Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (16)

15.
Бунт

Осмодневието преди зимното слънцестоене бе време за върховен покой и съзерцание в Гуджааре. След месец или малко повече великата река, наречена Кръвта на Богинята, щеше да залее бреговете и да наводни цялата долина. След като водите се оттеглеха, подире им щеше да остане дебел пласт черна тиня, чието плодородие правеше от Гуджааре цветуща градина в самото сърце на пустинята. Когато буреносните облаци избледнееха и плодородието на почвата се възстановеше, родените през миналата година деца щяха да могат най-после да получат своите имена.

Но преди да започне наводнението, Гуджааре живееше в тягостно сушаво очакване — като в преддверие на ада. Селяните седяха със скръстени ръце, прибрали своята четвърта и последна реколта, хората на изкуството и занаятчиите завършваха планираното за годината, по-заможните се местеха в именията си извън долината, за да избегнат свързаните с наводнението главоболия. Точно в този период гуджаарейските семейства се събираха, за да отбележат с празник любовта, благосъстоянието, смъртта и всички по-дребни събития, настъпили междувременно.

Най-заети в дните на слънцестоенето бяха Сестрите на Хананджа. Надали оставаше улица — от богатските квартали на висшите касти до копторите около рибния пазар, която да не чуваше ритмичното подрънкване на звънчета и достолепния приглушен тътен на барабани, придружаващи процесията на всяка Сестра и нейните помощници. Гледката на жълта Сестринска шатра, в която тези представителки на Богинята полагаха своите приносители, за да им сътворят сънища на върховен екстаз, бе нещо съвсем обичайно за дългите нощи и кратките дни на зимата.

Вероятно именно защото по улиците имаше повече Сестри и повече зяпачи, двамата кисуатски войници, помъкнали една Сестра към някакъв изоставен склад, бяха веднага забелязани. С изненадваща бързина се насъбра тълпа, която отърва Сестрата, както и нейната послушница, взета като гаранция за подчинение от страна на жертвата. Разярените граждани заобиколиха войниците с очевидно зловещи намерения. Но докато кисуатците крещяха предупреждения и размахваха заплашително оръжие, тълпата даде път на як и ведър мъж с татуиран червен мак на едното рамо.

— Следим ви — каза той на войниците с усмивка. — Не мислехме, че ще се окажете дотолкова глупави, та да опитате пак пред очите на всички, но ето… Това е положението.

Един от войниците, доловил опасност в лицето на непознатия, извика и замахна към него с меча си. Тълпата зяпачи ахна в един глас. Бърз като змия, мъжът избегна удара и улови въоръжената ръка на нападателя. Той залитна, изпуснал оръжието си, и преди да се окопити, татуираният допря с пръсти клепачите му. Войникът се свлече заспал, а мъжът положи върху челото му малък предмет, който започна да жужи.

Вторият войник най-сетне се съвзе от изненадата. Изпаднал в паника, започна трескаво да търси собствения си меч, но преди да го измъкне от ножницата, мъжът го докосна по рамото.

— Покой — промълви той и войникът се свлече на земята.

Сега татуираният се върна при първия кисуатец, отново докосна клепачите му с върховете на два пръста и известно време остана така. Насилникът въздъхна и не пое повече въздух, а тълпата нададе одобрителен ропот. Татуираният повтори ритуала с втория войник и когато той също бе мъртъв, множеството въздъхна облекчено като един. Хората запазиха благопристойно мълчание, докато мъжът приведе телата в приличен вид и постави върху челата им печат. Червен мак — същият като татуирания върху рамото му.

Тъкмо когато привърши работата си, на мястото дотичаха още кисуатски войници, предупредени за събраната тълпа. Техният командир си проби път с изваден меч в ръка и впери невярващ поглед в мъртвите тела. Татуираният се обърна към него с думите:

— Тези мъже извършиха насилие над граждани на Гуджааре. Гнусно посегателство срещу онези, които служат на нашата Богиня. Те бяха осъдени за поквара и дарени с покой в съответствие с Нейния Закон.

— Пукната пара не даваме за вашия закон, свиньо проклета… — започна военният, насочил меч към мъжа. Изведнъж млъкна, побутнат от един от собствените му хора. Тълпата отново бе зароптала и този път тонът й бе несъмнено враждебен. Командирът се подвоуми, но най-накрая отпусна оръжието.

— Градът на Хананджа следва Закона на Хананджа — каза мъжът с татуировката.

— Градът на Хананджа следва Закона на Хананджа, — повтори тихо и непримиримо като ехо тълпата. Войниците се сепнаха и започнаха да се оглеждат тревожно.

— Досега се държахте поносимо — заяви мъжът — и заради това ние ви търпяхме. От един корен сме, в края на краищата. Но щом не можете да приемате нашето гостоприемство, без да го поругавате, значи е дошло време да си вървите.

Командирът загуби ума и дума от гняв и възмущение, но нямаше как да не забележи, че с всеки изминал миг тълпата нараства и започва да надава одобрителни викове, а тук-там се вдигаха и юмруци. Тя бе укротена само с един благ поглед на татуирания мъж. Това обстоятелство — а не толкова възбуждението на хората — превърна гнева на командира в остър и вледеняващ страх. Той разбра — ако татуираният непознат само си мръднеше пръста, събраният народ щеше да разкъса него и войниците му на парченца.

— Бих предложил като начало да напуснете това място — продължи татуираният. Гласът му бе мек, а погледът — неподправено кротък. Командирът щеше по-късно да си спомни всичко това с голям смут в душата. Никога през целия си живот не му се бе случвало да е заплашван толкова любезно. — Покоят е кредо, трудно за следване, дори в добри времена, а някои провокации са в състояние да изкарат от самообладание и най-благочестивите. Аз ще извикам няколко мои Братя Лечители, които ще ми помогнат да разпределя покоя на тези войници сред хората, за да ги умиротворят. А вие си вървете и разкажете на своите началници какво сте видели.

Войниците обърнаха пълни с надежда очи към своя командир. Той на свой ред изгледа с недоверие татуирания.

— Искаш от нас да кажем какво се е случило тук?

Мъжът сякаш се забавляваше.

— Ама разбира се. Хетава няма какво да крие.

И сега командирът разбра — всичко бе предварително планирано.

— Трябва да приберем падналите си другари — заяви кисуатецът в опит да излезе с чест от положението. Прекалено разстроен бе, за да прояви истински кураж. Изненадващо, татуираният кимна. А след това, за пълно смайване на войниците, скръсти ръце пред лицето си и коленичи със сведена глава. Цялата тълпа, дори пострадалата Сестра, направиха същото. Тишина и покой — ако не се брояха уплашените войници — изпълниха улицата.

Изразяваха уважение към двама изнасилвачи? Отначало командирът бе смаян. Но после разбра — те изразяваха уважение към двама мъртви изнасилвачи. Именно защото бяха мъртви.

В Гуджааре смъртта бе повод за празнуване — стига да носеше покой.

Командирът припряно заповяда на хората си да отнесат телата в местната казарма. Нито една гуджаарейска глава не се вдигна, докато войниците отнасяха своя товар. Започнаха да стават, едва след като се изправи татуираният мъж.

— Убеден ли си, че това бе мъдър ход, Бирник? — попита Сестрата. Все още изглеждаше потресена. Той се взря в нея за известно време, а сетне допря с пръсти бузата й. Сестрата потрепери, когато покоят на войниците премина между двама им и тя си върна мира, който й бе отнет.

— Мъдър или не — стореното е сторено. Предстоят трудни времена. Гуджааре трябва да остане единна, ако ни е писано да оцелеем.

— Ако кисуатците си отмъстят на Хетава за смъртта на тия копелдаци — обади се някакъв мъж, — ние ще отмъстим на тях. — В тълпата се разнесе одобрителен ропот.

Бирникът му отправи втренчен поглед и промълви с въздишка:

— Ако е такава волята на Хананджа, така и ще бъде.

Мъжът нададе радостен вик и останалите се присъединиха. Едни избухнаха в смях, други започнаха да се прегръщат в прилив на чувства. Бяха се опълчили на Кисуа — с малко наистина, но все си беше победа. Хетава се бе измъкнал най-сетне от черупката на своето удобно съучастническо мълчание, за да застане начело на Нейния народ пред лицето на завоевателите. През следващите дни мълвата за Събирането на тази Дан щеше да обикаля навред и да нараства, щеше да буни народа и да превръща неговото потискано недоволство в желание за действие. Нямаше да мине много време и градът щеше да е готов за промяна, да жадува промяна. И най-вече — щеше да е готов да се бие за нея.

В хода на последвалото импровизирано празненство Бирник Рабанех тихомълком изчезна.