Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (9)

Глава 8
Вечерта на 20 ноември

Аугуст бе коленичил върху шахматния под в спалнята пред аранжирания от баща му натюрморт със стеаринова свещ върху синя чиния, две зелени ябълки и портокал. Ала нищо не се случваше. Момчето просто се взираше с празен поглед във виелицата навън, а Франс се чудеше: може би е глупаво да се опитвам да го мотивирам по този начин?

Та нали само да мернеше нещо, и то си оставаше запечатано в паметта му? Защо трябваше баща му да подбира какво да рисува? Очевидно Аугуст разполагаше с хиляди собствени картини в главата си и може би една чиния и няколко плода му се струваха банални и не заслужаващи внимание. Може би Аугуст се интересуваше от съвършено различни неща и Франс се запита за пореден път: дали момчето искаше да му каже нещо особено със своя светофар? Скицата не оставяше точно приятно впечатление. Напротив, червената светлина грееше като зло, втренчено око и нищо чудно Аугуст да се бе почувствал заплашен от онзи мъж на пешеходната пътека.

Франс погледна към сина си за стотен път днес. Беше си голям срам, тъй или инак. По-рано бе възприемал Аугуст единствено като странен и неразбираем. Сега за кой ли път се питаше дали той и синът му всъщност не си приличаха. В детството на Франс лекарите не ги биваше много в диагнозите. Тогава отписваха хората като странни и слабоумни, без да им мигне окото. Той самият определено бе различен, твърде сериозен, с безизразна физиономия, и никой в училищния двор не го намираше за особено готин. От друга страна, и той не смяташе, че останалите деца са кой знае колко забавни — бягаше при своите цифри и уравнения и не произнасяше много думи нахалост.

Едва ли биха му лепнали етикета аутист, като на Аугуст. Със сигурност обаче в днешно време биха му приписали синдрома на Аспергер и това можеше да се окаже за добро или за лошо, нямаше никакво значение. По-същественото беше друго — двамата с Хана си бяха въобразявали, че рано поставената диагноза на Аугуст ще му помогне да излезе от състоянието си. Но това не се бе случило и едва сега, когато момчето бе на осем години, Франс осъзнаваше, че синът им притежава особена дарба, очевидно както пространствена, така и математическа. Защо Хана и Ласе не бяха доловили нищо?

Ласе беше копеле, но Хана беше чувствителен и фин човек. Франс никога нямаше да забрави първата им среща. Беше вечер в кметството с представители на Кралската академия по инженерни науки, той бе получил някаква награда, за която не го беше грижа, през цялото време умираше от скука и копнееше по дома и компютъра си, когато някаква жена, която му се стори бегло позната — познанията на Франс за света на звездите бяха крайно ограничени, — дойде при него и го заговори. В представите си Франс все още беше зубрачът от училище „Тапстрьом“, когото момичетата поглеждаха само с презрение.

Недоумяваше какво би могла да види в него жена като Хана, а по онова време — той скоро научи това — тя бе на върха на славата си. Хана обаче го съблазни и в онази нощ го люби както никоя друга жена дотогава. Сетне последва може би най-щастливият период в живота на Франс, а после… бинарните кодове надделяха над любовта.

Съсипа брака си с работа, след което всичко излезе от релси. Ласе Вестман пое юздите, Хана повехна, а навярно и Аугуст, та затова Франс, разбира се, би трябвало да е бесен. Той обаче знаеше, че и сам носи вина. Бе откупил свободата си и бе загърбил сина си, и може би беше вярно казаното по време на делото за попечителските права, че бе предпочел мечтата за изкуствен живот пред собственото си дете. Кръгъл идиот.

Извади лаптопа си и потърси в Гугъл още информация за савантското дарование. Вече бе поръчал много книги, сред които и големия справочник „Острови на гениалност“ от проф. Дарълд А. Трефърд. Възнамеряваше да научи всичко достъпно по темата, та никой проклет психолог или педагог да не може да го перне през пръстите и да му каже от какво се нуждае Аугуст. Щеше да знае това много по-добре от всички тях, ето защо продължи да се информира и този път вниманието му бе приковано от разказ за момичето с аутизъм Надя.

Нейната съдба бе отразена в книгата на Лорна Селф „Надя: случай на изключителна рисувателна способност у дете с аутизъм“, както и в тази на Оливър Сакс „Мъжът, който взе жена си за шапка“, и Франс се зачете с увлечение. Това бе затрогваща история и в много аспекти подобна на тази на Аугуст. Точно като него Надя изглеждала съвършено здрава при раждането си, после родителите й малко по малко разбрали, че нещо не е наред.

Момичето не говорело. Не гледало хората в очите. Избягвало телесния контакт и не реагирало на усмивките или на действията на майка си. През по-голямата част от времето била мълчалива и необщителна, компулсивно кълцала листа хартия на неописуемо тънки ивици. На шест години още не била изрекла нито една дума.

При все това рисувала като истински Да Винчи. Още на три годинки внезапно се заловила да скицира коне и за разлика от другите деца, не очертавала първо контурите, а започвала от някой дребен детайл: копито, ботуш на ездач, опашка, и най-забележителното от всичко — рисувала бързо. Свързвала частите с бясна скорост, една тук, една там, в съвършено цяло, в кон, който галопирал или просто вървял напред. От собствените си юношески опити Франс знаеше, че няма нищо по-трудно от това да нарисуваш животно в движение. Както и да се мъчим, изображението е неестествено или сковано. Изисква се голямо майсторство, за да се изрази лекотата на скока. Надя била майстор още на тригодишна възраст.

Нейните коне били като истински снимки, нахвърляла ги с лека ръка и това очевидно не било в резултат на продължителни упражнения. Дарбата й се изливала като от спукан бент и това очаровало съвременниците й. Как бе могла? Как било възможно само с няколко бързи движения на ръката да прескочи векове в развитието на историята на изкуството? Австралийските учени Алън Снайдър и Джон Мичъл изследвали скиците и през 1999 г. изложили теория, която малко по малко се наложила: ние всички притежаваме унаследена способност за този вид виртуозност, ала при повечето от нас тя е блокирана.

Видим ли футболна топка или каквото и да било друго, ние не разбираме веднага, че това е триизмерен обект. Мозъкът ни първо отчита различните детайли, падащи сенки, разлики в дълбочината, нюанси и от тях си вади заключения за формата. Ние не съзнаваме това, ала е необходим предварителен анализ на отделните части, за да схванем нещо толкова просто — че ей там има топка, а не окръжност.

Мозъкът сам създава крайната форма и когато го направи, вече не виждаме всички детайли, които сме доловили първоначално. Гората, така да се каже, затуля дърветата. Мичъл и Снайдър били поразени от налагащото се предположение, че ако само успеем да извадим изначалната картина от своя мозък, бихме могли да гледаме на света по съвсем нов начин, а може би и да го пресъздадем по-лесно, точно както го правела Надя без каквато и да било практика.

С други думи, идеята била, че Надя имала достъп тъкмо до изначалната картина, до самия суров материал, с който борави мозъкът. Тя съзирала множеството подробности, преди да са обработени, и именно затова винаги започвала от някоя отделна част като копито, муцуна, а не от цялото, понеже цялото в смисъла, в който го разбираме ние, още не било създадено. Макар Франс Балдер да съзираше редица пробойни в теорията, или, както винаги, да имаше немалко критически въпроси, идеята му допадаше.

В много отношения това бе начин на мислене, към какъвто винаги се бе стремил в своята изследователска работа; гледна точка, която не приемаше нещата за даденост, а надскачаше очевидното и задълбаваше в дребните детайли. Чувстваше се все по-обсебен от темата и четеше с нарастващо удивление чак докато не попадна на нещо, което го накара да изтръпне. Дори изруга на висок глас и се втренчи в сина си, пронизан от страх. Но не някой от научните резултати бе накарал Франс да се сепне, а описанието на първата учебна година на Надя.

Надя била включена в клас за деца с аутизъм и обучението било съсредоточено върху това да я накарат да проговори, пък и момичето отбелязвало напредък. Думите започнали да идват една подир друга. Цената обаче била висока. Когато започнала да говори, рисувалната й дарба изчезнала и според авторката Лорна Селф един език бил заменен с друг. От гениална художничка Надя се превърнала в най-обикновено, тежко увредено момиче с аутизъм, което не стига че говорело съвсем малко, ами и било загубило онова, което изумило света. Струваше ли си да изгуби дарбата си? За да може да изрече няколко думи?

Не, идеше му на Франс да изкрещи, може би защото той самият беше готов да плати каквато и да било цена, за да стане гений в своята сфера. По-добре гений, неспособен да проведе и един смислен разговор по време на обяд, отколкото светски човек с посредствен ум. Каквото и да е, само не обичайното! Това беше неговата цел, открай време… и все пак, не беше чак толкова самовлюбен, та да не разбере: собствените му елитарни принципи не бяха непременно най-подходящи за случая. Навярно няколко фантастични скици не струваха нищо пред това, момчето само да може да помоли за чаша мляко или да размени няколко думи с приятел, с баща…

И все пак отказваше да се изправи пред подобен избор. Нямаше да го преживее, ако се принудеше да се отрече от най-фантастичното нещо, случило се в живота на Аугуст. Не, не… не биваше да съществува подобен въпрос. Никой родител не бива да изпитва необходимостта да избира между алтернативите гений или не гений. Та нали никой не може да знае предварително кое е най-доброто за детето.

Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-нелеп му се виждаше той и го порази мисълта, че не вярва или по-скоро не иска да повярва, че единият език може да убие другия. Въпреки всичко Надя беше само един случай, а един случай не можеше да е основа за научни обобщения.

Трябваше да узнае повече, ето защо продължи да търси в интернет. Тогава звънна телефонът му. Беше звънял непрекъснато през последните часове. Сред номерата имаше един таен, а също и този на Линус, стария му асистент, с когото му бе все по-трудно да общува, може би дори бе изгубил доверие в него. Във всеки случай нямаше желание да разговаря с Линус в момента. Искаше да продължи с проучването на съдбата на Надя, нищо повече.

При все това вдигна — може би от нервност. Беше Габриела Гране, очарователната аналитичка от тайната полиция, и Франс се поусмихна — ако най-много му се искаше да бъде с Фара Шариф, Габриела ставаше за номер две. Тя имаше блестящи, красиви очи, а и притежаваше пъргав ум. А Франс харесваше интелигентните жени.

— Габриела — каза й, — с огромно удоволствие бих разговарял с теб. Но нямам никакво време. Заровил съм се в нещо важно.

— За това тук категорично имаш време — отвърна тя с необичайна строгост. — Намираш се в опасност.

— Глупости, Габриела! Нали ти казах. Може би ще се опитат да ме съсипят в съда. Но това е всичко.

— Франс, опасявам се, че получихме нови сведения, при това от крайно квалифициран източник. Явно наистина има заплаха.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, не съвсем съсредоточен.

Бе прихванал телефона между ухото и рамото си и продължаваше да търси информация за загубената дарба на Надя.

— Определено ми е трудно да оценя сведенията, но те ме безпокоят, Франс. Мисля, че си струва да се вземат на сериозно.

— Значи така и ще сторя. Обещавам да бъда още по-предпазлив. Няма да си подавам носа навън, ала в момента съм малко зает, както ти казах, при това съм до голяма степен убеден, че грешиш. В „Солифон“…

— Да, да, може и да греша — прекъсна го тя. — Съвършено възможно е, но само си представи, че съм права, представи си, че съществува мъъъничка възможност да съм права.

— Да, но…

— Никакво но, Франс, абсолютно никакво но. Просто ме изслушай. Мисля, че анализът ти е верен. Никой в „Солифон“ не ти желае злото чисто физически. Те са цивилизована компания все пак. Ала, изглежда, някой или някои в групировката подвържат връзка с криминална организация, изключително опасна, с разклонения и в Русия, и в Швеция. Тъкмо оттам идва заплахата.

За първи път Франс откъсна очи от монитора на компютъра. Знаеше, че Зигмунд Екервалд от „Солифон“ сътрудничи с престъпна организация. Дори бе прихванал няколко кодови думи за лидера, ала не можеше да разбере защо биха се нахвърлили върху му — или пък можеше?

— Криминална организация? — промърмори той.

— Точно — продължи Габриела. — И не е ли това в известен смисъл логично? Нали и ти самият мислеше в същата насока? Започнел ли човек да краде чужди идеи и да печели пари от тях, значи, е преминал границата и върви само по нанадолнището. Не казваше ли ти това?

— По-скоро казах, че ми стигат и банда адвокати. С хайка ошлайфани юристи човек безопасно може да открадне каквото си ще. Адвокатите са биячите на нашето време.

— Окей, може и така да е, но слушай сега, още не съм получила разрешение за лична охрана. Ето защо искам да те настаня на тайно място. Смятам да дойда да те взема на мига.

— Какво?

— Мисля, че се налага да действаме моментално.

— Никога — отвърна той. — Аз и…

Поколеба се.

— Има ли още някой при теб? — попита тя.

— Не, не, но точно в момента не ми е възможно да пътувам.

— Не чуваш ли какво ти говоря?

— Много добре чувам. При цялото ми уважение обаче намирам, че звучиш така, сякаш гадаеш.

— Гадаенето е част от профила на заплашения, Франс. Ала онзи, който се обади… е, всъщност не би трябвало да го казвам… беше агент от АНС, който работи по проучването на тази организация.

— АНС — изсумтя той.

— Знам, че си скептичен към тях.

— Скептичен е меко казано.

— Окей, окей, но този път са на твоя страна, поне агентът, който се обади. Тя е добър човек. Чрез електронно проследяване е прихванала нещо, което е твърде вероятно да се окаже план за убийство.

— Искат да ме убият? Мен?

— Много неща сочат натам.

— Твърде вероятно и сочат… това звучи наистина съшито с бели конци.

На пода Аугуст се протегна към моливите си и по някакъв начин Франс съумя изцяло да се съсредоточи върху това.

— Оставам — продължи той.

— Сигурно се шегуваш.

— Не, не. С радост ще се преместя, ако получите още сведения, но не точно сега. Освен това алармата, която ми инсталираха от „Милтън“, е просто отлична. Имам камери и сензори навсякъде.

— Сериозно ли говориш?

— Да, а ти знаеш, че съм голям инат.

— Имаш ли някакво оръжие?

— Какво те е прихванало, Габриела? Аз и оръжие! Най-опасното, с което разполагам, е новият ми нож за сирене.

— Слушай… — поде тя колебливо.

— Да.

— Ще ти уредя охрана, независимо дали искаш, или не. Няма защо да се притесняваш за това. Дори няма да забележиш, предполагам. Ако обаче си чак толкова дяволски упорит, имам друг съвет към теб.

— Какъв?

— Публичност, това би било един вид застраховка живот. Разкажи на медиите какво знаеш — тогава може би ще стане безсмислено да те очистват.

— Ще помисля по въпроса.

Франс долови, че нещо сякаш разсея Габриела.

— Да? — каза той.

— Чакай малко — отвърна тя. — Някой друг е на линията. Трябва…

Тя изчезна, а Франс, който положително би трябвало да има други неща за размисъл, в този момент мислеше само за едно: ще загуби ли Аугуст способността си да рисува, ако го научи да говори?

— Там ли си? — попита Габриела след кратък миг.

— Разбира се.

— За съжаление, налага се да прекъсна разговора. Заклевам се обаче, ще се погрижа да ти уредя някакъв вид охрана по най-бързия начин. Ще се чуем. Пази се!

Той затвори с въздишка и отново се замисли за Хана и за Аугуст, и за шахматния под, който се отразяваше в гардеробите, и за всевъзможни, незначителни неща, и само някак разсеяно промълви:

— По петите ми са.

Дълбоко в себе си съзнаваше, че не е невероятно, далеч не, макар през цялото време да бе отказвал да повярва, че би се стигнало чак до насилие. Ала какво знаеше той всъщност? Нищо. Сега обаче нямаше сили да се заеме с това. Ето защо продължи да търси още информация за съдбата на Надя и да се пита какво би могла да означава тя за неговия син, и всъщност цялата работа бе налудничава. Преструваше се, че няма нищо. Въпреки заплахата продължи да сърфира и скоро се натъкна на някакъв професор по неврология, водещ експерт по савант синдрома, мъж на име Чарлс Еделман, и вместо да продължи с четенето, както правеше обикновено — Балдер винаги предпочиташе литературата пред хората, — той позвъни на централата в Каролинския институт.

После си даде сметка, че е доста късно. Еделман едва ли се бе задържал на работното си място, а личният му номер се пазеше в тайна. Но чакай малко… той ръководеше и нещо на име „Еклиден“, учреждение за деца с аутизъм с особени способности, и Франс опита там. Изредиха се няколко сигнала. После вдигна дама, която се представи за сестра Линдрус.

— Извинявам се за безпокойството толкова късно вечерта — каза Франс Балдер. — Търся професор Еделман. Дали случайно не е там?

— Всъщност, да. Никой не може да се прибере в тази буря. За кого да предам?

— Франс Балдер — отвърна той и добави, в случай че би било от полза: — Професор Франс Балдер.

— Изчакайте малко — рече сестра Линдрус. — Ще проверя дали може да се обади.

Франс се втренчи в Аугуст, който отново хвана молива си и се поколеба, и по някакъв начин това го обезпокои, сякаш беше предзнаменование. Криминална организация, пак промърмори.

— Чарлс Еделман — обади се някакъв глас. — Действително ли говоря с професор Балдер?

— Точно с него. Имам малък…

— Нямаш представа каква чест е за мен — продължи Еделман. — Тъкмо се връщам от конференция в Станфорд и там всъщност говорихме за твоите изследвания на неутралните мрежи, да, дори си зададохме въпроса дали ние, невролозите, не бихме могли да научим това-онова за мозъка по обратния път, посредством изследванията, свързани със създаването на AI. Чудехме се…

— Много съм поласкан — прекъсна го Франс. — Но виж сега, имам едно въпросче.

— О, наистина! Да не би да се нуждаеш от нещо за своите изследвания?

— Не, но имам син с аутизъм. На осем години е и все още не е изрекъл първата си дума, но преди няколко дни минахме покрай едно кръстовище със светофар на „Хурншгатан“, а после…

— Да?

— После седна и го прерисува с бясна скорост, съвършено перфектно. Просто е стъписващо!

— И сега искаш да дойда и да погледна какво е направил?

— Би било чудесно, но не затова звъня. Всъщност безпокоя се. Прочетох, че може би рисунките са неговият език и че може да изгуби дарбата си, ако се научи да говори. Че един начин на изразяване може да бъде заменен с друг.

— Разбира се, чел си за Надя.

— Откъде знаеш?

— Понеже винаги я посочват за пример по темата. Но спокойно, спокойно, може ли да ти викам Франс?

— Естествено.

— Много добре, Франс, извънредно щастлив съм, че се обади, и мога веднага да те уверя, че няма защо да се притесняваш, напротив. Надя е изключението, което потвърждава правилото, нищо повече. Всички изследвания сочат, че езиковото развитие по-скоро засилва таланта на савантите. Погледни само Стивън Уилтшър, чел си за него, нали?

— Онзи, дето изрисувал едва ли не целия Лондон.

— Точно. Той се е развивал по всички точки, и по отношение на изкуството, и на интелекта, й на езика. Днес го смятат за велик художник. Така че не се безпокой, Франс. Определено се случва деца да загубят своето савантско умение, но най-често това се дължи на други неща. Втръсва им или ги сполита нещо. Сигурно си прочел, че Надя изгубила майка си по същото време.

— Да.

— Навярно това е била действителната причина. Е, очевидно нито аз, нито някой друг знае със сигурност. Но едва ли е станало така, защото се е научила да говори. На практика не съществува друг документиран пример за подобно развитие и не го заявявам просто ей така, нито защото по една случайност такава е собствената ми научна хипотеза. Днес съществува мащабен консенсус, че савантите могат само да печелят от доразвиването на своите интелектуални способности на всички нива.

— Смяташ ли?

— Да, категорично.

— Той е добър и с цифрите.

— Наистина? — почуди се Чарлс Еделман.

— Защо го казваш?

— Защото умение в областта на изкуството у един савант изключително рядко се комбинира с математически талант. Става въпрос за две различни дарования, които изобщо не са сродни, и дори на моменти се смята, че се блокират взаимно.

— И все пак е така. В рисунките му има някаква геометрична точност, сякаш е изчислил пропорциите.

— Изключително интересно. Кога мога да се срещна с него?

— Всъщност не знам. На първо време исках само да помоля за съвет.

— В такъв случай съветът ми е само един: инвестирай в момчето. Стимулирай го. Остави го да развие уменията си по всевъзможни начини.

— Аз…

Франс усети особено напрежение в гърдите и изведнъж му стана трудно да говори.

— Исках само да благодаря — каза все пак той. — Наистина благодаря. Сега трябва…

— Такава чест е да разговарям с теб и би било чудесно, ако можем да се срещнем с теб и сина ти. Разработил съм доста напредничава теза за савантите, ако може да се похваля малко. Заедно бихме могли да опознаем момчето по-добре.

— О, да, разбира се, хубаво би било. Но сега трябва… — смотолеви Франс, без всъщност да знае какво иска да каже. — Дочуване и благодаря.

— Аха, да, естествено. Надявам се скоро да се чуем пак.

Франс затвори и за миг остана неподвижен, скръстил ръце на гърдите си и загледан в Аугуст, който все още държеше жълтия си молив разколебан и втренчен в горящата стеаринова свещ. После по раменете на Франс Балдер премина конвулсия и от очите му бликнаха сълзи. Много неща можеха да се кажат за професор Балдер, ала не и че плаче без повод.

Не си спомняше кога му се бе случило за последен път. Не беше при смъртта на майка му и определено не след като прочетеше или видеше нещо затрогващо — смяташе се за каменна статуя. Сега обаче, пред своя син и неговите моливи и пастели, професорът ридаеше като дете и това, разбира се, беше заради думите на Чарлс Еделман, че Аугуст може да се учи и да говори, и да рисува по-добре, а това бе велико. Но Франс не плачеше само по тази причина. Имаше я и драмата в „Солифон“. Имаше я и заплахата с убийство. Имаше ги и тайните, които къташе, и отсъствието на Хана или Фара, или на който и да е човек, способен да запълни празнината в гърдите му.

— Момченцето ми! — пророни той, толкова трогнат и развълнуван, че не забеляза как лаптопът му се включи и показа снимки на една от камерите за наблюдение на неговия парцел.

Навън в градината, в брулещата виелица, крачеше длъгнест мъж в подплатено кожено яке и сив каскет, нахлупен толкова ниско, че напълно закриваше лицето му. Който и да беше, той знаеше, че го снимат, и макар на вид да бе мършав и слабоват, нещо в неговата залитаща, леко театрална походка напомняше на боксьор тежка категория, поел към ринга.

* * *

Габриела Гране остана в кабинета си в тайната полиция и продължи да сърфира из интернет и из регистъра на държавните институции. Но не успя да напредне много, защото всъщност не бе съвсем наясно какво търси. А и я глождеше нещо ново и обезпокоително, макар и съвсем мъгляво.

Разговорът й с Балдер беше прекъснат от Хелена Крафт, шефката на тайната полиция, която я търсеше по същия въпрос като последния път. Алона Касалес от АНС искала да говори с нея. Този път Алона звучеше значително по-спокойно и отново малко флиртаджийски.

— Оправихте ли се с компютрите? — попита я Габриела.

— Ха… да, голям цирк беше, но мисля, че няма опасност, и моля за извинение, задето последния път говорех леко закодирано. Навярно и сега се налага да подходя така. Само че ми се ще да ти дам повече, като отново искам да подчертая, че схващам заплахата срещу професор Балдер като реална и сериозна, макар да не знаем нищо със сигурност. Вие успяхте ли да се заемете с това?

— Говорих с него. Отказва да напусне дома си. Твърди, че бил започнал нещо. Ще му уредя охрана.

— Отлично. Както може би подозираш, свърших нещо повече от това, да плакна очи по теб. Страшно съм впечатлена, госпожице Гране. Не би ли трябвало такава като теб да работи в „Голдман Сакс“ и да печели милиони?

— Не е в моя стил.

— Нито пък в моя. Не бих отказала парите, но това зле платено тършуване ми пасва по-добре. Е, съкровище, ето как стоят нещата. Що се отнася до нас, тук смятат, че не сме застрашени. И според мен грешат. Не само защото съм убедена, че тази организация представлява заплаха за националните икономически интереси. А и защото си мисля, че е свързана с някои политически кръгове. Един от тези руски компютърни инженери, за които ти споменах, лице на име Анатоли Чабаров, си има вземане-даване с един прословут член на руската Дума, който се казва Иван Грибанов и е голям акционер в „Газпром“.

— Разбирам.

— Само че засега разполагам предимно с отделни нишки и изгубих много време в опити да установя идентичността на лидера.

— Онзи на име Танос.

— Или онази.

— Онази?

— Да, макар че навярно греша. Въпросният тип криминални организации имат навика да използват жени, а не да ги издигат на ръководни постове. Освен това лидерът се упоменава като той.

— Какво те кара да мислиш, че все пак може да е жена?

— Един вид уважение, би могло да се каже. За това лице се говори така, както открай време са се отнасяли към жените, за които копнеят и на които се възхищават.

— Значи, хубавица.

— Така изглежда, но може би просто съм надушила малко хомоеротика и никой не би се зарадвал повече от мен, ако руските гангстери или руснаците, определящи държавната политика, се посветят повече на тази дисциплина.

— Ха, вярно!

— Всъщност обаче споменавам това само за да подходиш непредубедено, в случай че този миш-маш попадне на твоето бюро. Нали разбираш, замесени са неколцина адвокати. Винаги има замесени адвокати, нали така? С хакерите човек може да краде, а с адвокатите — да легитимира кражбите. Впрочем какво каза самият Балдер?

— Равни сме пред закона, ако плащаме еднакво.

— Понастоящем тъкмо онзи, който може да си позволи силна защита, е способен да се сдобие с каквото пожелае. Разбира се, познаваш юридическия опонент на Балдер, Вашингтонското бюро „Дакстоун & Партньори“.

— О, да.

— В такъв случай си наясно, че бюрото и по други поводи оказва услуги на големи технологични компании, които искат да съдят до дупка изобретатели и новатори, надявали се да получат някаква компенсация за своите творения.

— Няма спор, това го научих още по време на процесите на откривателя Хокан Ланс.

— И от тази история те побиват тръпки, нали? Интересното тук обаче е това, че „Дакстоун & Партньори“ се споменават и в един от малкото разговори, които ни се удаде да прихванем и разчетем от тази криминална мрежа, макар бюрото да се споменава само като ДП., или дори Д.

— Значи „Солифон“ и тия бандити имат едни и същи юристи.

— Така изглежда и това не е всичко. Сега „Дакстоун & Партньори“ ще отваря офис в Стокхолм и знаеш ли как узнахме това?

— Не — отвърна Габриела, която изпитваше все по-голямо безпокойство.

Искаше да прекрати разговора час по-скоро и да се погрижи Балдер да получи полицейска охрана.

— Докато следяхме онази група — продължи Алона, — Чабаров случайно го спомена в едно подчинено изречение, от което се разбра, че имат тесни връзки с бюрото. Групата е знаела за установяването им в Стокхолм, преди да го съобщят официално.

— Охо?

— Да, а в Стокхолм „Дакстоун & Партньори“ ще работят с шведски адвокат на име Кени Бродин, а той от своя страна в миналото е бил юрист по углавни дела, при това известен с навика си да се сближава със своите клиенти.

— Точно. Съществува една класическа снимка, появила се и в пресата, на която Кени Бродин купонясва със своите гангстери и пуска ръце на някакво момиче на повикване — каза Габриела.

— Виждала съм я и подозирам, че за начало господин Бродин е подходящ човек, в случай че и вие искате да хвърлите поглед на тази история. Кой знае, навярно той би могъл да се окаже връзката между големите пари и въпросната организация.

— Ще погледна — отвърна Габриела. — Сега обаче си имам някои други неща за вършене. Сигурно пак ще се чуем.

След това се обади на дежурния в отдел Лична охрана на тайната полиция, тази вечер това бе самият Стиг Ютергрен, което не правеше задачата й по-лека. Стиг Ютергрен беше шейсетгодишен, затлъстял и порядъчно алкохолизиран. Най-много обичаше да играе на карти и да реди пасианси по интернет. Понякога му викаха „Г-н Нищо не е възможно“, ето защо тя изложи проблема с най-авторитарния си тон и настоя професор Франс Балдер от Салтшобаден да се сдобие с охранител колкото се може по-скоро. Стиг Ютергрен по стар обичай отвърна, че щяло да се окаже адски трудно и навярно нямало да стане, а когато тя го контрира с думите, че това е заповед, издадена от самата шефка на тайната полиция, той смотолеви нещо като „оная вкисната кранта“.

— Това не го чух — рече му тя. — Но се погрижи да стане бързо.

И, разбира се, не стана бързо. Докато чакаше, реши, вместо да барабани нервно с пръсти по писалището, да потърси информация за „Дакстоун & Партньори“ и да издири всичко, което можеше да е свързано с разказаното от Алона. Тъкмо тогава я налегна усещането за нещо обезпокоително познато.

Но всичко оставаше някак неясно и преди да успее да установи каквото и да било, Стиг Ютергрен се обади отново и, разбира се, никой от Лична охрана не бил на линия. Тази вечер имали необичайно много работа покрай кралското семейство, каза той, имало дребен инцидент с норвежкия престолонаследник и жена му, а сетне и лидерът на Шведските демократи отнесъл една фунийка сладолед в косата, без охранителите да успеят да се намесят, което ги принудило да подсилят охраната на късната му реч в Сьодертелйе.

Затова пък Ютергрен бе разпоредил да се заемат „две фантастични момчета от редовите ченгета“, които се наричаха Петер Блум и Дан Флинк, та Габриела бе принудена да се задоволи с това, макар имената Блум и Флинк да навяваха асоциации с Клинг и Кланг от „Пипи Дългото чорапче“, та за момент бе обзета от лоши предчувствия. После се ядоса на себе си.

Типично за снобарския й произход — да съди за хората по имената им. По-скоро трябваше да се обезпокои, ако се казваха Юлентофс или нещо подобно. Тогава със сигурност щяха да бъдат негодни за нищо. Нещата все някак ще се наредят, помисли си и пропъди опасенията си.

После продължи с работата си. Очертаваше се дълга нощ.