Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (8)

Глава 7
20 ноември

Още нещо се беше случило в редакцията, явно нещо не много хубаво. Ерика обаче отказваше да сподели подробности по телефона. Настоя за разрешение да го посети в дома му. Микаел се бе опитал да я разубеди.

— Красивото ти дупе ще стане на шушулка!

Ерика не го послуша и ако не беше интонацията й, той просто щеше да се зарадва на нейното упорство. Още откакто бе напуснал редакцията, Микаел копнееше за възможност да поговори с нея, а може би и да я вкара в спалнята си и да й свали дрехите. Нещо обаче му подсказваше, че сега няма да стане и дума за това. Ерика изглеждаше обезпокоена и промълви едно „извинявай“, което само го разтревожи още повече.

— Веднага ще хвана такси — каза тя.

Във всеки случай се позабави и като нямаше какво друго да прави, той влезе в банята и се погледна в огледалото. Бе имал и по-добри дни. Косата му беше чорлава и неподстригана, а под очите му имаше сенки и торбички. Като цяло грешката бе на Елизабет Джордж. Микаел изруга, излезе от банята и поразтреби още малко апартамента.

Ерика нямаше да може да се оплаче поне от това. Колкото и отдавна да се познаваха и колкото и да бяха преплетени житейските им пътища, в него все още вирееше слаб комплекс. Той беше нежененият син на работник, тя беше омъжената госпожа от висшата класа с перфектен дом в Салтшобаден и при всички положения нямаше да навреди, ако обстановката вкъщи изглежда прилично. Напълни миялната машина, изчисти мивката и хукна навън с боклука.

Дори успя да пусне прахосмукачката в гостната и да полее цветята на прозореца, както и да въдвори малко ред по библиотечката и поставката за вестници, преди най-сетне на вратата да се позвъни, като едновременно се и почука. Гостенката нямаше търпение да влезе. Когато отвори, Микаел остана потресен. Ерика бе вкочанена.

Тресеше се като лист от трепетлика и това не се дължеше единствено на времето. Облеклото й също си бе казало думата. Дори не носеше шапка. От старателно оформената сутринта прическа нямаше и помен, а на дясната й буза личеше нещо, наподобяващо драскотина.

— Рики — каза той. — Какво ти е?

— Красивото ми дупе стана на шушулка. Не можах да хвана такси.

— Какво ти е на бузата?

— Подхлъзнах се. Три пъти, мисля.

Той сведе очи към червеникавокафявите й италиански боти на високи токчета.

— Ботушките ти са само за сняг.

— Идеални са за сняг. Да не говорим за гениалното ми решение да пренебрегна дългия клин.

— Влез и ще те стопля.

Тя се свлече в ръцете му и се разтресе още повече, а той я прегърна силно.

— Извинявай — повтори тя.

— За какво?

— За всичко. За „Сернер“. Бях идиотка.

— Хайде, Рики, не преувеличавай.

Той избърса снежинките от косата и челото й и внимателно прегледа раната на бузата.

— Не, не, ще ти разкажа — обяви тя.

— Първо обаче ще ти сваля дрехите и ще те настаня в една гореща вана. Искаш ли и чаша червено?

Искаше и дълго остана във ваната със своята чаша, която той допълни на два или три пъти. Седеше до нея върху тоалетната чиния и слушаше разказа й, и въпреки всичките знаменателни новини, в разговора се долавяше и нещо помирително, сякаш пробиваха зида, който напоследък бяха издигнали помежду си.

— Знам, че според теб бях идиотка от самото начало — каза тя. — Не, не възразявай, твърде добре те познавам. Но трябва да разбереш, че аз, Кристер и Малин не виждахме друго решение. Бяхме вербували Емил и Софи и толкова се гордеехме с това. По онова време едва ли имаше по-горещи репортери. За нас това беше невероятно престижно. Показваше, че сме в стихията си, и около нас отново се вдигна шум, излязоха положителни репортажи в „Резюме“ и „Дагенс Медия“. Като в добрите стари времена, и честно казано, лично за мен обещанието, което бях дала на Софи и на Емил, че могат да се чувстват на сигурно място във вестника, означаваше много. Финансите ни са стабилни, така им казах. Хариет Вангер ни пази гърба. Ще разполагаме с пари и ще правим фантастични репортажи. Е, предполагам разбираш, че наистина вярвах в това. После обаче…

— После небето малко се посрути.

— Именно, и то не само заради кризата в пресата и заради пазара на обяви, който претърпя крах. Беше и заради цялата бъркотия в групата Вангер. Не знам дали наистина си схванал какъв хаос бе настъпил. На моменти гледам на това почти като на държавен преврат. Всичките стари консервативни мъже с дясна ориентация в семейството, и консервативни жени, разбира се, как иначе, е, ти поне ги познаваш, всичките дърти расисти и назадничави типове се съюзиха и забиха нож в гърба на Хариет. Никога няма да забравя онова нейно обаждане. Като прегазена съм, каза ми. Беше съсипана. Бяха се раздразнили най-вече от опитите й да обнови и модернизира групата, а после, естествено, и от решението й да избере Давид Голдман в борда, онзи, дето е син на равина Виктор Голдман. Ала и ние бяхме част от картинката, както знаеш. Андрей тъкмо бе написал своя репортаж за просяците в Стокхолм и всички го намирахме за най-доброто му постижение, цитираха го навсякъде, дори в чужбина. Хората на Вангер обаче…

— Го класифицираха като левичарски блудкаж.

— Още по-лошо, Микаел, като пропаганда „за лениви копелета, дето дори не могат да си намерят работа“.

— Така ли казаха?

— Нещо подобно, но подозирам, че репортажът на практика не е бил от значение. Той беше само тяхното оправдание, за да подкопаят допълнително ролята на Хариет в групата. Искаха да се дистанцират от всичко, което Хенрик и Хариет бяха защитавали.

— Идиоти.

— Божичко, да, но това не ни помогна особено. Спомням си ония дни. Сякаш земята се продънваше под краката ми, и разбира се, знам, знам, трябваше да те включвам повече, ала си мислех, че всички ще спечелим, ако ти имаш възможност да се съсредоточиш върху историите си.

— И въпреки това не направих нищо смислено.

— Опита се, Микаел, наистина се опита. Но това, до което исках да стигна, беше, че тъкмо тогава, когато всичко изглеждаше сринато до основи, позвъни Уве Левин.

— Сигурно някой му е подшушнал за случващото се.

— Положително, и едва ли има нужда да ти казвам, че отначало бях скептична. „Сернер“ е известен с таблоидите си. Уве обаче продължи с цялата си словоохотливост и ме покани в голямата си нова къща в Кан.

— Какво?

— Да, извинявай, и това не ти казах. Предполагам, че съм се срамувала. Но така или иначе, щях да ходя на филмовия фестивал, за да направя портрет на онази иранска режисьорка. Знаеш я, дето я преследвали заради документалния филм за деветнайсетгодишната Сара, която била убита с камъни, и сметнах, че нямаше да има нищо лошо в това „Сернер“ да ни помогне с пътните разноски. Както и да е, двамата с Уве будувахме цяла нощ, разговаряхме и си останах доста скептично настроена. Толкова се фукаше, че беше направо смешен. А и всичките му приказки за продажби и печалби. Накрая обаче все пак се заслушах, и знаеш ли защо?

— Беше фантастичен в леглото.

— Ха, не, заради отношението му към теб.

— С мен ли искаше да спи?

— Безкрайно ти се възхищава.

— Бабини деветини.

— Не, Микаел, тук грешиш. Той обожава властта и парите си, и къщата си в Кан, но го гложди това, че не го смятат за страхотен като теб. Става ли въпрос за популярност, Микаел, той е бедняк, а ти се къпеш в злато. Дълбоко в себе си той иска да е като теб, веднага го усетих, и да, трябваше да прозра, че подобна завист може да се окаже и опасна. Та нали цялото това лаене срещу теб се дължеше точно на тази завист, би трябвало да си го схванал. Твоята безкомпромисност кара хората да се чувстват нищожни. Със самото си съществуване ти им напомняш до каква степен са се продали и колкото повече се прославяш, толкова по-мизерни изглеждат те самите, а в такива случаи има само един начин да се защитят: като те повалят в калта. Ако ти паднеш, на тях им става по-добре. Злословията им връщат частица от достойнството, поне те така си въобразяват.

— Мерси, Ерика, но наистина не ме е грижа за тия глупости.

— Да, знам, във всеки случай се надявам да е така. Онова, което осъзнах обаче, бе, че Уве наистина искаше да участва и да се чувства като един от нас. Искаше малко да се позарази с нашето реноме и това ми се стори добър стимул. Ако се е стремял да стане добър като теб, за него би било съкрушително да превърне „Милениум“ в най-обикновен комерсиален продукт на „Сернер“. Ако стане известен като човека, съсипал един от най-легендарните вестници в Швеция, последните останки от почтеността му завинаги биха затънали в тинята. Ето защо всъщност му повярвах, когато каза, че и той, и групировката се нуждаели от престижно издание, от алиби, ако щеш, и че само щял да ни помага да правим онази журналистика, в която вярваме. Положително е искал и да участва по-активно във вестника, ала според мен това беше само от суета. Малко да се поизпъчи и да може да каже на своите другарчета, дето се носят по течението, че е нашият спин-доктор^[1] или нещо подобно. Никога не съм си представяла, че би дръзнал да посегне на душата на вестника.

— И все пак явно тъкмо това прави в момента.

— Да, за съжаление.

— И какво се случва тогава с изпипаната ти психологическа теория?

— Подцених мощта на опортюнизма. Както и ти забеляза, Уве и „Сернер“ се държаха образцово, преди да се излее целият този поток от хули срещу теб, ала сетне…

— Той се е възползвал.

— Не, не, някой друг го е сторил. Някой, който се е целел в него. Едва впоследствие осъзнах, че на Уве не му е било лесно да спечели останалите на своя страна, що се отнася до решението да закупят дял от нас. Както разбираш, не всички в „Сернер“ страдат от журналистически комплекс за малоценност. Повечето са просто най-обикновени бизнесмени, които презират всички тия приказки за важните теми и тем подобни. Подразнили са се от „фалшивия идеализъм“ на Уве, както го нарекли, а в обвиненията към теб са видели шанс да го насолят.

— Олеле.

— Дори не подозирах какво ще стане. Отначало нещата изглеждаха съвсем окей. Бяха поставени само няколко изисквания за определено нагаждане към пазара и както знаеш, аз реших, че голяма част от тях звучат по-скоро добре. Самата аз доста съм размишлявала как бихме могли да привлечем по-младата аудитория. Всъщност въобразявах си, че аз и Уве сме провели смислен диалог по темата, затова и не се безпокоях прекомерно за днешната му презентация.

— Не, забелязах това.

— Тогава обаче бурята още не се бе разразила.

— И за каква буря говорим всъщност?

— Онази, дето настана, след като ти саботира изложението на Уве.

— Нищо не съм саботирал, Ерика. Просто си излязох.

Тя отпи глътка от виното си там, във ваната, после се засмя с известна тъга.

— Кога ще се научиш, че си Микаел Блумквист? — рече.

— Мислех си, че започвам да се справям с това донякъде.

— Не изглежда така, иначе щеше да си осъзнал, че когато Микаел Блумквист излезе по средата на презентация за собствения му вестник, положението става напечено, независимо дали Микаел Блумквист желае това, или не.

— В такъв случай моля да извините саботажа ми.

— Не, не, не те укорявам, вече не. Сега аз съм тази, която се извинява, както виждаш. Тъкмо заради мен се насадихме на тези пачи яйца. И със сигурност щеше да стане голяма разправия, независимо дали ти бе излязъл, или не. Само чакаха повод да ни се нахвърлят.

— Какво точно се случи?

— След като ти напусна стаята, всички ние се оклюмахме, а Уве, чието самоуважение бе получило поредния гвоздей в ковчега си, заряза речите си. Няма смисъл, така рече. После отишъл в главния щаб и им изпял всичко. Изобщо не бих се учудила, ако е направил същинска драма от случилото се. Онази завист, на която се бях надявала, навярно се бе преобразила в нещо съвършено дребнаво и злостно. След някой и друг час се върна с известието, че групировката била готова да инвестира чутовни суми в „Милениум“ и да използва всичките си канали, за да пласира вестника на пазара.

— И очевидно това е било лошо.

— Да, и си го знаех, още отпреди да обели и дума по въпроса. Четеше се по цялото му лице. Излъчваше някаква смесица от страх и триумф, като отначало трудно намираше точните думи. Мънкаше нещо, групировката искала да има по-ясна представа за дейността ни, съдържанието трябвало да се подмлади, да сме използвали повече звезди. Ала после…

Ерика затвори очи и прокара ръка по мократа си коса, после изгълта остатъка от виното.

— Слушам, Ерика.

— После каза, че искат да те разкарат от редакцията.

— Моля?

— Очевидно нито той, нито групировката бяха способни да го изрекат направо, още по-малко да пуснат заглавия от типа на „“Сернер" изритва Блумквист", така че Уве го формулира страшно сладкодумно, оповестявайки как искал да ти отпуснем юздите, та да се съсредоточиш върху онова, което умееш най-добре: да пишеш репортажи. Предложи стратегическо позициониране в Лондон и щедър договор за международен кореспондент на свободна практика.

— Лондон?

— Заяви, че Швеция била твърде малка за тип от твоя калибър, но ти схващаш за какво иде реч.

— Смятат, че няма да могат да прокарат промените си, ако остана в редакцията?

— Нещо подобно. Същевременно си мисля, че никой от тях не се учуди, когато аз, Кристер и Малин ги отрязахме, като казахме, че не може и дума да става за такова нещо, да не говорим пък за реакцията на Андрей.

— Той пък какво направи?

— Почти ми е неудобно да го цитирам. Андрей се изправи и заяви, че това било най-срамното нещо, което бил чувал в целия си живот. Каза, че ти си бил едно от най-добрите неща, с които разполагаме в тази страна, гордост за демокрацията и журналистиката, и че цялата групировка „Сернер“ трябвало да се свие в ъгъла и да се засрами. Каза, че си бил велик човек.

— Не си поплюва.

— Но иначе е добро момче.

— Наистина е така. И какво направиха хората на „Сернер“?

— Разбира се, Уве бе подготвен за това. Естествено, можете да си откупите нашия дял, рече. Само дето…

— Цената се е повишила — допълни Микаел.

— Именно, финансовият анализ би показал, обясни той, че делът на „Сернер“ трябва най-малкото да се е удвоил, откакто групировката се включи, предвид добавената стойност и репутацията, която са създали.

— Репутация! Май че не са с всичкия си!

— Изобщо не са, очевидно, но са хитри и искат да ни правят мръсно. При това се чудя дали не се стремят с един удар да убият два заека: да направят добра сделка и да се отърват от един конкурент, като ни смачкат финансово.

— Какво ще правим, по дяволите?

— Това, в което сме най-добри, Микаел — ще се бием. Ще изтегля от собствените си пари и ще им откупим дела, после ще се борим, за да станем най-добрият вестник в Северна Европа.

— О, разбира се, Ерика, върхът, ами после? Ще разполагаме с мизерни финанси и дори ти няма да можеш да помогнеш.

— Знам, но все ще потръгне. И преди сме излизали от тежки ситуации. Аз и ти можем да се откажем от заплати за известно време. Нали, така или иначе, се оправяме?

— Всичко си има край, Ерика.

— Не говори така! Никога!

— Дори и да е вярно?

— Особено тогава.

— Окей.

— С нищо ли не си се захванал? — продължи тя. — Каквото и да е, нещо, с което да цапардосаме медийна Швеция?

Микаел закри лице с ръцете си и по някаква причина се сети за Пернила, дъщеря си, която бе заявила, че за разлика от него, тя щяла да пише „не на шега“, каквото и да бе онова, което беше „на шега“ в неговото писане.

— Като че ли не съм — отвърна той.

Ерика плясна с ръка във водата и опръска чорапите му.

— По дяволите, все трябва да имаш нещо. Не познавам човек в страната, който да получава толкова много информация!

— Повечето е неизползваема — отвърна той. — Но може би… току-що открих нещо.

Ерика се надигна във ваната.

— Какво?

— Не, нищо — поправи се той. — Просто пожелателно мислене.

— В нашето положение се налага да мислим пожелателно.

— Да, но няма нищо определено, само малко дим и нищо доказуемо.

— И все пак дълбоко в себе си вярваш, че има, нали?

— Да, но заради един-единствен факт, който няма нищо общо със самата история.

— Какъв?

— Че старият ми оръженосец също е замесен.

— Онази с голямото О?

— Тъкмо тя.

— Като че ли звучи обещаващо — завърши Ерика и се изправи във ваната, гола и красива.