Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (24)

Глава 23
Вечерта на 23 ноември

Аугуст отново застина. Вече не намираше отговорите. Числата бяха станали твърде големи и вместо да грабне химикалката, той сключи ръце и така ги стисна, че чак кокалчетата им побеляха. После заблъска глава в плота на масата.

Лисбет би трябвало да се опита да го утеши или поне да му попречи да се нарани. Но тя някак не съзнаваше изцяло случващото се. Мислеше за своя криптиран файл и започваше да си дава сметка, че няма да напредне и по този път, което, разбира се, далеч не беше учудващо. Защо Аугуст да се справи, когато суперкомпютрите не можеха? Очакванията й бяха нелепи от самото начало, пък и онова, което бе направил, беше достатъчно впечатляващо. И все пак тя изпитваше разочарование, затова излезе навън в мрака и се загледа в пустеещия, диворасъл пейзаж. Под стръмния склон се стелеха плажът и заснежено поле с изоставено помещение за танци.

В хубавите летни дни тук сто на сто гъмжеше от народ. Сега всичко бе запустяло. Лодките бяха изтеглени на сушата и не се виждаше жива душа, в къщите на отсрещния бряг не светеше ни една лампа и отново фучеше бурен вятър. Мястото допадаше на Лисбет. Или поне й допадаше за скривалище сега, в края на ноември.

Вярно, ако някой дойдеше с кола, едва ли щеше да чуе шума от двигателя. Единственият мислим паркинг се намираше долу, край мястото за лодки, а за да се добере до къщата, човек трябваше да изкачи стъпалата по склона. Под прикритието на нощния мрак със сигурност бе възможно да се промъкнеш нагоре незабелязано. Но тази нощ тя смяташе да поспи. Нуждаеше се от това. Раната още я болеше и сигурно затова бе реагирала така остро, когато не се сбъдна това, в което всъщност не беше вярвала истински. Когато обаче се прибра вътре, осъзна, че имаше и нещо друго.

* * *

— По принцип Лисбет не се интересува какво е времето навън или какво се случва извън полезрението й — продължи Холгер Палмгрен. — Нейният поглед изрязва несъщественото. Ала този път спомена, че слънцето огрявало „Лундагатан“ и Шинарвикспаркен. Чувала детски смях. От другата страна на прозореца хората били щастливи — може би това е искала да каже. Обикновените хора ядели сладолед и играели с хвърчила и топки. Камила и Лисбет били затворени в стаята си и слушали как бащата изнасилва и малтретира майка им. Мисля, че това е било точно преди Лисбет сериозно да отвърне на ударите на Залаченко, но хронологията ми убягва. Изнасилванията следвали един и същи модел. Зала се появявал следобед или по вечерно време, винаги здравата натряскан, понякога разрошвал косата на Камила и казвал неща от типа на: „Как може едно толкова красиво момиченце да има толкова противна сестра?“. После заключвал щерките в стаята им и сядал в кухнята, за да продължи да се налива. Пиел водката си чиста и отначало седял притихнал, само мляскал, като гладно животно. После смотолевил нещо от типа на: „Как се чувства днес моята малка курва?“, и това звучало почти любовно. После обаче Агнета допускала някаква грешка или по-точно Залаченко решавал да съзре някаква грешка и тогава идвал първият удар, по правило плесница, последвана от думите: „Мислех си, че днес малката ми курва ще бъде добричка“. После я завличал в спалнята и там продължавал с шамарите, а след малко идвал ред и на юмруците. Лисбет познавала по шума точно какъв вид удари се раздавали и къде улучвали. Усещала това така ясно, сякаш тя самата била потърпевшата. След ударите идвали ритниците. Зала ритал и блъскал майката в стената, крещял „курва“ и „повлекана“, и „мърша“, и това го възбуждало. Надървял се, като я гледал как се мъчи. Когато майката била цялата насинена и окървавена, той я изнасилвал, а когато свършел, крещял още по-ужасни злословия. После за малко настъпвала тишина. Чували се само сподавените хлипания на Агнета и тежкото дишане на Залаченко. След това Зала ставал, пак пийвал, ругаел и плюел по пода. Понякога отключвал вратата на Камила и Лисбет и изтърсвал нещо от рода на „сега мама пак е добричка“. Накрая се пръждосвал, като затръшвал вратата подире си. Това бил обичайният модел. Ала този ден се случило още нещо.

— Какво?

— Стаята на момичетата била доста малка. Колкото и да се мъчели да не се забелязват, леглата били разположени плътно едно до друго и докато траели побоят и насилването, двете седели всяка на своя матрак. Рядко се случвало да кажат нещо и най-често избягвали зрителния контакт. В този ден Лисбет най-вече зяпала през прозореца към „Лундагатан“ и сигурно затова можа да разкаже за лятото и децата навън. Но в един момент се обърнала към сестра си и тогава видяла…

— Видяла какво?

— Дясната й ръка. Удряла целенасочено матрака и естествено, не било задължително в това да има нещо особено. Може и да не е било нищо повече от нервен или компулсивен жест. Отначало и Лисбет го изтълкувала така, после обаче забелязала, че ръката удря в такт с думкането откъм спалнята, и тогава погледнала към лицето на Камила. Очите на сестра й блестели от възбуда, а най-страховитото било, че в онзи миг Камила приличала на самия Зала, и макар Лисбет отпърво да отказала да повярва, нямало никакво съмнение, че Камила се усмихва. Потискала саркастичния си кикот и Лисбет внезапно осъзнала, че Камила не само се мъчи да се подмаже на бащата и да подражава на маниерите му, ами застава и зад неговите удари. Насърчава го.

— Звучи налудничаво.

— Но било така и знаеш ли какво сторила Лисбет?

— Не.

— Запазила пълно спокойствие, седнала до Камила и хванала ръката й едва ли не с нежност. Допускам, че Камила изобщо не е разбирала какво се случва. Навярно си е мислела, че сестра й търси малко утеха или близост. И по-чудни неща били ставали. Лисбет навила ръкава на блузата й, а в следващия миг…

— Да?

— Забила нокти в китката й чак до кокала и раздрала кожата й. Раната била ужасяваща. Кръвта шурнала по леглото, а Лисбет съборила сестра си на пода и се заклела да убие и нея, и бащата, ако малтретирането и изнасилванията не спрат. Камила изглеждала така, сякаш я бил нападнал тигър.

— Божичко!

— Можеш да си представиш как се мразели сестрите. И Агнета, и социалните се тревожели, че ще се случи нещо наистина сериозно. Държали ги разделени. За известно време дори преместили Камила във временен дом. Това нямало да се окаже достатъчно, разбира се. Рано или късно щели да си налетят отново. Ала както знаеш, това не се случило. Станало нещо друго. Агнета получила мозъчна контузия, Залаченко пламнал като факла, а Лисбет била затворена в психиатрията. Ако съм схванал правилно, оттогава сестрите са се виждали само веднъж, години по-късно, и знам, че онзи път нещата наистина са загрубели, макар подробностите да не са ми известни. Камила отдавна е в неизвестност. Последната следа е приемното семейство, при което живеела в Упсала — казват се Далгрен. Мога да ти намеря номера им, ако искаш. Когато обаче станала на 18 или 19, Камила напълнила една чанта багаж и напуснала страната. Оттогава не е давала признаци за живот. Затова се изумих, когато ми каза, че си се срещнал с нея. Дори Лисбет със своята способност да проследява хората не е успявала да я открие.

— Значи се е опитвала?

— О, да, доколкото знам, последният път е бил при подялбата на бащиното им наследство.

— Не знаех.

— Лисбет го спомена само мимоходом. Естествено, не искала да получи и петак. Смятала, че това са кървави пари, ала схванала начаса, че в цялата работа има нещо странно. Касаело се общо за активи в размер на четири милиона крони, за стопанството в Госеберя, имало и известно количество ценни книжа, както и порутена промишлена постройка в Нортелйе и някакъв селски чифлик. Не било малко, съвсем не, но все пак…

— Би трябвало да е притежавал много повече.

— Да, кой, ако не Лисбет, знаел, че той контролира цяла престъпна империя. За него четири милиона би трябвало да са просто джобни пари…

— Искаш да кажеш, че се е чудила дали Камила не е наследила действителния, лъвския пай.

— Смятам, че точно това се е мъчила да установи. Самата мисъл, че парите на баща й са продължавали да вредят и след смъртта му, я измъчвала, ала не успяла да стигне по-далеч.

— Камила трябва добре да е прикривала самоличността си.

— Най-вероятно.

— Мислиш ли, че е възможно да е поела дейността по трафика на хора от баща си?

— Може би, а може би не. Или пък се е утвърдила в съвсем нова сфера.

— Като например?

Холгер Палмгрен затвори очи и отпи голяма глътка от своя коняк.

— Не знам, Микаел. Когато обаче ми разказа за Франс Балдер, нещо ми хрумна. Имаш ли представа защо Лисбет толкова я бива с компютрите? Знаеш ли как е започнало всичко?

— Не, изобщо.

— Тогава ще ти разкажа и се чудя дали в това не се крие ключ към твоята история.

* * *

Онова, което Лисбет осъзна, след като влезе откъм терасата и съзря Аугуст застинал в конвулсивна и неестествена поза край кухненската маса, беше, че момчето напомня на нея самата като дете.

Точно така се беше чувствала на „Лундагатан“ чак докато един ден не проумя, че ще е принудена да порасне преждевременно и да отмъсти на баща си. Това далеч не бе улеснило нещата. Беше бреме, каквото никое дете не би следвало да носи на плещите си. И все пак беше началото на един порядъчен и достоен живот. Никое проклето копеле нямаше да върши безнаказано онова, което Залаченко или убийците на Франс Балдер бяха сторили. Лисбет пристъпи към Аугуст и му заяви тържествено, сякаш издаваше важна заповед:

— Сега отиваш да си легнеш. Когато се събудиш, ще нарисуваш онази картина, която изобразява убиеца на татко ти. Схващаш ли?

Детето кимна и се затътри към спалнята, а Лисбет отвори компютъра си и се зае да търси информация за актьора Ласе Вестман и неговите приятели.

* * *

— Не мисля, че самият Залаченко е разбирал нещо от компютри — продължи Холгер Палмгрен. — Не е бил от това поколение, но навярно мръсният му бизнес се е разраснал дотолкова, че се е видял принуден да вкара сметките си в компютърна програма, а може би е искал и да ги скрие от своите съдружници. Един ден пристигнал на „Лундагатан“ с машина IBM, която сложил на бюрото до прозореца. По онова време не ми се вярва някой от останалите членове на семейството изобщо да е бил виждал компютър. Агнета не е имала възможност да прави такива екстравагантни покупки. Във всеки случай Залаченко им дал да разберат, че ще одере жив всеки, който се докосне до машината. Чисто педагогически това може и да е било добър подход, знам ли. Засилило е изкушението.

— Забранен плод.

— Тогава Лисбет била на единайсет, мисля. Случило се, преди да разкъса дясната ръка на Камила и преди да се нахвърли на баща си с ножове и запалителни бомби. Случило се, бихме могли да кажем, точно преди да стане онази Лисбет, която познаваме днес. По онова време не мислела единствено как да обезвреди Залаченко и нямало с какво да се занимава. Нямала и приятели — разбира се, понеже Камила я клеветяла и се грижела никой да не я наближава в училище, ала отчасти и защото била различна. Не знам дали сама го е осъзнавала тогава. Учителите и обкръжението й категорично не схващали, че тя е крайно надарено дете. Дори само талантът й я изолирал от останалите. Училището я отегчавало до смърт. Всичко й се струвало очевадно и просто. Трябвало само да хвърли един поглед на нещата, за да ги проумее, а в час най-често седяла и си мечтаела за нещо. Затова си мисля, че още в ония години се е интересувала от математика за напреднали. Ала в основата на всичко била скуката. През по-голямата част от времето висяла над своите комикси — албумите на „Марвъл“, които на практика били далеч под нейното интелектуално ниво, но може би изпълнявали друга, терапевтична функция.

— В смисъл?

— Не ми харесва да се правя на психолог по отношение на Лисбет — тя би ме намразила, ако ме чуе, но в онези комикси има множество супергерои, които се борят срещу зли и покварени врагове, поемат нещата в свои ръце, отмъщават си и раздават правосъдие. Може би са били подходящо за нея четиво, знам ли. Може би онези истории с техния черно-бял възглед за света са й помогнали да постигне яснота.

— Искаш да кажеш, че е разбрала необходимостта да порасне и сама да стане супергероиня.

— По някакъв начин, може би, в собствения си малък свят. По онова време, естествено, не е знаела, че Залаченко е стар съветски топшпионин и че неговите тайни са му осигурили уникална позиция в шведското общество. Със сигурност не е имала представа, че в рамките на тайната полиция е съществувал обособен отдел, който го е защитавал. Но точно както и Камила, тя предполагала, че баща им притежавал някакъв вид имунитет. Един ден дори някакъв мъж в сиво палто се появил на прага им и намекнал нещо от типа на: бащата не бивало да пострада, чисто и просто не можело. Лисбет отрано се досетила, че не си струва да подава жалби срещу Залаченко в полицията или в социалните служби. Нямало да стане нищо друго, освен да се появи още някой подобен чичко в сиво палто.

Лисбет не знаела нищо за разузнавателните служби и акциите им, ала усещала безсилието на семейството си и това й причинявало ужасяваща болка. Безсилието, Микаел, може да се окаже унищожителна сила, а преди Лисбет да пораснела дотолкова, че да бъде в състояние да стори нещо, тя се нуждаела от прибежища и места, от които да почерпи сили. Едно от тях бил светът на супергероите. Мнозина от моето поколение, разбира се, презират тези работи, но аз знам, че литературата, независимо дали се касае за комикси, или хубави класически романи, може да окаже голямо влияние, и знам също, че Лисбет особено се привързала към млада героиня на име Джанет ван Дайн.

— Ван Дайн.

— Точно. Момиче, чийто баща бил богат учен. Бащата е убит — от извънземни, ако не ме лъже паметта, и за да си отмъсти, Джанет ван Дайн отива в лабораторията на един от колегите му, където се сдобива със суперсили. Получава крила и способността да се свива и уголемява на размери, както и разни други неща. Чисто и просто става здрава като камък мацка, облечена в черно и жълто, като оса, ето защо нарича себе си просто Осата, човек, който никой не можел да смачка, нито в буквалния, нито в преносния смисъл.

— Ха, това не го знаех. Значи, оттам произхожда псевдонимът й?

— Не само псевдонимът, мисля. Аз не знаех нищо за тия неща — бях мухлясал дъртак, останал на нивото на Фантома Драгос^[1]. Стъписах се, когато за пръв път видях Осата на картинка. В нея имаше страшно много от Лисбет. Все още е така, в известен смисъл. Мисля, че е заела част от стила си от въпросната героиня. Не искам да преувеличавам, това била просто фигура от комиксите, а Лисбет все пак живеела в действителността. Знам обаче, че доста е размишлявала над преображението, през което минала Джанет ван Дайн, когато се превърнала в Осата. Някъде дълбоко в себе си разбирала, че самата тя е принудена да се преобрази по същия драстичен начин — от дете и жертва в безкомпромисен човек, способен да отмъсти на трениран топшпионин.

Подобни мисли я занимавали денонощно, ето защо в един преходен стадий Осата станала важна фигура за нея, фиктивен източник на вдъхновение, и Камила открила това. Момичето надушвало слабостите на хората чрез някаква своя свръхестествена способност. Простирала пипалата си, напипвала слабите места на другите и забивала жилото си. Заела се всячески да се присмива на Осата. Дори проучила кои били враговете на Осата в комикса и започнала сама да се зове с имената им, Танос и какво ли не още.

— Танос ли каза? — обади се Микаел, внезапно наострил уши.

— Струва ми се, че така се наричаше — герой от мъжки пол, унищожител, който някога се влюбил в самата смърт, явила му се в образа на жена, и впоследствие искал да се покаже достоен пред нея или нещо в този дух. Камила застанала на негова страна, за да провокира Лисбет. Дори нарекла бандата си Обществото на Паяците, защото в някаква си поредица тази група била смъртен враг на Посестримите на Осата.

— Наистина ли? — попита Микаел замислено.

— Да, било детинско, разбира се, но това не го правело невинно. Враждата между сестрите вече се била разраснала до такава степен, че онези имена получили ужасяващ заряд. Било като на война, знаеш, където дори символите придобиват смъртоносно значение.

— Възможно ли е това все още да е актуално?

— Имената ли имаш предвид?

— Да, предполагам.

Микаел не знаеше точно какво има предвид. Просто изпитваше смътното усещане, че е надушил следите на нещо значимо.

— Не знам — отвърна Холгер Палмгрен. — Сега са зрели хора, но не бива да забравяме, че това е било период от техния живот, когато всичко се е решавало и променяло. И най-дребните детайли са можели да добият съдбовно значение. Та нали Лисбет не била единствената, която загубила майка си, а сетне била затворена в детската психиатрия. Битието на Камила също било разбито на парченца. Била лишена от дома си, а бащата, от когото се възхищавала толкова дълбоко, получил тежки изгаряния. Залаченко така и не дошъл на себе си след нападението с огнената бомба на Лисбет, както знаеш, а самата Камила била настанена в приемно семейство далеч от света, в който била такъв естествен център на внимание. Трябва и тя да е изпитала нечовешка болка и не се съмнявам и за миг, че оттогава ненавижда Лисбет от дъното на душата си.

— Така изглежда — рече Микаел.

Холгер Палмгрен отпи още една глътка коняк.

— Както казах, не можем да подценяваме онзи период от живота им. Сестрите водели истинска война и някъде дълбоко в себе си трябва да са знаели, че всичко е на ръба на експлозията. Дори си мисля, че са се подготвяли за нея.

— Но по различни начини.

— О, да, Лисбет притежавала бляскав интелект, в главата й през цялото време тиктакали пъклени планове и стратегии, но била сама. Камила не била особено будна, не и в традиционния смисъл. Четенето не я влечало и не разбирала от абстрактни размишления, но умеела да манипулира. Умеела да използва и запленява като никой друг, ето защо и никога не била сама, за разлика от Лисбет. Винаги си имала хора, които да изпълняват прищевките й. Ако Камила откриела, че Лисбет я бива в нещо, което може да се окаже опасно за нея, тя не се мъчела да придобие същите умения, защото знаела, че няма никакъв шанс да се конкурира със сестра си.

— И какво правела тогава?

— Издирвала някого или за предпочитане неколцина, които разбирали от въпросната работа, каквато и да била, и отвръщала на удара с тяхна помощ. Винаги си имала помощници, които били готови на всичко за нея. Но извинявай, май изпреварвам събитията.

— Да, какво станало с компютъра на Залаченко?

— Лисбет скучаела, както ти казах. Освен това спяла лошо. Нощем будувала, тревожела се за майка си. Агнета имала тежки кръвоизливи след изнасилванията, но не отивала на лекар. Навярно се е срамувала, а на периоди изпадала и в дълбоки депресии. Не била в състояние нито да ходи на работа, нито да се грижи за момичетата, и Камила още повече я презирала. Майка ни е слаба, казвала. Както споменах, в нейния свят да си слаб било най-голямото падение. Затова пък Лисбет…

— Да?

— Тя виждала любим човек, единствения човек, когото някога е обичала, а също и ужасяваща несправедливост, та нощем будувала и мислела за това. Вярно, била просто дете. В известен смисъл все още била такава, но и все повече се убеждавала, че единствена тя на този свят може да предпази майка си от грозящото я убийство, та мислела за това и за толкова други неща, и накрая една нощ станала — разбира се, предпазливо, за да не събуди Камила. Може би за да си вземе нещо за четене, може би за да се откъсне от мислите си. Няма чак такова значение. Важното е, че видяла компютъра, който стоял на прозореца към „Лундагатан“.

По онова време си нямала представа как се включва компютър, но се досетила, разбира се. Компютърът сякаш й нашепвал: „Разгадай моите тайни“. Естествено… не стигнала далеч, не и отначало. Нужна била парола и тя се опитвала отново и отново. Нали на бащата му викали Зала, та пробвала с това и със Зала666 и тем подобни комбинации, с всичко възможно. Нищо не вършело работа. Мисля, че изминали две-три нощи, а ако спяла някъде, то било на чина в училище или следобедите у дома.

Една нощ обаче си спомнила ред, който бащата бил изписал на немски на едно листче в кухнята — Was mich nicht umbringt, macht mich stärker. Онова, което не ме убива, ме прави по-силен. Навремето това не означавало нищо за нея, но разбрала, че фразата е важна за бащата, ето защо пробвала с нея. Но и това не проработило. Съдържала твърде много букви, тогава написала „Ницше“, автора на цитата, и ето че изведнъж влязла и пред очите й се разкрил чисто нов, тайнствен свят. Впоследствие щяла да опише това като миг, който я променил завинаги. Пораснала, когато сринала бариерата, застопорена отпреде й, и имала възможност да разучи онова, което било предвидено да остане скрито, обаче…

— Да?

— Отначало не проумявала нищо. Всичко било на руски. Имало различни списъци на руски и немалко цифри. Допускам, че са били данни за приходите от трафика на хора, организиран от Залаченко. До ден-днешен обаче не знам колко е разбрала тогава и за какво се е осведомила по-късно. Поне успяла да прозре, че Залаченко не тормозел само нейната майка. Съсипвал живота и на други жени и това, естествено, я разярило, в известен смисъл я превърнало в познатата ни днес Лисбет, онази, дето мрази мъжете, които…

— … мразят жените.

— Именно. Освен това я направило и по-силна и й дало да разбере, че вече няма връщане назад. Трябвало да спре баща си, затова продължила проучванията си на други компютри, например в училище. Промъквала се в учителската стая, а на няколко пъти дори се преструвала, че остава да спи у някои от приятелите, които нямала, а всъщност тайно оставала за през нощта в училище пред компютрите до сутрешните часове. Научила се на всичко, свързано с хакването и програмирането. Усещала, че е родена за това, и мнозина, с които се свързвала в дигиталния свят, започнали да се занимават активно с нея, точно както по-възрастното поколение винаги се нахвърля върху по-младите таланти — или за да ги окуражи, или за да ги потиска. Натъкнала се на много съпротива и глупости, мнозина се дразнели, задето вършела нещата наопаки или чисто и просто по нов начин. Други обаче се впечатлявали, та се сдобила и с приятели, например онзи, Чумата. Първите си същински другари намерила чрез компютрите. А най-важното било, че за първи път в своя живот се чувствала свободна. В киберпространството летяла напред и нагоре, точно като Осата. Нищо не я задържало на едно място.

— Камила разбрала ли е колко била напреднала?

— Най-малкото е подозирала, а и не знам, не ми се ще да гадая, но понякога си представям Камила точно като тъмната страна на Лисбет, нейната сянка.

— Злата близначка.

— Нещо такова. Не обичам да наричам хората зли, особено младите жени. И все пак точно по този начин я възприемам, макар никога да не съм имал сили да проуча случая по-подробно, не и в дълбочина, и ако сам искаш да задълбаеш в него, препоръчвам ти да се обадиш на Маргарета Далгрен, приемната майка на Камила след катастрофите на „Лундагатан“. Понастоящем Маргарета живее в Стокхолм, в Солна, мисля. Вдовица е и е имала крайно трагичен живот.

— В какъв смисъл?

— Това също е интересно, разбира се. Съпругът й, Шел, който бил програмист в „Ериксон“, се обесил току преди Камила да ги напусне. Година по-късно тяхната деветнайсетгодишна дъщеря също отнела живота си, като скочила от един ферибот за Финландия, поне до такова заключение стигнали. Момичето имало лични проблеми, чувствало се грозно и затлъстяло, но Маргарета никога не е вярвала на тия неща и в един момент дори наела частен детектив. Маргарета е изцяло обсебена от Камила и ако трябва да бъда честен, никога не съм се погаждал кой знае колко с нея. Малко се срамувам от това. Маргарета се свърза с мен веднага след като ти публикува своята история за Залаченко и както знаеш, тогава бях прясно изписан от дома за рехабилитация в Ерща. Нервите и тялото ми съвсем бяха изнемощели, а Маргарета ми наду главата с брътвежа си. Пълна обсесия. Изтощавах се само при вида на номера й на дисплея и посветих доста време в опити да я избягвам. Сега обаче, като се замисля, все повече я разбирам. Струва ми се, че би се зарадвала да поговори с теб, Микаел.

— Имаш ли координатите й?

— Ще ти ги дам. Само почакай малко. Значи си сигурен, че Лисбет и момчето са на сигурно място?

— Да — отвърна той.

Поне се надявам, помисли си, после стана и прегърна Холгер.

Вън на „Лилехолмсторет“ бурята далеч не бе стихнала. Той се загърна по-плътно с палтото и се замисли за Камила и Лисбет, а по някаква причина и за Андрей Зандер.

Реши да му се обади и да провери как върви историята за търговеца на произведения на изкуството, който изчезнал. Само че Андрей така и не вдигна.