Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (10)

9.
Уговорки

Пътят от Гуджааре до пустинята бе дълъг и отегчителен. С цел да заблуди евентуални преследвачи Ванахомен не тръгна право на запад, а най-напред се отправи в южна посока, към един от крайречните градове, където се поглези за последно с баня и гуджаарейска храна, преди да смени коня и работническата препаска с камила и пустинно облекло. Без булото или някой друг от племенните знаци на Банбара, разбира се — свалил бе даже характерните украшения от Лае-ка, преди да я настани в градския обор и да потегли към столицата. Докато се намираше в Гуджааре, той бе просто обикновен пустинник, като всеки друг от десетките малки племена, битуващи в сянката на Гуджааре. Чак когато стигна предпланините, които обозначаваха границата между долината на Кръвта на Богинята и пустинята, Ванахомен добави отличителните знаци на своята банбарска принадлежност — тюрбана с було за скриване на долната част от лицето и робата в тъмновиолетово и кафяво.

Целия път изкара в нещо като медитация, вглъбен в мисли под ритъма на равномерния камилски тръс, сред еднообразен пейзаж на опечен от слънчевите лъчи камък. На отиване бе обмислял стотици планове, но сега съзнанието му бе заето от нещо съвършено различно.

„Харесва ли ти, Принце? Нека ти покажа и друго.“

Тианет. Богове, каква жена. Щеше да я вземе, разбира се. Такова бе желанието на Санфи — ясно като бял ден — и Ванахомен нямаше да го разочарова. Въпреки дневния зной той потръпна при спомена за нейните устни, за магическите ръце по кожата му, за търпението, с което извличаше облекчението му, та чак да примре от удоволствие. Как се бе научила на всичко това? Нямаше значение. Трябваше да я има отново и щом за целта се налагаше Санфи да стане дядо на бъдещия престолонаследник, така да бъде.

По пладне бе потънал изцяло в мечтания, оставил Лае-ка да се оправя почти без подканване с пътя от един назъбен рид към следващия. Когато си върнеше Ките-ян, щеше да настани Тианет в собствените си покои, както неговият баща бе почел майка му. А нима майка му няма да се зарадва от неговия пръв брачен избор — девойка от шуна? Родословието на Санфи е старо и високо уважавано…

От една скална издатина над него се посипаха камъчета.

Изтръгнат грубо от тези мечтания, Ванахомен трескаво потърси едновременно ножа и юздите. Огледа хребета за някакво раздвижване или чужда сянка.

Нищо.

Лае-ка изрева гръмко, сякаш се скара на Ванахомен. Той не й обърна внимание и продължи да проучва околността, докато камилата все така следваше пътя. Нямаше ново раздвижване, но нервите му си останаха опнати като струни. Тук скалните склонове от двете страни бяха прекалено сближени, с твърде много кухини и с големи камъни по тях. В никакъв случай не биваше да се разсейва до такава степен в това идеално за клопка място.

Подтикван от инстинкта си, той слезе от Лае-ка и я поведе встрани от главната пътека, по стръмно дере, издълбано от пролетни порои. То минаваше по същия склон, от който се бе посипал чакълът, но даваше по-големи възможности за прикритие в сравнение с пътеката долу. Зад куп едри камъни съзря неголяма пещера — два пъти колкото ръста на камилата…

… А в нея се бе свил мъж.

Ванахомен вдигна ножа.

— Кой… — Спря по средата на въпроса, смаян от жеста на мъжа. Той допря мълком пръст до устните си, а с другата ръка посочи зад гърба на Ванахомен. Почти в същия миг той долови отзвук от гласове тъкмо от указаната посока.

Какво… Потупа врата на камилата — банбарски сигнал за спиране и пълно мълчание. Тя тръсна недоволно глава, но се подчини. Ванахомен се опита да надникне между камъните, за да види кой идва.

Там, през два хълма от тях, имаше бронзови отблясъци и яркозелени като гора в дъждовно време облекла — четворка кисуатски войници.

Ванахомен обърна поглед към мъжа в пещерата, който му кимна мълчешком. Мястото навярно позволяваше да види войниците от по-далеч. Ако Ванахомен не бе реагирал на шума от онези камъчета — за които сега разбра, че са хвърлени нарочно от непознатия с цел да го предупреди, войниците щяха да го забележат, когато изкачат поредния хълм.

Мъжът отговори на погледа с чудновато и донякъде познато спокойствие. Нещо у него притесняваше Ванахомен, но не колкото четиримата войници, така че засега насочи вниманието си към по-голямата заплаха.

Че не търсеха него, бе ясно почти от пръв поглед. Оставили бяха конете да вървят, без да бързат, а подкованите им копита вдигаха много по-голям шум от камилските. Говореха високо на някакъв провинциален диалект на суа, който Ванахомен едва разбра, но му стана ясно, че иде реч за облог. Един от тях се хвалеше с нещо, а дрезгавият смях на останалите сякаш потвърди предположението на Ванахомен. Все така в смях и закачки, те се изгубиха от погледа му.

Ванахомен остана неподвижен известно време, което му се стори като часове, заслушан в последните глъхнещи звуци от конски копита. И тогава, най-накрая, изкачи склона до входа на пещерата, за да заговори тихо непознатия мъж.

— Кой си ти, в името на боговете?

— Анарим — отвърна мъжът, като се изправи с пъргавината на танцьор.

Препаската му бе черна и без украса, но по-къса, отколкото бе модерно. Не носеше огърлица, макар около шията и по раменете му да личеше ясно по-светла ивица — явно обикновено носеше. Усещането на Ванахомен за нещо познато се засили — примесено с инстинктивен сигнал за опасност, когато забеляза боядисани в черно кожени предпазители над китките, подобни на глезените, както и ръкохватка на къс меч, надникнала иззад рамото на мъжа.

Усетил сякаш внезапно избухналия гняв на Ванахомен, непознатият кимна и каза:

— Пазител на Хананджа.

Ванахомен изсъска зад булото и стисна по-здраво дръжката на ножа, готов да се бие до смърт. Само че през червената пелена на омразата в съзнанието му се процеди логична мисъл. Пазителят можеше да остави кисуатските войници да го забележат. И все още имаше възможността да го стори — трябваше само да извика и войниците щяха да довтасат, преди Ванахомен да съумее да яхне Лае-ка и да я накара да забърза ход.

Ванахомен съвсем бавно свали ножа.

Пазителят се отпусна едва-едва, отказал се от вече намисления ход.

— Не те очаквах преди утре. Ти си Карис, едновремешният генерал на Гуджааре, нали?

— Ка… — Гневът връхлетя отново Ванахомен, щом разбра истината. — Карис ме е предал.

Върху лицето на Пазителя за миг се изписа изненада, която се стопи начаса.

— А, значи си Ванахомен, комуто служи Карис.

— Аз съм Ванахомен, който ще убие Карис, щом му се мерне пред погледа — сопна се младият мъж. Карис да заговорничи с Хетава зад собствения му гръб! Едничкото чувство, по-силно от гнева на Ванахомен в тази минута, бе скритата в него болка. „Карис, глупако дърт, бях ти поверил живота си!“

Пазителят се вгледа в него.

— Значи това е причината за молбата му да се срещнем тайно — ти не питаеш любов към Хетава.

Ванахомен впери очи в мъжа и едва успя да сдържи гласа си, когато гневът му намери верните думи:

— Хетава уби моя баща. Отвориха портите на столицата и пуснаха вътре чужденци, та да ни завладеят! Ако питат мен, всички гуджаарейци трябва да въстанат като един и да издавят вашата пасмина в морето.

— Ако си спомням правилно, точно твоят баща изправи Кисуа срещу Гуджааре. — Тонът на Пазителя бе нечовешки безстрастен, също като изражението на лицето му. Нямаше и помен от укор, макар Ванахомен да усети думите му като плесница.

— Той нито за миг не е искал покоряването на Гуджааре — сопна се младежът. Сетне се приближи и влезе в тясното пространство на пещерата. — Каквито и грехове да има моят баща, всичките му действия целяха доброто на Гуджааре. И нямам никакво намерение да го оправдавам пред теб! — Макар че правеше точно това. Побеснял на самия себе си, Ванахомен посочи с върха на ножа отвратителното безучастно лице. — Кажи ми защо чакаш моя човек тук.

Преди да отговори, Пазителят погледа известно време ножа.

— Нося съобщение от своите висшестоящи. — Той с бавно движение посочи към едната стена на пещерата, където върху сгънато пътническо наметало лежеше малка чанта. — За теб.

Свъсил вежди, за да прикрие изненадата си, Ванахомен отиде нататък, без да изпуска мъжа от поглед. Когато отвори чантата, от нея се изтърколи свитък, запечатан с възела на градската управа в Гуджааре. По ръба на свитъка личаха пикторалите на сегашното име на Ванахомен, както и на рожденото му.

— Генерал Карис поиска аудиенция при Супериора в качеството си на твой представител — съобщи Пазителят, когато Ванахомен му хвърли изпълнен с подозрение поглед. — Отговорът е вътре.

Ванахомен се вторачи в свитъка, а после избухна в смях.

— Аудиенция при Супериора? Богове, да не познавах толкова добре Карис, щях да кажа, че страда от старческо слабоумие. За какъв бяс ми е да се срещам с когото и да е от Хетава?

— Нали си искаш трона — ще имаш нужда от нашата подкрепа.

Ванахомен едва не изтърва ножа.

— Съюз — промълви той след мъчителна смаяна въздишка. — Карис си въобразява, че ще постигне съюз между Банбара и Хетава? — Не можеше да повярва.

— Съюзът трябва да се сключи с теб — отвърна Пазителят, — макар да е отворен и за други страни, които намериш за подходящи. — Помълча малко и добави: — Идеята не е чак толкова безумна. В края на краищата, именно Хетава създаде монархията и я крепи толкова векове.

— Да. — Ванахомен стисна свитъка. — Докато заробихте цялата династия със сънна кръв. Един съюз изисква доверие, Слуга на Хананджа, но аз не мога да имам вяра на теб или на твоите братя убийци. Карис трябваше да си опече ума.

Захвърли свитъка на земята и неизвестно защо се подразни от пълното отсъствие на желание за отпор от страна на Пазителя. Той отбеляза преспокойно:

— Значи отказваш съюза?

— Не мога да откажа нещо, което е невъзможно — сопна се Ванахомен. Обърна отново поглед към камъните и пътеката, която бе вече пуста. Щеше да се наложи да намери друг път, след като този бе избран от кисуатските войници. Явно след последното банбарско нападение бяха започнали да патрулират из планината с намерението да предупредят града за следващо или да притеснят нападателите.

— Ще предам това на нашия съвет — обади се Пазителят зад гърба му. — Макар че те несъмнено ще изпратят представител на уреченото място, в случай че промениш позицията си. — Последва пауза. — И щом толкова държиш на доверието, трябва да знаеш, че Санфи не заслужава такова.

Ванахомен се обърна намръщен през рамо.

— Следиш ли ме?

— Следим Санфи. От известно време, много преди банбарските нападения, той организира коалиция от благородници. Ти си му полезен, но само засега.

Всеки можеше да се преструва на безразличен. Ванахомен скръсти ръце.

— Обясни.

Пазителят вдигна вежди.

— Няма да повярваш на думите ми.

— По-късно ще реша дали да повярвам. Засега искам да чуя.

— Знаеш, че някога, преди династията на Залеза, сме били също като Кисуа и останалите южни племена — управлявани от най-уважаваните си старейшини. — Пазителят сви рамене. — Властта на Протектората през последните десет години напомни на Гуджааре тази част от историята. Санфи оглавява движение за възстановяване на гуджаарейския Протекторат.

Ванахомен присви очи.

— Обикновените хора в Гуджааре искат да бъдат ръководени от герой, избран от Богинята, а не от група престарели богаташи. Те прекрасно виждат колко малко добро е докарал на своите хора кисуатският Протекторат — сираци проституират по улиците, а робите им мрат от глад сред натежали житни поля.

Пазителят сведе поглед.

— В името на трайния мир ние запазихме в тайна истинските цели на твоя баща. Никой в Гуджааре не знае, че Крал Еникет искаше да закара на заколение хиляди войници, за да постигне безсмъртие. Тайните, които излязоха на бял свят обаче — убийството на кисуатски посланик, изтезаването на трима Бирници, заговора със Севера, Жътваря… — Той поклати глава. — Зверствата на Протектората са отдавнашни и полузабравени. Тези на последния Принц са прясна рана. Не можеш да се сърдиш на хората, задето разсъждават по този начин.

„Мога“ — каза си мрачно Ванахомен, — „само че никаква полза от това.“

— Разбирам.

— А дори един Протекторат има нужда от ръководител. Санфи е още млад за такъв, но той мисли занапред.

— Аз се свързах със Санфи още преди година. За него би било добре, ако тези планове са по-отдавнашни — каза Ванахомен. Думите прозвучаха неубедително даже в собствените му уши. Стисна юмруци и се навъси. Какъв замисъл само! Не можеш да го изоставиш току-така. И ще се откаже ли поначало ламтящият за власт само защото се появява истинският владетел?

Не, такъв човек не ще се откаже.

„Ако се оженя за Тианет, Санфи ще се сдобие с влияние посредством мен. След това ще ме убие и ще заяви, че е искал да сложи на трона един Принц, но уви…“

Пазителят го наблюдаваше мълчешком и несъмнено отгатваше терзанията на младия мъж по езика на тялото му — Ванахомен бе чувал, че жреците умеят такива неща. За да предотврати това, той се обърна с лице към мъжа от Хетава.

— Дребните сметки на аристокрацията нямат особено значение за мен. Забравяш, че моят баща ме е подготвил за подобни неща.

Пазителят сведе глава.

— Както кажеш. — Той взе наметалото и чантата си и я преметна през гърди. — Предай, моля, на Карис, че няма за какво да се срещаме повече. Покой, Ванахомен, кралски сине.

Остави свитъка да лежи на земята, където бе захвърлен. Ванахомен го погледна намръщен, но Пазителят излезе от пещерата и тръгна нагоре по стръмната пътека към хребета. Сигурно бе скрил някъде коня си.

„Прав ти път. Кралски сине! Говори за съюзи, а не ще дори да се обърне към мен както трябва!“

Пренебрегнал вътрешния гласец, който му казваше, че в дадения момент титлата не означаваше нищо, както и че Слугите на Хананджа винаги говореха истината, Ванахомен изчака шумът от стъпките на Пазителя да заглъхне и вдигна свитъка. Не посмя да го остави тук, където някой можеше да го намери.

„Да вървят всички в сенките дано! Не са ми притрябвали. Ще използвам Санфи, точно както той иска да използва мен, а след това ще го убия.“

Само че убийството на баща й надали щеше да направи от Тианет сговорчива съпруга.

Заглушил угризенията, Ванахомен пъхна свитъка в един джоб. Отиде при Лае-ка и й нареди със знак да легне, за да я възседне. Кратък размисъл относно новия маршрут и пак поде своето пътешествие през пустинята, само че този път мислите му бяха натрапчиви и невесели.