Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (13)

Глава 12
21 ноември

Ян Бублански бе очаквал с нетърпение свободния ден и дългия разговор с равина Голдман относно някои въпроси, които го бяха терзали напоследък и засягаха съществуването на Бог.

Нещата не стояха чак така, че да е на път да стане атеист, ала самото понятие Бог бе започнало да му се вижда все по-проблематично и искаше да поговори за него и за чувството за безсмисленост, което го бе застигнало в последно време, а може би и за желанието си да напусне работа.

Ян Бублански определено гледаше на себе си като на добър следовател в сферата на убийствата. Процентът на разкритията му като цяло бе уникален, а от време на време и продължаваше да се чувства стимулиран от професията си. Само дето не беше сигурен, че му се ще да продължи с разследването на убийства. Навярно би трябвало да се преквалифицира, докато още беше време. Мечтаеше да преподава, да кара младите хора да израстват и да придобиват самочувствие, може би защото той самият често се съмняваше в себе си. Но не знаеше какъв предмет би избрал. Ян Бублански така и не се беше сдобил със специалност, като изключим онова, което се бе превърнало в негов жребий в живота: злокобната ненавременна смърт, нездравите човешки склонности, а това категорично бяха теми, по които не желаеше да преподава.

Часът беше 8,10 сутринта, а той бе застанал пред огледалото в банята и изпробваше своята кипа, която, за съжаление, бе трупнала доста годинки. Някога сияеше в хубав ясносин цвят, който се смяташе за леко екстравагантен. Сега изглеждаше най-вече вехта и избеляла, като малък символичен образ на собственото му развитие, смяташе той.

Чувстваше се подпухнал и преуморен, та вдигна разсеяно романа на Сингер „Магьосникът от Люблин“, който толкова харесваше, че вече години наред го държеше до тоалетната чиния, в случай че му се прище да почете в моментите, когато стомахът му създава проблеми. Сега обаче не успя да прочете повече от няколко реда. Телефонът звънна и положението не се подобри, когато узна, че го търси главният прокурор Рикард Екстрьом. Обаждане от Екстрьом означаваше не просто работа, а навярно работа с политическо и медийно значение.

— Здрасти, Рикард, приятно ми е да те чуя — излъга Бублански. — За съжаление, обаче съм зает.

— А… не, не, не и за това, Ян. Това не можеш го изпусна. Подочух, че днес ти бил свободен ден.

— Така е, но съм поел към… — Не искаше да казва синагогата; еврейската му вяра не се ползваше с особена популярност сред колегите. — … лекаря — допълни.

— Болен ли си?

— Всъщност, не.

— Какво ще рече това? Почти болен?

— Нещо такова.

— О, тогава едва ли има проблем. Та нали всички сме си почти болни? Това тук е важно, Ян. Дори министърът на предприемачеството, Лиса Грийн, се обади и е напълно съгласна ти да се заемеш с разследването.

— Изключително ми е трудно да повярвам, че Лиса Грийн знае кой съм.

— Е, може би не те знае точно по име, а всъщност и изобщо няма право да се меси. Всички ние обаче сме единодушни, че се нуждаем от върхова сила.

— Ласкателствата вече не ми действат, Рикард. За какво се касае? — попита той и тозчас съжали.

Самото питане беше половин „да“ и си личеше, че Рикард веднага го прие като малка победа.

— Професор Франс Балдер е бил убит тази нощ в дома си в Салтшобаден.

— И кой е това?

— Един от нашите най-прочути учени в международен план. Водещо име в областта на AI технологиите.

— На какво?

— Работел е с неутрални мрежи, дигитални квантови процеси и тем подобни неща.

— Все още не разбирам нищо.

— С други думи, опитвал се е да накара компютрите да мислят, е, чисто и просто да наподобяват човешкия мозък.

Да наподобяват човешкия мозък? Ян Бублански се зачуди какво ли би било мнението на ранина Голдман по въпроса.

— Мислят, че преди време е бил обект на промишлен шпионаж — продължи Рикард Екстрьом. — Тъкмо затова убийството е ангажирало вниманието на Министерството на предприемачеството и иновациите. Сигурно ти е известно с каква тържественост Лиса Грийн бе говорила за защитата на шведската научноизследователска дейност и иновационните технологии.

— Да, спомням си.

— Очевидно сигурността на Балдер е била заплашена. Бил е под полицейска охрана.

— Искаш да кажеш, че са го убили въпреки това.

— Може би не е била най-добрата охрана на земята. Пазели са го Флинк и Блум от силите на реда.

— Казановите?

— Да, изстреляли ги тази нощ насред бурята и общия хаос. Е, в тяхна защита може да се каже, че не им е било леко. Работата не потръгнала. Франс Балдер бил застрелян в главата, докато момчетата се занимавали с някакъв пияница, който изникнал от нищото. Да, можеш да си представиш, убиецът се възползвал от това дребно отклоняване на вниманието им.

— Не звучи добре.

— Никак даже. Бандитите са действали адски професионално, а на всичкото отгоре и явно са хакнали охранителната система.

— Значи са били няколко?

— Така си мислим. Освен това…

— Да?

— Има редица неудобни детайли.

— Които ще допаднат на медиите?

— В които медиите ще се влюбят — продължи Екстрьом. — Например онова пиянде, дето се появило, не е кой да е, а Ласе Вестман.

— Актьорът?

— Точно той. А това е крайно неприятно.

— Защото ще го изтипосат на първа страница?

— Отчасти затова, разбира се, но също и защото рискуваме да ни въвлекат в тегава бракоразводна проблематика. Ласе Вестман твърди, че отишъл там да прибере своя осемгодишен доведен син, когото Франс Балдер държал при себе си, момче, което… Чакай сега да не сбъркам… на което Балдер със сигурност е биологичен баща, но за което според съдебното решение за попечителство не бил способен да се грижи.

— Че защо професор, който може да накара компютрите да приличат на хората, би бил неспособен да се грижи за собственото си дете?

— Изглежда, че проявявал груба безотговорност и работел, вместо да наглежда сина си, и като цяло бил съвършено безнадежден баща, ако съм схванал правилно. При всички положения историята е деликатна. Момченцето, което не е трябвало да бъде у Балдер, навярно е станало свидетел на убийството.

— Божке! И какво казва то?

— Нищо.

— Твърде е шокирано?

— Със сигурност, но така или иначе, то никога не казва нищо. Нямо е и е със силно забавено развитие. Така че няма да ни е от полза.

— Значи, се очертава убийство без заподозрян и без видима причина.

— Стига само да не е имало причина Ласе Вестман да изникне точно когато убиецът е проникнал в приземния етаж и е застрелял Балдер. Май че е доста важно бързо да приберете Вестман за разпит.

— Стига да се нагърбя с разследването.

— Ще се нагърбиш.

— Сигурно ли е?

— Нямаш избор, бих казал. Освен това запазих най-хубавото за накрая.

— И какво е то?

— Микаел Блумквист.

— Какво му има?

— По някаква причина се е намирал на мястото. Мисля, че Франс Балдер го потърсил, за да му разкрие нещо.

— Посред нощ?

— Явно.

— И после го застреляли?

— Точно преди Блумквист да почука на вратата. Изглежда, журналистът дори е успял да зърне убиеца.

Ян Бублански се разсмя. Което бе погрешно по всички мислими начини и всъщност не можеше да обясни смеха си дори на самия себе си. Навярно беше нервна реакция или може би усещане, че животът се повтаря.

— Моля? — обади се Рикард Екстрьом.

— Просто малко ме мъчи кашлица. Значи сега се опасявате, че ще ви се натресе и частен следовател, който до един ще ви представи в лоша светлина.

— Хм, да, може би. При всички положения предполагаме, че „Милениум“ вече се е заел с историята, и тъкмо се мъча да намеря някой член в закона, за да ги спра, или поне да огранича достъпа им до информация. Не е изключено убийството да се сметне за въпрос, засягащ сигурността на кралството.

— Значи и тайната полиция ни виси на врата?

— Без коментар — отвърна Екстрьом.

Върви по дяволите, помисли си Бублански.

— Да не би със случая да са се заели Рагнар Улуфсон и останалите от Икономическа сигурност? — попита той.

— Без коментар, както казах. Кога можеш да започнеш?

Върви по дяволите още веднъж, помисли си Бублански.

— Ще започна при две условия — рече после. — Искам си обичайната банда, Соня Мудиг, Курт Свенсон, Йеркер Холмберг и Аманда Флуд.

— Разбира се, добре, но получаваш и Ханс Фасте.

— За нищо на света! Само през трупа ми!

— Сори, Ян, не подлежи на преговори. Радвай се, че можеш да избираш всички останали.

— Безнадежден случай си, знаеш ли?

— Чувал съм да го казват.

— Значи Фасте ще бъде малкият представител на тайната полиция?

— Е не, струва ми се, че на всички работни групи ще им се отрази добре да си имат някой, който мисли на инат.

— Значи, когато всички сме се отърсили от предразсъдъците и стереотипите си, трябва да разполагаме с някой, който пак да ни дърпа назад?

— Не се прави на глупак.

— Хасе Фасте е идиот.

— Не, Ян, наистина не е такъв. По-скоро е…

— Какъв?

— Консервативен. Това е човек, който не се оставя да бъде запленен от последните феминистки искания.

— Нито дори от най-първото. Навярно тъкмо е приел женското право на глас.

— Всъщност време е да се стегнеш, Ян. Хасе Фасте е крайно надежден и лоялен следовател, не желая повече никакви дискусии по въпроса. Имаш ли още някакви желания?

Да ми се махнеш от очите, помисли си Бублански.

— Да приключа с посещението си при лекаря, а през това време Соня Мудиг да води разследването — рече той.

— Наистина ли е разумно?

— Дяволски разумно е — изсъска Ян.

— Окей, окей, ще се погрижа Ерик Сетерлунд да й предаде случая — отвърна Рикард Екстрьом и направи гримаса.

Рикард Екстрьом съвсем не беше толкова сигурен, че самият той трябва да приеме това разследване.

* * *

Алона Касалес рядко работеше нощем. Беше изклинчвала години наред и с известно право се бе оправдавала със своя ревматизъм, който на периоди я принуждаваше да приема силни таблетки кортизон, а те придаваха на лицето й формата на месечинка. Освен това кръвното й налягане скачаше до тавана и тя до болка се нуждаеше от своя сън и своите навици. И все пак сега беше тук. Часът беше 3,10 през нощта. Беше карала от дома си в Лоръл, Мериленд, по „175 Ийст“ в лек дъждец и бе подминала табелата „АНС, следващата вдясно, само за служители“.

Мина покрай бариерите и електрическата ограда в посока към черната, подобна на куб главна сграда във Форт Мийд и паркира на големия разпилян паркинг, точно вдясно от светлосиния, подобен на топка за голф радарен купол, загъмжал от сателитни чинии. След това мина и през контролните пунктове и стигна до работното си място на дванайсетия етаж. Тук горе не се развиваше кой знае каква дейност.

При все това се удиви на нажежената атмосфера и не се мина много, преди да схване, че тъкмо Ед Неда и младите му хакерчета са отговорни за крайното напрежение, възцарило се в открития офис.

Алона познаваше Ед много добре, но не си направи труда да го поздрави. В момента той изглеждаше съвсем като обсебен и тъкмо бе станал, за да нахока някакъв млад мъж, чието лице грееше с вледеняваща, бледна лъскавина. Странно момче, мислеше Алона, точно като всички онези млади гениални хакерчета, които Ед бе привлякъл. Хлапето беше мършаво и анемично, с прическа, сякаш заимствана от ада. Освен това беше причудливо прегърбено и имаше някакъв спазъм в раменете. От време на време цялото потреперваше и явно изпитваше страх, като положението не се подобри, когато Ед срита крака на един стол. Момчето, изглежда, очакваше звучна плесница. Тогава обаче се случи нещо неочаквано.

Ед се успокои и разроши косата на хлапето подобно на любящ баща, а това не му бе присъщо. Ед не си падаше особено по нежността и лигавщините. Той беше каубой, който никога не би направил нещо толкова подозрително, като да прегърне мъж. Ала навярно беше до такава степен отчаян, че се опитваше да прояви малко общоприета човечност. Беше разкопчал панталона си и бе разлял кафе или кока-кола върху ризата си, а лицето му имаше нездрав, червендалест цвят. Гласът му беше груб и дрезгав, сякаш бе прекалил с крещенето, и Алона си помисли, че никой на неговата възраст и с това наднормено тегло не би трябвало да се хаби така.

Макар да бе изминало само половин денонощие, Ед и момчетата му сякаш бяха прекарали тук цяла седмица. Навсякъде се въргаляха чашки от кафе и остатъци от закуски, захвърлени шапки с козирки и колежански суичъри, а от телата им се носеше воня на вкиснало от пот и напрежение. Бандата съвсем явно се бе заела да преобърне целия свят, за да проследи хакера, та накрая Алона им подвикна с престорена сърдечност:

— Давайте момчета, газ!

— Само да знаеше!

— Добре, добре. Сгащете го тоя мухльо!

Не го мислеше точно за мухльо. Тайничко намираше пробива за донякъде полезен. Мнозина сред тях, изглежда, си въобразяваха, че могат да си правят каквото им скимне, сякаш разполагаха с картбланш, и може би бе здравословно да осъзнаят, че другата страна е в състояние да отвърне на удара. „Онзи, който следи народа, накрая сам бива проследен от него“ — бил написал хакерът и това беше доста готино, мислеше тя, макар, разбира се, да не беше вярно.

Тук, в Puzzle Palace^[1], недостатъците им проличаваха само когато се сблъскаха с нещо наистина сериозно. Катрин Хопкинс я бе събудила с думите, че шведският професор е бил убит в дома си в близост до Стокхолм, и макар само по себе си това да не бе от голямо значение за АНС — поне засега, — за Алона то означаваше нещо.

Убийството показваше, че бе тълкувала сигналите правилно, а сега трябваше да провери дали няма да може да напредне и с още една стъпка, ето защо влезе в компютъра си и отвори своя обзор на организацията, най-отгоре на която стоеше изплъзващият се и мистериозен Танос, ала в която се открояваха и безспорни имена като Иван Грибанов, депутатът в руската Дума, и немецът Грубер, високообразован бивш мошеник, забъркан в трафик на хора.

Всъщност тя недоумяваше защо случаят имаше толкова нисък приоритет при тях и защо шефовете й непрекъснато я препращаха към други, по-традиционни институции, борещи се с престъпността. На нея изобщо не й се струваше невероятно мрежата да се ползва с държавна протекция, да има връзки с руското разузнаване и цялата афера да може да се разглежда като част от търговската война между Изтока и Запада. Макар базата да беше недостатъчна, а доказателствата — крайно нееднозначни, все пак съществуваха ясни индикации, че западна технология е била открадната и е попаднала в руски ръце.

Вярно бе обаче, че плетеницата беше трудно обозрима и невинаги беше лесно да се разбере дори дали дадено престъпление действително е било извършено, или подобна техника по чиста случайност е била разработена другаде. При това кражба в сферата на бизнеса понастоящем също беше изключително неустановено понятие. През цялото време се крадеше и вземаше на заем, понякога като част от творческия обмен, друг път защото на посегателствата се придаваше юридическа легитимност.

Големите компании редовно наплашваха до смърт малки фирмички с помощта на опасни адвокати и никой не намираше нищо странно в това, че отделните новатори са повече или по-малко лишени от права. В допълнение промишленият шпионаж и хакерските атаки често се разглеждаха като обикновен анализ на обкръжаващата среда.

От друга страна… Убийствата не се поддаваха на толкова лесно релативизиране и Алона си обеща едва ли не тържествено да преобърне всяко отделно парченце от пъзела, но да направи пробив в организацията. Не стигна далеч. Всъщност едва успя да протегне ръце и да си разтрие врата, когато долови запъхтени стъпки зад гърба си.

Беше Ед и изглеждаше съвсем изкривен. Явно и той имаше проблем с гърба си. Алона започваше да се чувства по-добре само като го погледнеше.

— Ед, по какъв повод ми се оказва тази чест?

— Чудя се дали не сме се сдобили с общ проблем.

— Заповядай, старче. Май имаш нужда да поседнеш.

— Или да ме разпънат на диба. Знаеш ли, от моята ограничена перспектива…

— Хайде, Ед, не се подценявай.

— Въобще не се подценявам, мамка му. Както знаеш, на мене не ми пука кой е възвишен, кой не е, нито кой мислел така или онака. Фокусиран съм върху собствената си работа. Охранявам нашите системи и единственото, което наистина ме впечатлява, е ловкостта в професията.

— Би наел самия дявол, ако е надарен ИТ специалист.

— Във всеки случай изпитвам уважение към който и да е враг, стига да е достатъчно способен. Можеш ли да го проумееш?

— Мога.

— Започвам да си мисля, че сме еднакви, аз и той, и само по чиста случайност сме на различни страни. Както сто на сто си чула, един RAT, шпионска програма, е преминала през нашия сървър и се е промъкнала в интранета, а тази програма, Алона…

— Да?

— Е като чиста музика. Написана е толкова компактно и елегантно.

— Изправил си се срещу достоен противник.

— Без съмнение, а същото се отнася и за моите момчета ей там. Толкова са възмутени и патриотични или на каквито там се правят, по дяволите. Ала всъщност няма нищо, което да желаят повече от това, да срещнат въпросния хакер, за да си премерят силите с него. За известно време и аз опитах да си мисля: окей, хубаво, преодолей го! Може би все пак щетата не е чак толкова голяма. Това е само един отделен гениален хакер, който иска да блесне, а може и да е за добро. Докато го преследвахме, научихме маса неща за нашата уязвимост. После обаче…

— Да?

— После се зачудих да не са ме преметнали и по тази точка — да не би цялата позьорщина в мейлсървъра ми да е била просто димна завеса, фасада за прикриването на нещо коренно различно.

— Като например?

— Като например да се осведомят за определени неща.

— Вече събуди любопитството ми.

— Би трябвало. Успяхме да открием точно какво е търсел хакерът и всичко се свежда до мрежата, с която ти се занимаваш, Алона. Те не се ли наричат Паяците?

— Дори Обществото на паяците. Но това ще да е по-скоро на шега.

— Хакерът е търсел информация за тази банда и сътрудничеството им със „Солифон“, та тогава си помислих, че може и сам да се е числял към въпросната мрежа и е искал да се осведоми какво знаем за тях.

— Май че не звучи неправдоподобно. Очевидно разполагат с компетентни хакери.

— После обаче пак започнах да се съмнявам.

— И защо?

— Защото изглежда, че хакерът е искал и да ни покаже нещо. Знаеш, успял е да си изработи статус на суперпотребител и е можел да чете документи, които нищо чудно да не са стигнали даже и до теб, документи с ниво на класифицирана информация. Строго секретно, макар файлът, който всъщност е копирал и си е прибрал, да е толкова сложно криптиран, че нито той, нито дори ние имаме шанс да го прочетем, докато онзи дявол, дето го е написал, не ни даде личните си ключове, но все пак…

— Какво?

— Посредством нашите собствени системи хакерът е разкрил, че и ние си сътрудничим със „Солифон“ по същия начин като Паяците. Знаеше ли това?

— Не, за бога, не.

— Така си и мислех. Изглежда, нещата са толкова зле, че и ние имаме хора в групата на Екервалд. Услугите, които „Солифон“ прави на Паяците, предоставя и на нас. Предприятието представлява част от нашия промишлен шпионаж и със сигурност това е причината твоята задача да е имала толкова нисък приоритет. Страхуват се да не би разследването ти да опръска с лайна и нас самите.

— Проклети идиоти.

— Май че трябва да се съглася с теб, и може би не е съвсем невероятно сега изцяло да те изключат от задачата.

— Това ще е абсолютно безобразие.

— Споко, споко, има и друг изход и тъкмо затова довлякох бедното си туловище чак до твоето бюро. Може да започнеш работа за мен вместо за тях.

— И какво имаш предвид?

— Този проклет хакер знае разни неща за Паяците и успеем ли да се доберем до неговата самоличност, и двамата с теб ще направим пробив, а тогава ще се сдобиеш с шанс да научиш какви ли не горчиви истини.

— Разбирам накъде биеш.

— Значи, отговорът е „да“?

— „Нда“ — отвърна тя. — Смятам преди всичко да разбера кой е застрелял Франс Балдер.

— Но ще ме информираш?

— Окей.

— Добре.

— Но слушай — продължи тя, — ако този хакер толкова го бива, мислиш ли, че не е изтрил следите си?

— По тази точка можеш да бъдеш спокойна. Няма значение колко го бива. Ние смятаме да го открием въпреки всичко и да го одерем жив.

— Къде отиде цялото ти уважение към противника?

— Тук си е, приятелко, но въпреки това ще го размажем и ще го тикнем зад решетките доживотно. Никой не прави пробиви в моята система.