Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (6)

Глава 5
20 ноември

Никой не разбираше как Габриела Гране бе попаднала в тайната полиция, най-малко тя самата. Беше от онзи тип момичета, на които всички предсказваха бляскаво бъдеще. Затова фактът, че на 33 години не беше нито известна, нито заможна, нито дори омъжена — независимо дали богато, или не, — безпокоеше старите й приятелки от Юршхолм.

— Какво е станало с теб, Габриела? Цял живот ли ще бъдеш ченге?

В повечето случаи тя нямаше сили да се оправдава, нито да изтъква, че далеч не е ченге, а аналитичка, както и че понастоящем пише доста по-квалифицирани текстове, отколкото когато и да било във Външно министерство или по време на летата си като водещ журналист във в. „Свенска Дагбладет“. Пък и, тъй или иначе, не й бе разрешено да говори по повечето теми. Така че гледаше да си мълчи и да не й пука за всичките тъпи предразсъдъци, свързани с професията й, да се примири с факта, че работата в тайната полиция се възприема като абсолютното падение — както сред нейните познати от висшата класа, така и, разбира се, в по-голяма степен сред приятелите й интелектуалци.

В техните очи онези от тайната полиция бяха некадърни десни задници, които гонят кюрди и араби по прикрито расистки подбуди и не се свенят да извършват тежки престъпления и злоупотреби с правомощията си, за да защитят стари съветски топшпиони, и да, на моменти тя беше съгласна. В организацията имаше и некомпетентност, и нездрави ценности, а аферата „Залаченко“ си остана голямо позорно петно. Това обаче не беше цялата истина. Тук се вършеше и интересна, че и важна работа, особено сега, след всички чистки, и понякога си мислеше, че тъкмо в тайната полиция се раждаха интересните идеи, или във всеки случай, че тъкмо тук, а не в някакви си водещи статии или пред академични аудитории, разбираха най-добре онази революция, която протичаше в света. И все пак и тя често се чудеше: как попаднах тук и защо не се махам?

Навярно до голяма степен се бе почувствала поласкана. Лично заемащата тогава длъжността началник на тайната полиция Хелена Крафт се бе свързала с нея с думите, че след всички катастрофи и хулителни статии службата трябвало да започне да назначава хора по нов начин. Трябва да мислим повече като британците, рече тя, и „да привлечем истинските таланти от университетите, като, честно казано, Габриела, не виждам по-добър кандидат от теб“. Повече не й и трябваше.

Назначиха я на длъжността аналитик на контрашпионажа, а по-късно и в отдела по промишлената сигурност, и макар в някои отношения да не бе подходяща за задачата, в смисъл че беше млада и беше жена, а на всичкото отгоре и красива, тя пасваше по всички други параметри. Викаха й впрочем „татковото момиче“ и „кифла от висшата класа“, което създаваше някои излишни търкания. Иначе си беше страхотна находка, бърза и възприемчива, способна да мисли нестандартно. При това владееше руски.

Беше го научила, докато следваше във Висшето търговско училище в Стокхолм, където бе образцова, но не особено въодушевена студентка. Мечтаеше за нещо повече от живот в света на бизнеса и след дипломирането си кандидатства във Външно министерство, където веднага я приеха. И там обаче не се чувстваше прекомерно стимулирана. Намираше дипломатите за твърде задръстени и претенциозни. Тъкмо тогава я издири Хелена Крафт, та понастоящем вече бе прекарала пет години в тайната полиция, като малко по малко я бяха приели заради способностите й, макар, разбира се, невинаги да й беше леко.

И днес не беше лесно, не само с оглед на проклетото време. В стаята й се появи началникът Рагнар Улуфсон, очевидно кисел и без настроение, и й заяви, че тя, по дяволите, нямало да му флиртува, докато е навън по задачи.

— Да флиртувам? — отвърна тя.

— Тук пристигнаха цветя.

— Значи, грешката е моя?

— Мисля, че носиш известна отговорност, да. Трябва да се държим коректно и стегнато, когато сме на терен. Представляваме във висша степен централна институция.

— Чудесно, скъпи ми Рагнар! От теб човек винаги научава по нещо. Най-сетне ми просветна, че аз съм виновна, задето началникът по научноизследователската дейност в „Ериксон“ не прави разлика между обикновено приветливо отношение и флирт. Най-сетне разбирам, че нося отговорност, когато някои мъже имат такава развинтена фантазия, че виждат сексуална покана в една проста усмивка.

— Не говори глупости — каза Рагнар и изчезна, а тя впоследствие се разкая за избухването си.

Подобни реакции рядко водеха до нещо. От друга страна обаче, прекалено дълго бе търпяла.

Беше време да защити позицията си. Набързо разтреби бюрото си и извади анализа на Британската агенция за електронно разузнаване относно руския промишлен шпионаж в някои европейски софтуерни компании, който още не бе смогнала да изчете. Тогава звънна телефонът. Беше Хелена Крафт и Габриела се зарадва. Досега Хелена не я бе търсила, за да се оплаква или да й натяква за нещо, напротив.

— Ще карам по същество — поде Хелена. — Получих обаждане от САЩ, което навярно е спешно. Можеш ли да го поемеш на твоя телефон от „Сиско“? Осигурихме безопасна линия.

— Разбира се.

— Хубаво, искам да ми разтълкуваш информацията, да прецениш дали в това има нещо. Звучи сериозно, но има нещо странно в интонацията на информаторката, която впрочем твърди, че те познавала.

— Свържи ме.

Обаждаше се Алона Касалес от АНС в Мериленд, макар Габриела за миг да се зачуди дали наистина беше тя. Последния път, когато се бяха засекли на конференция във Вашингтон, Алона беше самоуверена и харизматична лекторка в сферата на онова, което евфемистично наричаше активно проследяване на сигнали — т.е. хакерство, — след това двете с Габриела бяха седнали на по чаша. Габриела се бе почувствала запленена едва ли не против волята си. Алона пушеше цигарилос и притежаваше дълбок, чувствен глас, който охотно сипеше забавни афоризми и често намекваше за секс. Сега по телефона обаче тя звучеше съвсем объркана, а на моменти губеше нишката на мисълта си.

* * *

Отначало Алона не се притесни, още повече че темата й беше близка. Беше на 48 години, едра на ръст, с преливащ бюст и две малки интелигентни очички, които можеха да накарат всекиго да загуби увереност. Често сякаш гледаше право през хората и никой не би казал, че страда от някакъв особен респект към висшестоящите. Можеше да нахока когото и да било, дори на посещение да бе министърът на правосъдието — и това също беше една от причините Ед Неда да се чувства добре в компанията й. Никого от двамата не го беше особено грижа за постовете. Интересуваше ги дарованието и нищо друго, ето защо шефката на тайната полиция в държавичка като Швеция за Алона беше просто дребна риба.

При все това, след извършването на обичайните контролни проверки на разговора съвсем се бе шашардисала. Това обаче нямаше нищо общо с Хелена Крафт, а с драмата в офиса зад гърба й, която тъкмо в този момент се бе разразила. Всички бяха свикнали с гневните изблици на Ед. Той бе способен да врещи, да реве и да думка с юмрук по масата без никаква причина. Ала този път нещо й подсказа, че нещата стоят съвсем различно.

Мъжът изглеждаше тотално парализиран и докато Алона си седеше там и пелтечеше някакви объркани думи по телефона, наоколо му се насъбра народ и мнозина наизвадиха телефоните си, като всички без изключение изглеждаха възмутени или изплашени. Може би защото беше твърде шокирана, Алона не затвори слушалката, нито помоли да се обади по-късно. Просто се остави да я прехвърлят и тогава, точно както и искаше, попадна на Габриела Гране, онази очарователна млада аналитичка, която бе срещнала във Вашингтон и тозчас пробвала да свали, и макар да не й се беше удало, Алона бе оставила у нея усещането за нещо много приятно.

— Здрасти, дружке — поде тя. — Как си?

— О, добре — отвърна Габриела. — При нас се вихри ужасяваща буря, но иначе всичко е окей.

— Последния път си прекарахме хубаво, нали?

— Абсолютно, много приятно беше. После цял ден имах махмурлук. Но допускам, че не се обаждаш, за да ме поканиш на среща.

— Не, за съжаление, колкото и да е печално. Звъня, защото прихванахме сериозна заплаха срещу шведски изследовател.

— Кой?

— Дълго време се затруднявахме да разтълкуваме информацията или дори да разберем за коя държава става дума. Използваха се само бегли кодови думи и голяма част от комуникацията бе криптирана и невъзможна за хакване, но все пак, както често се случва, с помощта на дребни парченца от пъзела… какво, по дяволите…

— Моля?

— Чакай малко!

Компютърът на Алона премигна. После угасна, а доколкото разбираше, същото се случи в целия офис, та за миг се почуди какво да стори. Реши да си продължи разговора, поне за момента; може да е просто токов удар, въпреки че осветлението иначе си работеше.

— Чакам — отвърна Габриела.

— Благодаря, много мило от твоя страна. Моля да ме извиниш. Тук е пълна лудница. Докъде бях стигнала?

— Говореше за парченца от пъзел.

— Точно, точно, свързахме едно-друго, все се намира някой непредпазлив, колкото и професионално да им се ще да подхождат, всъщност…

— Да?

— … плямпат, споменават адрес или нещо подобно, в този случай по-скоро…

Алона пак замлъкна. Самият командир Джони Инграм, един от истински висшестоящите в организацията с контакти далеч нагоре из Белия дом, беше влязъл в големия офис. Джони Инграм определено се мъчеше да изглежда хладнокръвен и изискан както винаги. Дори пусна някоя и друга шегичка по адрес на групичката в дъното на залата. Ала не можеше да преметне никого. Под ошлайфаната му и загоряла от слънцето външност — още от времето си в криптоложкия център на АНС на Оаху той имаше целогодишен слънчев тен — се долавяше нещо невротично и определено прозираше желанието да прикове вниманието на всички.

— Ало, там ли си? — обади се Габриела в другия край.

— За съжаление, трябва да прекъсна разговора. Пак ще се чуем — каза Алона и затвори, като в този миг сериозно се разтревожи.

Във въздуха се надушваше, че се е случило нещо ужасяващо, може би нов голям терористичен атентат. Джони Инграм обаче продължи своята успокоителна театрална игра и макар да кършеше ръце, а на челото и горната му устна да бе избила пот, той отново и отново натъртваше, че нищо сериозно не се било случило. По-скоро ставало въпрос за вирус, обясни той, който заразил интранета въпреки всички защитни мерки.

— За по-сигурно изключихме сървърите — оповести той и за миг действително внесе успокоение.

Ама че работа, вирус, явно си казваха хората, едва ли е чак толкова страшно.

После обаче Джони Инграм стана многословен, изразяваше се неясно и Алона не се сдържа и извика раздразнено:

— Говори като човек!

— Още не сме разбрали кой знае колко, нали се случи току-що. Възможно е обаче да са ни хакнали системата. Ще ви осведомим веднага щом научим нещо повече — отвърна Джони Инграм, отново видимо обезпокоен, и тогава из помещението се разнесе шушукане.

— Пак ли иранците — почуди се някой.

— Мислим, че… — продължи Инграм.

Не стигна по-далеч. Човекът, който очевидно трябваше да застане там от самото начало и да обясни какво се е случило, го прекъсна безцеремонно и се изправи с цялото си мечешко туловище, и в онзи миг наистина представляваше внушителна гледка. Ако Ед Нийдъм до преди малко бе смачкан и шокиран, сега излъчваше чудовищна решимост.

— Не — изсъска той. — Това е хакер, гаден шибан суперхакер, комуто ще отрежа топките, и точка.

* * *

Габриела Гране тъкмо бе надянала палтото си, за да си ходи у дома, когато Алона Касалес отново се обади, и най-напред Габриела се подразни не само заради объркването последния път, и защото искаше да тръгне, преди да се е разразила очакваната виелица. Според новините по радиото вятърът щеше да фучи с до 30 м/сек, очакваше се температурата да падне до –10 градуса, а тя беше прекалено тънко облечена.

— Извинявай, че се забавих — поде Алона Касалес. Имахме съвсем откачен предиобед. Пълен хаос.

— И при нас е така — отвърна Габриела учтиво и погледна часовника си.

— Както казах обаче, имам важни сведения, поне така си мисля. Не е съвсем лесно да се прецени. Тъкмо се заех с проучването на група руснаци, споменах ли го? — продължи Алона.

— Не.

— Е, навярно там има и немци, и американци, а може би и някой и друг швед.

— За какъв тип група става въпрос?

— Криминално проявени, много опитни. Вече не обират банки, нито продават дрога, а крадат корпоративни тайни и конфиденциална бизнес информация.

— Черни шапки^[1].

— Не са просто хакери. Изнудват хората и раздават подкупи. Навярно се занимават и с нещо толкова демоде като убийствата. Честно казано обаче, още не разполагам с кой знае какво за тях, само с известно количество кодови думи и непотвърдени връзки, както и с две действителни имена, плюс няколко млади компютърни инженери на по-ниски позиции. Групировката се е посветила на квалифициран промишлен шпионаж и тъкмо затова случаят се озова на моето бюро. Опасяваме се, че върхова американска технология е попаднала в руски ръце.

— Разбирам.

— Само че не е лесно да се доберем до тях. Добре се криптират и колкото и да се напрягам, не успявам да се доближа до ръководното ниво. Прихванах единствено това, че лидерът им се нарича Танос.

— Танос?

— Да, от Танатос, богът на смъртта в древногръцката митология, онзи, дето е син на Никта, нощта, и близнак на Хипнос, съня.

— Ужасно драматично.

— По-скоро детинско. Танос е злодей от „Марвъл Комикс“, нали знаеш, онези серийни албуми с герои като Хълк, Железния човек и Капитан Америка, и това не е кой знае колко руско, а преди всичко е… как да кажа…

— Хем забавно, хем нахално?

— Да, сякаш са банда нахакани колежанчета, които са ни взели на подбив, и това ме дразни. Честно казано, в тази история има куп неща, които ме смущават, затова и страшно се заинтригувах, когато чрез радиоелектронното разузнаване установихме, че във въпросната мрежа може да има дезертьор, човек, който навярно би могъл да ни помогне да разберем за какво става дума, стига да го пипнем, преди те самите да го сторят. Сега обаче, като разгледахме нещата по-отблизо, осъзнахме, че изобщо не е било каквото си мислим.

— В какъв смисъл?

— Дезертиралият не е престъпник, а тъкмо обратното — почтен човек, напуснал предприятие, в което въпросната организация има къртици. Някой, който навярно по чиста случайност е научил нещо от решаващо значение.

— Продължавай.

— И според нашата преценка сигурността на това лице понастоящем е сериозно застрашена. Човекът се нуждае от охрана. До съвсем скоро обаче нямахме представа къде да го търсим. Не знаехме дори в коя компания е работил. Сега обаче мислим, че сме стеснили периметъра — продължи Алона. — Нали разбираш, през изминалите дни една от онези фигури случайно намекна нещо за въпросния човек с думите, че „с него са офейкали всичките проклети Т-та“.

— Проклети Т-та?

— Ами да, звучеше странно и криптирано, но имаше предимството, че беше твърде специфично и се поддаваше на проучване, е, точно „проклети Т-та“ не ни доведе доникъде, но Т-то в най-общ план, думи с Т във връзка с предприятия имаше, потърсихме високотехнологични предприятия и през цялото време стигахме до едно и също — до Никълъс Грант и неговата максима: Толерантност, Талант, Топлота.

— Говорим за „Солифон“ — вметна Габриела.

— Така си мислим. Най-малкото изпитахме усещането, че нещата си идват на мястото, ето защо се заехме да проучим кой се е махнал от „Солифон“ напоследък. Най-напред я закъсахме, нали във въпросното предприятие текучеството е голямо. Дори си мисля, че това е една от основните им идеи. Дарованията да се вливат и изливат. После обаче се съсредоточихме върху ония Т-та. Знаеш ли какво има предвид Грант с това?

— Не точно.

— Това е неговата рецепта за творческа сила. С първото Т иска да каже, че се изисква толерантност както към причудливи идеи, така и към странни птици. Колкото са по-отворени към нестандартни хора и към малцинства изобщо, толкова са по-възприемчиви и за напредничави идеи. Малко като Ричард Флорида, нали знаеш, и неговия гей индекс. Където съществува толерантност към такива като мен, има и по-голяма отвореност и креативност.

— Твърде хомогенните организации със строги правила на поведение не постигат нищо.

— Именно. А талантът — е, талантите, твърди той, не само постигат добри резултати. Те привличат и други дарования. Създават среда, в която хората искат да пребивават, затова още от самото начало Грант се опитва да привлече по-скоро гениите в бранша, отколкото предварително определения тип специалисти. Остави талантите да ти посочат насоката на развитие, казва той.

— Ами топлота?

— Топли отношения между въпросните таланти. Да не се прибягва до бюрократични правила, до уреждане на срещи и преминаване през секретарки. Да се оставят да общуват свободно, за да се сближат и да обсъждат идеите си без търкания. И както със сигурност ти е известно, „Солифон“ се превърна в невиждана приказка за успех. Доставяха пионерска технология в ред сфери, дори и в АНС, да си остане между нас. После обаче изскочи едно ново генийче, твой сънародник, а с него…

— … офейкаха всичките проклети Т-та.

— Точно.

— И това е Балдер.

— Съвсем вярно, и не мисля, че по принцип има проблеми с толерантността или с топлотата. Но още от самото начало се държал дръпнато, отказвал да споделя каквото и да било. За нула време успял да развали хубавата атмосфера между елитните изследователи в компанията, особено след като взел да обвинява хората, че били крадци и епигони. Освен това се разиграла неприятна сцена между него и собственика, Никълъс Грант. Грант обаче отказва да сподели за какво става въпрос — само, че било нещо лично. Малко след това Балдер напуснал.

— Знам.

— Да, и повечето сигурно са се зарадвали, задето се е махнал. В предприятието станало по-леко да се диша, а хората отново започнали да проявяват доверие един към друг, поне до известна степен. Никълъс Грант обаче не скачал от радост, нито адвокатите му. Балдер бил подбрал и отнесъл онова, което разработил в „Солифон“, а всички смятали — може би тъкмо защото нищо не знаели и се разпространявали какви ли не слухове, — че мъти нещо сензационно, способно да предизвика революция в областта на квантовите компютри, над което работел „Солифон“.

— И чисто юридически изготвеното от него принадлежи на компанията, не лично нему.

— Именно. И тъй, макар Балдер да говорел за кражба, в края на краищата тъкмо той самият бил крадецът и историята скоро ще се взриви в съда, както знаеш, стига Балдер да не успее да сплаши въпросните топадвокати с онова, което понастоящем знае. Информацията е неговата застраховка живот, както твърди той, и може би е така. Ала в най-лошия случай може да се превърне и в…

— Неговата смърт.

— Поне мен това ме безпокои — продължи Алона. — Получаваме все по-силни индикации, че се крои нещо сериозно, а сега разбрах и от шефката ти, че можеш да ни помогнеш с някои от парченцата на пъзела.

Габриела хвърли поглед на бурята навън, копнееше да се махне от всичко това и да се прибере вкъщи. И все пак свали палтото си и отново седна на своя стол. Настроението й съвсем се бе развалило.

— С какво желаете да ви помогна?

— Какво според теб е узнал?

— Да разбирам ли, че нито сте успели да го подслушате, нито да го хакнете?

— На това няма да отговоря, скъпа. Но ти какво мислиш?

Габриела си спомняше как Франс Балдер бе застанал тук, на прага на кабинета й, не много отдавна, и бе смотолевил, че мечтае за „нов живот“ — каквото и да е имал предвид с това.

— Известно ти е, допускам — рече тя, — че Балдер още тук, в Швеция, смяташе, че ограбват научноизследователската му дейност. Институтът по радиоелектронно разузнаване проведе доста щателно проучване и донякъде му даде право, макар да не напреднаха кой знае колко по случая. По същото време се срещнах с Балдер за първи път и той не ми допадна особено. Наду ми главата от приказки. Бе ослепял за всичко, което не касаеше него и научната му дейност. Помня как си помислих, че никой успех на този свят не заслужава да си толкова тесногръд. Ако тъкмо това се изисква, за да станеш световен капацитет, не бих искала да ми се случва, дори в мечтите ми. Но може и да съм се повлияла от съдебното решение за сина му.

— За попечителството?

— Да, тъкмо бе загубил всякакво право да се грижи за сина си — който, както знаеш, е аутист, — понеже не давал пет пари за него и дори не забелязал, че момчето почти е наизустило библиотеката му, затова когато чух, че всички до един са се настроили против него, изобщо не се учудих. Пада му се, нещо такова ми мина през ума.

— А после?

— После се прибра у дома и колегите коментираха, че трябвало да получи някаква защита, та тогава се срещнах с него отново. Случи се само преди няколко седмици и всъщност беше просто невероятно. Беше съвършено променен. Не само че бе обръснал брадата си, оправил прическата си и отслабнал. Беше и по-сдържан, дори малко неуверен. Нямаше и помен от онази обсебеност и си спомням, че го попитах дали не се тревожи по повод на процесите, които му предстояха. Знаеш ли какво ми отговори?

— Не.

— Обясни ми със саркастичен тон, че не се безпокоял, понеже всички сме равни пред закона.

— И какво е искал да каже?

— Че сме равни, ако плащаме еднакво. В неговия свят, спомена той, законът не бил нищо повече от меч, с който пронизвали такива като него. Та да, тревожеше се. Освен това се притесняваше, защото знаеше неща, които му тежаха, макар и да можеха да го спасят.

— Но не каза какви точно?

— Каза, че не искал да губи единствения си коз. Искал да изчака, за да види колко далеч бил готов да стигне противникът. Личеше му обаче, че е потресен, а в един момент дори изтърси, че явно имало хора, които искали да му навредят.

— Как точно?

— Не чисто физически, смяташе той. Очевидно се целели в изследванията и в честта му, така каза. Но едва ли наистина е вярвал, че нещата могат да останат така, ето защо му предложих да си набави куче пазач. Изобщо, мислех си, че едно куче би било отлична компания за мъж, който живее в предградията в прекалено голяма къща. Той обаче махна с ръка. Сега не мога да гледам куче, отсече.

— И защо според теб?

— Всъщност не знам, но останах с усещането, че нещо го потиска, а и той не се възпротиви особено, когато се погрижих да се сдобие с нова, модерна алармена система в дома си.

— Кой я инсталира?

— Една охранителна фирма, с която обикновено работим, „Милтън Секюрити“.

— Добре, много добре. И все пак бих предложила да го преместите на сигурно място.

— Толкова ли е лошо?

— Най-малкото има такъв риск и това стига, нали?

— О, да — отвърна Габриела. — Можеш ли да ми препратиш някаква документация, за да мога да говоря с началника си веднага?

— Ще видя, но всъщност не знам какво мога да направя точно сега. Имахме… доста сериозни компютърни проблеми.

— Наистина ли сте институция, която може да си позволи да има такива проблеми?

— Не сме, права си. Ще ти звънна, скъпа — каза тя и затвори, а Габриела остана застинала на мястото си за няколко секунди, загледана в бурята, която шибаше все по-яростно по прозореца.

После взе своя блекфон и набра номера на Франс Балдер. Звъня отново и отново. Не само за да го предупреди и да се погрижи веднага да бъде преместен на сигурно място, а и защото внезапно й се прищя да поговори с него и да разбере какво бе имал предвид с думите: „През последните дни мечтая за нов живот“.

Никой не знаеше и едва ли би повярвал, ако научеше, че Франс Балдер бе изцяло посветен на задачата да накара своя син да нарисува още една скица, която да грее с онова чудно сияние, сякаш дошло от друг свят.