Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (48)

47.
Слуга на покоя

Когато Хетава на Ина-Карек се оформи около нея, Ханани не остана изненадана от фигурата на Ниджири, който я очакваше.

— Здравей, Бирник.

Той изправи снага и се обърна към нея от пиедестала, където се бе молил. Вгледа се в лицето й за миг.

— Значи си решила.

Тя кимна и приближи, за да застане пред него. В съня бе облечена с одеяния на Лечител. Посегна да свали рубинената огърлица. Протегна я към него и след един безкраен миг Ниджири я пое безмълвно от ръката й.

— Мога да я върна и в будния свят… — започна тя.

— Не е нужно. Сънят е по-важен. — Огърлицата изчезна от ръцете му. — Съжалявам, Ханани, през ум не ми е минавало, че изпитанието ще ти навлече такива неприятности.

Бръчките по лицето на Ниджири бяха станали по-дълбоки, очите — по-стари от последния път, когато бе споделяла сън с него. Казали й бяха за смъртта на Бирник Рабанех. В будния свят щеше да запази тези мисли за себе си, но в съня нямаше смисъл.

— И ти пострада не по-малко, Бирник.

Той не си даде труд да отрича.

— Ще намериш ли покой с него?

— Покой? С Ванахомен? — При друга обстановка щеше да се изсмее. — Не. Не знам. Може би. Усещам се празна, Бирник, и не знам как бих могла да запълня тази празнота. Сънната кръв… — Тя поклати глава. Не намери точните думи, за да обясни, но усещаше с инстинктивна сигурност, че тя не може да й помогне.

Ниджири въздъхна примирен.

— Времето и приятелите ще я запълнят, Ханани. Обаче… — Той отклони поглед. — Загубата няма да избледнее. Не напълно. При мен поне е така.

За огромна изненада на Ханани в тези слова имаше утеха. Неизвестно защо мисълта, че обичаните хора все така ще й липсват, помогна. Бе… не приятно, а справедливо да осъзнае, че загубата на нейната вяра ще остави траен белег.

Ханани обърна лице към бронзовите двери в отдалечения край на Залата. Ниджири се отдръпна от статуята и двамата тръгнаха заедно по пътеката между колоните.

— С Инму започнахме да срещаме души, зареяни из пространството между будния свят и сънищата — каза той. — Повечето не си спомнят съвсем ясно кои са — споделянето на сънища със Стихийния сънуващ им е дошло много. Но са достатъчно запазени за изпращане в Ина-Карек, където да останат във вечен покой.

Тя затаи дъх и замръзна на място.

— Мни-ини? Даюхотем?

— Още не. Но е само въпрос на време.

Тя затвори очи, усетила люти сълзи под клепачите, а и как огромната празнота у нея се свива мъничко. Все едно някой бе запалил там фенер. Само малък топлик в иначе непрогледна тъмнина, но и то бе повече от нищо.

— Бих искала да ги видя отново.

Той не отговори. Обичайно бе жалеещите да се утешават с думите, че един ден ще срещнат своите обичани в Ина-Карек. Само че Ина-Карек бе безкраят. Ханани би могла да търси множество животи подред, без да открие и една душа — да не говорим за две. Мълчанието на Ниджири се наричаше откровеност и тя му бе благодарна за това.

Но и надеждата бе откровеност. Докато бе жива, можеше да сънува — а тъй като е жена, щеше да продължи търсенето и след смъртта. И тя си обеща, че непременно ще ги види отново някой ден.

— Благодаря ти, Бирник — промълви Ханани.

Той склони глава.

— Ще продължиш ли да лекуваш?

— Бих се радвала. Обичам да помагам на хората. Само че Супериорът е прав — никой няма нужда от моите умения в Гуджааре. Хетава осигурява всичко, от което се нуждае народът.

— Светът не свършва с Гуджааре — каза загадъчно Ниджири и замълча. Стигнали бяха бронзовите двери, които тук, в Ина-Карек, не извеждаха към стълбище и площад, а към твърдо и лишено от форми пространство — изцяло от светлина. Обратният път към будния свят.

— Мни-ини те е обучил добре — промълви той. — Така че ще се доверим на твоята преценка по този и други въпроси. Само гледай да не учиш твоя Принц на още магия, ако решиш да го задържиш. Разумно бе да му покажеш как да се поддържа в равновесие, но не му стига самодисциплина, за да се заеме с по-високи нива на наркомансия. След всички усилия, които му посветихме, би било истински срам и позор да го загубим от недоглеждане.

Ханани сведе поглед в израз на съгласие.

— Така е, Бирник.

Ниджири кимна и взе ръцете й в своите.

— Ти винаги ще си останеш от Хетава, Ханани. Дали ще служиш по нашия начин или по твой собствен, ние си оставаме братя. Моля те, не ни забравяй.

Ханани се усмихна. Подтикната от необясним вътрешен порив, пристъпи напред и го прегърна. Той потръпна цял от смайване — никой не прегръщаше Бирник, но накрая се отпусна, поклати глава и я прегърна на свой ред.

— Очевидно е — промълви развеселено жрецът в косите й, — че трябва да се посъветваме със Сестрите относно правилното възпитание на жени, преди да направим втори опит.

— Очевидно е — съгласи се Ханани и затвори очи. — Сбогом, Бирник.

Когато ги отвори в Хона-Карек, тя остана дълги часове будна в обятията на Ванахомен.

 

 

Един от банбарските воини се съгласи да отведе Ханани до Мерик-рен-аферу. Очаквала бе Унте да се опъне, но за нейна изненада той прие почти всичките й условия. По-късно щеше да спомене това пред Хендет, която също предпочете засега да остане с Банбара.

— Те са варвари — каза Хендет и сви рамене. — Ние сме забравили в голяма степен какво значи да вземаш трудни решения, а те не са.

— Ами… ти? — попита Ханани с известно неудобство. Беше изоставила сина й, в края на краищата. Не знаеше какво мисли другата жена по този повод.

— Налагало ми се е да вземам по-трудни решения, отколкото можеш да си представиш — отвърна Хендет и си тръгна.

По нейно настояване издигнаха специално за Ханани отделен лагер върху една тераса в самия край на каньона, който бе разположен достатъчно ниско, за да не я плаши. При отворените най-сетне за тях богати пазари на Гуджааре — плюс парите, плащани на бойните дружини от Ванахомен за охрана, племето реши да пропусне тазгодишната миграция към западните земи. За Ханани това означаваше, че може да разчита на неговата подкрепа и закрила поне още една година.

Срещу стойността на рубинената огърлица се сдоби с прекрасна шатра и изобилие от провизии, а също и с редовна седмична връзка с Гуджааре по един банбарски ловец. Янаса и другите жени от племето също я навестяваха често, понякога придружени от още гости — дете с навехнат гръб, жена с окапваща коса, мъж с притеснителен генитален проблем. Ханани ги отпращаше излекувани, за да дойдат нови на тяхно място. Започнаха да прииждат банбарци от други племена, които, по изрична уговорка на лечителката с Унте, бяха винаги добре дошли в Мерик-рен-аферу, независимо от политическите отношения със съответното племе в дадения момент. Нейната неголяма тераса бе суверенна територия в земите на Юсир, с по-висш статут дори от този на аншератите на останалите жени. Никой, поел към него под флага на примирието, не можеше да бъде нападан — дори ако принадлежи към враждебно на Юсир племе. Само за шадуните не можа да се разбере с Унте, но това не значеше, че се бе отказала от намерението да го придума.

В замяна на закрилата и подкрепата Ханани лекуваше юсирите безплатно, така че дори най-бедните можеха да разчитат на нейните услуги. Не след дълго започнаха да я посещават едва ли не всекидневно. Даже Унте дойде веднъж — според собствените му думи да провери как я кара екзотичният трофей на неговото племе, а тя за всеки случай го лиши от болките в коленете, преди да си тръгне.

Янаса най-накрая успя да я прикотка към по-близки отношения с Юсир, въпреки страховете на Ханани, че това може да разклати нейните позиции на неутрален съюзник, а не член на племето. Но не можеше иначе, понеже пустинните нощи бяха дълги и студени, а Ниджири се оказа прав — чуждото присъствие помагаше да позабравиш мъката. И така, тя започна да участва в племенните празненства и ритуали и дори взе едно момиченце — същото, което бе излекувала от треска преди време — за нещо като чирак. Детето не го биваше много-много в сънуването и никога нямаше да овладее друго в магията, освен най-елементарните сънни техники като добавка към основното лечение с билки или нож. При все това, беше й много приятно отново да се заеме с нечие обучение.

По настояване на Янаса Ханани дори опита с един младеж, който на няколко пъти се бе натискал да й носи разни неща. Бе по-млад от нея, свенлив и със заекване много по-лошо от нейното. Не криеше, че я харесва. И тя го хареса, а поканата й да остане за през нощта го прати на седмото небе. Оказа се грешка. Техниката му бе напълно задоволителна — направи го с видим ентусиазъм, но след това у нея не се появи желание за втори път. Което направи разочарованието му още по-болезнено и за двамата. Почти щеше да се хване наново с него, когато проумя, че би било проява на неуважение. Момчето заслужаваше любовница, която наистина го иска.

И когато реши най-сетне да приложи тези разсъждения и към себе си, тя стигна до идеята да изпрати свитък в Гуджааре още по следващия вестоносец. Няколко четиридневия по-късно — почти година, след като го бе напуснала — в Мерик-рен-аферу пристигна Ванахомен.

 

 

Той не се развика. Не поиска обяснения. По-късно Ханани щеше да научи, че зад всичко това стоят Хендет, Унте, Янаса и Езак. Всички те бяха отказали до го заведат до лагера й, ако не обещае да се държи прилично. Той не бе достатъчно ядосан, за да обяви война и на шестте племена, макар да обмисли и тази възможност.

И сега седеше до Ханани върху ръба на терасата — двамата клатеха крака от трийсетина стъпки височина. Той блестеше в неотразимо великолепие с диадема от лапис, везани ръкавици до лактите и дълга до земята брокатена мантия. Тя носеше обикновена бежова роба, която я караше да се чувства като неугледна квачка край неговото пищно оперение.

Но гостът не преставаше да я наблюдава. Ханани не разбираше какво означава това.

— Съжалявам — каза тя най-накрая.

Той въздъхна.

— Бях много припрян и напорист. Аз трябва да моля за прошка.

Това я изненада, понеже не бе очаквала от него да се извинява въобще, особено точно по този повод. Ванахомен се навъси при вида на зяпналата й уста, а тя извърна лице, за да скрие усмивката си. Едва сега разбра колко й липсва мусенето му.

— Подозирах, че си тук — обади се той, след като Ханани се успокои. — Къде другаде би могла да отидеш? Но не дойдох, защото бях сърдит.

— Обяснимо е.

— И защото се надявах някой ден да се върнеш при мен.

Тя заби поглед в сандалите си, разлюлени над пропастта.

— Както и сторих, поне отчасти.

— Каква точно част от мене искаш? — И той се обърна към нея с резервирано и надменно изражение, но без да скрива напълно банбарската си същност. Напрежението му пролича от втренчения поглед, прикован в нейното лице, а също и от силата, с която стискаше ръба на скалата до побеляване на кокалчетата.

— Аз… искам отново да ти бъда любовница — отвърна тя, усетила как бузите й пламват. — И приятел. Може би повече. Ако ме желаеш.

Напрегнатото му изражение бе болезнено за гледане.

— Зависи — отвърна Принца. — Обичаш ли ме?

Тя кимна и видя как чертите му се отпускат.

— Ти бе част от онази празнота в мен. Отначало не го разбирах, понеже тя бе толкова огромна. Но Бирник Ниджири се оказа прав — времето и приятелите я запълниха донякъде, и сега съзнавам, че с теб ми е по-добре, отколкото без теб.

Върху челюстта му потръпна мускулче.

— Щом е така, настоявам да се омъжиш за мен. — Видял изненадания поглед на Ханани, той вирна още по-високо брадичка. Забравила бе неговия инат. — Не ми е ясно защо, Ханани, но искам да бъда обвързан с теб.

Тя едва не се усмихна, но моментът бе твърде важен.

— Готова съм, макар да нямам никаква представа от брака. Не е ли редно най-напред да се запозная с останалите ти съпруги? Ако не за друго, поне да съм сигурна, че няма да си оскубем косите.

— Не съм се женил.

Ханани се намръщи. Цяла година бе минала от освобождаването на Гуджааре, а всеки Принц си имаше врагове.

— Не е ли малко… хм… безотговорно за един Принц на Залеза да остава без съпруги? Без наследници?

— Аз вече имам син от моя плът и кръв, имам си и жена, която ме обича и ме иска, но и двамата са луди за връзване — бягат в пустинята, щом поискам да ги прилаская. Да бях някой по-малко самоуверен, можех сериозно да се обезпокоя.

Ханани наведе глава, за да скрие усмивката си. Ванахомен най-после се поотпусна. Докосна ръката й, положена върху неговото бедро и прокара длан надолу по глезена й, като дръпна полите. Тя се изчерви, разбрала какво търси — гривната от слонова кост, която все още носеше. Видът й явно го удовлетвори, защото затвори очи и въздъхна облекчено.

— Недей да бягаш пак от мене, Ханани — почти прошепна той.

Тя покри с длан неговата.

— Няма.

— И ще станеш моя първа съпруга?

— Аз… — Предложението я стресна. Забравила бе, че той няма други съпруги. — Първа? Но аз не съм от висша каста. Нямам важни връзки и познанства. Голямото ми според банбарските представи богатство е нищожно в очите на гуджаарейци…

— Не ме интересува.

— Но…

— Жено, не ме интересува. Но ако това те успокоява, простолюдието ще се зарадва на една първа съпруга — жена от народа. Ясно ще им покаже, че не съм забравил кой ми е помогнал да взема властта. Такъв брак би могъл да символизира възстановяване на отношенията между Хетава и Залеза. — Замълча нетърпеливо. — Е, какъв е твоят отговор?

Ханани загуби дар слово. В гърлото й застина буца, но не от мъка, и тя кимна. Принцът изпусна продължителна тежка въздишка и последната следа от напрежение освободи тялото му.

— Тогава ще разпоредя да подготвят сватбата. Ако може по-чевръсто, да не вземеш да се отметнеш. И с много вино, та банбарци да вдигнат всичко на главата си, като ги знам какви са. А може би две сватби — една за града, за да могат да дойдат хората от Хетава, и една тук… — Той млъкна замислен. — След това къде би искала да живееш — в Яна-ян или в Ките-ян?

Ханани бе изненадана от лекотата на този избор. А може би изглеждаше лесен само в сравнение с останалите.

— Там настанявай другите си съпруги. Аз оставам тук като лечител на Банбара.

— Оставаш тук като… — Той я зяпна, неповярвал на ушите си. — Една първа съпруга на Принц не може да си цапа ръцете с труд.

— Една първа съпруга на Принц, която е родена на село и отгледана в Хетава, и която е приятел на Банбара, ще намери естествено удовлетворение в труд за полза на хората и в името на Богинята. Това няма ли също така да зарадва простолюдието?

— Ами ако поискам да си до мене, за да не сънувам кошмари?

Тя сви рамене.

— Тогава ела тук. Пътят не е по-дълъг, отколкото до Ките-ян, нали? Само дето ще трябва да минеш без прислуга — мястото ми не стига за втора шатра…

Той изпъшка достатъчно силно, за да се чуе и в другия край на каньона.

— Демони и сенки, ти наистина си най-шантавата жена, която съм срещал! Пълно безумие е да те искам.

— Радвам се, че е така — отвърна тя много тихо. Ванахомен я погледна и гневът му се изпари. Отново взе ръката й, а тя не възрази.

Двамата загледаха мълчешком как сенките върху червените стени на Мерик-рен-аферу се издължават. Подходящо спокоен преход към началото на един нов живот. После Ханани се изправи и подаде ръка на Ванахомен. Отначало той я погледна накриво раздразнен, но после я пое и се остави да му помогне.

Докато и последният светлик избледняваше на небосклона Ханани го поведе към шатрата си, където Принцът я притисна силно към себе си, а тишината стана още по-дълбока. На Хананджа й стана приятно, тъй като даже най-незначителният акт на покой е благослов за целия свят.