Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (20)

19.
Варварка

Върху огледалната повърхност на тънкия метален лист се виждаше жена — невисока, с медена коса, бадемова кожа и устни, налети като нивята край Кръвта на Богинята. Очите й бяха очертани с въглен, а устата с кафяво. Горната част на косите й бе събрана в обичайния кок, но вързан с нанизи бели раковини от далечния Западен океан. Долната бе разделена на повече от дузина плитчици, всяка — хваната на края със златно украшение във форма на сълза. Те потракваха едва чуто при всяко движение на главата.

— Това е достатъчно — обади се зад гърба на Ханани банбарката на развален гуджаарейски. Прокара пръст по един от кръстосаните колани, които придържаха новите многопластови поли към бедрата на момичето. Ханани едва не подскочи от допира, очите й избягаха настрани от огледалото, но миг по-късно погледът им отново спря на отразения образ. Ханани не можеше да се нагледа на непознатата.

Янаса издаде доволен звук при тази реакция.

— Много бързо свикваш. Дано с тази скорост не затънеш в суета.

Ханани се обърна към жената с голяма предпазливост в непривичните одежди. Какво прави човек, за да не се спъне в тях? Щеше да трябва тепърва да се учи.

— Янаса, аз… никога… — Погледна полите с наведена глава. — Въобще не знам какво да правя. Жената отсреща не съм аз. — Вдигна ръце, окичени с гривни и пискюли. Откъде накъде бяха нейни? Нейните ръце трябваше да са свободни, нищо да не им пречи, за да бъдат умели и бързи и да спасяват живот. Но иначе си бяха същите ръце със същите пръсти.

Янаса се усмихна. Банбарката дойде при момичето тази сутрин, след като Карис бе отнесъл огърлицата й заедно с тази на Мни-ини, на племенния „майстор на сметките“, каквото и да означаваше това. Заедно с Янаса в шатрата нахлу цяла орда бъбрещи жени и нападнаха нейната обитателка с дрехи, гримове и украшения. Когато попита какво става, Янаса бе лаконична:

— Дала си скъпоценност на племето — каза тя, като направи жест около шията си. — Твоят мъж-жрец пожела неговата скъпоценност и твоята да се разделят поравно. А Хендет те прие за роднина. Сега си богата жена от добро семейство, а това променя всичко в очите на моя народ.

Несъмнено бе така. Докато траеше цялата операция мъже и деца не преставаха да носят в шатрата най-различни неща — постелки, възглавници, фенери, килими, съдове с храна, цукало. Всякакви удобства и глезотии, каквито липсваха в новия й живот до този момент. По нареждане на Янаса жените донесоха още дрехи като онези, които бе вече облякла, включително бельо и сандали, а също и украшения от всякакъв вид — повече, отколкото бе виждала през целия си живот.

— Стока за стока — обясни новата й покровителка на своя бърз и накъсан гуджаарейски. Тя подложи на придирчив оглед всяка донесена вещ, като върна няколко с шумни протести, докато Ханани стоеше като ударена от гръм. — Ние не сме много-много по гостите, но никой не може да каже, че банбарци мамят в търговията.

Благодарение на подобни предизвикателни забележки, произнесени като присъди на Хетава, момичето започна да вниква по малко в особеностите на банбарския характер. Да вземем например забулването на мъжете — то не бе просто проява на враждебност. Янаса й обясни, че мъжът може да носи плячка от военни победи или набези, но дълг на неговите роднини от женски пол, за които е по-малко вероятно да бъдат разпознати, задържани или убити — е да превърнат тези първоначални ресурси в годни за употреба стоки посредством търговия из градовете. Ето защо мъжете бяха свикнали да се крият от непознати, а жените усъвършенстваха умения, които ще им помогнат да задоволяват материалните нужди на племето.

— Майка ми ме научи на гуджаарейски — поясни гордо Янаса, — ведно с четири други езика, а също така да смятам, да пиша и да търгувам. — На братята ми не обръщаше много внимание. Но за мен се грижеше, защото знаеше, че един ден ще донеса голямо имане на нашия род.

Изглежда не бе излъгала майчините надежди, тъй като всички банбарци, които Ханани видя до този момент, даже другите жени, се подчиняваха на Янаса по силата на някаква неразгадаема йерархия.

— А сега, мишлето ми — започна Янаса (Ханани не харесваше това обръщение, но в него поне имаше някакво чувство), — гледай да не се възгордееш на празника довечера. Така правят обикновено гражданките, а на нашите мъже това не се харесва. Цената ти личи и без това — няма нужда да прекаляваш.

Ханани свъси вежди в недоумение.

— Никога не бих се „възгордяла“ — повтори тя, като произнасяше отчетливо думите, да не би да стане някакво недоразумение. — Представа нямам за какво говориш.

— Значи ще бъде лесно. Мъжете няма да те закачат — не и сега, когато се вижда, че си почтена жена. Ако въпреки това вземат да ти додяват, само ми кажи. — Тя се намръщи. — Някои от тях са големи глупаци. Тия с мозък в главата ще ти дадат да разбереш, че те харесват — леко докосване, поглед, необичайна любезност. Ако и ти пожелаеш някого от тях, трябва само да изпуснеш на земята някоя дреболия като кърпичка.

— Да го пожелая?

Янаса окачваше яркоцветните торби с новия гардероб на Ханани по дървената конструкция на шатрата и не забеляза изписаното на лицето й смайване.

— Такъв е обичаят. Ако има много мъже наоколо, първо погледни избраника право в очите, а после изпускай, каквото ще изпускаш. Сетне се връщаш право в шатрата и чакаш. Ако наистина те е пожелал, той ще дойде да донесе „изгубеното“. Често пъти носят и други неща заедно с него. — Усмихна й се през рамо. — И го пускаш да влезе. Но преди зазоряване да го няма — не забравяй това. — Тя млъкна, намръщена на някаква своя мисъл. — И гледай да не се хващаш с Вана, ако вземе да ти хареса. Виждала съм го да замеря жени с любовните им знаци, ако не е на кеф. Много е придирчив и невъзпитан. Затова и повечето жени не го закачат, което, мисля си, е точно каквото иска.

— Аз… — Ханани не можеше да намери думи, дотолкова бе шашната от тези приказки. В Гуджааре всеки знаеше, че Слугите на Хананджа се вричат в целомъдрие. Никога не й се е налагало да дава обяснения по този повод. — Янаса, аз не мога.

— Какво? — Жената спря подреждането и се намръщи към Ханани.

— Не мога да бъда с мъж. Не и по този начин. Забранено е.

Янаса я изгледа изумена, със зяпнала уста.

— Ама никога ли?

— Никога — потвърди Ханани. — Хората от моя път Лечителите, имам предвид — носят Нейната магия у себе си и я споделят с другите. Често пъти се налага да споделим и част от собствената си душа. Само дотолкова позволява Великата Хананджа — останалата част от нас й принадлежи изцяло.

— На колко си години?

— Видяла съм двайсет наводнения на реката.

— Богове на облаците и студените ветрове! — Янаса изглеждаше ужасена. — Никога ли не изпитваш желание за мъж? Не можеш ли поне сама да си доставяш удоволствие?

Бузите на Ханани пламнаха. Никой в Гуджааре не си позволяваше подобна прямота.

— Аз съм и… изпитвала съм желание наистина. Само че за нас въздържанието е мерило за вътрешна сила и дисциплина — отвърна тя, цитирайки Мни-ини. — Ако желанието стане непоносимо, мога да помоля някого от моите братя или пък Бирник да сподели сънна кръв с мен. Това укротява всякакви щения. Но не ми се е налагало, поне досега. Може би защото съм жена и страстите ми не са толкова жарки.

Янаса каза нещо на хакти. Ханани не го разбра, но й прозвуча много грубо.

— Такива ли глупости проповядват в Гуджааре? — Тя поклати глава. — Нищо чудно, че гражданките нямат гордост! А ти — никакви мъже? Е, тогава поне жени? Не може да не ти позволяват удоволствия с жени.

— Н-няма други жени в Хетава.

— Значи нямаш дори приятелки, с които да споделяш тревогите си? Ама това е жестоко!

Ханани пристъпи от крак на крак, пожелала с цялото си сърце този разговор най-сетне да приключи.

— Имам си наставник и никога не съм… ъ-ъ-ъ… съжалила за своя избор…

— Уну-ви. Че как да съжалиш, като не знаеш какво изпускаш? — Янаса въздъхна и приближи, за да се заеме с косите на Ханани. — Какъв срам. Но щом са такива вашите порядки, така да бъде. — Млъкна и свъси вежди дълбокомислено. — Да кажа ли на всички за този твой обет? Иначе мъжете ще проявят интерес към теб. А и ония, дето ще пожелаят твоя жрец, ще се обидят от отказа му.

— Да, моля те — отвърна Ханани с облекчение. — Не искам да обиждам никого.

Много по-добре бе да използва Янаса като посредник, отколкото да й се наложи отново да води този разговор.

Банбарката се усмихна и я потупа по рамото.

— Няма нищо. Бедничката… сигурно не ти е лесно. Ние, банбарци, сме горещи хора, а вие май най-много се страхувате от страстта. Жалко, че няма сред вас повече като Ванахомен, но пък той ме предупреди много отдавна, че не е като другите граждани.

Ето възможност за смяна на темата. Ханани се хвана за нея като удавник за сламка. Вече се бе научила, че паузата в разговора дава възможност на другия да вземе думата.

— Добре ли познаваш Принца?

— Доколкото е възможно за една банбарка да го опознае. — В гласа на жената прозвуча униние и топло чувство. Тя се обърна към огледалото на Ханани и оправи собствената си коса, прибрана във висока прическа. — Бяхме близки някога, но после не можах да преценя правилно реакцията му за една — според мен — дреболия. Той така и не ми прости. Много обича сръднята.

Интуицията на Ханани й подсказа нещо.

— Онова момченце, дето се грижеше снощи за майка му. — Как ли го нарече Принцът? — Таса.

— Мое е — каза жената с нежен глас. — Грижил се е за Хендет? Добро сърце има това дете. Толкова е различен от баща си. Не знам дали да съм благодарна за това, или да съжалявам.

Ако момчето не бе наследило необуздания, чепат нрав на баща си, значи Богинята го бе благословила — за Ханани няма никакво съмнение по въпроса.

— Съюзът, за който спомена Бирник Ниджири. — Тя почти го бе забравила в потреса от последните дни. — Хетава го подкрепя. Принца. Само че кисуатците никога няма да си отидат доброволно.

Янаса я погледна особено.

— Разбира се, че няма. Вашият Принц помоли всички племена от Банбара да го подкрепят в една голяма битка за прогонване на кисуатците в собствената им страна. В края на слънцестоенето ще се гласува.

Ханани затаи дъх. Кожата й настръхна. Война — та това бе проклятие за Хананджа. Войната превръщаше будния свят в най-страшен кошмар и обричаше своите жертви на вечни сенки в другия живот. Възможно ли бе Хетава наистина да подкрепя подобно нещо?

— Не го вярвам — заяви тя.

— Какво? — попита Янаса. Но преди Ханани да отговори, банбарката примигна и се намръщи. Отвън се чуха викове и шумотевица. — Сега пък какво има?

Тя излезе пред шатрата и Ханани я последва, за да види, че племето бе започнало да се събира в северния край на най-голямата скална тераса. Над множеството глави, в наблюдателницата, забеляза скована фигура на мъж с издължен конус в ръце. Ханани го помисли за рог, но мъжът го вдигна към очите си.

— Ханани. — Тя се обърна… и зяпна от смайване при вида на Мни-ини. Наставникът й се усмихваше глуповато, издокаран от глава до пети в банбарски дрехи и тюрбан. Дали му бяха даже и було, макар то да висеше свободно под брадичката. Забеляза, че и той я разглежда, а на лицето му бавно изгря усмивка.

— Знаех си, че трябва да си ти — промълви Лечителят. — Никой друг наоколо няма такава коса. Но това… Е, добре.

Той сложи ръце на кръста и усмивката му стана по-широка, когато момичето наведе глава, за да скрие избилата върху бузите руменина. Застанала отстрани, Янаса изсумтя доволно.

Сега шумотевицата заглъхна и от тълпата излязоха Принцът и Унте. Ханани почти не забеляза вожда, защото тлеещият гняв, който излъчваше осанката на Принца накара сърцето й да се свие от лошо предчувствие. Върху дрехите му имаше кръв, а в очите му — смърт.

Принцът спря и Ханани разбра, че я е видял. Сведе очи, после ги вдигна пак нагоре. Никога през живота си не бе желала толкова силно да остане незабелязана.

Но той не пророни дума. Склони глава най-напред към Янаса, а сетне, след миг колебание, и към нея. После се обърна и тръгна към наблюдателницата. Унте се задържа по-дълго, а около очите му над булото ясно личаха бръчици от усмивка. Той също се отправи към наблюдателницата.

— Започвам сериозно да се съмнявам в правилността на избора — промърмори Мни-ини, загледан подир Принца. — Ако Бирниците са харесали този тук…

Предишната мисъл отново се върна в главата на Ханани — Хетава подкрепя войната — и тя замълча, прекалено объркана, за да каже каквото и да било.

Янаса се провикна към някого на хакти. Един мъж веднага отговори, а хората около него зашумяха развълнувани и тревожни. Янаса също изглеждаше изненадана.

— Идва някакъв керван — каза им тя на гуджаарейски. — Нашите са дали съответните сигнали. Само че никоя делегация на друго племе не се очаква по-рано от едно четиридневие.

Унте махна с ръка от наблюдателницата и ония, които го забелязаха, нададоха радостни викове.

— Какво става? — попита Мни-ини. — Какви делегации?

— Банбарският народ се състои от шест племена — отвърна Янаса. — Обикновено се събират само за Пролетния съвет на запад, но Унте призова бойните отряди на всички да дойдат тук и да решат дали да участват във войната на Вана. Първите май пристигат по-рано.

При думата война Мни-ини потрепери, също както Ханани преди малко. Той се намръщи и присви очи към пейзажа. Ханани чак сега усети напрежението около себе си — племето очакваше нещо. Но какво?

Мъжът с чудатия предмет заговори Унте, който се усмихна и обърна лице към тълпата.

— Дзике! — извика той и гръмнаха нови радостни възгласи. Но Ханани забеляза, че Янаса не се усмихва.

— Дзике-Банбара са против съюза — каза тя тихичко. — За да идват по-рано… сигурно искат да се наложат със сила.

— Какво означава това за Принца? — попита Мни-ини.

Янаса поклати глава.

— Не може да се каже със сигурност. Но той не ще си върне града, ако не получи по-сериозна подкрепа от досегашната.

Докато Унте инструктираше хората за посрещането на гостите, Ханани видя, че Принцът се е обърнал към нея. Нямаше как да е сигурна при това разстояние и при булото му, но което не можеха да видят очите, подсказваше интуицията — той се усмихваше. Ханани не знаеше как го е разбрала, но беше сигурна.

А когато погледът му срещна нейния над главите на тълпата, тя знаеше, че тази усмивка става все по-широка, без да вещае нищо добро.