Метаданни
Данни
- Серия
- Сънната кръв (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Shadowed Sun, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Павел Главусанов, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Нора К. Джемисин
Заглавие: Засенчено слънце
Преводач: Павел Главусанов
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: печатна база Сиела
Излязла от печат: 26.10.2015 г.
Отговорен редактор: Мирослав Александров
Редактор на издателството: Вида Делчева
Художник: Дамян Дамянов
Коректор: Станимир Цветков
ISBN: 978-954-28-1887-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2576
История
- —Добавяне
3.
Изпитанието на девойката
Тианет, дъщеря на Инсурет, девица от кастата шуна, бе истинска легенда в Гуджааре. Поети и певци създаваха химни в нейна прослава, скулптури и художници използваха образа й за най-съвършените си творения. Който бе разговарял с нея, знаеше, че умът и грацията й съответстват на нейната физическа красота, а и никой не би могъл да оспори факта, че домакинството тръгна по вода, откакто нейната майка й повери част от управлението. С нейно участие семейните инвестиции биваха винаги добре пресметнати и доходни. Някои — главно поразени от любов глупаци, но не само те — разправяха шепнешком, че божествените предци на шуна са се преродили в съвършенството й.
Случи се така, че в началото на третата жътва през десетата година от кисуатската окупация слух с колосално значение плъзна из средите на висшите касти — че господарката Тианет най-накрая си търси съпруг. Никой не бе очаквал подобна издръжливост от нейна страна — макар момичетата от шуна да се омъжваха само в единични случаи съвсем рано като простолюдието, все пак минаха четири наводнения, откакто навърши шестнайсет и стана пълнолетна. Предвид природните й дадености и бъдещото й богатство — шуна също като кисуатците наследяваха по майчина линия, на практика бе гарантирано, че още на следващото обществено събитие ще се стекат всички заслужаващи внимание женихи от двете земи. В такова се превърна погребението на господаря Канвер, братовчед на нейния баща.
По традиция погребалният обред се извърши в дома на най-близкия жив роднина, за да прерасне в празненство, продължило от изгрева на Луната до залеза й. В грубо противоречие с обичая обаче, не майката домакинства на приема, а самата Тианет — прекалено тежка отговорност за млада девица, а също и ужасен скандал. Шуна не пренебрегваха традициите. Старейшините на кастата несъмнено щяха да й изпратят писмено мъмрене, а тя несъмнено щеше да ги почете с визита на покаяние, преди да продължи да си прави каквото поиска.
Тианет се стараеше да се движи с грациозно достолепие сред събраните гости, като следеше чашите им да са пълни, а разговорите да не секват. Но най-вече внимаваше за мъжки погледи, които през цялата вечер често-често се стрелваха към нея от различни посоки. По настояване на баща си бе облякла най-съблазнителната рокля, ушита от фин, почти прозирен лен. Нейните майсторски скроени дипли и плисета подчертаваха всяка извивка на възхитителното й тяло. На мъжете им потичаха лиги при вида на свободно полюляващите се под полупрозрачната тъкан гърди. Погледите им галеха меката заобленост на корема, мъчеха се да проучат по-добре тъмния триъгълник отдолу. Тианет забеляза неколцина да заговарят баща й с приглушени и напрегнати гласове, като поглеждаха непрекъснато към нея. Но в хода на тези разговори бащата само кимаше любезно, а усмивката му ставаше все по-широка при всяко следващо предложение, сякаш то се отнасяше лично за него, а не за дъщеря му Тианет.
— Сигурно ти е много досадно — заговори я белокос мъж, докато му пълнеше чашата. Тя вдигна поглед към усмихнатото лице. Изненада я не самата усмивка — мила, между другото — а липсата на похот в нея.
— Не чак дотам, любезни ми господарю — отвърна тя. Един слуга й подаде нова гарафа с вино. Тя кимна в знак на благодарност и замени с нея своята почти изпразнена. — Голяма чест е за мен да почета смъртта на толкова изтъкната личност.
— М-м-да. Канвер бе последният от истински ревностните пазители на традицията. Гуджааре загуби един герой. — Мъжът отпи от виното и остана неподвижен за миг, за да му се наслади. Вдигна одобрително вежди. — Южняшко е, нали? Невероятно.
Тианет склони глава.
— Даропалмско от Ситисвая. Изключително вино, трудно се намира, но баща ми има много приятели търговци от Кисуа.
— Колко удобно. В днешно време голяма част от аристокрацията е изпаднала в немилост пред нашите повелители. — Той замълча за втора глътка, като притвори очи от удоволствие. — Но разбрах, че баща ти бил на нож с Канвер преди неговата смърт. А той не бе в немилост, нали?
Тианет хвърли кос поглед към мъжа и се запита накъде ли бие. Явно се домогваше до информация, но след като не знаеше общественото му положение, не можеше да разбере защо. С кожа, кафява като орехово дърво, нито светъл, нито тъмен, той имаше по-скоро вид на човек от средните касти, отколкото на благородник. Но как би попаднал в списъка на гостите, ако бе такъв? Човек на изкуството може би. А и облеклото му — проста роба от бяло хеке — й се стори напълно неуместно сред изисканите премени на всички останали. Но така или иначе, той нямаше да е тук, ако не заемаше важно място в обществото на Гуджааре. Тианет знаеше, че баща й не би допуснал подобно нещо.
Отговори му предпазливо:
— Канвер ни бе роднина, любезни господарю.
— Да, разбира се. Не можеш да говориш лошо за него пред непознат. Прости любопитството ми. — Замълча и я дари с още една от своите особени мили усмивки. — Между другото, няма защо да ме наричаш господарю.
И в този момент тя прозря истината.
— Ти си от Хетава.
Мъжът повдигна вежди и се засмя.
— Е, постави ме на място! През последните години съм свикнал да ме разпознават навсякъде.
Значи не беше прост Слуга от Храма. В израз на молба за прошка, Тианет направи дълбок поклон над две ръце.
— Грешката е моя. Често съм си мислила, че животът в тази зеленина, в лукса на нашето имение, държи цялото ни семейство настрани от важните събития и хора в града…
Супериорът на Хетава, водач на култа към Хананджа за всяко кралство, което Я почита, веднага поклати глава.
— Ти си превъзходна домакиня, господарке Тианет, особено с оглед обстоятелствата. Как е майка ти?
— Почива си, Супериор.
— Научих, че напоследък боледува. — Той огледа присъстващите, а после се надвеси над нея така непохватно, че всеки от гостите наоколо го забеляза. — Не допускам, че реномето на баща ти ще пострада от едно посещение на Лечител, нали? — попита с тих глас. — Хроничните заболявания често се лекуват без затруднения. А и може да се направи дискретно.
Тианет го удостои със студен поглед, за да предотврати по-нататъшно упорство.
— Ние сме шуна, Супериор.
Той изправи снага с въздишка.
— Е, поне му кажи за моето предложение. Няма да бъде първият шуна, нарушил тихомълком традицията.
— Ще му предам. — Баща й също бе отправил поглед към тях през помещението. Тя склони още веднъж глава към мъжа и понечи да си тръгне. — Приятна вечер, Супериор…
— Почакай. — Той още веднъж огледа напрегнато и прекалено очебийно залата. Този път Тианет настръхна вътрешно, почти усетила бащиния поглед като тръпка по гръбнака. — Я ми кажи, дъще на Инсурет, чула ли си нещо за това как точно е умрял Канвер?
Ах. Слугата на Хананджа можеше и да не проявява интерес към жени, но това изобщо не се отнасяше до тайните. Дори сънната кръв не можеше да изличи любопитството.
— Умря в съня си, Супериор — отвърна девойката. Усмивката й го накара да се дръпне със смръщено от смущение лице. Тъкмо заради това тя не се усмихваше често. — Както би желал всеки добър и верен следовник на Хананджа.
Тя побърза да се отдалечи, преди да й е задал други неудобни въпроси и да я е вкарал в по-голяма беля. Макар че, докато наливаше чашата на друг от гостите, мярна студеното изражение на своя баща и си каза, че май е вече късно да се тревожи.
Известно време след това и последната цветна ивица от Сънната Луна се скри зад хоризонта, за да остави върху небосвода само мъничката Будна Луна и по-малките слънца. Изпълнили повелите на традицията, гостите започнаха да се разотиват един по един. Тианет пое грижата за онези от тях, на които не им се прибираше в града или в собствените им имения — насочваше ги към помещенията за гости, докато баща й се сбогуваше с останалите. Приближи я един от слугите, за да прошепне, че майка й се нуждае от помощ.
Тианет хвърли поглед към баща си, който бе потънал в разговор с двама други високопоставени шуна. После кимна на слугата и се упъти към северната стая.
Когато спря пред дебелата входна завеса и поздрави с жест застаналите от двете страни слуги, откъм вътрешността й не се чуваше никакъв шум.
— Мамо? Мога ли да вляза?
Отговор не последва, но тя и не очакваше. Мина през завесата, за да завари стаята зад нея в пълен безпорядък — навсякъде се валяха дрехи и възглавници, съдържанието на преобърнат дървен сандък бе разпиляно по пода, а един от килимите — събран край отсрещната стена. Извитата като подкова седалка край прозореца, използвана обикновено от майка й, лежеше на една страна. Сред целия хаос стоеше като вдървена самата тя, стиснала в юмрук дървена фигурка на Хананджа и заковала поглед в някаква далечна точка отвъд прозореца. Не реагира при влизането на дъщеря си.
Тианет се наведе да вдигне една възглавница.
— Остави я — обади се Инсурет. Дъщерята остави възглавницата.
Попита с нисък глас:
— Да ти донеса ли нещо?
В профил усмивката на майка й бе остра като образа на зимна луна.
— Баща си, след като приключиш с него.
— Той е с гостите, мамо.
Инсурет я погледна през рамо.
— А ти си дошла да видиш дали нямам нужда от нещо? Каква примерна дъщеря си само. Дано и ти имаш същата един ден.
Тианет не отговори. Чакаше. Обикновено гледаше да не си тръгва, преди Инсурет да я освободи. Добрата дъщеря прави каквото каже майка й.
— Той няма ли да пусне и сестра ти на приема? — Усмивката на Инсурет стана отровна. — При толкова шум и светлина сигурно няма опасност.
— Тантуфи е в селската къща, мамо. — Което бе добре известно на Инсурет.
— Да, да. Още една моя добра щерка. — Погледът на Инсурет внезапно помътня. Усмивката угасна. — Такива добри деца.
Никакъв смисъл нямаше от подобни разговори. Тианет въздъхна и се извърна да си ходи.
— Слугите ще почистят сутринта, ако позволиш. Лека нощ, мамо, покой…
Статуйката на Хананджа удари стената точно над главата й и се строши на две. Тианет спря.
— Да не си посмяла никога да ми пожелаваш покой! — изръмжа Инсурет. — Змия такава. Мазна курва. Да не чувам думата покой от твоите уста в мое присъствие. Ясно ли е?
Тианет приклекна, за да събере парчетата от статуята — остави ги върху близка полица, а след това скръсти ръце и сведе глава в манофлексия като молба за прошка към Богинята.
— Да, мамо. Лека нощ.
Докато излизаше, майка й не обели и дума.
Отвън я чакаше баща й. Момичето потърси някакви признаци на гняв по лицето му, но той се бе вторачил с изтощен израз в завесата към стаята на Инсурет.
— Добре се справи — отбеляза мъжът.
Тианет кимна. Невъзможно бе човек да се справи добре с Инсурет, но при всеки провал съществуваха някакви степени.
— Оправиха ли се всички гости?
— Да. — Той кимна към слугите на пост и подаде ръка на дъщеря си, която, разбира се, не я отблъсна. Поведе я към нейната стая. — Какво искаше Супериорът?
— Да узнае как е умрял Канвер, татко.
— И какво му каза?
— Че нашият благороден братовчед е починал в съня си.
Той се засмя и погали ръката й.
— Добро момиче. Тази вечер събрах куп комплименти по твой адрес.
Видяла го в добро настроение, тя се осмели да попита:
— И каква част от тях бяха придружени от предложения за женитба?
Той се усмихна.
— Четири само тази вечер. Добре върви, а? Ще има и други, след като се приберат по домовете и преценят хубавичко дали са достойни за тебе. Ще позадържа неколцина на въдицата известно време, но ти не бери грижа. — Отново погали ръката й. — Няма да те дам на някой жалък чиновник или търговец. Имам по-добър кандидат наум.
Някой благородник от Кисуа? Това се зачуди Тианет, но прояви благоразумието да не попита. Така би проявила интерес, желание да се махне оттук. Каквото, естествено, не би било възможно да изпитва.
Завиха зад ъгъла и поеха по коридора към нейната спалня.
— Супериорът предложи да изпрати при мама някой Лечител — каза тя. Може би чутото щеше да завладее съзнанието му. — Напомних му, че това е против обичаите ни.
Бащата изпръхтя.
— Той е глупак. Виж, предшественикът му… знаеше си работата. Може би заради това го и убиха Бирниците. В наше време Хетава дава мило и драго да изглежда безобиден, безопасен за кисуатците и всички останали… — Стигнаха прага на Тианет. Той се извърна към нея и хвана бузата й в шепа. — Стига вече политика. Уморена ли си?
Тя пусна принудена усмивка с надежда да го смути, както успяваше да смути с нея толкова други хора.
— Много, татко, след тази дълга вечер.
— Разбирам. — Той се усмихна и дръпна завесата пред нея, за да може да влезе в стаята си. — Ще бъдем бързи… и тихи, та да не събудим някого от нашите гости. Нали?
За един кратък миг я обзе порив да изпищи. Къщата бе пълна с народ — един писък щеше да събуди всички. Дали и Супериорът бе останал за нощувка? Ако обвинеше баща си в поквара пред него и пред гостите, Хетава със сигурност щеше да започне разследване. Щяха да дойдат Бирниците. Би могла да им покаже мъничката наранена Тантуфи за доказателство — възможно бе дори Инсурет да се окаже дотам с ума си, че да потвърди обвинението. Може би Бирниците щяха да избият цялото семейство, за да отърват Гуджааре от подобна напаст. И тогава Тианет и Тантуфи щяха да бъдат най-накрая свободни — по един или друг начин.
Само че този порив, също както хиляди други, заглъхна така внезапно, както я бе завладял. Не бе познала истинска надежда от години. През повечето дни — добрите дни — не изпитваше абсолютно нищо.
И така, Тианет влезе в стаята си, отиде до леглото, като не отделяше поглед от стената насреща. Той дръпна завесата и отиде при нея.
— Обичам те, Тианет — промълви. — Знаеш го, нали?
— Да, татко — отвърна тя.
— Доброто ми момиченце — прошепна той и се наведе да я целуне.