Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (12)

Глава 11
21 ноември

Впоследствие за пореден път бе установено, че полицията не е в състояние да извърши свястно и най-рутинното действие и че абсолютно никакво отцепване на района не бе осъществено, преди да стане твърде късно. Мъжът, застрелял професор Франс Балдер, най-спокойно бе успял да напусне местопрестъплението, а полицаите, пристигнали първи, Петер Блум и Дан Флинк, които колегите им с известна насмешка наричаха Казановите, се бяха забавили да бият тревога или поне не го бяха сторили с необходимата убедителност.

Чак в четири без двайсет сутринта пристигнаха криминалист и следовател от Криминална полиция, както и млада дама, която се представи за Габриела Гране и която повечето взеха за близка на загиналия предвид състоянието й на силна възбуда. По-късно се разбра, че била аналитичка от тайната полиция, изпратена от самата шефка. Не че Габриела имаше какво да прави тук. Но по силата на общите предразсъдъци в екипа или евентуално за да покажат, че я възприемат като външно лице, възложиха й за задача да отговаря за детето.

— Изглеждаш като човек с правилния подход — заяви временно водещият разследването Ерик Сетерлунд, когато видя вниманието, с което Габриела се наведе, за да прегледа наранените крака на момчето.

Тя изсумтя и заобяснява, че си имала друга работа, но отстъпи, щом се вгледа в очите на малкия.

Аугуст — така се казвал — беше просто вцепенен от ужас и дълго седя на пода на горния етаж, движейки механично ръка напред-назад по червения персийски килим. Петер Блум, който иначе не беше особено инициативен, изнамери чифт чорапи и сложи лепенки по краката му. Същевременно бе установено, че детето има синини по цялото тяло и сцепена устна. Според журналиста Микаел Блумквист — чието присъствие създаваше осезаема нервност в къщата — момчето си блъскало главата в леглото и стената там долу, после хукнало босо по натрошените стъкла в коридора на приземния етаж.

Разбира се, Габриела Гране, която по някаква причина се въздържа да се представи на Блумквист, осъзна на мига, че Аугуст е свидетел. Не успя обаче да установи никакъв контакт с него, нито да му даде някаква утеха. Очевидно прегръдките и нежността в традиционния им смисъл не бяха правилният подход. Аугуст се поуспокои чак когато Габриела седна отстрани, на известно разстояние, да си гледа собствената работа, и само един-единствен път сякаш се заслуша. Случи се, когато Габриела по време на разговор с Хелена Крафт спомена номера на улицата, 79, но тогава тя не обърна кой знае какво внимание на това, а малко по-късно се свърза с една развълнувана Хана Балдер.

Хана настояваше да си прибере сина на секундата и обясни, с което леко озадачи Габриела, че трябвало веднага да извадят пъзел, за предпочитане онзи с грандиозния кралски кораб „Васа“, който Франс, логично, трябва да бил оставил на видно място. Затова пък не обвини бившия си съпруг, задето неправомерно си е присвоил момчето, а и нямаше отговор на въпроса защо годеникът й бе идвал тук с изискването да си го вземе обратно. Във всеки случай не изглеждаше Ласе Вестман да е бил воден от загриженост към детето.

Като цяло момчето хвърли известна светлина върху старите въпросителни на Габриела. Разбра се защо Франс Балдер не искаше да се мести, както и защо отказваше да си вземе куче пазач. В сутрешните часове Габриела се погрижи да пристигнат психолог и лекар, за да отведат Аугуст при майка му във Васастан, стига само да не се окажеше, че се нуждае от по-спешни грижи. После я налегнаха коренно различни мисли.

Мина й през ума, че не беше задължително мотивът за убийството да е запушването на устата на Балдер. Извършителите може да са искали да го оберат — да откраднат не нещо толкова банално като пари, разбира се, а нещо, свързано с научноизследователската му дейност. С какво се бе занимавал Франс Балдер през последната година от живота си, Габриела не знаеше. Навярно никой освен той самият не бе запознат. Не беше трудно обаче да се досети какво бе то — по всяка вероятност доразвиваше своята AI програма, която още при първата й кражба бе смятана за революционна.

Колегите от „Солифон“ бяха сторили всичко възможно, за да надникнат в нея, и според това, което веднъж се изплъзна от устата на Франс, той бдеше над програмата като майка над бебето си, което би следвало да означава, мислеше си Габриела, че е имал навика и да спи с нея или най-малкото да я държи до леглото си. Затова се изправи, заръча на Петер Блум да държи Аугуст под око и слезе в спалнята на приземния етаж, където работеха криминалистите.

— Тук вътре имаше ли компютър? — попита тя.

Те поклатиха глава, а Габриела извади телефона си и отново се обади на Хелена Крафт.

* * *

Скоро установиха, че Ласе Вестман е изчезнал. В общата неразбория трябва незабелязано да бе напуснал мястото, което накара временно водещият разследването Ерик Сетерлунд да заругае, особено след като се оказа, че Вестман не си бе и у дома, на ул. „Туршгатан“.

Ерик Сетерлунд дори се замисли дали да не го обяви за издирване, което накара младия му колега Аксел Андершон да попита дали Ласе Вестман би трябвало да се смята за опасен. Навярно Аксел Андершон не правеше разлика между Вестман и ролите му. В негова защита обаче може да се каже, че ситуацията ставаше все по-заплетена.

Очевидно убийството не беше някакво старо разчистване на сметки в семейството, някакъв излязъл от релси запой, или деяние, извършено в състояние на афект, а хладнокръвна, добре планирана атака срещу виден шведски учен. Положението не се подобри и когато областният полицейски началник Ян-Хенрик Ролф се обади с думите, че трябвало да схващат убийството като сериозен удар по шведските промишлени интереси. Ненадейно Ерик Сетерлунд бе нагазил във вътрешнополитическо събитие от голяма величина и макар да не притежаваше най-острия ум в полицейския корпус, все пак осъзна, че свършеното от него сега ще има решаващо значение за по-нататъшното разследване.

Ерик Сетерлунд, който бе чукнал 41 само два дни по-рано и още си носеше последиците от партито за рождения ден, не се бе дори доближавал до шанса да отговаря за разследване на това ниво. Че изобщо се бе заел с него, па макар и за няколко часа, се дължеше, разбира се, на факта, че през нощта нямаше на разположение кой знае колко компетентни хора, а началникът му бе решил да не буди господата от Кралската криминална комисия по убийствата или пък някой друг от по-опитните разследващи убийства в полицията на Стокхолм.

Макар да крещеше заповед след заповед, в настъпилия хаос Ерик Сетерлунд изпитваше усилващо се усещане на неувереност. Опитваше се все пак като начало да задвижи операция по чукане на хорските врати. Искаше набързо да събере колкото се може повече свидетелски показания, макар на практика да не хранеше големи надежди. Беше нощ, цареше мрак и вилнееше буря. Съседите навярно не бяха видели много. От друга страна, никога не се знаеше, а беше и разпитал Микаел Блумквист, независимо каква работа, по дяволите, имаше Блумквист тук.

Присъствието на един от най-прочутите шведски журналисти изобщо не го улесняваше и за миг на Ерик Сетерлунд му хрумна, че Блумквист го гледа с критично око и че като нищо ще напише някоя разобличителна статия. Със сигурност обаче това бяха само собствените му демони. Очевидно самият Блумквист бе разтърсен и по време на разпита се държа учтиво и загрижено питаше дали може да помогне. Но не можеше. Всичко се беше развило твърде бързо и това само по себе си беше забележително, смяташе журналистът.

В поведението на заподозрения имаше нещо професионално и според Блумквист не би било дръзко да се предположи, че мъжът беше или е бил военен, дори може би от елитните части. Начинът, по който се бе обърнал и стрелял, сякаш бе усвоен с продължителна практика, и макар да имаше челник, закрепен за плътно прилепваща черна шапка, Блумквист бе доловил нещо от чертите на лицето му.

Разстоянието беше твърде голямо, а Микаел бе залегнал в мига, в който фигурата се бе обърнала — навярно трябваше да се радва, че е жив. Така че можеше да опише само тялото и дрехите и с това се справи много добре. Според журналиста мъжът не беше съвсем млад, може би дори бе прехвърлил четирийсетте. Трениран, с по-висок от средния ръст, между 185 и 195 см, с мощно телосложение, тесен в талията и широкоплещест, носеше ботуши и черно облекло подобно на военното. Имаше раница, а навярно и нож, затъкнат здраво на десния крак.

Микаел Блумквист смяташе, че мъжът бе побягнал надолу по брега, край къщите на съседите, а това съвпадаше и с показанията на Петер Блум и Дан Флинк. На практика полицаите изобщо не бяха зърнали мъжа, само чули стъпките му да се изгубват по морския бряг и се втурнали подире му, но напразно, поне така твърдяха. Ерик Сетерлунд не беше съвсем убеден, че е станало по този начин.

Навярно Блум и Флинк ги бе хванало шубето, допускаше той, и просто бяха стърчали разтреперани в нощта, без да си мръднат пръста. Във всеки случай точно на този етап бе допусната най-голямата грешка. Трябвало е да се организира полицейска акция и да се установят изходите от района, както и да се отцепят определени места, но нищо от това не бе направено. Е, да, на онзи етап Флинк и Блум още не знаели, че е станало убийство, а веднага след това цялото им внимание било ангажирано от едно малко момченце, което истерично излетяло от къщата, та положително не им било лесно да запазят присъствие на духа. А времето продължавало да лети и макар Микаел Блумквист да прояви сдържаност в показанията си, не беше трудно да предположат, че и той се отнасяше критично към двамата полицаи. На два пъти ги попитал дали са били тревога и в отговор получил кимване.

По-късно, когато дочул разговор, воден от Флинк с централата за свръзка, Микаел осъзнал, че въпросното кимване най-вероятно е означавало „не“ или в най-добрия случай е изразявало недоумение. При всички обстоятелства тревога била вдигната със закъснение и дори тогава нещата не се развили според правилника, навярно защото изложението на Флинк било твърде мъгляво.

Бездействието продължило и Ерик Сетерлунд беше безкрайно щастлив, задето не него можеха да укорят за това. По онова време той още не бе включен в разследването. От друга страна, сега, когато беше на мястото, не биваше да влошава нещата. Списъкът със заслугите му напоследък не можеше да се определи като блестящ, налагаше се да се възползва от случая и да се прояви или най-малкото да не се изложи.

Стоеше на прага на дневната и тъкмо бе приключил разговора си с „Милтън Секюрити“ относно фигурата, която по-рано същата нощ била отразена на кадрите от наблюдението. Беше мъж, който изобщо не съвпадаше с описанието на предполагаемия убиец, дадено от Микаел Блумквист, изглеждаше по-скоро като някой стар мършав наркоман, ала все пак се предполагаше, че притежава висока технологична компетентност. В „Милтън Секюрити“ допускаха, че въпросният тип бе хакнал алармената инсталация и извадил от строя всички камери и сензори, от което цялата история не ставаше по-малко неприятна.

Проблемът не беше само в професионалното планиране, а в самата идея да се извърши убийство въпреки полицейската охрана и модерната аларма против крадци. За каква само самоувереност говореше това! Всъщност Ерик беше тръгнал да слиза при криминалистите, които правеха оглед на долния етаж. Но се застоя тук горе, дълбоко угрижен, зареял празен поглед в пространството, преди да го прикове върху сина на Балдер, който определено беше техният ключов свидетел, ала изобщо не разбираше какво става, както можеше и да се очаква в цялата тази каша.

Ерик видя, че момчето държи малко парченце от твърде голям пъзел, сетне се запъти към извитата стълба за долния етаж. В следващия миг застина. Замисли се за първото си впечатление от детето. Тъкмо беше пристъпил в къщата с тежка крачка, без да е още съвсем наясно със случилото се, и момчето го бе оставило с усещането, че си е като всяко друго дете. В него нямаше нищо особено, мислеше си той, нищо освен развълнувания поглед и напрегнатите рамене. Ерик дори би го описал като необичайно сладко хлапе с големи очи и къдрава, буйна коса. Едва впоследствие научи, че имало аутизъм и било силно изостанало в развитието си. Значи, това беше нещо, което не бе видял лично, а му беше разказано, и то означаваше, мислеше си той, че убиецът или е познавал момчето отпреди, или е знаел точно какво е състоянието му. Иначе едва ли би го оставил живо, рискувайки да бъде разпознат при някоя очна ставка, нали така? Ерик не доразви мисълта си, но това прозрение го разпали и той направи няколко бързи крачки към момчето.

— Трябва да го разпитаме сега, на мига — заяви с глас, който неволно прозвуча твърде високо и разгневено.

— Боже мой, бъди по-внимателен с него — каза Микаел Блумквист, който бе застанал до момчето.

— Ти не се меси — изсъска Ерик. — Може да е познавал извършителя. Трябва да извадим албум със снимки и да му ги покажем. Трябва по някакъв начин…

Момчето го прекъсна, като помете пъзела си с ненадейно рязко движение на ръката, и Ерик Сетерлунд не видя какво друго да направи, освен да измърмори едно извинение и да слезе при своите криминалисти.

* * *

Когато Ерик Сетерлунд изчезна надолу към приземния етаж, Микаел Блумквист остана загледан в момчето. Сякаш още нещо бе на път да се случи с него, може би друг пристъп, а последното, което Микаел желаеше, бе детето да се нарани отново. Вместо това обаче то застина и започна с бясна скорост да търка дясната си ръка в килима.

После спря неочаквано и погледна нагоре умолително, и Микаел за част от секундата се зачуди какво може да означава това. В това време по-високият полицай, за когото бе научил, че се казва Петер Блум, седна при детето и се опита да го накара пак да реди пъзела. Микаел пък отиде в кухнята, за да потърси малко спокойствие. Беше уморен до смърт и искаше да се прибере у дома. Очевидно обаче най-напред трябваше да прегледа няколко снимки от охранителната камера. Не знаеше кога ще стане това. Всичко някак се проточваше във времето и изглеждаше безразборно и неорганизирано, а Микаел най-отчаяно копнееше за леглото си.

По това време вече бе говорил на два пъти с Ерика, беше я осведомил за случилото се и макар засега да знаеха съвсем малко за убийството, и двамата бяха на мнението, че Микаел трябва да напише по-дълга статия по темата за следващия брой. Не само защото деянието само по себе си явно бе голяма драма, а и защото животът на Франс Балдер изглеждаше достоен за отразяване. При това Микаел имаше лично участие в историята, което щеше да обогати репортажа и да му осигури предимство пред конкурентите. Само драматичният разговор от тази нощ, заради който бе пристигнал тук, щеше да придаде на статията му сензационност.

Никой от двамата не се нуждаеше от много приказки за положението със „Сернер“ и кризата във вестника. В разговора им това се подразбираше, а Ерика вече беше планирала неизменният заместник Андрей Зандер да извърши подготвителната работа по проучването, докато Микаел си отспива. Доста решително — като нещо средно между любяща майка и авторитарен главен редактор — бе заявила, че отказва звездният й репортер да се съсипе, преди дори да е започнал работа.

Микаел прие без проблеми. Андрей беше амбициозен и симпатичен, би било хубаво да се събуди и цялото базисно проучване да е извършено, най-добре с изготвени списъци кои приближени на Балдер си струва да интервюира. За кратък миг, сякаш за да наведе ума си на други мисли, той си припомни непрестанните проблеми на Андрей с жените, в които Микаел бе посветен по време на няколко вечерни заседавания в ресторант „Мелницата“. Андрей беше млад и интелигентен, и чаровен. Би следвало да е страхотно завоевание за кое да е момиче, ала поради нещо твърде слабо и нежно в характера му вечно го зарязваха и той го изживяваше тежко. Андрей бе непоправим романтик. През цялото време мечтаеше за голямата любов и голямата сензация.

Микаел седна край кухненската маса на Балдер и се взря в мрака навън. На масата пред него, до кибритена кутийка, брой на списание „Ню Сайънтист“ и тефтер с някакви непонятни уравнения, бе оставена красива, малко заплашителна скица на пешеходна пътека. До светофара се виждаше мъж с воднисти, присвити очички и тънки устни. Беше уловен как бяга, при все това бе възможно да се види всяка бръчица по лицето му, дори гънките на ватенката и панталона. Не изглеждаше особено приятен. На брадичката си имаше родилно петно с формата на сърце.

Тъкмо светофарът обаче придаваше облика на рисунката. Грееше с наситена, обезпокоителна светлина и беше умело възпроизведен в съответствие с някаква математическа техника. Почти бе възможно да се доловят геометричните линии отвъд. Навярно Франс Балдер и рисуваше покрай всичко останало и Микаел се позамисли над сюжета на рисунката. Не беше особено традиционен.

От друга страна, защо пък човек като Балдер да рисува залези и кораби? Светофарът със сигурност беше интересен точно колкото и всичко останало. Микаел остана смаян от усещането, че вижда моментна снимка. Та нали дори и Франс Балдер да бе седял и изучавал светофара, едва ли би могъл да помоли мъжа да минава по улицата отново и отново. Навярно човекът беше просто измислена добавка, или пък Франс Балдер имаше фотографски поглед, точно като… Микаел потъна в мисли. После грабна телефона си и се обади на Ерика за трети път.

— Пътуваш ли вече към дома? — попита тя.

— Още не, за жалост. Първо трябва да прегледам две-три неща. Но бих искал да ми направиш една услуга.

— Че за какво друго съм тук?

— Би ли отишла на компютъра ми. Логни се, нали знаеш паролата ми?

— Знам всичко за теб.

— Добре, добре. Влез в моите документи и намери файл на име „Кутията на Лисбет“.

— Май че се досещам накъде отива работата.

— Наистина ли? Искам да напишеш ето това в документа…

— Чакай малко, трябва и да го отворя. Окей, сега… чакай, тук вече пише доста неща.

— Не им обръщай внимание. Ето какво искам, над всичко останало, схващаш ли?

— Да, схващам.

— Пиши: Лисбет, може би вече си узнала, но Франс Балдер е мъртъв, застрелян с два куршума в главата. Можеш ли да се опиташ да установиш защо някой ще иска да го убие?

— Това ли е всичко?

— Не е чак толкова малко, не и предвид факта, че не сме се чували дълго време. Сигурно ще намери за нагло, дето я питам. Но не мисля, че би ни навредило, ако тя ни помогне.

— Малко незаконно хакване не би навредило, искаш да кажеш.

— Това не го чух. Надявам се скоро да се видим.

— Дано.

* * *

Лисбет бе успяла да заспи за втори път и се събуди отново в седем и половина сутринта. Не беше в най-добрата си форма. Главата я болеше, гадеше й се. И все пак се чувстваше по-добре, облече се пъргаво и закуси набързо с два пирога с месо, затоплени в микровълновата, и голяма чаша кока-кола. После натъпка малко спортни дрехи в черен сак и излезе. Бурята бе утихнала, но навсякъде се въргаляха боклуци и вестници, които вятърът бе разнасял из града. Тя се спусна по площад „Мусебаке“ и продължи по „Йотгатан“, като си мърмореше нещо.

Изглеждаше разгневена и най-малко двама души поуплашено отстъпиха встрани. Лисбет всъщност съвсем не бе ядосана, само окопитена и целеустремена. Ни най-малко не й се тренираше. Искаше просто да се придържа към рутинните си занимания и да прогони отровите от тялото си. Ето защо продължи надолу към „Хурншгатан“ и точно преди гърбицата на улицата свърна надясно, към клуба по бокс „Зиро“, който се помещаваше един етаж надолу в мазето и тъкмо тази сутрин изглеждаше по-западнал от всякога.

На мястото щяха да му се отразят добре една ръка блажна боя и малко всеобщо освежаване. Там вътре, изглежда, нищо не беше пипвано от 70-те, нито обзавеждането, нито афишите. По стените все още стояха Али и Форман. Все още всичко изглеждаше като в деня след легендарния мач в Киншаса, което може би се дължеше на факта, че Обинзе, отговарящият за помещението, като малко момченце бе изживял битката на място, а сетне бе търчал в мусонния дъжд и бе крещял: „Али, убий го!“. Това тичане не само беше най-щастливият му спомен, ами представляваше и това, което той наричаше „последни дни на невинност“.

Не след дълго се принудил да избяга заедно със семейството си от терора на Мобуту, а след това нищо не било същото, та може би далеч не бе чак толкова странно желанието му да съхрани въпросния миг в историята, или по някакъв начин да го пренесе в тази забравена от бога зала за боксиране в Сьодермалм, Стокхолм. Обинзе и досега не спираше да говори за мача. На практика не спираше да говори за какво ли не.

Беше висок и едър, и плешив, и бъбривец от класа, и един от многото там вътре, които бяха хвърлили око на Лисбет, макар по примера на мнозина други да я смяташе за повече или по-малко луда. На периоди тя тренираше по-здраво от когото и да било и налиташе буйно на боксови круши, чували и спаринг-партньори. В нея имаше някаква примитивна, необуздана енергия, на каквато Обинзе не се бе натъквал по-рано, и веднъж, преди да я опознае, й беше предложил да започне да се състезава.

Изсумтяването, което получи в отговор, го възпря да повтори предложението си, а защо тренираше с такъв хъс, така и не бе разбрал, не че всъщност се нуждаеше от отговор на този въпрос. Човек можеше да се бъхти на тренировките без каквато и да било причина. По-добре, отколкото да порка на поразия. По-добре от какво ли не, а може би и направо си беше вярно споделеното от нея в една късна вечер преди някоя и друга година, че искала да бъде физически подготвена, в случай че пак си навлече неприятности.

Той знаеше, че животът й не е бил лек. Беше го научил от Гугъл. Бе изчел всяка думичка за нея в интернет, та много добре разбираше желанието й да бъде във форма, в случай че изникнеше още някоя зла сянка от миналото й. Никой не можеше да я разбере по-добре от него. Той самият бе загубил и двамата си родители, убити от горилите на Мобуту.

Онова, което го озадачаваше, беше защо Лисбет на равни интервали от време съвършено занемаряваше тренировките и, изглежда, изобщо не мръдваше от къщи, при това упорито продължаваше да яде само джънк фуд. Подобни резки мятания от крайност в крайност му бяха непонятни, а когато онази сутрин тя прекрачи прага на залата, демонстративно облечена в черно и надупчена с пиърсинги както винаги, той не беше я виждал от две седмици.

— Здравей, красавице моя. Къде беше? — поде той.

— Върших нещо адски незаконно.

— Мога да си представя. Набъхтила си някоя банда мотористи или нещо от сорта.

На тази закачка обаче тя дори не отвърна. Просто продължи кисело към съблекалнята и тогава той направи нещо, за което си знаеше, че няма да й допадне. Застана пред нея и се вгледа право в лицето й.

— Очите ти са кървясали.

— Налегнал ме е нечовешки махмурлук. Дръпни се!

— В такъв случай не ща да те виждам тук, знаеш го.

— Спести си глупостите. Искам да ми смъкнеш кожата от бой — изсъска тя, влезе и се преоблече, после излезе, надянала прекомерно големите си шорти за боксиране и белия си потник с черния череп на гърдите, и той нямаше друг избор, освен наистина да я смаже от бой.

Бъхти я, докато не се изповръща три пъти в кошчето му за боклук, сетне я нахока, както си знаеше. Тя му отвръщаше подобаващо. После се преоблече и напусна помещението, без да отрони и едно „чао“, а Обинзе, както често се случваше в такива мигове, бе обзет от усещане за празнота. Може би дори беше малко влюбен. Поне беше трогнат — ако изобщо можеше да се почувстваш другояче при вида на момиче, което се боксира така.

Последното, което зърна от нея, бяха прасците й, изчезващи нагоре по стъпалата, ето защо си нямаше и представа, че когато излезе на „Хурншгатан“, светът се въртеше пред очите й. Лисбет се подпря на стената на сградата и задиша тежко. След това продължи към жилището си на „Фискаргатан“ и вече у дома, изпи още една голяма чаша кока-кола и половин литър сок. После се срина в леглото и зяпа тавана някъде десет, петнайсет минути, мислейки си за едно-друго, за сингулярности и хоризонти на събитията, както и за определени специфични аспекти на уравнението на Шрьодингер, и за Ед Неда, и за какво ли не.

Едва когато светът си възвърна стандартните цветове, тя се изправи и отиде на компютъра си. Колкото и да се противеше, той вечно я теглеше към себе си със сила, която не бе намаляла от детството й. Този преди обед обаче нямаше ищах за никакви по-трудни лудории. Просто хакна компютъра на Микаел Блумквист и миг по-късно изтръпна. Отказваше да проумее. Преди не много отдавна се бяха шегували по адрес на Балдер. Сега Микаел пишеше, че Балдер е убит, застрелян с два куршума в главата.

— По дяволите — промърмори тя и прегледа вечерните вестници в интернет.

Още не разполагаха с нищо определено. Не се изискваше обаче много, за да се досети, че тъкмо Балдер се криеше зад сведенията относно „шведски учен, застрелян в дома си в Салтшобаден“. Очевидно полицията щеше да пази мълчание до второ нареждане, а журналистите досега не се бяха оказали кой знае колко умели хрътки, навярно защото още не бяха проумели значимостта на историята или не бяха вложили достатъчно усилия. Явно имаше по-важни събития от тази нощ: бурята и токовите удари из цялата страна и безумните закъснения на влаковете, както и новини за знаменитости, които Лисбет нямаше сили дори да се опита да прочете.

За убийството пишеше само, че се случило към 3 ч. сутринта и че полицията разпитвала обитателите на съседните къщи. Засега не разполагаха със заподозрян, но, както изглежда, очевидци били забелязали непознати и съмнителни лица из имота. Полицията се опитвала да получи повече информация за тях. В края на статиите оповестяваха, че по-късно през деня щяла да се състои пресконференция под ръководството на криминален комисар Ян Бублански. На това Лисбет се усмихна с известно униние. Беше си имала немалко работа с Бублански — или Бубла^[1], както му викаха понякога — и бе на мнение, че ако в работната му група не бяха разпределени някакви кретени, разследването би трябвало бързо да доведе до резултат.

После изчете съобщението на Микаел Блумквист още веднъж. Микаел търсеше помощ и без дори да се замисли, тя написа „окей“. Не само защото той я молеше. А и защото самата тя приемаше нещата лично. Скръбта не й бе присъща, не и по традиционния начин. За сметка на яростта, на хладния, пулсиращ гняв — и макар да питаеше известно уважение към Ян Бублански, не се предоверяваше на силите на реда.

Беше свикнала да поема нещата в свои ръце и разполагаше с какви ли не причини да проучи защо Франс Балдер бе убит. Та нали не бе случайност, че го беше издирила и бе влязла в положението му. Навярно неговите врагове бяха и нейни.

Всичко бе започнало със стария въпрос дали баща й в някакъв смисъл не продължава да живее. Александър Залаченко, Зала, не само бе убил майка й и съсипал детството й. Той бе и ръководил престъпна мрежа, продавайки дрога и оръжие, бе живял от използването и унижаването на жени, а тя вярваше, че такава злост не изчезва. Просто преминава в други форми на живот и още от онзи ден преди малко повече от година, когато се бе събудила призори в хотел „Шлос Елмау“ в Баварските Алпи, Лисбет провеждаше собствено проучване с цел да разбере какво ставаше с тези, които го бяха наследили.

Впрочем оказа се, че повечето от старите му друзя бяха съвсем изпаднали или пък бяха станали жалки сутеньори или дребни бандити. Никой измежду тях не беше гангстер от ранга на баща й и дълго време Лисбет си остана убедена, че организацията бе отслабнала и изтляла след смъртта на Залаченко. Но не се предаде и накрая се натъкна на нещо, което сочеше в коренно различна посока. Не друго, а следите на един от по-младите специалисти на Зала, някой си Зигфрид Грубер, я бяха повели напред.

Още докато Зала беше жив, Грубер бе един от по-интелигентните в мрежата и за разлика от останалите партньори, той се бе сдобил с университетско образование както по компютърни науки, така и по бизнес администрация, които очевидно го бяха въвели в по-знатни среди. Понастоящем името му се срещаше в две разследвания на тежки престъпления срещу високотехнологични предприятия: кражби на нови технологии, изнудвания, вътрешни афери, хакерски атаки.

В други случаи Лисбет не би продължила по следата повече от това. Не само защото, като изключим случая с Грубер, работата не изглеждаше да има нещо общо с отколешната дейност на баща й. Нито пък я безпокоеше факта, че два богати концерна са изгубили част от своите нововъведения. После обаче всичко се бе променило.

В засекретен доклад на Британската агенция за електронно разузнаване в Челтнъм се бе натъкнала на няколко кодови думи, свързани с бандата, за чийто член понастоящем се смяташе Грубер, и въпросните думи я бяха изумили, а сетне просто не можеше да се откъсне от историята. Осведоми се за всичко относно групата, доколкото й бе по силите, и накрая, в нещо толкова аматьорско като наполовина отворен хакерски сайт попадна на повтарящ се слух, че организацията отмъкнала AI технологията на Франс Балдер и я продала на руско-американското предприятие за компютърни игри „Тругеймс“.

Тъкмо заради тези сведения се бе появила на лекцията на професора в Кралския технически институт и му беше вадила душата относно сингулярностите в черните дупки, поне това бе част от причината.