Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (18)

17.
Езикът на стоманата

Ванахомен завари трима от хората си, приклекнали в североизточната наблюдателница, да си предават далекоглед от ръка на ръка и да се кикотят като малки деца.

— И-Дари — извика един от тях, след като го забеляза, — ела да видиш нещо.

— Сега пък каква глупост сте намислили? — попита той, когато приближи. Езак се ухили и му подаде далекогледа, като посочи с ръка към един от вировете в дъното на каньона. Вана приближи окуляра и го фокусира. Мъжете наблюдаваха изражението на лицето му и се разсмяха.

— Тая може да народи цяла армия с такива бедра — обади се Езак.

— И да я изхрани с циците си! — добави през смях втори войник.

Така беше, прецени Ванахомен и си позволи лека усмивка, докато жената-Лечител, гола след баня, се навеждаше за дрехите си и така му предостави възможност да разгледа подробно прелестите й. Не беше нищо особено като лице, тен или осанка, но нисшите касти в Гуджааре явно имаха с какво да се похвалят, когато ставаше дума за размножаване.

— Чувал бях, че гуджаарейските жени нямат свян — каза Езак, хванал отново далекогледа, — ама чак пък толкова. Вижте я само, къпе се с оня неин мъж, без окото да й мигне. Да не са любовници?

Ванахомен поклати глава.

— Мъжете от Хетава използват магия, за да укротяват естествените си желания. Всъщност те трудно могат да се нарекат мъже. Предполагам, че и с това момиче е същото.

— На мене ми изглежда абсолютна жена!

— Нямам търпение да я докопам — обади се третият и доброто настроение на Ванахомен се изпари начаса.

— Унте предупреди категорично да не се закачат — каза той с безразличен тон.

— Ми аз няма да я закачам — отвърна мъжът и даже Езак се засмя с останалите, макар че млъкна веднага, щом забеляза лицето на Ванахомен.

— Майка ми я прие като член на нашия род — каза той, а сетне на свой ред се усмихна на тяхната изненада. — Винаги е казвала, че иска дъщеря. Аз трябва да съм бил нещо като опит.

Обърна им гръб и си тръгна, преди да започнат да му задават въпроси, понеже не беше сигурен, че може да отговори на всичките. Представа нямаше защо Хендет реши да даде шатри на двамата Лечители. По-скоро виждаше причината — така щеше да запази авторитета им в очите на племето, а с това и безопасността им, но обстоятелството, че го направи, продължаваше да го дразни. Той никога нямаше да прости на Хетава. Нека неговите жреци се грижеха сами за себе си, както бяха принудени да сторят те с майка му.

— Добре се справи — каза някакъв глас, когато той слезе от наблюдателния пост. Ванахомен застина за миг и се извърна към банбарката, която го бе заговорила.

— Янаса — каза той с официален тон. — Утринта бледнее пред твоята красота.

Жената се усмихна и даде знак да тръгне до нея. Сподавил въздишка, той се подчини.

— Таса ми каза — започна тя, — че двамата чужденци са направили някаква магия на майка ти снощи. Вярно ли е?

Въпросът веднага разведри душата му. Тази заран Хендет се събуди бодра, каквато не бе от години. Ванахомен й помогна да се измие и облече, за да се наслади на нейните възстановени сили, на вълчия апетит, на блясъка в очите.

— Магията на Хетава е дар от нашата Богиня — отвърна той. — За това поне можем да им се доверим, ако не за нещо друго.

— Радвам се да го чуя — каза Янаса. — На какво ли не се наслушах за тия двамата — особено за жената. Разправят че се шляела полугола и правела каквото й каже оня мъж, а и който и да било мъж. — Поклати глава с въздишка. — Май някоя от нас, жените, ще трябва да я вкара в правия път, преди мъжете да са навирили опашки.

Ванахомен спря и я погледна подозрително. Голям товар щеше да му падне от плещите, ако Янаса се погрижеше за момичето от Хетава. Но това щеше да го направи длъжник, а той се бе научил още преди години, че Янаса не си мръдва пръста, ако няма някаква изгода.

— Какво ще искаш? — попита той, зарязал учтивостта.

Тя се нацупи обидено.

— Кога ще започнеш да се държиш като хората? Десет години си с нас, а си оставаш гражданин.

— Няма да се върна в леглото ти, Янаса. Казах ти преди две години: онова бе за последен път.

— Потрябвал си ми в леглото — имам си друг, ако случайно не си забелязал. — Но погледът й стана изведнъж сериозен и той видя в него тъга. — Таса пита понякога защо не идваш.

— Ще разбере, когато порасне и ви научи женските номера. Кажи какво искаш в замяна, ако се погрижиш за жената.

Янаса въздъхна и поклати глава.

— Нищо не искам, Вана. Момичето ми допада — това е всичко. Пък може и да е от полза да си имам магьосница за приятел. — Тя се усмихна дяволито.

— По-добре си намери чакал за приятел. Никой, отрасъл в Хетава, не заслужава доверие.

При тези думи жената повдигна грациозно извити вежди.

— Значи има все пак нещо, което мразиш повече от мен? Почти приятно ми е да чуя това.

Ванахомен не я мразеше и тя го знаеше много добре. Той спря и въздъхна.

— Вземи я под опеката си. Също и мъжа. Нямам време да ги дундуркам. Ударните отряди на другите племена ще пристигнат всеки момент — имам да обучавам хората си на стрелба…

Тя го изгледа гневно.

— Слънцестоенето е, Ванахомен. Довечера започват празненствата — или си забравил?

Проклятие. Забравил беше.

— Не виждам защо да не съчетаем едното с другото. Чака ни война.

— Даже и войниците трябва да се поотпуснат. — Тя му хвърли многозначителен поглед и протегна ръка да го погали по бузата над булото. — Даже и ти, о, велики кралю.

Може би напрежението от последните дни си каза думата, а може и Тианет да бе събудила у него желание за женствена мекота. Той въздъхна и прие ласката, дори когато пръстите й дръпнаха булото, за да се видят устните му, които Янаса също погали. Усмихна се — съвсем слабо, и веднага видя ответната усмивка на Янаса. Дързостта й винаги го бе възхищавала.

Но мигът отмина, Ванахомен хвана и целуна ръката й и после я отблъсна нежно. Безмълвно — защото толкова малко бяха нещата, които можеха да си кажат без опасност да опропастят тези плахи опити за контакт — вдигна булото, склони глава към нея и си тръгна.

Най-напред слезе долу, където — също като жреците от Хетава — се наслади на първата след мъчителния поход баня. Докато племето пребиваваше в Мерик-рен-аферу, той се придържаше към гуджаарейския навик да се къпе сутрин и преди сън. Дори си позволи да похарчи част от скъпоценните си пари, за да купи от Гуджааре фини сапуни и ароматизирани масла, които предпочиташе пред обикновения домашен сапун, използван от банбарци. Те, от своя страна, поклащаха глава на глупавите му градски привички, понеже бяха много по-умерени в къпането и — тъй като мразеха разхищението на вода — „миеха“ мъртвата кожа и кир с пясък. В пустинята и планините той постъпваше като тях, но когато имаше вода в изобилие, не виждаше защо да не се възползва.

Може би тъкмо заради това, потопен в насладата от този всекидневен ритуал, Ванахомен не чу приближаването на нападателя.

Тъкмо бе изскочил от водата и бе вдигнал глава към скалите горе в търсене на отблясък от далекоглед, когато движение под близките дървета привлече вниманието му. Извъртя се точно навреме, за да хване с две ръце китката на някакъв по-възрастен мъж с изпълнени от омраза очи над ръба на булото. Острието на ножа му потреперваше на няколко пръста от стомаха на Ванахомен.

Той се опита да подреди изпълнилия главата му хаос. Очите на мъжа му бяха познати, но… Нападателят изръмжа, натисна с цялата си тежест ръката с ножа и я доближи достатъчно, за да пореже плитко корема на противника си. Ванахомен изохка от болка, изнесе ръце встрани, промени центъра на тежестта и рязко издърпа ръката с ножа, която бе отблъсквал до този момент. Мъжът политна напред и се пльосна в цял ръст, но Ванахомен не изпусна китката му, а се завъртя, натисна с едното коляно тялото му и постави ръка върху бедрото на другия си крак, както го бяха учили навремето стражите на Ките-ян. Сега нападателят му лежеше безпомощен под него. Принцът започна да натиска ръката върху бедрото си и непознатият изрева от болка и пусна ножа. Но Ванахомен продължи да натиска.

— Кой си ти? — попита той. Нападателят изпсува и направи безуспешен опит да се надигне. Ванахомен натисна рязко ръката като предупреждение и мъжът извика отново, разбрал, че ще му счупят лакътя.

— Кой си ти, страхливецо?

— Вутир — едва успя да промълви другият. — Чичото на Вуджег.

Това било значи. Ванахомен изпръхтя от погнуса и блъсна ръката надалеч от себе си. Изправи се и взе ножа от земята. Пак се изцапа, докато се разправяше с Вутир, а раната на корема кървеше, но това не го притесни толкова, колкото обстоятелството, че бе гол. Банбарци не показваха телата си току-така, а да се окажеш гол пред очите на противник бе най-голямо унижение. Вутир несъмнено бе разчитал, че голотата ще направи врага му по-непохватен в отбраната.

Само че този враг бе гуджаареец, а не банбарец. И когато Вутир се надигна, Ванахомен пристъпи към него и опря конфискувания нож до гърлото му. Онзи замръзна, широко отворил очи над булото си.

— Вдигай ръцете! — нареди Принцът и нападателят се подчини неохотно.

Ванахомен опипа пояса му за друго оръжие, сетне приклекна, за да провери дали няма нещо вързано за бедрата или глезените. Нищо. Удовлетворен, той обгърна мъжа с едната ръка през кръста, което би могло да мине за жест на интимност, ако в другата ръка не държеше ножа, опрян в гърлото му, а също и раната на корема, която кървеше върху дрехите на Вутир.

— Чуй ме сега. Ти май не искаш да разбереш, че Вуджег престъпи закона. Той не се подчини на моя заповед, а аз съм военен предводител. Смъртта му си е негова заслуга.

— Ти… — Докато Вутир се опитваше да се освободи, лицето му помръкна от ярост и злоба. — Ти си чуждоземен демон, който трябва да бъде скопен и продаден на търг…

Ванахомен нададе отровен смях, освободи кръста на мъжа и протегна ръка между двамата. С лекота отметна връхната му дреха и намери шнура на панталоните му. С още по-голяма лекота го скъса и отвори предницата им. Вутир ахна и направи опит да се дръпне, само че ножът натисна така гърлото му, че прокапа кръв. Вутир кротна със стиснати зъби. Едно леко движение можеше да му отнеме живота.

— Само че не можа да ме скопиш — просъска Ванахомен със свирепа усмивка. За негово най-голямо задоволство, членът на мъжа не беше отпуснат. Може би заради разгорещеността на битката или пък… — Май си ми хвърлил око, а? На мен, градския демон! Идваш ми тук, когато излизам гол от баня, с намерение да вземеш плътта ми в отмъщение за племенника си. Уви, аз нямам слабост към грозни мъже, така че…

Стисна члена на Вутир с все сила и го извъртя на една страна.

Писъкът му бе наслада за слуха. Ванахомен го събори с лекота на земята, без да отделя ножа от шията му, но позволи милостиво на нещастника да се свие на жалко, виещо и ридаещо кълбо. За да стане унижението още по-голямо, издърпа булото от лицето му и го запрати в реката.

— Искам да развеселя малко Янаса. — Ванахомен се усмихна в лицето на жертвата и го зачака да прегракне от рев. — Що не взема да й кажа какво си се опитал да ми направиш и какво ти направих аз в замяна. А довечера на празника, когато жените започнат да те канят една подир друга в своите шатри, а ти им откажеш на всичките, цялото племе ще пукне от смях за твоя сметка.

Вутир събра сили да го погледне, но лицето му бе цялото в пот, а очите му постепенно угаснаха. Ванахомен се изсмя и най-накрая го пусна. Отиде заднишком до водата и се изплакна, като грижливо изтърка с пясък ръката, унизила Вутир — кой го знае каква гадост можеше да е завъдил. После остави ножа върху един камък и бързо се облече, без да изпуска от поглед нещастника.

— Н-недей… — най-сетне изломоти той. Все още на топка, мъжът бе притиснал слабините си и с двете си ръце. — Н-не казвай на жените…

Ванахомен нахлузи сандалите и взе ножа, после седна върху камъка да го разгледа. За негова изненада, оказа се хубаво оръжие от качествена стомана, изработка на прочуто в този занаят южно племе. Дълго само една човешка длан, но превъзходно балансирано. Върху лъскавата повърхност на острието нямаше нищо, което да намеква за отрова, и той благодари на Сънната Лунна за това. Един по-умен или предвидлив нападател нямаше да си позволи пропуск в това отношение. Вутир явно не беше от тях.

— Какви гаранции ще дадеш, че няма пак да ме издебнете? Всеки пиклив страхливец от твоя род може да потърси мъст за тъпия ти племенник. Майка ти ли те изпрати?

Вутир заклати енергично глава.

— Т-тя не знае.

— А, хубаво. Винаги съм мислел Шатирия за умна жена, независимо, че има зъб на майка ми и мене. Как ли ще се почувства, когато твоята глупост я направи за посмешище сред нейните влиятелни приятели? — Ванахомен извади от торбичката си шепа фурми, част от малък запас, донесен от Гуджааре. Задъвка една, уви оръжието с извадено от същото място парче кожа и погледна Вутир замислено. — Дали пък няма да се откаже от теб?

Другият само простена в отговор. Ванахомен се засмя и стана, като прибра ножа и фурмите. Отиде при мъжа и приклекна до главата му. Онзи го погледна в лицето и замръзна — защото усмивката бе изчезнала. Толкова силно желаеше смъртта на Вутир, че ръката го засърбя за дръжката на ножа и за лепкавото усещане на кръв. Този глупак стигна по-близо до смъртта на Ванахомен от който и да било враг през всичките тези години. Сега, когато плановете му толкова скоро щяха да дадат плод!

И все пак…

„Никога не бързай да убиваш, Ванахомен.“ — Гласът на баща му надви жаждата за кръв. — „Така обиждаш Хананджа, а освен това си има други, по-удачни начини да се унищожи един противник.“

— Слушай ме сега — започна Ванахомен. Говореше тихо, за да престане жертвата му със скимтенето, ако иска да го чуе. — Всички ще те видят, когато се домъкнеш в лагера едва ходещ. И ще се запитат какво ли е станало — измисли го, докато се търкаляш тук. Никой няма да ти повярва, разбира се. Ще видят кръвта по дрехите ти, както и тази по моите. И ще разберат кой ти го е сторил, ако не и какво точно и защо. Аз мога и да не кажа нищо… засега.

Надвеси се по-близо, което си беше голям риск. Ако този имаше все пак скрито оръжие… Но някои неща се изричаха само така — очи в очи.

— Майка ти се надява да убеди останалите банбарски племена да не ме подкрепят. И понеже нейният чичо води племето Дзике, може и да успее. А на мен ми трябва и последният воин, ако искаме да имаме някакъв шанс срещу Кисуа в Гуджааре. Затова сега ще ми разкриеш всички планове на Шатирия.

Вутир се ококори.

— Д-да п-предам своите? Ти да не си се побъркал?

— Казах ти какво ще стане, ако не слушаш. Дали ще те оставят твоите сред себе си след това?

Вутир изстена и се разрида. Според банбарци един мъж бе нищо, ако не може да прави деца. Плодовитостта бе богатство, а телата бяха свещени — неща, които в Гуджааре не струваха пукната пара, тук бяха въпрос на живот и смърт. Никоя жена нямаше да го вземе за любовник. Никой главатар нямаше да го включи в отряда си. Ставаше безполезен, в най-добрия случай домашно животно, а в най-лошия — роб, обречен на мизерно съществуване и забрава.

— Покажи, че разбираш какво ти говоря.

Вутир кимна, извърнал мокро от сълзи лице. Ванахомен стана и се върна върху камъка, усетил жал да наднича иззад пелената на презрението към това същество.

— Прави каквото ти казвам и може след някой друг ден да те пусна при гуджаарейските лечители. При мъжа — не при жената, в името на твоето достойнство. Те могат да оправят жалкия ти чеп, колкото и зле да е пострадал.

Вутир кимна отново, отпуснал тяло в отчаяние.

— Говори тогава.

И той заговори. Когато научи всичко, Ванахомен се запъти към лагера, вдигнал високо булото, за да скрие тревожните си мисли. Шатирия бе действала по-енергично, отколкото бе очаквал — Дзике-Банбара щяха да са голям проблем след пристигането си. Трябваше бързо да намери някакъв начин за справяне с тях.

Забрави за Вутир, оставен да лежи потръпващ край вира.