обаче издокарва всичките си десетки Лечители в дрехи за цяло малко състояние. Как става тая работа, питам аз?

Ханани опипа меката тъкан на предната част на препаската, замислена по въпрос, който никога не й бе идвал наум.

— Д-дарения — отвърна несигурно тя. — Виждала съм много приносители в нишите на Хетава, които питат дали храмът няма нужда от някаква работа, или пък носят пари, храна, стоки…

— Достатъчно много, за да се купят боя за препаската и халцедон за огърлицата ти? За храната, която си яла през всичките години, за постелята ти, за майсторите, които са построили резервоари и канали за всекидневната ти баня? — Хендет поклати глава. — Аристократите плащат…

— С това е приключено! — Ханани стисна плата на препаската с две ръце. — Бирниците прочистиха Хетава от всички, които търгуваха със сънна кръв.

Хендет изпусна дълга, уморена въздишка и хвана носа си с два пръста. Току-що бе измъкната от лапите на смъртоносна болест и Ханани знаеше, че трябва да я накара да млъкне и си отдъхне. Но не намери сили да проговори и Хендет отново се съсредоточи върху нея.

— Банбарци нямат богове — продължи тя след известно време. — Знаеш ли това? Или по-точно, кланят се с еднакво усърдие на всички богове — и на нито един по-специално. Чувала съм, че се молят на Хананджа, кълнат се в бога на смъртта Ширлоа, призовават с танци нощните духове на Ватсване. Виждала съм ги да изгарят приношения към предците си, да се прекланят пред животински богове, а от време на време се боядисват на ивици като Сънната. Мислиш ли, че са неверни на всички тия богове?

Ханани се взря втренчено в нея, а вътрешно цялата трепереше. Хендет я погледна и тихо се разсмя. Не злостно, а със съжаление и от това я заболя още по-силно.

— Банбарци боготворят онова, което е сътворило света във всяка негова форма на проявление. Но не боготворят хора. Или по-точно, смятат, че хората са си хора — дори онези, които се провъзгласяват за светци. Понякога се питам дали тия варвари не са прави. Те поне не се самозаблуждават.

— Никой не ме е заблуждавал — заяви упорито Ханани.

— Нямало е нужда. Ти вярваш безусловно, а това стига. — Съжалението й премина в раздразнение. Тя поклати неодобрително глава при нейното упорство. — Мисли, Чирак-Лечител, мисли. Какво става с всички онези благородници, които вече са станали зависими от сънна кръв? Те не могат да престанат, защото ще полудеят и ще умрат. Сънната кръв предлага наслада, много по-силна от тази на тимбалина и по-неустоима от тази на всяко вино. Ако тези, които я искат, могат да си я позволят, защо да ги отпраща твоят Хетава?

Ханани я гледаше, неспособна да проговори, неспособна да мисли от сковаващия съзнанието й ужас. Но зад него се прокрадваше и срамът от собствената й наивност. Толкова бе очевидно. Би трябвало да се сети сама.

— Хетава е голямо добро за Гуджааре — продължи Хендет, вече по-меко. — Без него болни и сираци ще останат лишени от грижа, а по-голямата част от народа ни ще тъне в невежество като народите на други страни — неграмотност, суеверия и по-лошо. Самият живот у нас е станал по-дълъг и здравословен, благодарение на магията на жреците. Затова Гуджааре не придиря много-много на Хетава за тия дребни шмекерии, при положение че вашите Супериори не престъпват границите на приличието. Точно затова, глупаво момиче, трябва да искаш от банбарци да ти плащат. Винаги са ти плащали за работата, независимо дали го осъзнаваш, или не. — Хендет сви рамене. — Впрочем, постъпи както желаеш. Аз казах, каквото имах да кажа.

— Благодаря ти — отвърна Ханани по-скоро по навик, отколкото водена от нещо друго. Много й бе трудно да не мрази Хендет в този момент.

А тя наклони глава и се усмихна тънко, навярно усетила тази скрита омраза.

— Пък ако искаш още един съвет, продай тая твоя огърлица.

Ханани едва не подскочи и хвана инстинктивно огърлицата в шепа.

— Да я продам?

— Ще ти трябват куп неща. Прилично облекло, нощно гърне, свястно легло. Не си ли гладна? Тук никой не яде безплатно. Дай я на Карис и му кажи да я занесе на Нефри. Той ще ти води сметките, а и ще плати добре. Кажи на наставника си да стори същото. Дала съм ви шатри от моето имущество — в очите на племето тази постъпка означава, че ви признавам за роднини. Това ще ги принуди да се отнасят с известно уважение към вас, стига да не ги обидите с нещо.

„Обещай ми, че ще направиш всичко, каквото е необходимо, за да оцелееш.“ Ханани опипа камъчетата на огърлицата и сведе глава, намразила себе си заради самата мисъл да последва съвета на Хендет. Но пък тя познаваше добре този народ, а момичето — не.

— Защо? — попита на глас. — Защо ни помагаш, след като толкова много мразиш Хетава?

Хендет се усмихна.

— Защото сте съюзници на моя син. И защото аз също съм правила компромиси в името на оцеляването и на неговото бъдеще. — Изгледа Ханани от глава до пети и добави: — А и защото, независимо от всичко, изпитвам голямо удоволствие да видя жена в Хетава. А сега си върви — имам много работа.

Ханани послушно се изправи. След миг колебание склони глава към Хендет. Тя направи същото в царствен израз на благоволение. Момичето си тръгна с вряща от въпроси глава.