Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (32)

31.
Кошмарът

Дълго след като Принца си тръгна, Ханани остана права между две от шатрите в аншерата, загледана от това относително безопасно място към банбарския лагер. Урокът на Принца я изтощи, макар не това да бе причина за желанието й да потъне в сенките на съня. Просто й трябваше време, за да осмисли наново чудатостите на този свят. Банбарците никога досега не я бяха плашили така, както в настоящия момент. А Принцът никога не й се бе виждал толкова нормален.

„Няма съмнение, че всичко се е обърнало с краката нагоре. Боговете сигурно пак са се напили с небесно вино — също като в приказките.“

Хиляди иглички боцкаха кожата на рамото й с топлината на ванахоменовата длан. Какво имаше у този мъж, че всеки негов допир — дори гадната злонамерена целувка, с която искаше да заблуди Азима — оставаше толкова дълго върху нея? Целият й живот бе преминал сред мъже, някои от които толкова красиви, че биха могли да го засенчат без усилие. Не беше и като да не знаеше нищо за мъжките желания, защото трябваше да е сляпа, та да не забележи някои по-продължителни погледи в баните на Хетава или пък треперливите лепнещи ръце на някои, когато докоснеха нейните. Интересът на Принца бе обагрил самия въздух помежду им, след като споделиха имената на душите си, но въпреки това той не бе по-различен от останалите лъстиви мъже, които бе свикнала да отбягва в хода на годините. Защо тогава й бе толкова трудно да страни точно от него?

„Може би защото му липсва покой“ — каза си тя. Желанието на нейните побратими жреци бе без значение — те бяха мъже на дисциплината, отдавна привикнали да сдържат или пренасочват своите неуместни пориви. Принцът ги задоволяваше без задръжки, без контрол, без да се интересува от вредата, която носи всичко това на собствения му вътрешен покой — а и на чуждия, очевидно. Страхът ли я правеше толкова чувствителна към него? Той я бе използвал като оръдие в плановете си да убие човек. Сам се отличаваше твърде малко от варварите. Би трябвало да се плаши от него. Но не. Почти не. Вече не. Явно съжаляваше за стореното с нея — забелязала бе какви усилия полага да не й напомни с нещо за Азима. Дори започна да й говори по-меко — оценена по достойнство от нея любезност, колкото и незначителна да бе. Забеляза също и усилията му да си припомня изначалната си гуджаарейска природа. Нямаше как тя като Слуга на Хананджа да забележи всичко това и да го зареже като безнадежден.

Ханани реши, че трябва да намери Мни-ини. Щеше да танцува с него вечерната молитва и може би това щеше да внесе ред в нейните мисли и чувства.

— Ханани. Ето къде си била.

Огледа се, приятно изненадана от гласа на своя наставник. Но когато Мни-ини се появи в пространството между шатрите, изражението на лицето му бе необичайно мрачно.

— Какво има, Братко?

— Сънувах отново с Ниджири — отвърна Мни-ини. Погледът му бе забит в земята. Тя усети разтревожена, че трепери. — Наложи се да почакам по-дълго от обикновено. Трябвало да излезе по работа извън Хетава и да се убеди, че неговият сънуващ е в безопасност. Станало е нещо ужасно.

— Какво, Братко?

— Нападение. — Той стисна зъби. — Някой е извършил нападение над Хетава. Преди няколко вечери. Стихийният сънуващ. Половината… — Той целият се разтрепери. Лицето му се сгърчи от болка. — Над половината наши събратя Лечители… повечето били заспали, Ханани.

Трябваха й няколко минути, за да осмисли чутото. Нен-невера. Фиерат, чирак като нея, който постоянно забравяше, че тя е момиче, и дрънкаше в нейно присъствие всякакви мръсотии. Всичките й по-възрастни братя — мнозина от които я бяха тормозили, гледали бяха на нея като на някаква опасна екзотика, но не трябваше да умират заради това. Никой не заслужаваше смърт като на Даю.

Ханани закри уста с шепа.

— О, Богиньо. О, не.

Мни-ини се облегна на близката шатра — собствената му.

— Тези, които са оцелели след самото нападение, са поразени от съня и обречени също като вече загиналите. Ще останат будни, докогато могат, но отпуснат ли се един път… — Той поклати глава. — А междувременно никой от другите в Хетава не смее да заспи. Ниджири казва, че май тук сме си по-добре, отколкото ако бяхме останали у дома. Лош, много лош обрат на съдбата.

Ханани също се облегна на шатрата, твърде разстроена, за да се задържи на крака.

— Кой би сторил подобно нещо? И защо? Лечителите не причиняват зло никому. Никакъв смисъл няма в това.

— Има, ако някой умишлено разпространява този кошмар. Нашите Спътници работят ден и нощ, за да открият лек. Вероятно злосторникът се опасява да не би да успеят. — Стисна зъби отчаян. — С този удар ограничават възможностите ни да се грижим за жертвите, както и да се борим. За останалите живи Лечители вече няма надежда да спрат разпространението на заразата. Остава им само да се грижат за събратята си до самия край.

Това вече бе прекалено.

— Исках да се прибера у дома — прошепна Ханани. Очите й пак залютяха, но каква полза от сълзи? Тръсна глава. — Едва преди малко си задавах въпроса дали тези банбарци са въобще хора. Но Принцът има право — ние с нищо не сме по-добри. Само гуджаареец може да използва съня като оръжие. Единствено ние обричаме враговете си на вечни мъки.

— И на мен ми мина същата мисъл — отвърна Мни-ини. Никога не бе усещала подобна безнадеждност в неговия глас. — Вероятно не е възможно да изкореним покварата от своите души, не и напълно. Но е важно да не се отказваме.

Сякаш в отговор на тези слова, и двамата дочуха да ги вика детски глас, белязан с много тежък хактийски акцент.

Изтръгната внезапно от меланхолията, Ханани отиде да види кой е. Таса стоеше от другата страна на шатрата на Мни-ини и се оглеждаше. Грейна, когато я видя.

— Лечител — започна момчето, — Ну-дари… Унте, водач племе… казва дойдеш. Магия… твой магия… — Намръщи се от усилие да намери нужната дума. — Има нужда твой магия. Да. — Повика я с едната си ръка, а с другата посочи към шатрата на Унте.

Мни-ини също изникна пред шатрата си.

— Пострадал ли е някой?

— Пострадал? Не. Е… е… — Таса сбърчи лице, неспособен да изрази мислите си. — Шадун трябва магия.

Ледена тръпка премина през тялото на Ханани. Да не бяха наранили жената?

Мни-ини отпусна ръка на рамото й. Лицето му бе сърдито и гневно, а погледът — пълен с мрачно предчувствие.

— Аз ще отида — каза той на Таса. — Макар и само за да кажа на тия глупаци, че нямаме намерение да злоупотребяваме с магията в тяхна угода. Да лекуваме жената, колкото да я убият след това. Ханани…

— И аз идвам.

Мни-ини отвори уста да възрази, но погледна към нея и я затвори. Поклати глава.

— Повече няма да се разправям. С тебе не се излиза наглава.

Ханани даде знак на Таса и той ги поведе през лагера, към шатрата на Унте.

Сцената, която завариха в задимената й вътрешност, не беше толкова ужасна, колкото се опасяваше Ханани. Унте бе застанал край шадунката, принудена, все така вързана, да коленичи по средата на шатрата. Таджед седеше край масата срещу тях, а до него се бяха разположили двама други мъже, облекли потънали в прах индигови роби — водачите на двете новодошли племена. Жената изглежда не бе подлагана на нови страдания, ако се пренебрегнеше прясната синина над едното око.

— Тия пък какви са? — възкликна шадунката, след като изгледа Лечителите от глава до пети. Нейният гуджаарейски — навярно едничкият общ за шадуни и банбарци език в момента — беше белязан от чудат напевен акцент, какъвто Ханани не бе чувала през живота си. Устните й се сгърчиха гнусливо. — Вие да не сте почнали да се плодите със северняци, бе? Я ги вижте тия двамата — светли са като пясък.

Унте, изправен с каменно лице над нея, не даде ухо на казаното. Обърна се към Лечителите:

— Ванахомен все ми повтаря, че можете да лекувате лудост.

Ханани примигна; Мни-ини й хвърли пълен с изненада поглед.

— Малко — каза тя най-накрая. — Определени видове безумие реагират благоприятно на нашата магия, но далеч не всички.

Унте кимна с разбиране и посочи с глава шадунката.

— Кажете ни, ако обичате, тази тука луда ли е?

— Гуджаарейци! — И двамата се сепнаха, понеже жената изтърси думата като псувня. Ханани никога не се бе натъквала на подобна ненавист. Сега разбра защо банбарските водачи се съмняваха в душевното й здраве. Шадунката направо се тресеше от омраза. — Гуджаарейци от Хетава! Знаех, че се сношавате с кучета, банбарци долни, ама през ум не ми е минавало… — Тя се изплю ядно, извила мъчително шия от усилието; храчката й се лепна току до сандалите на Мни-ини.

Също така спокойно, както ги бе заговорил преди миг, Унте зашлеви жената с такава сила, че тя рухна на пода. След това сграби робата й на врата и я изправи в предишното положение.

Ханани закри уста с шепа при удара, а Мни-ини пристъпи напред със свити юмруци.

— Престанете веднага, боговете да ви прокълнат дано!

Унте само ги изгледа и празнотата в тези очи накара Ханани да изтръпне до мозъка на костите си. Даже Мни-ини се отдръпна назад с пребледняло лице. Когато заговори отново, тонът му бе по-сговорчив.

— Простете ми — започна той. — Обадих се, без да помисля. Но съм сигурен, че При… Ванахомен ви е казал какво огромно зло е насилието според нашата вяра; според нашия орден.

— Известно ми е — заяви Унте. На Ханани се стори, или поне се надяваше, че и неговите черти се посмекчиха в отговор на поднесеното извинение. — Поради което и моля да ми кажете дали тази жена е луда. Само толкова. Ако е — не ще искам да я лекувате. — Хвърли поглед към другите племенни водачи, които бяха също толкова сериозни. — Друг на мое място би пожелал и това, за да я даде на жените за развлечение. Не и аз. Ако е луда, ще я убием, та да не прихванем и ние. Ако е с ума си… — Той затвори уста.

Ханани бе вече разбрала и болезненият възел в стомаха й се отпусна. Да би могла, щеше да прегърне Унте. Ако двамата с Мни-ини обявяха жената за луда, тя щеше да получи бърза смърт. Това означаваше да излъжат, ако не е, но никоя постъпка в услуга на покоя не можеше да бъде напълно нередна, нали така? Погледна Мни-ини, за да разбере дали той е на същото мнение. Постара се да запази лицето си безизразно като на Унте. Надали другите вождове говореха гуджаарейски — все пак бяха мъже, но беше особено важно той да не проявява видимо милост към жената.

— Да не сте ме докоснали — проговори неочаквано тя, вперила огнен поглед в Мни-ини. — Вече ми е ясно какви сте — нищо, че са ви издокарали в техните смешни дрехи. Даш та хинакри ен ем… — Премина за малко на родния си език, цялата разтреперана от ярост. — Демони! Кърлежи! Няма да ви дам с пръст да ме докоснете!

— Ние сме Лечители на Хананджа — каза Мни-ини, навеждайки глава. — Помагаме на болни…

— Хич не ме интересува какви сте! Нека да ме дадат на ония теба. — Тя кимна рязко с глава към входа на шатрата. — По-скоро ще легна под сто от тях, отколкото да остана в една шатра с вас!

Мни-ини се взря в жената, сетне размени смутен поглед с Ханани. Беше абсолютно недопустимо за един Лечител да предприеме каквито и да било действия по отношение на просител против неговата воля — единствено Бирниците разполагаха с такива права. Но ако останеха със скръстени ръце, никой не знаеше на какво бяха способни банбарците.

— Аз ще се заема — промълви най-накрая Мни-ини, като пристъпи напред и запретна ръкави.

Жената се наежи, а очите й лъснаха като на притиснато в ъгъл диво животно. Ханани изпусна едва чута въздишка на предупреждение, миг преди банбарката да се хвърли срещу жреца. Какво ли искаше да му направи — да го ухапе? Но и наставникът й не пропусна движението, дръпна се настрани и впи пръсти в рамото на нападателката.

Жената ахна и се стовари на пода с изцъклени очи. Сънна кръв. Поклатил разочаровано глава, Мни-ини коленичи, обърна я по гръб с помощта на Унте и допря с върховете на пръстите си вече склопените й клепачи.

Едва сега Ханани забеляза дълбоките кръгове под очите на жената, както и белезите на крайно изтощение, скривани до този момент от неудържима ярост. Самият преход в пустинята не ще да е бил лесен, особено през вражеска територия. Бедната шадунка изглежда не бе спала дни наред…

„Ще останат будни, докогато могат“ — каза наставникът за техните спътници, които носят сега заразата на кошмарната болест.

В настъпилата тишина се чу внезапната въздишка на Мни-ини. Той отвори очи. Унте, който държеше жената, го погледна изпод смръщените си вежди.

„Но отпуснат ли се един път…“

— Не. — Ханани се опита да помръдне, но крайниците не я слушаха. В съзнанието й се появи образът на Бирник Сонта-и. Видя и Даюхотем. — Не…

Бе прекалено късно. Мни-ини се разтрепери целият. Сгърчи лице. Издаде един-единствен звук, наполовина писък, наполовина ридание.

— Не! — Нещо у Ханани се скъса. Тя се хвърли към наставника си, като изблъска Унте с тяло. Но преди да успее да го подхване, Мни-ини рухна на пода.

Тя го задърпа с все сила — искаше да го обърне по гръб. Наложи се да затваря насила клепачите му с пръсти; очите оставаха широко отворени, пълни с ужас. Потрябваха й цялата дисциплинираност и дълъг опит, за да се овладее и въведе лечебния сън, но го направи. Устреми се в неговата плът, затърси душата…

А вътре нямаше нищо друго, освен тишина.