Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (29)

28.
Милост

Веднага след зазоряване Ханани влезе в шатрата на Мни-ини и седна вътре. Той, току-що събуден и със замъглени очи, погледна към нея и бързо се разсъни.

— Какво е станало?

Ханани му разказа случилото се по време на първия урок с Принца, но не спомена обзелата я паника в миговете след това. Когато заговори за попадането й в междинното пространство и за видението на самата себе си в момент на насилие, Мни-ини разшири очи.

— Беше дете — каза тя, стиснала сплетени на възел пръсти в скута си. — Едва прохождащо или съвсем малко по-голямо. Никога не бих посегнала на дете, Братко. Знам, че нещата в Ина-Карек са отражения на самите нас, но видяното не беше от Ина-Карек. Намирахме се в селенията между съня и будуването. Чувал ли си за такова нещо?

— Не точно. — Той се почеса по брадичката, покрита от наболи през нощта редки твърди косъмчета. Звукът беше твърде шумен. — Както го разправяш, прилича на ясновидство — видение на нещо, което наистина ще се случи. — При тези думи стомахът й се сви на топка, но Мни-ини бързо поклати глава. — Само че никога не съм чувал това да става в междинното пространство. Единствено Богинята е в състояние да сътворява нови пространства — в будния свят или в този на сънищата. Междинните селения са зловещи, но трябва да бъдат пусти. — Той въздъхна. — Всичко това съвпада с нещо друго, което очаквах.

— Какво?

— Ами… — Той се облегна с мрачно изражение на купчината възглавници върху своето ложе. — Чувал съм приказки, че за подкрепата, оказвана от Хетава на Залеза толкова много години, си има причини. Крал Еникет не е първият, опозорил родословието. В края на краищата, и те са хора с всички присъщи за човека слабости и провали. Но има нещо особено, специфично, свързано точно с това родословие.

— Какво?

— Не знам. — Той се усмихна кисело. — Има някои тайни, които са достъпни единствено за Съвета на Бирниците и… нали знаеш какво мисли началството за мене. — Той въздъхна отново. — Чувал съм, че никой не се изненадал преди години, когато Ехиру, даден от майка си на Хетава, за да бъде спасен от Еникет, се превърнал в един от най-могъщите наркомансери от по-ново време. За мен е крайно интересно обстоятелството, че Ниджири, който през всичките тия години е сред най-гласовитите радетели за поддържане на мирни отношения с Кисуа, изведнъж запя нова песен, когато Ванахомен започна своята кампания.

Ханани си спомни, че Бирник Ниджири бе проявил подчертан интерес към опита на Ванахомен да й помогне.

„Може би пък това родословие наистина заслужава да бъде спасено.“

— Интересно ми е също така — продължи Мни-ини — и обстоятелството, че всеки Принц, който сме имали до настоящия момент — доколкото мога да си спомня, всеки, без изключение, в една или друга степен е притежавал дарба за сънища.

Ханани примигна.

— Дори Крал Еникет?

— О, да. Неговият не бе изявен, но го имаше. А неколцина, включително и първият, Крал Маханасет, са били с особено ярки дарования — но също и луди за връзване, преди да им помогнат от Хетава. Ние вземаме за себе си някои от тях — като например Ехиру, но далеч не всички. Внимавай с Ванахомен. — Закани й се с пръст. — Той го прикрива умело. Може и сам да не знае, че го прави. Само че при подобен талант душата трябва през цялото време да скита между съня и будуването — това не зависи от него.

Ханани се замисли, докато оправяше невидимите гънки на полите си. Най-накрая се поуспокои.

— Не вярвам, че видяното от мен е било ясновидство. Само Бирниците го могат.

— Той е Бирник, Ханани. По същество. Колкото и да му е неприятен този факт. — Докато Ханани мигаше насреща му от изненада, Мни-ини седна в постелята, за да се разкърши след нощния сън. — Като докосваш сънищата му, рискуваш да бъдеш увлечена от неговата сила. Така че внимавай. Точно заради това всеки Път сам обучава своите.

„И точно заради това се опитах да те откажа от идеята да го обучаваш.“ Не го каза на глас. Този спор бе приключен. В името на покоя нямаше да го започва пак, за което Ханани му бе благодарна.

— Не забравяй името на душата си, опичай си ума и бъди готова за всичко.

Докато Ханани обмисляше това, Мни-ини стана.

— Колко ми липсват баните на Хетава! Боговете са си знаели работата, когато са дали на света топлата вода и благовонията — можеш да ми вярваш.

Ханани не успя да сдържи усмивката си при тези думи. Това я изненада — от много време насам хич не й беше до смях. Вездесъщото чувство за вина я преследваше непрекъснато и навсякъде и това сигурно щеше да си бъде все така, защото отнемането на човешки живот без осигуряване на покой за душата бе най-големият грях срещу вярата на Хананджа. Но затаеният ирационален страх сякаш най-после си бе отишъл.

— Аз се къпах вече, Братко. Прости ми, задето няма да те придружа — каза тя и също стана. — Нуждая се от почивка, след като обучението на Принца ще се окаже изглежда много по-трудна задача, отколкото мислех отначало. Може ли да се присъединя към твоя вечерен танц днес?

Мни-ини спря за миг и я погледна, а после върху лицето му бавно се разля усмивка.

— Ще ми бъде особено драго — отвърна той. — Кой знае откога не сме се молили заедно. До залез-слънце тогава.

Ханани докосна ръката му, когато мина покрай него на излизане. Той улови нейната и я стисна насърчително, преди да я пусне да си върви. Съзнанието, че пак може да се усмихва, й бе приятно, и не престана да го прави през целия път до шатрата си.

 

 

Ханани се събуди от някаква промяна в обичайния шум на лагера. Изтръгната от приятното видение на запарена баня в Хетава, изпълнена от ухание на сандалово дърво, тя се завърна в будния свят и чу през кожените стени на шатрата…

Гневни крясъци. Викаха Унте, Таджед и други важни личности от племето. Подсвирквания и смях, обагрени с омраза. И поквара.

Някой похлопа по опънатата кожа на шатрата. Тя стана да отвори — сега постоянно държеше ремъците на завесата здраво завързани отвътре. Примигна срещу щръкналата в процепа глава на Янаса.

— Тук ли си? Отлично. Стой си вътре. — Изражението на банбарката бе необичайно хладно и сурово. — Вана ни залови шпионин.

Ханани трепна.

— Пък аз реших, че цялата работа с патрула е наказание, просто за показ.

— Може да е било планирано така. Кой би помислил, че ще се намери шадун, толкова смел, че да навлезе в наша територия. — Тя поклати глава, а сетне затвори завесата с такъв замах, че тя за голяма изненада на Ханани изплющя. — Ще си плати за това!

Момичето дръпна припряно завесата и надникна навън. Иззад Янаса успя да види огромна тълпа народ близо до центъра на лагера — крещяща и жестикулираща маса. Наоколо търчаха деца и се кикотеха превъзбудени. Две от тях размахваха тояги.

По гърба на Ханани пробяга ледена тръпка.

— Янаса, какво ще се случи с онзи шадун?

— Нищо хубаво няма да му се случи. — Лицето й помръкна, когато впери в Ханани суров поглед. — Но това не е твоя работа. Стой си в шатрата и не обръщай внимание на онова, което ще чуеш. — И отново посегна да затвори завесата.

Ханани хвана ръката й.

— Какви ги приказваш? Нещо лошо ли са замислили? — Глупав въпрос. Въздухът бе пропит от омраза и злост. — Янаса…

Тълпата зад нея се раздели за миг и тя зърна шадунския съгледвач.

Шадунската съгледвачка.

От пръв поглед не личеше много. Ханани бе свикнала да вижда жените гримирани и натруфени с украшения — тази не бе нито едното, нито другото. Подобно на банбарските мъже, тя носеше широка роба и тюрбан, които скриваха до голяма степен чертите на лицето и формите на тялото й. Тюрбанът бе килнат настрана, за да открие късо подстригани черни прави коси, както и едно лице, което не се различаваше кой знае колко от типичното за повечето банбарци. Чертите — малко по-заоблени, очите — малко по-светли. Бледозелени. Кожата — по-тъмнокафява, по-близка по цвят до тази на западните народи. Но същият израз на надменна свирепост.

И се усмихваше, независимо от това, че двамина от стражата на Ванахомен я влачеха доста грубо.

Но цялата гледка не бе наполовина толкова смущаваща, колкото зловещото нетърпение, излъчвано от Янаса.

— Кажи ми какво възнамерявате да правите с нея? — попита я Ханани.

Банбарката се намръщи и най-накрая влезе в шатрата, като затвори процепа зад гърба си.

— Не зависи от мене — или поне само от мене. Отрядът ще я предаде на Унте. А той, най-вероятно — на племето. И по-точно — на жените от племето. Наша работа е да решим съдбата на друга жена. — Скръсти ръце на гърди. — Някои от нас са достатъчно разгневени, за да я разкъсат на парчета със собствените си ръце или пък да я метнат от скалите долу. Но по-вероятно е да я дарим на мъжете. Те ще имат грижата да я поизтормозят, докато задоволи всички.

Ханани се втренчи в нея, твърде отвратена, за да проговори.

Янаса въздъхна и отклони за момент поглед встрани. В него се прокрадна срам. Но тя бе и много ядосана — именно гневът я накара да се обърне и вторачи предизвикателно в Ханани.

— Точно това правят и те с нашите жени, когато им падне случай.

— Това достатъчно оправдание ли е?

Янаса поклати глава, но не в отговор на въпроса, а заради някакъв свой дълбок вътрешен смут.

— Последната оцеля, ако може да се каже така. Шадуните ни я върнаха. Съсипана, ломотеща… — Сви юмруци. — Всъщност заведохме я при вашите хора за помощ, макар сърцата ни да се късаха при това. Те се опитаха, водени от чиста човещина… Но дори магията не можа да помогне… Тялото излекуваха, но ума й — не. Затова я убиха. По наша молба, от милост. И ние се радваме за това. — Очите на жената се насълзиха. Мъка и ярост се смесиха върху лицето й в грозна гримаса. — Стана преди двайсет години. Беше сестра на баба ми. До ден-днешен помня израза на очите й, мишленце. Ако я беше видяла… — Пое дълбоко въздух. — Добре, не е право. Но пет пари не давам.

Ханани потрепери, макар в палатката да не бе никак хладно. Няколко пъти през живота си в Хетава бе попадала на жестоко наранени от живота хора. Когато лудостта не бе вродена или настъпила в резултат от дисбаланс на течностите, когато проблемът се криеше в самия спомен, а не в плътта, която го съхраняваше… Да, тогава и магията не можеше да помогне много. Затова на света имаше Бирници.

Но сега, докато гледаше потръпващите устни на Янаса и стиснатата й челюст, на Ханани й хрумна, че понякога истинските последствия понасят не душите, които си отиват, а онези, които остават, за да се терзаят. Покварата бе най-злокачествената болест — трябваше й съвсем мъничка душевна рана, за да се загнезди в нея и да разложи всичко останало.

— Затова не излизай — каза Янаса. Изражението на лицето й бе поомекнало. — Най-напред Унте и Таджед ще я разпитат. Може и да я убият начаса — дори само за да не помрачи нещо по-грозно празненствата за слънцестоенето.

Тя излезе от шатрата, а Ханани остана вторачена в развяващата се завеса дълго след това.

Сетне се промуши покрай нея и тръгна право към шатрата на Унте.