Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (7)

Глава 6
20 ноември

На компютъра проблеснаха думите:

Мисията изпълнена!

Чумата тозчас нададе рев с дрезгав, почти безумен глас, което навярно беше непредпазливо от негова страна. Съседите обаче, ако изобщо го чуеха, едва ли биха заподозрели за какво ставаше дума. На пръв поглед домът на Чумата не приличаше на място, където се кроят планове, застрашаващи националната сигурност. По-скоро имаше вид на свърталище, което би пробудило интереса на социалните служби.

Чумата живееше на улица „Хьогклинтавеген“ в Сундбиберг, крайно непривлекателен район с потискащи четириетажни блокове от избелели тухли, а и за самия апартамент нямаше какво положително да се каже. Вътре смърдеше на кисело и спарено. На писалището му се въргаляха всевъзможни боклуци, опаковки от сандвичи на „Макдоналдс“ и кенове от кока-кола, смачкани листа със записки, трохи от сладкиш, неизмити чаши от кафе и празни пликчета от бонбони, и макар част от всичко това да бе попаднало в кошчето за боклук, то, от своя страна, не беше изпразвано седмици наред, пък и нямаше начин да се измине и метър навътре в стаята, без по ходилата да полепнат хлебни трохи и пясък. И все пак никой от познатите му не би се удивил.

Чумата поначало беше момче, което не се къпеше, нито сменяше дрехите си без истински наложителна причина. Живееше изцяло пред компютъра и дори през по-малко напрегнати работни периоди изглеждаше окаяно: с наднормено тегло, занемарен въпреки опита да поддържа стилна козя брадичка, която отдавна се бе превърнала в безформен храсталак. Чумата беше едър, прегърбен и силно пъхтеше, когато се движеше. Но в някои неща много го биваше.

Беше виртуозен хакер, който летеше безпрепятствено през киберпространството, и навярно само един в областта го превъзхождаше, или май в неговия случай е по-точно да се каже „само една“. Танцът на пръстите му по клавиатурата беше радост за окото. В интернет беше толкова лек и гъвкав, колкото тежък и тромав бе в другия, осезаемия свят, и докато един съсед някъде отгоре, навярно г-н Янсон, в момента блъскаше по пода, той отговори на съобщението, което бе получил:

Оса, да ти имам гения. Трябва да ти издигнат статуя!

После се облегна назад с блажена усмивка и опита да обобщи целия ход на събитията или просто да отдъхне, да изживее кратък миг на триумф, преди да осъществи замисъла си и да изпомпа от Осата всеки отделен детайл, а може би и да се увери, че е разчистила следите след себе си. Никой не трябваше да ги проследи, никой!

И преди бяха тероризирали могъщи организации. Това тук обаче бе на ново ниво и мнозина в отбраната компания, към която се числеше, т.нар. Република на хакерите, се бяха противопоставили на идеята, преди всичко самата Оса. Тя бе способна да се дърли с абсолютно всяка институция или личност, стига да се налагаше. Ала не обичаше да създава проблеми ей така, за идеята.

Недолюбваше подобни детински хакерски глупотевини. Не беше от хората, които се намъкват в суперкомпютри само за да се направят на много важни. Осата вечно искаше да има по-конкретна цел и винаги извършваше своите проклети анализи на последствията. Претегляше дългосрочните рискове на фона на краткосрочното задоволяване на потребностите и никой не можеше да твърди, че в този смисъл бе особено разумно да хакнеш АНС. И все пак тя се остави да я убедят, защо — на практика никой не разбираше.

Навярно се нуждаеше от стимулиране. Навярно умираше от скука и й се щеше да въдвори малко хаос, та да не издъхне от отегчение. Или пък, както твърдяха неколцина от групата, вече бе влязла в конфликт с АНС, та затова пробивът не бе нищо повече от лично отмъщение. Други в групата обаче подлагаха на съмнение и това мнение, настоявайки, че всъщност дирела информация, че била на лов за нещо още откакто баща й, Александър Залаченко, бе убит в болница „Салгренска“ в Гьотеборг.

Никой обаче не знаеше със сигурност. Осата открай време пазеше своите тайни, а и нали мотивът всъщност нямаше значение, във всеки случай това се опитваха да си втълпят. Щом желаеше да помогне, оставаше им само да приемат с благодарност, без да се дразнят, че в началото не е проявила кой знае какъв ентусиазъм, или въобще някакви чувства. Поне вече не се инатеше и това бе предостатъчно.

С Осата на борда проектът изглеждаше доста по-надежден, а и всички те знаеха по-добре от повечето хора, че през последните години АНС бе престъпвала правомощията си по най-грубия начин. Днес организацията подслушваше не само терористи и потенциални застрашаващи сигурността лица, нито дори важни особи, като например глави на чужди държави и властимащи, а всеки и всичко, почти всичко. Милиони, милиарди разговори, кореспонденции и всякакви действия в интернет биваха проследявани и архивирани и с всеки изминал ден АНС дълбаеше и проникваше все по-навътре в личния живот на всички нас, превръщайки се в едно голямо, бдящо зло око.

Вярно, никой в Републиката на хакерите не беше цвете за мирисане в това отношение. Всички без изключение бяха прониквали в дигитални пространства, където нямаха абсолютно никаква работа. Такива бяха правилата на играта, тъй да се каже. Хакерите прекосяваха границите за добро или лошо. Те бяха личности, които по силата на самото си занимание нарушаваха правилата и разширявайки пределите на своето познание, невинаги ги беше еня за някакви си разлики между частно и публично.

Не им липсваше морал обаче и преди всичко знаеха, включително и от личен опит, как корумпира властта, особено когато няма прозрачност, при това на никого от тях не допадаше мисълта, че най-ужасните и безскрупулни хакерски атаки вече не се извършваха от отделни бунтари и хора извън закона, а от държавни колоси, които искаха да контролират своето население. Ето защо Чумата и Троицата, и Боб Песа, и Лапата, и Зод, и Маца, и цялата банда в Републиката на хакерите бяха взели решение да отвърнат на удара посредством хакване на АНС и правене на всякакви номерца.

Не беше лека задача. Малко като да отмъкнеш златото от Форт Нокс, а и каквито си бяха самонадеяни идиоти, те не желаеха просто да се промъкнат в системата. Искаха и да я притежават. Искаха да се сдобият със статут на суперпотребители, или Root, ако говорим на езика на „Линукс“, а за да успеят в начинанието си, необходимо бе да открият неизвестни дупки в сигурността, т.нар. нулеви дни — най-напред на платформата със сървърите на АНС, а сетне и навътре в интранета на организацията, NSANet, откъдето се провеждаше радиоелектронното разузнаване на институцията по целия свят.

Както обикновено, бяха започнали с малко социално инженерство. Трябваха им имената на системни администратори и инфраструктурни анализатори, охраняващи сложните пароли за интранета, пък и нямаше да навреди, ако откриеха някой „доносник“, който евентуално да прояви небрежност по отношение на рутинните процедури за безопасност. Чрез собствените си канали успяха да се доберат до четири, пет, шест имена, сред тях и момче на име Ричард Фулър.

Ричард Фулър работеше в NISIRT, Екипа за бързо реагиране по време на инциденти в информационните системи на АНС, който надзираваше интранета на службата и непрекъснато бе на лов за изтичания и инфилтратори. Ричард Фулър си беше почтен пичага — дипломирал се по право в Харвард, републиканец, стар куотърбек, патриотична мечта, ако можеше да се вярва на биографията му. Боб Песа обаче успя посредством една отдавнашна любовница да узнае, че страдал от биполярно разстройство, а навярно и смъркаше кока.

Когато беше превъзбуден, вършеше всевъзможни глупости, като например да избере файлове и документи, без най-напред да ги сложи в пясъчник^[1]. Иначе на вид беше спретнат, може би малко мазничък, повече приличаше на финансист, на някой Гордън Геко, отколкото на таен агент, и някой, навярно самият Боб Песа, подхвърли идеята Осата да замине за родния му град Балтимор, да преспи с него и да го залиса с някое гърненце с мед^[2].

Осата им предложи да вървят по дяволите.

После зачеркна и втората им идея — да напишат документ с фалшиви данни за инфилтраторите и изтичанията на информация от главния щаб във Форт Мийд и да го заразят с шпионски софтуер, троянец последен писък с високо ниво на въздействие, който Чумата и Осата щяха да разработят. Намерението бе след това да наслагат ръководни нишки из интернет, които да примамят Фулър към файла и в най-добрия случай така да го разгорещят, че да загърби сигурността. Планът не беше лош, съвсем не — преди всичко би могъл да ги въведе в компютърните системи на АНС, без да им се налага да извършват активен пробив, който най-вероятно бе проследим.

Осата обаче нямаше намерение, по думите й, да кибичи в очакване дръвникът Фулър да се изложи. Не желаеше да бъде зависима от чуждите грешки и като цяло си беше опака и проклета, ето защо никой не се изуми, когато най-ненадейно изяви желание сама да поеме цялата операция, и макар това да предизвика известни спорове и протести, в крайна сметка отстъпиха, при условие че все пак ще поддържат някакво сътрудничество и тя ще спазва някои правила на поведение. Така че Осата старателно си записа имената и данните на системните администратори, които бяха открили, и помоли за помощ в т.нар. операция по събиране на идентификационните сведения: обследването на сървърната платформа и операционната система. После обаче затръшна вратата пред Републиката на хакерите и пред света и Чумата нямаше усещането, че тя се вслушва особено в неговите съвети, например, че не бива да използва своя handle^[3], както и че не бива да работи у дома, а по-скоро в някой отдалечен хотел под фалшива самоличност, в случай че хрътките на АНС я проследят през засуканите лабиринти на мрежата Тор^[4]. Очевидно обаче тя бе свършила всичко по своя си начин, а Чумата нямаше какво друго да стори, освен да кисне на масата си тук, в Сундбиберг, и да чака с опънати до краен предел нерви, като все още си нямаше и представа как бе процедирала тя.

Само едно знаеше със сигурност: постигнатото от нея бе велико и легендарно, и докато виелицата навън фучеше, той понасмете малко от боклука на писалището, наведе се към компютъра и написа:

Разправяй. Какво е усещането?

Празно, отвърна тя.

* * *

Празно.

Ето какво й беше. Лисбет Саландер почти не бе мигвала в продължение на седмица, а навярно и бе пила и яла прекалено малко, та сега я цепеше главата, очите й бяха кървясали, ръцете й трепереха и най-много от всичко й се искаше да запрати цялото си оборудване на пода. Някъде дълбоко в себе си обаче беше доволна, макар и съвсем не по повода, за който предполагаше Чумата или който и да било от Републиката на хакерите. Беше доволна, защото й се бе удало да научи нещо ново за престъпната групировка, която изследваше, както и защото вече можеше да се позове на връзка, за която преди само бе подозирала или гадаела. Това обаче го запази за себе си. А как останалите изобщо бяха повярвали, че е хакнала системата в името на каузата, бе нещо, което не спираше да я удивява.

Та тя не беше някакво ударено от хормона тийнейджърче, някакъв самодоволен идиот, ламтящ за слава. Хвърлеше ли се с главата надолу в подобна дързост, Лисбет желаеше да постигне нещо съвършено конкретно, макар да беше вярно, че навремето за нея хакването беше нещо повече от просто средство. В най-лошите моменти от детството й то бе нейният начин да избяга от действителността и да не се чувства толкова самотна. С помощта на компютрите успяваше да срине издигнатите отпреде й стени и бариери и да изживее мигове на истинска свобода. Може би имаше елементи от всичко това и в сегашната ситуация.

Преди всичко обаче бе излязла на лов, и то още откакто се беше събудила на зазоряване след онзи свой сън за юмрука, който ритмично и настоятелно удряше по матрака на „Лундагатан“, а не може да се каже, че ловът е лесна игра. Противниците се укриваха зад димни завеси и може би затова Лисбет Саландер напоследък бе изглеждала необичайно чепата и мъчна. Сякаш от нея се излъчваше някакъв мрак и като изключим един як и гръмогласен треньор по бокс на име Обинзе, и двама-трима любовници от двата пола, тя на практика не се срещаше с никого и повече от всякога имаше вид на истинско бедствие. Косата й стърчеше, погледът й бе помръкнал и макар на моменти да полагаше усилия, не бе напреднала особено в употребата на вежливи фрази.

Говореше или истината, или нищо, а жилището й тук на „Фискаргатан“… е, това бе отделна история. Беше голямо като за семейство със седем деца и при все че годините си минаваха, не беше нито обзаведено, нито уютно. Тук и там имаше някакви мебели от ИКЕА, пръснати сякаш безразборно, липсваше дори стереоуредба, отчасти може би защото Лисбет нищо не разбираше от музика. Виждаше повече музика в едно диференциално уравнение, отколкото в произведение на Бетовен. При все това беше червива от пари. Кинтите, които някога бе отмъкнала от мошеника Ханс-Ерик Венерстрьом, бяха набъбнали до повече от пет милиарда крони. По някакъв начин обаче — типичен за нея — богатството не бе оставило следи в личността й, може би като изключим това, че съзнанието за парите я бе направило още по-неустрашима. Най-малкото напоследък измисляше все по-драстични неща, като например да счупи пръстите на изнасилвач и да се лута из интранета на АНС.

Никак не беше изключено в последната си акция да бе престъпила границата, ала бе гледала на това като на необходимост и дни и нощи бе работила съвършено вглъбена, забравяйки за всичко останало. Сега, впоследствие, насочи уморените си, примижали очи към своите две писалища, поставени под Г-образен ъгъл. Отгоре им стоеше оборудването й, собственият й, обикновен компютър и машината за тестване, която бе закупила и на която бе инсталирала копие на сървъра и операционната система на АНС.

След това бе качила в тестмашината специално написаната си програма, която търсеше грешки и пролуки в платформата. Впоследствие я допълни с програми за дебъгване, поведенческо тестване тип черна кутия и бетаатаки. Резултатът, който получи, бе в основата на шпионския й вирус, на нейния RAT, така че не можеше да си позволи да прояви небрежност по нито една точка. Анализира системата от горе до долу и, разбира се, тъкмо затова бе инсталирала копие на сървъра тук, у дома. Ако се беше нахвърлила на истинската платформа, техниците на АНС щяха тозчас да забележат и да наострят уши, а тогава веселбата набързо щеше да приключи.

Сега можеше да продължава необезпокоявано, ден след ден, без много сън или храна, а ако все пак се случеше да стане от компютъра, то бе, за да подремне на дивана или да си претопли малко пица в микровълновата. Иначе се бъхтеше, докато очите й кървясаха, не на последно място със своя Zeroday Exploit, софтуера, който търсеше неизвестни пролуки в сигурността и щеше да ъпдейтне статуса й, щом веднъж се промъкнеше вътре. Честно казано, беше си пълно безумие.

Лисбет написа програма, която не просто й предостави контрол върху системата, а й осигури възможност да управлява дистанционно каквото пожелае в интранет. А за интранет притежаваше повърхностни познания и всъщност това бе най-абсурдното.

Не просто щеше да проникне. Щеше и да продължи навътре в NSANet, в тази самостоятелна вселена, в минимална степен свързана с обичайния интернет. Може и да изглеждаше като тийнейджърка, скъсана по всички предмети, ала станеше ли дума за изходни кодове в компютърни програми и за логически връзки изобщо, нямаше равна на себе си. И сега мозъкът й каза само „щрак-щрак“ и създаде съвършено нова рафинирана шпионска програма, супервирус, който водеше самостоен живот. Когато най-сетне се почувства доволна от него, настъпи следващата фаза в работата й — щеше да спре с игрите в собствената си работилница и да премине към истинската атака.

Ето защо извади предплатената карта, която бе закупила в Берлин от оператора Т-Мобайл, и я пъхна в телефона си. После се свърза чрез нея с мишената си и може би наистина би трябвало да седи на някое друго място, далече, в друго кътче на света, навярно с другата си самоличност, Ирене Несер.

Сега момчетата по сигурността от АНС, ако бяха наистина усърдни и кадърни, навярно биха могли да я проследят до базовата станция на „Теленор“ в квартала. Със сигурност нямаше да стигнат чак до крайната цел, не и по технически път. И все пак щяха да са достатъчно близо и по някакъв начин това не би било хубаво. Лисбет смяташе, че предимствата на това да си седи у дома надделяваха над недостатъците, но все пак взе всички възможни предпазни мерки. Като толкова много други хакери и тя използваше Тор, мрежа, чрез която нейният трафик рикошираше в хиляди потребители. Знаеше обаче, че в случая дори Тор не беше безопасен — АНС използваше програма, наречена „Егоистичният Жираф“, за да пробие системата, затова работи дълго време над по-нататъшното подсилване на личната си защита и едва тогава премина в нападение.

Разряза платформата като лист хартия, ала нямаше причина да се пъчи от гордост. Сега трябваше по най-бързия начин да изнамери ония системни администратори, чиито имена бе получила, и да инжектира своята шпионска програма в някой от техните файлове, за да прокара мост между мрежата на сървърите и интранета, а това не беше проста операция, по никакъв начин. Не биваше да се задействат никакви предупредителни аларми, никакви антивирусни програми. Накрая избра мъж на име Том Брекинридж и се промъкна в NSANet с неговата самоличност, а после… всяко мускулче в тялото й се напрегна. Пред очите й, пред измъчените й, отмалели от бодърстване очи магията най-после проработи.

Шпионската й програма я отвеждаше все по-навътре в това най-тайно от тайните места и тя очевидно знаеше точно накъде се е запътила. Беше се насочила към активната директория или нейното съответствие, за да ъпгрейдне статуса си. От дребно посетителче, което не беше добре дошло, щеше да се превърне в суперпотребител в тази гъмжаща от информация вселена и едва след това да се опита да добие общ поглед върху системата, а това не беше лесно. Бе почти немислимо, пък и тя не разполагаше с много време.

Трябваше да бърза, да бърза, да хване цаката на търсачката и да проумее всички кодови думи и изрази, и указания, и тъкмо бе на път да се откаже, когато най-сетне откри документ, отбелязан със Строго секретно, „НОРОФОН — Без международно разпространение“ — сам по себе си нищо забележително. Ала в комбинация с две комуникационни връзки между Зигмунд Екервалд от „Солифон“ и киберагенти от отдела за Надзор над стратегическите технологии в АНС, все пак ставаше взривоопасен. Тогава се усмихна и запамети и най-дребния детайл, макар в следващия миг да изруга на висок глас, понеже съзря още един документ, който явно имаше нещо общо със случая. Той бе зашифрован, затова нямаше друг изход, освен да го копира, а допускаше, че във Форт Мийд това щеше да активира някоя аларма.

Положението започваше да става напечено. Освен това налагаше се да се заеме и с официалната си задача, ако изобщо официална беше точната дума. Тя обаче бе дала тържествено обещание на Чумата и останалите в Републиката на хакерите да смъкне гащите на АНС и да изкара с бой малко от високомерието на организацията, ето защо се зачуди с кого да се свърже. Кой да получи посланието й?

Избра Едуин Нийдъм, Ед Неда. Що се отнасяше до ИТ сигурността, неговото име изникваше през цялото време и когато набързо го проучи в интранета, изпита неволен респект. Ед Неда беше звезда. Сега обаче тя го бе надхитрила и за миг й стана неудобно от това, което смяташе да направи.

Атаката й щеше да предизвика пълен хаос. Но това беше точно каквото се искаше, така че премина в нападение. Нямаше представа колко е часът. Можеше да е нощ или ден, есен или пролет, и само смътно, с дъното на съзнанието си долавяше, че навън се вихри буря, сякаш и времето бе солидарно с нападението й, а далече в Мериленд, досами известното кръстовище „Балтимор Паркуей“ и „Мериленд Рут 32“, Ед Неда започваше да пише имейл.

Не стигна особено далеч, защото в следващата секунда тя пое юздите и продължи изречението му с думите: Онзи, който следи народа, накрая сам бива проследен от него. В това се съдържа фундаментална демократична логика, и за кратък миг й се стори, че е улучила десетката, че е имала гениално хрумване. Усещаше горещата сладост на реванша, а после пое заедно с Ед Неда на пътешествие из системата. Двамата танцуваха и фучаха покрай святкащ свят от неща, които на всяка цена трябваше да останат скрити.

Несъмнено преживяването беше спиращо дъха, и все пак, и все пак… Когато се откачи и всичките й логови файлове автоматично бяха изтрити, дойде махмурлукът. Като след оргазъм с погрешен партньор. Онези изречения, които само допреди миг й се бяха стрували толкова точно попадение, сега й звучаха съвсем детински, като хакерско бръщолевене. Внезапно закопня да се напие до козирката, минимум. С уморени провлечени стъпки стигна до кухнята, грабна бутилка „Тюламор Дю“ и две-три бири, с които да изплакне уста, сетне седна пред своите компютри и започна да пие. Не за да празнува, съвсем не. В тялото й не бяха останали никакви усещания на победител. По-скоро… защо? От чувство за противоречие може би.

Пиеше ли, пиеше, а бурята навън фучеше, радостните възгласи откъм Републиката на хакерите се множаха. Нищо от това обаче вече не я засягаше. Едва се държеше изправена и с бързо, помитащо движение прекара ръка по масата, наблюдавайки как бутилки и пепелници политат към пода. После се сети за Микаел Блумквист.

Сто на сто беше от алкохола. Блумквист имаше навика да изскача в мислите й, когато беше пияна, точно както се случва с напоркани бивши любовници, и без изобщо да го съзнава, тя хакна неговия компютър, а това далеч не беше АНС. Отдавна си пазеше пряка пътека към него и първоначално се зачуди каква ли работа имаше там.

Не й пукаше за него, нали така? Той беше история, просто привлекателен идиот, в когото навремето случайно се бе влюбила, и нямаше намерение да повтаря тази грешка. Не, всъщност би трябвало просто да се откачи от интернет и да не поглежда компютър седмици наред. При все това остана на неговия сървър и в следващия миг изражението й се смекчи. Шибаният Кале Блумквист бе създал файл на име „Кутията на Лисбет“ и в този документ се криеше въпрос към нея:

Какво да мислим за изкуствения интелект на Франс Балдер?

Лисбет се поусмихна и може би това донякъде се дължеше на Франс Балдер.

Той беше нейният тип компютърен маниак, обсебен от изходни кодове, от квантови процеси и от възможностите на логиката. Но най-вече се развесели от факта, че Микаел Блумквист се бе натресъл в същата сфера като нея самата, и макар да се чудеше дали просто да не изключи компютъра и да си легне, тя отговори:

Интелектът на Балдер ни най-малко не е изкуствен. Как е твоят собствен понастоящем?

И какво ще стане, Блумквист, ако създадем машина, която е малко по-умна от нас самите?

После отиде в една от своите спални и както си беше с дрехите, изпадна в безпаметен сън.