Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (47)

46.
Принц на Залеза

Когато Ванахомен отвори очи, светът пак се бе променил.

— Здравей, Принце. — Познат глас, макар и не непременно желан. Ванахомен погледна в негова посока, за да съзре наведения над него Бирник Ниджири.

— Вана! — Ванахомен примигна. От другата му страна бе седнал Езак. Видял, че се събужда, той мигом скочи на крака.

Като се понадигна с усилие, Ванахомен установи, че е схванат от болка и толкова уморен, все едно не е спал въобще. Разтърка лице и съобрази със закъснение, че би трябвало да е ранен. Но не усещаше болка нито в гърдите, ни в бедрото. Опипа се и разбра, че раните са зараснали — останали бяха само окървавени дупки по банбарските му одежди.

— Ханани — проговори Ниджири. — Тя те излекува, докато те спасяваше от Стихийния сънуващ. Как се чувстваш?

— Уморен — отвърна Ванахомен. Можеше да спи цяла седмица. — Гладен.

— Ние храни тебе — обеща бързо Езак на развален гуджаарейски. — Или ти храни нас — вече богат цар.

Ванахомен се огледа. През многоъгълните прозорци и широко отворените бронзови двери в Залата на Благослова нахлуваха слънчеви лъчи и цветни дъги. Легнал бе на една от няколкото лечебни пейки, поставени върху пиедестала в нозете на Богинята. Зад Бирника и Езак видя много народ — собствените му хора, смесени с гуджаарейските си съюзници, със Сестри и Слуги на Хананджа. Лезанем бе потънала в разговор с един Учител, Дети-ара се беше навел и говореше със сина си. Нямаше и помен от кисуатски войници. Нямаше ги и носилките, върху които лежаха преди спящите.

— Ти спал цяла нощ до деня — обади се Езак, дошъл вече на себе си. — Ние мисли фу атат кисуатци отровили теб, жрец вика не. Вика ти взет от магия.

— Така е — отвърна навъсен Ванахомен. Спомените му бяха смътни, неясни. Ако го бяха учили да помни сънища, може би щеше да извлече нещо смислено от тях, но сега в съзнанието му се мяркаха само червенина и гадости. И едно… уплашено дете? Нещо, свързано с Бирници?

Хвърли поглед към Бирник Ниджири и едва сега забеляза, че и той изглежда смъртно уморен. Имаше нещо много особено в държанието на този мъж, което отначало го озадачи — докато не си спомни колко много хора бяха умрели. Включително Карис. И тогава проумя настроението на жреца.

— Може и нищо да не си спомниш — отбеляза Ниджири. — Дори за ония от нас, които сме отгледани в Хетава, не всичко случило се насън може да бъде обяснено на дневна светлина. Достатъчно е това, че кошмарната зараза е отстранена, а Гуджааре — поне в съня си — е вече в безопасност.

Спомените в главата на Ванахомен наподобяваха утринна роса — когато дойде окончателно на себе си, се изпариха съвсем. Разтърси глава, за да я избистри, а после се изправи предпазливо на крака. Усети замайване, което премина бързо.

— Спящите се укротиха, докато вие с Ханани сте се борили със Стихийния сънуващ — продължи Ниджири, като се надигна заедно с него. — Не се пробудиха, но престанаха да умират. Усетихме, че нещо се е променило. Малко след това започнаха да се събуждат. Така разбрахме, че сте победили.

Малко след това… А за него сякаш бяха минали години.

— Ами кисуатците? — попита той, докато се протягаше, за да отпусне схванатото си тяло.

— Напуснаха града призори. Такива бяха условията на капитулацията, които им наложихме.

Това вече съвсем разбуди Ванахомен.

— Капитулация!

Един от жреците наблизо, старец, потънал в разговор с облечен в черно жрец-воин, се извърна усмихнат към Ванахомен.

— Безусловна при това — каза му той. — Чух, че напуснали Яна-ян доста чевръсто, което, подозирам, е резултат от започналото струпване на огромна разярена тълпа жители пред портите.

Ванахомен погледна изпитателно Езак. Банбарецът, който бе успял да проследи разговора, сви рамене.

— Нямахме възможност да изстреляме и една стрела — обясни той на хакти. — Дадохме жертви главно, когато те заловиха, но общо взето — много по-малко от очакваните. И ранените са вече излекувани. Ако ни беше казал, че става толкова лесно, отдавна да ти бяхме върнали града.

„Нищо лесно няма в тая работа“ — каза си Ванахомен наум. Но Езак, разбира се, не беше гуджаареец — за него си беше лесно.

Обърна се към Бирника:

— Това не бе войната, която виждах в плановете си — каза му. — Подготвен бях за бойни колесници и копия… но сънни демони и магия? — Той поклати глава.

— Богинята ни възлага онзи товар, който сме най-добре подготвени да понесем — каза Бирникът. — Той невинаги е очакваният от нас.

— От тук нататък ти предстоят купища съвсем обикновени тегоби, Принце — намеси се старецът, който приближи пейката и потупа дружески Ванахомен по рамото, макар той да не го бе виждал никога. — Можеш да започнеш с тези. — И повика с ръка две от децата на Хетава. Всяко от тях носеше завит в парче плат предмет. Ако се съди по формата, единият бе нещо като дълъг прът. А другият… Ванахомен затаи дъх от трепетно предчувствие, преди да го е видял. Момчето застана пред него и с помощта на другарчето си разви предмета. Показаха се червени и жълти пластини от слонова кост. Ореола на Залязващото Слънце!

— Прибрахме го в нашите хранилища, когато кисуатците завзеха града — заговори старецът с тих глас, докато Ванахомен поемаше с благоговение Ореола. Вдигна го към светлината, учуден от неговия блясък — много по-силен, отколкото в собствените му спомени. — Ако желаеш, можеш да вземеш единия от тия младежи, да го носи край тебе, докато се прибираш в Яна-ян.

Да премине през града с Ореола зад себе си… Ванахомен преглътна с усилие събралата се в гърлото му топка и кимна мълком към момчето, което грейна в усмивка и мигом се зае да помага на другия при разопаковането на жезъла.

— Много нещо трябва да се свърши, за да влезе отново Гуджааре в правия път — промълви Ванахомен, когато си върна дар слово. — С благодарност бих приел подкрепата на Хетава. Също така на жина и шуна, и на моите съюзници от Банбара.

Обърна поглед към събраните върху пиедестала хора и нервна болка го прободе в сърцето, когато се увери, че всички отправени към него погледи са изпълнени с очакване. Но Ванахомен умееше да успокоява нервите си мигновено.

— Ще имаш, разбира се, подкрепата на Хетава — обеща старецът и Ванахомен най-сетне разбра, че е Супериорът.

— Също и на шуна — обади се Дети-ара, като вдигна сина си на ръце, за да гледа. — Не мога да говоря от името на жина, но…

— Аз пък мога — намеси се Лезанем, явно засегната, че подобна идея въобще минава през главата на Дети-ара. — Ние вече сме се заклели да подкрепяме родословието на Залеза. Макар че някои условия тук трябва да се обсъдят.

Тя го погледна многозначително и Ванахомен склони глава, за да покаже, че е схванал. Май щеше да се наложи да сподели в по-голяма степен властта с аристократите, а също така и с военни и търговци. Дотолкова не би имал нищо против, но ако тя си въобразяваше, че ще се примири с положението на марионетка, то най-добре бе да се готви за нова война.

„Може би трябва да се оженя за нея — това би трябвало да й затвори устата.“

— Значи сега аз съм военен предводител? — попита Езак на хакти и се протегна безгрижно.

Ванахомен го погледна, неспособен да отсъди дали да се ядоса или засмее на тази наглост.

— Това зависи от Унте.

— Е, да, ама той не ме харесва.

— Ще те препоръчам — отвърна Ванахомен, — ако задържиш за осмодневие или две хората си тук като охрана на моя дворец. Трябват ми доверени воини, ако случайно някому хрумне да ми прати наемни убийци.

Езак светна начаса.

— Не ми се е случвало да убия наемен убиец! Много ли ще са?

— Да се надяваме, че не ще посмеят да си покажат носа наблизо при такова множество безпощадни варварски воини.

Езак въздъхна.

— Мисля, че можем да поостанем. Унте няма да възрази, тъй като жените ще започнат да пристигат в най-скоро време за търговия с новите ни партньори. Те сигурно ще искат поне част от нас да се навъртат наоколо за всеки случай, макар че, откровено казано, твоите хора изглеждат много доволни от присъствието ни. Жените надали ще има от какво да се опасяват. — Той млъкна, загледан в някакъв жина, който минаваше наблизо с гологърдо слугинче по петите. Всички банбарски воини зяпнаха в същата посока. Ванахомен си помисли, че трябва да им обясни някои неща относно гуджаарейските порядки. — А като говорим за радост, няма ли да има празненство?

— По-нататък — отвърна Ванахомен и се обърна към Супериора, но не можа да избегне погледа на Бирника. — Най-напред ще оплачем мъртвите, а след това идва ред на живите. Всяко нещо с времето си. Това повеляват редът и покоят, нали?

Бирникът кимна безмълвно.

— Точно така — потвърди Супериора.

— Да започваме тогава — каза Ванахомен.

И макар никой да не го аплодира, в атмосферата на Залата настъпи осезаема промяна. Ванахомен забеляза въодушевление, изписано върху множество лица на хора, поели отново всекидневните си задължения или готови да започнат дългия и труден път към възстановяване на цял един народ. Езак отправи към Ванахомен самодоволен поздрав и слезе от пиедестала, навярно за да говори с останалите военни предводители. Бирникът се стопи в тълпата по обичая на себеподобните си. Но когато и Супериорът понечи да си тръгне, Ванахомен отпусна ръка върху рамото му, за да го спре.

— Всяко нещо с времето си, Супериор — каза той тихо и го доближи. — Какво става с Чирак-Лечител Ханани?

Супериорът веднага доби официален вид.

— Добре е — каза той. — Събуди се часове преди теб и ни каза какво е станало в селенията на сънищата. Ако желаеш, мога да й предам твоето сбогом…

— Сам ще го направя, благодаря.

Супериорът се подвоуми видимо разтревожен.

— Тя ни разказа всичко за смъртта на Мни-ини — започна бавно той, — както и за другите… хм… неща, които са се случили в пустинята. Доколкото разбирам, създала се е някаква… хм… близост… Вашите чувства… — Пое си дълбоко въздух и тръсна глава за завършек. — Ние сме нейното семейство, Принце. Най-добре ще е да не се виждате повече.

Единствено домашното възпитание, получено от майка му, попречи на Ванахомен да отговори както подобава. Със съжаление си даде сметка, че отново трябва да се учи на такт и въздържание — грубият език, който му служеше толкова добре сред Банбара в пустинята, не вършеше работа в Гуджааре.

— Ако тя е решила така, добре, ще се примиря — отговори Принцът с почтителен тон, овладял доколкото може непривичните за него слова. — Та затова ще отида при нея още сега — да го чуя от собствените й уста.

Супериорът видимо се вкисна, но накрая въздъхна примирено.

— Ела с мен — каза той и Ванахомен го последва във вътрешността на Хетава.

 

 

Върху плочите в двора лежаха неколкостотин трупа. Жертви на кошмара, загинали в бунта кисуатци и гуджаарейци, паднали в битката за Хетава Пазители и… Карис. Супериорът се задържа на почтително разстояние, когато Ванахомен отиде при стария си другар и кимна за поздрав към една Сестра на Хананджа, която приготвяше тялото за кремация. Само че онзи Карис, когато бе познавал, отдавна не бе в това тяло и Ванахомен си тръгна почти веднага.

Ханани бе коленичила сред труповете. Личеше, че е будна от доста време, което бе използвала за баня и преобличане в одеянията на Хетава, с които я видя за първи път — макар и с някои допълнения, които Ванахомен веднага забеляза. Косата й бе разпусната по банбарски. Украсена с мъниста кожена лента не позволяваше на дебелите пясъчни къдрици да падат върху лицето. Към въглена около очите, използван от всеки гуджаареец против силния блясък на слънцето, бе добавила лека кафеникава помада за устни, която отиваше много на естествения й тен. Над най-обикновените удобни сандали се виждаше гривната от слонова кост.

Но огърлицата, която красеше шията и раменете й, бе нанизана с няколко десетки мънички полирани рубина, вместо с халцедоновите топчета отпреди.

Преглътнал от внезапно неудобство, Ванахомен спря и се прокашля. Отначало помисли, че не го е чула, но тя проговори:

— Бирниците отсъдиха, че не съм покварена.

И ето, той си спомни със закъснение уговорката, която постигна с нея в своето отчаяно желание да я върне към Хона-Карек и живота. През ум не му бе минало, че може да поиска присъдата си, преди да се е събудил. Проклета, упорита жена… Но той се зарадва — повече, отколкото би могъл да изрази с думи, — че са я оставили жива.

— Много добре — каза Ванахомен. — Защото ти не си покварена.

— Така казват. — Тя въздъхна и погали лицето на мъртвеца пред себе си. — Но вече убих цяла четворка.

Думите й съвсем озадачиха Ванахомен, докато не погледна малкото измършавяло телце, около което се суетеше Ханани, и не позна умиротвореното сега лице.

— Милосърдието не е убийство — каза той. — Ти бе благослов за това дете, Ханани. Погледни я само — край на мъките й. Няма съмнение, че такава е била волята на Богинята.

— И какво ще рече това? — Ханани го погледна. Тя не плачеше, но безутешният й поглед бе болезнено познат, пълен сега с умора, по-голяма и от онази в собственото му сърце. Ванахомен се свъси. Супериорът бе казал, че ще се погрижат за нея. Защо тогава я бяха оставили тук, сред труповете, да завижда на тяхната орис, така жадувана от нея? — Смъртта на Даю бе нещастен случай, но не мога да си я простя — продължи тя. — На Мни-ини — също. Азима — чиста поквара, каквото щат да разправят Бирниците. Същото сторих и с това дете… в съня. И защо след толкова прегрешения ме правят пълноправен Лечител? Защо, след като помолих за напътствие, получих това? — Тя посочи тялото на Стихийния сънуващ.

Ванахомен въздъхна. Ето го и доказателство, че той не е никакъв Бирник, без значение колко силен дар за сънуване притежаваше — нито една утешителна дума не изникна в главата му. А пък тук, насред Хетава, не можеше да я вземе в обятията си, както би сторил другаде. Не и с тази жреческа огърлица около шията — също като кървав нашийник.

— Не се чувствам Лечител, Принце. — Тя се извърна да погледне тялото. — Вече сама не знам каква съм.

Не можеше да понесе страданията й. Бесен бе на нейните висшестоящи или Спътници, или който там бе уредил тая малка сценка, защото вече му стана ясно, че всичко е заради него. Предупреждаваха го, че не му е по силите да облекчи нейната болка. Нараняваха я, за да го прогонят.

Той приклекна до нея и хвана ръката й в своите ръце.

— Махни се от това място.

Тя примигна от изненада.

— Какво?

— Момичето е мъртво и така трябваше да стане. Понякога покоят налага подобни действия. Ако искаш, приеми го, ако не искаш — недей, само не стой тук, за да се самообвиняваш. Ела.

Задърпа ръката й, докато Ханани се изправи, а после я поведе към Залата на Благослова. Само че Супериорът предвидливо цъфна пред тях, отправил смръщен поглед към сключените им ръце.

— Принце, Лечител Ханани си има задължения…

— Знам — отвърна Ванахомен. — И те са да се грижи за живите, а не за мъртъвците. Аз я водя там, където наистина е нужна.

Супериорът загуби ума и дума.

— Къде? — попита Ханани.

— Всеки мъж, жена и дете в този град току-що излиза от битка.

— Ами, да дойдат тук тогава — обади се Супериорът с неумолим тон. — Послушниците и Сестрите са из града, за да приберат пострадалите, които не са в състояние да вървят, а Пазителите отговарят за онези, които се противят на мира. Ще се погрижим за всички, доколкото можем — затова тя е нужна именно тук…

— Но вие не сте й нужни. — Ванахомен осъзна гнева в собствения си глас и разбра, че не е голям дипломат, но вече не даваше и пет пари за това. — Какво ще направите? Ще я налеете догоре със сънна кръв, за да я набутате в някоя килия, докато престане да плаче? Това въобще не й трябва!

— Ти смяташ, че знаеш по-добре от всички какво й трябва — опъна се Супериорът също толкова разгорещено, но без да повишава тон. — Ние ще…

— Стига. — Ханани проговори по-тихо и от двамата, но мрачното отвращение в тона й ги сряза като ругатня. — Това няма никакъв смисъл. Супериор, моля за няколко дни почивка. Ясно ми е, че всеки Лечител е крайно необходим, но… — Тя поклати глава. — В дадения момент не мога да бъда от полза никому.

Супериорът бе хванат натясно.

— Това… ъ-ъ-ъ… не е много редно, обаче… макар да ми се струва… ъ-ъ-ъ… уместно… и все пак…

— Благодаря — прекъсна го Ханани с невъобразима грубост. Измъкнала ръка от Ванахомен, тя се отдалечи към Залата на Благослова. Смаян не по-малко от него, Ванахомен размени със Супериора объркан поглед.

Пред самия праг на Залата Ханани спря и се обърна назад.

— Принце?

Ванахомен не успя да пребори една самодоволна усмивка. Кимна доста прилично към Супериора и забърза след Ханани.

 

 

Той яздеше към Яна-ян, а зад гърба му носеха на друг кон Ореола. Пред себе си държеше Ханани. Карис и Хендет несъмнено щяха да осъдят тази демонстрация. С нея не само навираше в очите на цяла Гуджааре факта, че Ханани му е любовница — боговете знаеха как ще реагират на това в Хетава, щом научат, — но като показваше благоволение към нея, вредеше сам на себе си. След неговото завръщане всяко благородно или заможно семейство в града щеше да се опита да лови риба в мътна вода, устремено към политически съюз. Изборът на първа съпруга би могъл сериозно да укрепи нестабилното му все още управление, не можеше да храни повече никакви илюзии относно Тианет. Но коя друга високопоставена жена с подходящи връзки щеше да приеме доброволно положението на първа съпруга, след като Принцът така открито парадираше с фаворитката си?

Докато яздеха по широките улици на града с армията и съюзниците подире си, а Ванахомен кимаше към събраните да го приветстват шумно или да плачат от умиление тълпи, Ханани май за първи път не се обезпокои за приличието. Облегната върху гърдите му, тя бе отпуснала глава на неговото рамо с отворени, но невиждащи заради някакъв вътрешен смут очи. Ванахомен не знаеше дали неговата близост й носи известна утеха, или не.

Лицата на прислуга и придворни в Яна-ян бяха приветливи — и в огромната си част познати от дните на неговото юношество. Явно кисуатците не се бяха оказали глупави дотам, че да се набъркат в работата на този толкова важен и компетентен апарат. Така че Ванахомен имаше възможността да им повери без притеснения грижите за Ханани, като поръча да се отнасят към нея като към първа съпруга. Притесни го обаче обстоятелството, че тя не погледна назад, когато я отвеждаха.

Следващите часове прекара в срещи за уреждане на най-неотложните въпроси на града, както и за създаване на основните структури в своето управление. Безусловно необходима, но изтощителна работа — Сънната Луна бе показала цялото си прорязано от четири ленти лице, докато дойде време да се оттегли в покоите, които още дълги месеци щеше да смята за бащините си. Слугите там го изкъпаха и разтриха с благовония, разпуснаха чорлавите му плитки и ги сплетоха наново в дебело въже, отнесоха някъде банбарските му дрехи, окачиха му златна огърлица и го облякоха в препаска от толкова фина тъкан, че почти не усети допира й до кожата си.

Именно в това състояние — с усещането, че е гол и чужд сам на себе си, изтощен и необяснимо защо самотен, той се отправи към Ханани.

Тя лежеше свита на кълбо сред възглавниците на огромното му кръгло легло. Прислугата се бе погрижила и за нея — банбарската лента за коса бе заменена от златна диадема, украсена с тигрово око, облечена бе в плисирана ленена мантия, която прилепваше по тялото и бе твърде, твърде светла за нейната бледа кожа. Никога напълно облечена жена не го бе възбуждала толкова силно.

Но той сдържа желанието си, когато приближи леглото, защото инстинктът му на воин подсказа, че ако сега подходи недодялано, ще я загуби завинаги. Изведнъж осъзна колко важно е да я задържи.

Легна до нея и зачака. Както се надяваше, Ханани обърна лице към него. Едва сега забеляза, че не е свалила рубинената огърлица на Лечител.

— Поздравления — каза той, като посочи с брадичка огърлицата. Беше жест, повече лишен от елегантност и непринуденост, отколкото бе редно, но му се стори глупаво да симулира отношение, каквото не изпитва.

Тя кимна едва-едва.

— Мни-ини-брат щеше да се гордее. — Тя посегна към току-що сплетената му коса. — Също както баща ти щеше да е горд с теб.

Не можа да устои — хвана ръката й, погали я и целуна дланта, за да утоли мъничко неистовия копнеж. За негово голямо удоволствие меланхолията освободи за миг нейния поглед — но само за миг.

— Не знам какво да направя — каза тя. — Хетава… Днес седях в Залата на Лечителите и се чувствах като натрапник. Прекарала съм там по-голямата част от своя живот, а вече не съм си у дома.

Ванахомен се насили да каже:

— Може би ще отшуми с времето.

— Не. Не мисля, че ще отшуми. — Тя преглътна с усилие. Очевидно не й достигаха думи. — Аз все така обичам Богинята. Мисля, че ще заобичам и лечението… след време. Но да се върна към стария начин на живот… Нямам вече тази сила, Принце. Не и след всичко, което загубих. И без да знам какво… бих могла да получа в замяна.

И Ванахомен щеше да подскочи до тавана от радост, когато очите му срещнаха нейните, защото само миг по-рано тя бе погледнала настрани.

Но лека полека. Толкова много искаше от нея, а отношенията им бяха така крехки.

— Остани тук и вземи решение — каза той. — Четиридневие, осмодневие, сезон, година. Колкото ти решиш. Моли се по цял ден в градината, ако искаш. — „И всяка нощ с мен.“ — Тук нищо няма да те притеснява.

Тя се навъси.

— Няма да злоупотребявам с гостоприемството ти…

Принцът докосна устните й, за да замълчи, както бе сторила някога с него тя.

— Както сама ми напомни, ние не сме банбарци — каза Ванахомен. — А Гуджааре е освободена от кисуатците. Вече можем да станем отново цивилизован народ и да се държим мило един към другиго без кауза или очакване на отплата.

Тя отговори на усмивката му, макар и само за миг. Принцът се притесни от променливото й настроение. Ханани отърка лице в ръката му и се притисна до него, търсеше утеха и уют. Той я взе в обятията си, наслади се на топлия й аромат, изпълнен от желание да останат в това положение цяла нощ. Но Ханани вдигна лице и потърси устните му. Езикът й бе с вкус на сладостно желание.

Само полека, напомни си Ванахомен, а тялото му мигом забрави всичката си умора. Но преди да се заеме с бавно прелъстяване, както си бе наумил, тя рязко се отдръпна.

— Аз не те обичам, Принце — каза Ханани с притеснен вид. — Не го ли разбираш? Иска ми се, но някаква част от мен се опъва. Напоследък загубих всички, които обичах. По-лесно е да не те обичам — по-безопасно е.

Силно разочарован, Ванахомен се подпря на лакът, за да обмисли положението. В известен смисъл трябваше да се очаква. Тя се бе любила с него по средата на траур, за да облекчи сърцето си. Дали щеше въобще да го пожелае при други обстоятелства? Невъзможно бе да се каже. Будният свят не бе като сънните селения — нямаше как да се оформя със силата на човешката воля. Можеш само да приемеш или отхвърлиш онова, което ти се предлага.

А той не желаеше да я отхвърля. Ако не друго, поне това бе ясно като бял ден.

— Няма да се преструвам, че ми е приятно — каза той. Но още докато го изричаше, постави длан върху корема й. — Достатъчно суетен съм, за да поискам любовта на всяка жена, с която лягам. Но аз съм Принц — любовта не е безусловна необходимост. — Подвоуми се. — И ми се струва, че ти дължа откровеност. Имах намерение да се оженя за тебе. Опитът с Янаса ме научи, че не е особено разумно да правиш прибързано предложение на жена, преди да са уредени някои неща. — Престори се на дълбоко замислен. — Бих могъл да изчакам… може би… едно четиридневие.

С удоволствие видя усмивката й да се завръща.

— Веднъж ми каза, че за мен си нищо. Искам да знаеш, че това… не е истина. Ти си моят приятел Ванахомен. Един от малцината, които съм приемала като такива. — Тя въздъхна. — Може би точно тук се корени отчасти проблемът, Принце. Не знам как се поддържа приятелство. Не знам как се става любовница — за съпруга да не говорим. Не знам какво искам.

Той се наведе и целуна широкото й чело.

— Ами тогава остани, докато научиш.

Тя не отговори веднага и това го разтревожи.

— Ти ще искаш деца. — Ханани доби строг вид. — Ако ще ме вземаш за съпруга.

— Разбира се. От теб ще стане чудесна майка… — И той замлъкна, видял израза на лицето й.

— Ние не можем да имаме деца, Принце — каза тя. — Дарбата за сънуване е въпрос на шанс. Волята на Богинята не може да се предвиди. Но аз вече ти казах, че имаш дарба за Бирник, а никога не се е раждало дете на Бирник и Лечител. И никога не бива да се ражда. В най-добрия случай бихме укрепили дарбата, която се предава по твоя линия — а това е опасна перспектива сама по себе си. А в най-лошия… ние двамата можем да създадем нов Стихиен сънуващ.

Тези думи накараха Ванахомен да онемее за цяла минута. Той седна в леглото до такава степен объркан, че не можеше да подреди мислите си.

Ханани въздъхна тежко и също седна, опряна в него. Дъхът й гъделичкаше кожата на врата му.

— Съжалявам, но не умея да лъжа, Принце. Може би така постъпват истинските любовници, но аз съм само тази, която съм.

Зарадва ли го това? Тя би могла преспокойно да си замълчи, да ляга с него години наред, все едно е безплодна. Човешкото тяло бе неин занаят — напълно по силите й бе да предотврати всяко нещо, което не желае да стане. По-добре бе да знае истината, нали?

И все пак, тя не го обичаше. Не желаеше семето му, за да зачене. Не й трябваха богатствата му, защото можеше да се върне в Хетава, не се нуждаеше от неговата сила, защото си имаше предостатъчно собствена. Какво тогава му оставаше да предложи? Не бе свикнал да изпада в подобна безизходица.

— Ако искаш да се махна… — започна тя.

— Не искам.

— Принце…

Той се обърна и отново легна до нея, отстрани с ласка къдриците от лицето й на селско момиче и се запита какво му става. Дали отказът на Янаса не го накара да желае толкова силно тази жена? Или лъжовността на Тианет? Или неоспоримият факт, че вероятността да обича останалите си жени, които ще вземе само по задължение, е съвършено нищожна? Жадуваше да има поне една, с която да се обичат взаимно. Това не бе чак толкова невъзможно — баща му бе срещнал такава съпруга в лицето на майка му. Но очевидно неговото сърце бе избрало точно тази жена.

Затова каза:

— За нищо помежду ни не съм сигурен, Ханани, освен за едно: не искам да си отиваш.

Притеснението се отля от лицето й и тя се отпусна.

— Благодаря ти. — Сега се притисна към него и сложи ръка върху неговата. Сякаш харесваше тази ръка повече от всяка друга негова част. Остави я да разтвори пръстите му и погали дланта му с палец. Когато я поднесе към устните си за целувка, рубините от огърлицата изтракаха и той осъзна, че е сигурен в още едно нещо.

Пое дълбоко дъх.

— Виж какво, дали ще имаме деца или не е въпрос на твоята лечителска преценка — започна той, като потърси с пръсти рубинената огърлица. Бяха красиви, висококачествени рубини, несъмнено съперници на скъпоценните камъни, които бе виждал в съкровищницата на двореца. Най-после бе получила заслужена оценка в Хетава. — Ще накарам слугите да донесат нужните предпазни средства, ако предпочиташ да не хабиш магия за целта или няма други начини да си доставяме удоволствие. Но аз искам теб, Ханани, не Хетава. Избери мен или недей — ще приема всяко твое решение. Но поне направи този избор между тях и мен.

Тя опипа огърлицата дълбоко замислена. Не беше честно да иска такова нещо от нея и той го знаеше. За нея Хетава бе нещо повече от символ на властта в Гуджааре — той бе нейното семейство. Но Ханани го погледна с ясни очи — каквото и да бе решението, тя го бе вече взела.

Когато седна, за да свали огърлицата, Принцът едва успя да прикрие триумфа си. Дотолкова поне му стигна умът. И все пак, не можа да удържи една усмивка, докато Ханани я полагаше внимателно отстрани, преди да легне до него.

— Дала съм Й достатъчно — каза тя и вирна брадичка. В тона прозвуча металическа нотка на решителност. — На всички съм дала достатъчно. Време е да взема нещо за себе си.

И Ванахомен опита да й даде, каквото искаше. След като я докосна, започна с бавни движения, остави й време да размисли, готов всеки миг да се отдръпне. Но тя само въздъхна, когато погали меката й плът, а щом се намести готов между краката й, издаде звук на задоволство, който щеше да се повтаря занапред в най-сладките му сънища.

И той се съедини с нея, предпазливо, с благоговение, защото не са ли жените богини? Не пожали усилия, за да й достави удоволствие, дори докато задоволяваше себе си, с ясното съзнание, че този би могъл да е едничкият начин да я спечели. Когато най-буйните пламъци се поуталожиха, изглеждаше удовлетворена. Предпазливо, запомнил недоволството на Янаса, той я взе в обятия и най-накрая си позволи да отдъхне.

А когато на сутринта се събуди, от Ханани нямаше и следа.