Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (26)

Глава 25
Нощта и утрото на 24 ноември

На Лисбет не й бе отнело много време да открие онзи Рогер, когото Аугуст беше нарисувал. В един сайт за стари актьори от т.нар. „Театър на революцията“ във Васастан бе видяла по-млада версия на мъжа. Казваше се Рогер Винтер и според мненията на негови колеги беше агресивен и завистлив. На младини изиграл две значими роли на големия екран, ала в последно време кариерата му била в застой и понастоящем беше далеч по-неизвестен от своя прикован към инвалидната си количка брат, Тобиас, устат професор по биология, който напълно се беше дистанцирал от него.

Лисбет си записа адреса на Рогер Винтер, а после хакна суперкомпютъра NSF MRI. Отвори и своята компютърна програма, където се опита да построи динамична система, за да открие елиптичните криви, които най-добре да се справят със задачата, при това, разбира се, с възможно най-малко итерации. Както и да се мъчеше обаче, не се доближаваше и с крачка до някакво решение. Файлът от АНС си оставаше непробиваем. Накрая тя стана и отиде в спалнята при Аугуст. Изруга. Момчето беше будно, седеше в леглото и пишеше нещо върху лист на нощното шкафче, а когато се приближи, тя видя нови факторизации на прости числа.

— Няма смисъл — промърмори тя. — По този път няма да стигнем по-далеч.

А когато Аугуст отново започна истерично да клати торса си, му нареди да се стегне и да заспива.

Беше твърде късно и Лисбет си каза, че е добре и тя да си почине малко. Легна на съседното легло и опита да се отпусне, но това се оказа невъзможно. Аугуст се извиваше и скимтеше, така че накрая Лисбет реши да каже още нещо, за да го успокои. Най-доброто, което й хрумна, беше:

— Знаеш ли нещо за елиптичните криви?

Естествено, не получи отговор. Въпреки това се зае да обяснява възможно най-просто и ясно.

— Схващаш ли? — попита.

Аугуст не отвърна.

— Значи така — продължи тя. — Вземи например числото 3034267. Знам, че с лекота можеш да откриеш простите числа, които са негови фактори. Възможно е обаче да ги изведеш, като използваш елиптични криви. Нека например изберем кривата y2= x3 — x + 4 и точката P = (1,2) на кривата.

Написа уравнението върху листа на нощното шкафче, ала Аугуст сякаш изобщо не беше там. Тогава тя за пореден път си спомни за онези близнаци с аутизъм, за които беше чела. По някакъв загадъчен начин те успявали да намират големи прости числа. Но не можели да решат и най-елементарните уравнения. Навярно и с Аугуст беше същото. Може да беше по-скоро изчислителна машина, отколкото истински математически талант, а и това впрочем нямаше никакво значение в настоящия момент. Раната й отново бе започнала да я боли. Освен това се нуждаеше от сън. И трябваше да прогони всички стари демони от детството, които присъствието на момчето бе разбудило у нея.

* * *

Минаваше полунощ, когато Микаел Блумквист се прибра вкъщи. Макар че беше съвсем изтощен, а и трябваше да стане по първи петли, той веднага седна на компютъра и потърси Едуин Нийдъм в Гугъл. По света съществуваше не един Едуин Нийдъм, имаше например някакъв преуспял ръгбист, който извършил фантастично завръщане на терена, след като преболедувал от левкемия.

Имаше един Едуин Нийдъм, който явно бе експерт по пречистване на водата, както и друг, който умееше да попада на снимки от масови събития и да изглежда смешно. Никой от тях обаче не приличаше на типа, който можеше да е участвал в разкриването на самоличността на Осата и да я е обвинил в престъпление. Затова пък съществуваше един Едуин Нийдъм, който бе компютърен инженер и доктор от МТИ, а това най-малкото беше правилната област. Но и той не му се стори точният. Вярно, понастоящем беше високопоставен шеф в „Сейфлайн“, водеща компания за защита на компютри от вируси, а такава компания сто на сто би се интересувала от хакери. Ала онова, което Ед (както му викаха) казваше в няколко интервюта, касаеше единствено пазарни дялове и нови продукти. Нито думичка не се извисяваше над обичайния клиширан брътвеж на продавачите дори когато бе получил шанса да разкаже за своите хобита: боулинг и риболов на муха. Обичал природата, твърдеше той, обичал състезателния елемент… Най-опасното, на което, изглежда, бе способен, беше да отегчава хората до смърт.

Имаше една снимка, на която, гологръд и захилен, мъжът държеше голяма сьомга — една от онези композиции, които в рибарските среди се срещат с честота 13 от 12. Беше тъпа точно колкото всичко останало, и все пак — Микаел започна да се пита дали скуката не целеше да дезинформира. Изчете материалите повторно и тогава го обзе усещането за скалъпеност, за фасада, и бавно, но сигурно стигна до обратното заключение: този беше точният човек. Службите се надушваха от разстояние. Миришеше му на АНС или на ЦРУ. Отново погледна снимката със сьомгата. Тогава вече му се стори, че вижда нещо коренно различно.

Стори му се, че вижда опасен тип, който само се преструва. Имаше нещо непоклатимо в начина, по който бе стъпил на краката си и насмешливо се хилеше към фотоапарата, поне Микаел така си въобрази и отново се замисли за Лисбет. Чудеше се дали не би трябвало да й каже за срещата, ала нямаше причина да я тревожи сега, особено при положение че още нищо не знаеше, затова реши да си ляга. Имаше нужда да поспи два часа, та утре сутрин да се срещне с Ед Нийдъм на свежа глава. Замислено изми зъбите си и се съблече, легна си и тогава си даде сметка, че е безумно изтощен. Сънят го засмука за нула време. Сънува, че потъва и се дави в реката, в която бе застанал Ед Нийдъм. Впоследствие смътно си спомняше, че бе пълзял по речното дъно с пляскащи, шибащи сьомги наоколо. Не спа дълго. Събуди се рязко с чувството, че е пропуснал нещо. На нощното шкафче бе оставен телефонът му и той се сети за Андрей. През цялото време несъзнателно бе мислил за Андрей.

* * *

Линда заключи вратата и с двете ключалки и в това, разбира се, нямаше нищо странно. Жена с нейното минало несъмнено трябваше да се отнася съвестно към мерките за сигурност. Въпреки това Андрей се почувства некомфортно, но отдаде това на жилището. То изобщо не изглеждаше както бе очаквал. Наистина ли бяха в дома на нейна приятелка?

Леглото беше широко, но не особено дълго, и снабдено с лъскави решетъчни табли и в горния, и в долния край. Покривката беше черна и навяваше мисли за ковчег, а не му допадаше и украсата по стените. Състоеше се най-вече от снимки в рамки, изобразяващи мъже с оръжия. Като цяло апартаментът изглеждаше някак стерилен и студен.

От друга страна, той със сигурност беше нервен и преувеличаваше. Може би просто се мъчеше да си намери извинение, за да избяга. Мъжът винаги иска да избяга от онова, което обича — Оскар Уайлд не беше ли казал нещо подобно? Погледна Линда. Никога досега не беше виждал толкова смайващо красива жена, а това си беше достатъчно стряскащо. Сега тя пристъпи към него в своята прилепнала синя рокля, която подчертаваше формите й, и сякаш прочела мислите му, каза:

— Не искаш ли да си тръгнеш, Андрей?

— Доста работа имам.

— Разбирам — отвърна тя и го целуна. — В такъв случай явно ще отидеш да си вършиш работата.

— Може би ще е най-добре — смотолеви той, а тя се притисна в него и пак го целуна с такава сила, че дори да искаше, нямаше да може да се отдръпне.

Отвърна на целувката и я сграбчи за бедрата. Тогава тя го блъсна. Блъсна го толкова мощно, че той залитна и падна по гръб на леглото. За част от секундата го обзе страх. После обаче я погледна. Тя се усмихваше със същата нежност като преди и той реши, че е схванал: не беше нищо повече от игривата агресивност на любовта. Тя наистина го желаеше. Искаше да се люби с него тук и сега и той я остави да го яхне, да разкопчае ризата му и да прокара нокти по корема му. Очите й блестяха с ярък пламък, а големите й гърди се надигаха под роклята. Устата й беше отворена и към брадичката й се стичаше струйка лига. Прошепна му нещо. Отначало той не я чу. Тя отново каза:

— Сега, Андрей. Сега!

— Сега — повтори той неуверено и усети как тя рязко изхлузва панталона му.

Беше по-безсрамна, отколкото бе очаквал, по-изкусна и дива от всяка друга, която беше срещал.

— Затвори очи и лежи съвършено неподвижно — рече тя.

Той затвори очи и застина, долови, че тя шумоли с нещо, не разбра с какво. Чу щракване и усети нещо метално около китките си, вдигна очи и видя белезниците. Тогава му се дощя да възрази. Не си падаше по тия неща. Но всичко се случи много бързо. Светкавично, сякаш имаше голям опит, тя закачи ръцете му за таблата на леглото. После стегнато омота краката му с въже.

— Леко — каза й.

— О, да.

— Добре — отвърна той, а тя го изгледа с поглед, който не му хареса.

После каза нещо с тържествен глас, ала трябва да му се бе счуло.

— Какво? — попита я.

— Сега ще си поиграя с ножа, Андрей — заяви тя и залепи голямо парче тиксо на устата му.

* * *

Микаел се опитваше да запази спокойствие. Защо нещо лошо би се случило с Андрей? Никой — освен той и Ерика — не знаеше, че Андрей участва в опазването на Лисбет и момчето. Бяха подходили крайно предпазливо с информацията, по-предпазливо от всякога. И все пак… защо не го откриваше?

Андрей не беше от хората, които пренебрегват телефона. Напротив — звъннеше ли Микаел, той вдигаше на първия сигнал. Сега обаче беше просто невъзможно да го намери, а това беше странно. Или пък… Микаел отново се помъчи да си внуши, че Андрей просто си работи, загубил представа за времето и мястото, или в най-лошия случай, че е оставил някъде телефона си. Сигурно беше само това. Но, да му се не види… Камила беше изникнала сякаш от нищото след всичките тези години. Нещо явно се готвеше. Какво беше казал комисар Бублански?

Живеем в свят, в който параноята е здравословна.

Микаел се протегна за телефона на нощното шкафче и пак звънна на Андрей. Отново не получи отговор и тогава реши да събуди новоназначения Емил Гранден, който живееше близо до Андрей в Рьода берйен във Васастан. Емил като че не се отзова много охотно, но все пак обеща да изтича до Андрей на мига, за да провери дали си е вкъщи. Обади се на Микаел двайсет минути по-късно. Дълго блъскал по вратата на Андрей, явно го нямало.

Микаел затвори, облече се и излезе. Забърза през опустелия и брулен от бурята Сьодермалм нагоре към „Йотгатан“. Най-вероятно, мислеше си той, Андрей спи на дивана в редакцията и не чува телефона. Нямаше да му е за пръв път. Дано това да беше обяснението. И все пак му ставаше все по-напрегнато, а когато отвори вратата и изключи алармата, потръпна, сякаш очакваше да види някакво опустошение. Колкото обаче и да обикаляше, не зърна и следа от нещо необичайно, а в криптиращата му програма за имейли сведенията до едно бяха старателно изтрити, точно както се бяха разбрали. Всичко изглеждаше нормално, само дето на дивана не спеше никакъв Андрей. Диванът в редакцията изглеждаше захабен и празен както обикновено.

Микаел се замисли, после отново звънна на Емил Гранден.

— Емил — поде той. — Съжалявам, че те тормозя така посред нощ, но цялата тази история ме е направила параноичен.

— Разбирам това.

— Затова ми се стори, че си притеснен, когато отворих дума за Андрей. Има ли нещо, което да не си ми казал?

— Нищо, което вече да не знаеш — отвърна Емил.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че аз също говорих с Компютърната инспекция.

— Как също?

— Значи ти не…

— Не! — отсече Микаел и чу как дишането от другата страна се учести. Разбра, че бе станала ужасяваща грешка.

— Изплюй камъчето, Емил, и бързо — каза му.

— Значи…

— Да?

— Една много приятна дама, служителка от Компютърната инспекция на име Лина Робертсон, се обади и обясни, че сте се чули и сте се били разбрали да увеличите нивото на защитеност на твоя компютър предвид обстоятелствата. Ставало дума за определени деликатни лични сведения.

— И…

— И очевидно ти била дала погрешни указания и това страшно я разстроило. Каза, че се срамувала от невежеството си и се безпокояла да не би защитата да излезе недостатъчна, ето защо искаше по най-бързия начин да се добере до онзи, който ти е уредил криптирането.

— И ти какво й каза?

— Че не знам нищо по въпроса, само че бях виждал Андрей да седи на компютъра ти, зает с нещо.

— Значи си й препоръчал да се свърже с Андрей.

— Тогава бях за малко из центъра, та й казах, че Андрей със сигурност е още в редакцията и може да му се обади, така казах. Това беше всичко.

— По дяволите, Емил.

— Но тя звучеше наистина…

— Не ми пука как е звучала, но се надявам да си информирал Андрей за разговора впоследствие.

— Не веднага. В момента и аз съм затрупан с работа като всички останали.

— После обаче си му казал.

— Значи, той се чупи, преди да успея да кажа нещо.

— В такъв случай си му звъннал по телефона.

— Абсолютно, няколко пъти. Но…

— Да?

— Не вдигаше.

— Окей — отвърна Микаел с леденостуден глас.

После затвори и набра номера на Ян Бублански. Наложи се да звъни два пъти, преди разбуденият комисар да вдигне слушалката, и тогава Микаел се видя принуден да му разкаже цялата история. Сподели всичко, освен местоположението на Лисбет и Аугуст.

После информира и Ерика.

* * *

Лисбет Саландер бе заспала, но някъде дълбоко в себе си беше в бойна готовност. Спеше с дрехите, с коженото яке и ботушите си. Освен това се будеше лесно, дали заради бурята, дали заради Аугуст, който скимтеше и хленчеше и насън. Но отново заспиваше или най-малкото се унасяше в дрямка, а на моменти сънуваше кратки, странно реалистични сънища.

Сега сънуваше баща си, който налагаше майка й, а това я караше да изпитва и насън онази стара, дива ярост от детството. Усети я толкова ясно, че пак се събуди. Часът беше четири без петнайсет сутринта, а на нощното шкафче точно както и преди се въргаляха листовете, на които двамата с Аугуст си бяха писали цифри. Навън се сипеше сняг. Бурята обаче бе позатихнала и не се чуваше нищо необичайно, само вятърът, който виеше и шумолеше в клонаците.

Въпреки това изпита неприятно усещане и първо реши, че е заради съня, останал да витае из стаята. После изтръпна. Леглото до нея беше празно. Аугуст бе изчезнал. Лисбет се изправи светкавично и безшумно, сграбчи беретата от чантата на пода и се промъкна в голямата стая към терасата.

В следващия миг си отдъхна. Аугуст седеше на кръглата кухненска маса и се занимаваше с нещо. Дискретно, за да не го смущава, Лисбет се наведе над рамото му и установи, че Аугуст нито пишеше нови прости числа, нито рисуваше нещо, свързано с тормоза, понесен от Ласе Вестман и Рогер Винтер. Сега момчето рисуваше шахматни квадрати, които се отразяваха в огледалата на гардеробите, а над тях се очертаваше заплашителна фигура с протегната ръка. Извършителят най-сетне започваше да добива форма. Лисбет се усмихна и тихо се оттегли.

Върна се в спалнята и седна на леглото, свали блузата и превръзката си и инспектира раната си. Все още не изглеждаше добре, а тя продължаваше да се чувства отпаднала и замаяна. Взе две допълнителни таблетки антибиотик и опита да си почине още малко. Навярно бе заспала отново. Впоследствие изпитваше смътното усещане, че е видяла насън и Зала, и Камила. Веднага след това обаче долови нещо. Не разбра какво. Просто усещане за присъствие. Навън някаква птица пляскаше с крила. Откъм голямата стая се чуваше тежкото и измъчено дишане на Аугуст. Лисбет тъкмо щеше да се надигне отново, когато въздухът бе пронизан от вледеняващ писък.

* * *

Когато Микаел излезе от редакцията рано сутринта, за да хване такси до „Гранд Хотел“, още не беше чул Андрей и за пореден път се мъчеше да си внуши, че е реагирал твърде пресилено и колегата му всеки момент ще се обади от дома на някое момиче или приятел. Тревогата обаче не го напускаше. Докато вървеше по „Йотгатан“, смътно забеляза, че отново вали сняг и че на тротоара лежи самотна дамска обувка. Повървя още малко, после извади своя самсунг и позвъни на Лисбет през приложението редфон.

Лисбет не отговори и това ни най-малко не го успокои. Опита още веднъж и накрая изпрати есемес от приложението трема: Камила е по следите ви. Трябва да напуснете скривалището! Сетне съзря таксито, което се спускаше откъм улица „Хьокенс гата“, и се учуди, когато шофьорът го изгледа стреснато. В този момент Микаел наистина изглеждаше смъртоносно решителен. Положението не се подобри от това, че не отговаряше на опитите на таксиджията да поведе разговор. Седеше в мрака отзад и очите му неспокойно блестяха.

Стокхолм беше малко или много опустял. Бурята бе позатихнала. По водата обаче още пробягваха бели гребени. Микаел отправи поглед към „Гранд Хотел“ от другата страна на залива и се зачуди дали да не пропусне срещата с мистър Нийдъм и вместо това да потегли към Лисбет или поне да се погрижи край нея да мине някой полицейски патрул. Не, не можеше да го стори, без да я предупреди. Още едно изтичане на информация можеше да се окаже катастрофално. Пак отвори приложението трема и написа:

Да осигуря ли помощ?

Не получи отговор. Малко след това плати, замислено слезе от таксито и премина през въртящата се врата на хотела. Часът беше четири и двайсет сутринта, бе подранил с четирийсет минути. Навярно никога не бе пристигал четирийсет минути по-рано където и да било, ала в него сякаш гореше пожар и преди да отиде на рецепцията и да предаде телефоните си според уговорката, той пак позвъни на Ерика и й заръча да се опита да се свърже с Лисбет и да държи връзка с полицията, както и да вземе решенията, които сметне за необходими.

— Веднага щом чуеш нещо ново, обади се в „Гранд Хотел“ и поискай да те свържат със стаята на мистър Нийдъм.

— И кой е това?

— Някакъв човек, който иска да се срещне с мен.

— По това време?

— По това време — потвърди той и отиде на рецепцията.

* * *

Едуин Нийдъм бе отседнал в стая 654. Микаел почука. Вратата се отвори и на прага застана мъж, който смърдеше на пот и ярост. Приличаше на фигурата от рибарската снимка в интернет горе-долу колкото някой току-що станал от сън диктатор с махмурлук прилича на своята стилизирана статуя. В ръката си държеше чаша с някакво питие, беше кисел и рошав. Имаше вид на сърдит булдог.

— Мистър Нийдъм — поздрави Микаел.

— Ед — отвърна Нийдъм. — Съжалявам, че те безпокоя по това нечовешко време, но работата не търпи отлагане.

— Така изглежда — отбеляза Микаел сухо.

— Имаш ли представа за какво се касае?

Микаел поклати глава и се настани на фотьойл до писалище, на което имаше бутилка джин и бутилка швепс тоник.

— Не, откъде ще имаш? — продължи Ед. — От друга страна, никога не се знае с такива момчета като теб. Аз, разбира се, те проверих и всъщност мразя да лаская хората. Оставя фалшив вкус на езика ми, но ти си направо уникален в професията си, нали?

Микаел се насили да се усмихне.

— Ще се радвам да минеш по същество — отвърна той.

— Спокойно, спокойно, ще бъда кристално ясен. Предполагам, че знаеш къде работя.

— Не съм съвсем сигурен — отговори Микаел честно.

— В Puzzle Palace, в града на радиоелектронното разузнаване. Работя в плювалника на целия свят.

— АНС.

— Точно, а можеш ли поне да предположиш каква сатанинска глупост е да се гавриш с нас, можеш ли, Микаел Блумквист?

— Мисля, че мога да си представя — рече той.

— А можеш ли да схванеш къде всъщност мисля, че е мястото на твоята дружка?

— Не.

— В затвора. Доживотно!

Микаел се усмихна със, надяваше се, спокойна, овладяна усмивка. На практика обаче мислите бясно препускаха в главата му. Макар да съзнаваше, че може да се е случило какво ли не и че не бива да си вади прибързани заключения, помисли си разтревожено: нима Лисбет е хакнала АНС? Малко ли й беше, че се крие и че я издирват убийци? Нима отгоре на това се е забъркала с щатските разузнавателни служби? Звучеше… ами, как звучеше? Звучеше невъобразимо.

Ако имаше нещо, което да отличава Лисбет, то бе, че никога не вършеше нищо без щателен анализ на последиците. Нищо от хрумванията й не бе импулсивно и необмислено, затова не можеше да си представи да е сторила нещо толкова идиотско, като да хакне АНС, ако съществуваше и най-малкият риск да я открият. Вярно, понякога вършеше опасни неща, ала тогава рисковете винаги бяха пропорционални на ползата, така че Микаел отказваше да повярва, че се е намъкнала там само за да се остави да бъде надхитрена от този злъчен булдог пред него.

— Мисля, че сте си извадили прибързани заключения — отбеляза той.

— Мечтай си, старче. Но предполагам, че ме чу, когато употребих думата „всъщност“.

— Чух.

— Шибана думичка, а? Може да се използва за какво ли не. Всъщност не пия сутрин и въпреки това седя тук с питие в ръка, хе-хе! Искам да кажа, че навярно можеш да спасиш своята приятелка, ако обещаеш да ми съдействаш с определени неща.

— Слушам — каза той.

— Много мило от твоя страна. В такъв случай, за начало искам да получа гаранции, че ще ползвам правата на защитен източник.

Микаел го изгледа учудено. Това не го бе очаквал.

— Да не си някоя къртица?

— Боже опази, не. Аз съм лоялен стар копой.

— Но не действаш официално от името на АНС.

— Може да се каже, че към момента имам свой собствен дневен ред. Е, как ще подходим?

— Ползваш правата на защитен източник.

— Добре, освен това искам да се уверя, че разказаното от мен ще си остане между нас двамата, и това искане, разбира се, звучи чудновато. Защо, по дяволите, ще разказвам някаква фантастична история на разследващ журналист, пък ще го помоля да си трае?

— Човек може да си зададе въпроса.

— Имам си своите основания, а странното е, че дори не се налага да моля за това, така ми се струва. Имам причини да допусна, че искаш да защитиш своята приятелка, а интересната история от твоя гледна точка е някъде другаде. Не е невъзможно да ти съдействам по този параграф, ако си готов да се отзовеш.

— Ще видим — отвърна строго Микаел.

— И тъй, преди няколко дни беше хакнат нашият интранет, популярното му название е NSANet, запознат си със системата, нали?

— Донякъде.

— NSANet бе усъвършенстван след 11 септември, за да се постигне по-добра координация между нашите национални разузнавателни служби, от една страна, и шпионските организации в англосаксонските страни, т.нар. Пет очи, от друга. Това е затворена система със свои собствени рутери, портове и мостове, изцяло отделена от останалия интернет. Тъкмо оттам, посредством сателити и кабели с оптични влакна, администрираме нашето радиоелектронно разузнаване и тъкмо там държим нашите големи бази данни, както, разбира се, и нашите строго секретни анализи и доклади — независимо дали се определят като moray, т.е. най-малко тайни, или стигат до umbra ultra top secret, които дори президентът не може да види. Системата се администрира от Тексас, което впрочем е пълна идиотщина. Ала след последните ъпдейтвания и прегледи все пак я смятам за своето бебче. Ще знаеш, Микаел, скъсах си задника. Съсипах се от работа, за да не може никой отвън да се възползва от нея, още по-малко да я хакне, и днес всяка една аномалийка кара алармите ми да завият. И не си и помисляй, че съм сам. Разполагаме с цял щаб независими специалисти, които надзирават системата, а понастоящем не можеш и пръста си да мръднеш в интернет, без да оставиш следи. Поне така е на теория. Всичко се регистрира и анализира. Не би могъл да докоснеш и един клавиш, без това да бъде забелязано. При все това…

— Се е получило.

— Да, и бих могъл да не се връзвам. Винаги има пропуски. Те съществуват, за да ги открием и да станем по-добри. Те ни държат будни, държат ни нащрек. Ала въпросът не е само в това, че ни е хакнала, а и в начина, по който го е сторила. Насилила е нашия сървър в интернет и е създала супермост, после се е вмъкнала в интранета посредством един от нашите системни администратори. Само тази част от операцията е била шедьовър, ала това не е краят, далеч не. Тази дяволица се е превърнала в призрачен потребител.

— В какво?

— Призрак, дух, който си витаеше там, без да го забележим.

— Без алармите ти да се обадят.

— Този сатанински гений е вкарал шпионски вирус, който трябва да се е отличавал от всичко известно ни, иначе нашите системи веднага щяха да го идентифицират, и този вирус през цялото време е ъпгрейдвал статуса й. Сдобивала се с все по-големи правомощия там вътре и е награбвала строго секретни пароли и кодове, започнала е да свързва и сравнява регистри и бази данни и изведнъж, бинго!

— Какво бинго?

— Открила е каквото е търсела. От този момент вече не е искала да бъде призрачен потребител. Искала е да ни покаже какво е открила. Едва тогава завиха алармите ми. Случи се точно когато тя е пожелала да стане.

— И какво беше открила?

— Двуличието ни, Микаел, двойната ни игричка, и тъкмо затова седя тук с теб, а не на дебелия си задник в Мериленд, тъкмо затова не пращам морската пехота по петите й. Тя е като крадец, който прониква в къщата с взлом само за да открие, че вътре вече има крадени стоки. В мига, в който разбрахме това, тя стана наистина опасна. Толкова опасна, че някои от нашите високопоставени лица искат да я оставят да избяга.

— Но ти не искаш.

— Не, не и аз. Иска ми се да я вържа за някой телеграфен стълб и да я бичувам. Само че бях принуден да прекратя лова си, а това, Микаел, ме разяри. Може би сега изглеждам овладян, но всъщност, както казах… всъщност!

— Си побеснял от яд.

— Точно, и тъкмо затова те повиках тук рано-рано. Искам да се добера до твоята Оса, преди да е избягала от страната.

— Защо ще бяга?

— Защото й идват само безумни идеи, не е ли така?

— Не знам.

— Мисля, че знаеш.

— А какво изобщо те кара да мислиш, че точно тя е твоята хакерка?

— Това, Микаел, тъкмо се канех да ти го разкажа.

Той обаче не продължи.

* * *

Стационарният телефон на хотела иззвъня и Ед вдиша бързо. Беше момчето от рецепцията, което търсеше Микаел Блумквист. Ед му подаде слушалката и не му трябваше много, за да разбере, че журналистът получава обезпокоителни новини, затова не се учуди, когато шведът само смотолеви някакво неясно извинение и изфуча от стаята. Не се учуди. Но и не възнамеряваше да го изпусне. Сграбчи палтото си от закачалката и се втурна по петите му.

Блумквист летеше по коридора като спринтьор и макар Ед да не знаеше какво се бе случило, той подозираше, че е свързано с тази история, и реши да го последва. Ако се касаеше за Осата и Балдер, искаше да е там, но тъй като журналистът дори нямаше търпението да вземе асансьора, а просто тичешком заслиза по стълбището, Ед изостана и когато стигна до приземния етаж запъхтян, Микаел Блумквист тъкмо бе взел телефоните си и водеше нов разговор.

— Какво е станало? — попита Ед вече на улицата, когато репортерът се мъчеше да хване някое такси по-надолу край водата.

— Проблем! — отвърна Микаел.

— Мога да те закарам.

— Не можеш да закараш и лайно. Пил си.

— Но можем да вземем моята кола.

За миг Микаел забави крачка и се втренчи в Ед.

— Какво искаш? — попита го.

— Искам да си помогнем един на друг.

— Сам си хващай хакера.

— Вече нямам мандат да ловя когото и да било.

— Окей, къде е колата ти?

Втурнаха се към колата под наем на Ед, която стоеше паркирана край Националния музей, и Микаел Блумквист съвсем накратко обясни, че поемат към архипелага, към Ингарьо. Щеше да получи описание на маршрута, докато кара, така каза, и нямаше намерение да обръща внимание на никакви ограничения на скоростта.