Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (5)

Глава 4
20 ноември

Едуин Нийдъм, или Ед Неда, както го наричаха понякога, не беше най-високо платеният специалист по ИТ сигурност в САЩ. Може би обаче беше най-добрият и най-гордият. Баща му Сами за нищо не го бивало, бил напълно впиянчен, от време на време се хващал на някоя случайна работа из пристанището, ала най-често се омитал от къщи и извършвал безпаметни обиколки по кръчмите, нерядко завършващи зад решетките или в спешното, и, разбира се, това не било забавно на никого.

При все това запоите на Сами били най-хубавото време в семейството. Докато отсъствал, за да порка, настъпвали мигове на отдих, когато майката Рита можела да притисне двете си деца в обятията си и да им каже, че някой ден всичко ще се нареди. Но не се нареждало. Семейството живеело в Дорчестър, Бостън, и когато снизходял да си остане у дома, бащата често пребивал Рита и тя часове или цели дни наред живеела заключена в тоалетната и плачела.

През най-лошите периоди повръщала кръв, та никой не се учудил особено, когато починала едва на 46 години от вътрешни кръвоизливи, нито когато по-голямата сестра на Ед се пристрастила към крека, а още по-малко пък когато бащата и децата най-накрая забалансирали на ръба на пълната нищета.

Годините на израстване на Ед предвещаваха живот, пълен с неприятности. В юношеската си възраст той вече се числеше към банда на име „Чуканите“, същински ужас за Дорчестър, която се занимаваше с нападения и обири на магазини за хранителни стоки и често влизаше в кървави сблъсъци с други подобни банди. Най-близкият приятел на Ед, момче на име Даниел Готфрид, бе убит по най-жесток начин — бяха го провесили на кука за месо и заклали с мачете. Като юноша Ед стоеше на ръба на бездната и безнадеждно се взираше надолу.

Външният вид на Ед отрано излъчваше нещо безкомпромисно и брутално, което не се смекчаваше от факта, че той никога не се усмихваше и че му липсваха два зъба на горната челюст. Беше силен, висок и безстрашен, а лицето му по правило носеше следи от побоища, независимо дали от крошетата на баща му, или като последица от сбивания с други банди. Повечето преподаватели в училището се бояха до смърт от Ед. Всички бяха убедени, че момчето ще свърши в затвора или с дупка от куршум в главата. Ала имаше и възрастни, които започнаха да се занимават активно с него, навярно защото бяха открили, че пламналите му сини очи излъчваха не само агресия и насилие.

У Ед имаше необуздано влечение към знанието, енергия, която го караше да поглъща книгите със същата жар, с която бе способен да потроши интериора на общински автобус, и той често се въздържаше да се прибира у дома през деня. С удоволствие се заседаваше в т.нар. технологична стая в училище, където имаше два персонални компютъра, на които прекарваше часове наред. Един учител по физика с шведското по звучене име Ларсен забеляза интереса му към механиката и след намесата и на социалните служби му бе отпусната стипендия, като така получи възможността да се премести в училище с по-мотивирани ученици.

Ед се оказа блестящ ученик и започна да получава още стипендии и отличия, а накрая, което си беше немалко чудо, като се има предвид откъде бе тръгнал, се записа да следва електроинженерство и компютърни науки в Масачузетския технологичен институт. Написа докторска дисертация по някои специфични въпроси, засягащи новите асиметрични криптосистеми, като алгоритъма за криптиране RSA, известно време заемаше високи постове в „Майкрософт“ и „Сиско“, преди най-сетне да го вербуват от Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд.

Впрочем за работа в такава институция биографията му никак не беше безупречна, и то не само заради криминалните прояви от юношеските години. В колежа бе изпушил маса трева и проявявал уклон към социалистически или дори анархистични идеи, а по-късно, вече в зряла възраст, на два пъти бе задържан за нанасяне на телесна повреда — нищо особено впрочем, кръчмарски сбивания. Нравът му си остана избухлив и всички, които го познаваха, гледаха да не се спречкват с него.

В АНС обаче виждаха другите му заложби, а, между другото, беше есента на 2001 г. Службите на американското разузнаване бяха изпаднали в толкова отчаяна нужда от компютърни специалисти, че на практика назначаваха кого ли не, а в последвалите години никой не постави под въпрос лоялността и патриотизма на Ед. Ако пък някой все пак го стореше, предимствата винаги надделяваха.

Ед не просто беше блестящ талант. Той се отличаваше с някаква обсебеност, с маниакална прецизност и бясна ефективност, отлични качества за човек, назначен да брани ИТ сигурността в най-секретната сред американските служби. Ед не би допуснал някой келеш да пробие системите му. За него това беше личен въпрос. Така че той бързо стана незаменим във Форт Мийд, хората се редяха на опашка, за да му поискат съвет. Само че често навикваше колегите си с повод и без повод, та мнозина се бояха до смърт от него. Веднъж дори самият директор на АНС, легендарният адмирал Чарлс О’Конър, бе помолен да върви по дяволите.

— Посвети шибаната си глава на това, дето го разбираш — изревал Ед, когато адмиралът опитал да изрази мнение за работата му.

И все пак Чарлс О’Конър и всички останали не обелваха и дума. Те знаеха, че Ед крещи и се пали не съвсем без основание — правеше го, понеже някой бе проявил небрежност, не бе спазил предписанията за безопасност, или се изказваше за неща, които не разбираше. Иначе никога не се намесваше в дейността на шпионската организация, макар по силата на правомощията си да имаше едва ли не пълен достъп до всичко и макар на по-късен етап службата да се бе оказала на прицела на общественото мнение, като представители и отдясно, и отляво гледаха на нея като на самия дявол, като въплъщение на Големия брат на Оруел. Що се отнасяше до Ед, организацията можеше да си прави каквото, мамка й, си ще, стига само неговите системи за сигурност да си останат точни и непокътнати, и тъй като още не си бе създал семейство, той повече или по-малко живееше в офиса.

Ед беше сила, на която имаха доверие, и въпреки че той, разбира се, бе ставал обект на редица проверки, никога не се бе намерило нещо, срещу което да възразят, е, с изключение на няколко стабилни напивания, по време на които в последно време проявяваше леко обезпокоителна сантименталност — раздрънкваше се и започваше да си разказва живота. И все пак нямаше абсолютно никакви знаци, че дори в такива случаи бе споделял с външни лица над какво работи. Навън, в другия свят, мълчеше като гроб, а ако случайно някой го притиснеше, Ед неизменно се придържаше към отработените си лъжи, които интернет и базите данни потвърждаваха.

Не беше случайност, нито резултат от интриги или машинации, че той напредна в йерархията и стана най-висшият отговорен шеф по сигурността в главния щаб, след което не остави камък непреобърнат, само и само „да не се пръкне някой издайник и да ни заварят по бели гащи“. Ед и екипът му подсилиха вътрешния надзор по всеки един параграф и в хода на безкрайни безсънни нощи създадоха нещо, което той наричаше ту „непробиваема стена“, ту „бясна хрътка“.

„Никой не може да се намъкне и да ровичка там вътре без разрешение“, казваше той гордо.

Гордо, чак до тази проклета ноемврийска утрин. Беше хубав, ясен ден. В Мериленд нямаше и помен от извилите се над Европа адски бури. Хората бяха облечени в ризи и тънки анораци, а Ед, който с годините доста бе позакръглил шкембето, се зададе с характерната си поклащаща се походка откъм автомата за кафе.

Високият пост му позволяваше да не дава и пет пари за дрескодовете. Носеше джинси и раздърпана червена карирана риза, а когато се намести пред компютъра си, дълбоко въздъхна. Не се чувстваше особено добре. Имаше болки в гърба и дясното коляно и проклинаше своята колежка, старото ченге от ФБР, прямата и истински пленителна лесбийка Алона Касалес, задето бе успяла да го подмами навън за малко джогинг предишния ден, навярно от чист садизъм.

За щастие, поне нямаше някакъв крайно спешен случай, с който да е наложително да се заеме. Просто щеше да изпрати ново лично съобщение с нов поведенчески код до отговорниците по COST, програма за сътрудничество с големите ИТ компании. Ала не напредна кой знае колко. Успя само да напише в обичайния си грубоват стил:

С цел никой да не се изкушава отново да се прави на идиот, а да продължи да си бъде добър параноичен киберагент, бих желал да изтъкна… когато го прекъсна един от неговите предупредителни сигнали.

Не се обезпокои особено. Системите му за алармиране бяха толкова чувствителни, че реагираха на най-беглото отклонение в информационния поток. Сто на сто беше само някоя аномалийка, навярно знак, че някой се мъчи да превиши правомощията си.

Но не смогна да провери. В следващия миг се случи нещо толкова свръхестествено, че в продължение на няколко секунди Ед отказваше да повярва. Просто си седеше на мястото, втренчен в монитора. И все пак знаеше точно какво става. Във всеки случай, знаеше го с онази част от мозъка си, която още мислеше трезво. В интранета, NSANet^[1], имаше RAT, и на всяко друго място би си помислил: копеленцата му ниедни, ще ги смачкам. Ала тук, в най-затворената и контролирана от всички мрежи, онази, която той и екипът му бяха овършали безчет пъти само през последната година, за да проследят всяка една мижава уязвимост, тук, не, не, невъзможно, нямаше начин.

Без да си дава сметка, той затвори очи, сякаш се надяваше всичко това да изчезне, стига само да мижи достатъчно дълго. Ала когато погледна монитора за пореден път, наченатото изречение бе довършено. Неговото … бих желал да изтъкна… сега продължаваше с думите: … че от този момент спирате да вършите незаконни дела. Всъщност то си е много просто. Онзи, който следи народа, накрая сам бива проследен от него. В това се съдържа фундаментална демократична логика.

— По дяволите, по дяволите — промърмори той, което поне беше признак на известно съвземане.

Тогава обаче текстът продължи: Не се коси, Ед. Я вземи ме придружи на една обиколка, Root е мой, при което той нададе силен рев. Думата Root^[2] накара цялото му същество да потръпне и в продължение на няколко минути, докато компютърът светкавично се носеше из най-секретните дялове на системата, той съвсем сериозно си мислеше, че ще получи инфаркт. После забеляза като в мъгла, че наоколо му са започнали да се събират хора.

* * *

Хана Балдер би трябвало да излезе да напазарува. В хладилника нямаше бира, нито нещо сносно за ядене. А Ласе можеше да се прибере всеки момент и едва ли щеше да се зарадва, ако не получеше поне една „Пилзнер“. Само дето времето навън изглеждаше съвършено отчайващо и тя заотлага излизането, седна в кухнята и запали цигара, макар че това нямаше да се отрази добре на кожата й, а и на всичко останало. Заигра се с телефона си.

На два или три пъти прехвърли списъка си с контакти с надеждата да изскочи някое ново име. Естествено, нищо не изскочи. Същите стари лица, на които им бе втръснало от нея, и като нямаше на кого, реши да се обади на Мия. Мия беше нейният агент. Навремето бяха най-добри приятелки и мечтаеха заедно да завладеят света. Сега Хана бе преди всичко угризението на Мия и напоследък бе изслушала кой знае колко извинения и нищо незначещи думи. „Не е лесно да остаряваш като актриса, бла бла.“ Защо не вземе да си го каже направо: „Ти си свършена, Хана. Публиката вече не те обича“.

Мия, разбира се, не вдигна, и май добре направи — разговорът нямаше да е приятен за никоя от двете. Хана надзърна в стаята на Аугуст само за да почувства онази пронизваща липса, която я караше да си мисли, че е загубила последната си значима задача в живота, своето майчинство, и, парадоксално, това й вдъхна мъничко нови сили. По някакъв перверзен начин самосъжалението я утешаваше. Тъкмо се чудеше дали все пак да не излезе за малко „Пилзнер“, когато телефонът звънна.

Беше Франс. Хана направи гримаса. Цял ден се бе канила — но не бе посмяла да го направи — да му се обади с известието, че си иска Аугуст обратно не само защото момчето й липсваше и съвсем не защото си въобразяваше, че то ще се чувства по-добре тук, при тях, а за да избегне поредната катастрофа.

Ласе искаше да прибере детето у дома, за да си получава отново вноските, и бог знае какво ще се случи, мислеше си тя, ако Ласе отиде в Салтшобаден и започне да настоява на правото си. Може би ще измъкне Аугуст насила и ще го изплаши до смърт, или ще пребие Франс. Трябваше да накара Франс да разбере това. Когато обаче вдигна и понечи да изложи проблема си, разбра, че с него изобщо не е възможно да се разговаря. Той заизлива някаква чудновата история, която била „просто фантастична и съвършено уникална“ и какво ли още не.

— Извинявай, Франс, не разбирам. За какво говориш? — попита тя.

— Аугуст е савант^[3]. Той е гений.

— Да не си полудял?

— Напротив, драга моя, най-сетне поумнях. Трябва да дойдеш тук, да, всъщност на мига! Това е единственият начин, мисля. Иначе не е възможно да се проумее. Ще ти платя таксито. Вярвай ми, ще се побъркаш. Разбираш ли, сигурно има фотографска памет и по някакъв непонятен начин е усвоил всички тайни на рисуването в перспектива, съвсем от само себе си. Толкова е красиво, Хана, толкова точно. Грее, сякаш от друг свят.

— Какво е това, дето грее?

— Неговият светофар. Не ме ли слушаш, този, на който не минахме миналата вечер, та сега е направил цяла поредица перфектни илюстрации, о, повече от перфектни…

— Повече от…

— Ами какво да кажа? Не просто го е нарисувал, Хана, не само го е уловил точно, а е и добавил нещо, някакво художествено измерение. Рисунката му съдържа един такъв особен заряд, а и нещо математическо, колкото и да е парадоксално, сякаш дори има познания по аксонометрия.

— Аксо…?

— Все едно, Хана! Трябва да дойдеш тук и да видиш настояваше той и тя постепенно започна да схваща.

Внезапно и без предупреждение Аугуст бе започнал да рисува като виртуоз, или поне Франс го твърдеше, и, разбира се, щеше да е фантастично, ако беше вярно. Печалното обаче бе, че Хана не се зарадва и отпърво не разбираше защо. После предположи. Защото бе станало у Франс. Момчето бе живяло тук при нея и Ласе години наред, без да се случи каквото и да било. Тук само си бе седял над своите пъзели и кубчета, без да отрони и дума, само бе получавал неприятните си пристъпи, по време на които крещеше с пронизителен, болезнен глас и мяташе тяло напред-назад, а после хоп — няколко седмици при татко, и ето че вече го наричаха гений.

Това чисто и просто й дойде в повече. Не че не се радваше за момчето. И все пак я болеше. А най-ужасното бе, че не беше чак толкова изумена, колкото би следвало. Не клатеше глава и не повтаряше: „Невъзможно, невъзможно“. Напротив, имаше усещането, че го е подозирала, не точно че синът й може да рисува светофари, а че под повърхността се крие нещо повече.

Беше го долавяла в очите му, в онзи поглед, който понякога, в по-напрегнати мигове, сякаш регистрираше и най-дребния детайл в обкръжението си. Беше го долавяла в начина, по който момчето слушаше учителите, и в нервното прелистване на учебниците по математика, които беше купила, и преди всичко беше го долавяла в неговите цифри. Нямаше нищо по-чудато от цифрите му. Беше способен часове наред да изписва безкрайни редици от непонятно големи числа и Хана действително бе правила опити да ги проумее или най-малкото да схване за какво става дума. Ала колкото и да се напрягаше, не бе успяла да намери разковничето, та сега подозираше, че е пропуснала нещо съществено в онези числа. Беше твърде нещастна и обсебена от собствения си аз, за да разбере какво се случва в мислите на сина й.

— Не знам… — каза тя.

— Какво не знаеш? — подразни се Франс.

— Не знам дали мога да дойда — продължи тя и в същия миг чу врява на входната врата.

Беше Ласе със стария си приятел по чашка Рогер Винтер. Хана подскочи от уплаха, смотолеви някакво извинение, затвори телефона и за хиляден път й мина през ума, че е лоша майка.

* * *

Франс остана с телефона в ръка на шахматния под в спалнята и изруга. Бе поръчал шахматна подредба, понеже задоволяваше чувството му за математически ред и понеже квадратите се умножаваха до безкрай в огледалата на гардеробите, поставени от двете страни на леглото. Имаше дни, в които виждаше множеството квадрати в огледалата като гъмжаща загадка, като нещо едва ли не живо, което изскачаше от еднообразното и равномерното точно както мислите и бляновете изникват от мозъчните неврони или компютърните програми от бинарните кодове. В този миг обаче го занимаваха съвсем друг вид мисли.

— Малкото ми. Какво се е случило с майка ти? — рече.

Аугуст, който седеше на пода до него и похапваше сандвич с кисели краставички и сирене, вдигна съсредоточен поглед и тогава Франс бе обзет от обсебващото предчувствие, че синът му ще изрече нещо зряло и умно. Ала това, естествено, не се случи. Аугуст говореше в същата минимална степен като преди и не знаеше нищо за нещастната си и затормозена майка, а че на Франс изобщо му бе хрумнало нещо подобно, се дължеше, разбира се, на скиците.

Скиците — до този момент бяха станали три — на моменти му се струваха доказателство не само за художествено и математическо дарование, но и за някакъв вид мъдрост. Изглеждаха толкова зрели и изкусни в своята геометрична прецизност, че Франс не можеше да ги свърже с представата за Аугуст като за бавноразвиващ се. Или по-точно, не желаеше да ги свърже, защото Франс отдавна се бе досетил за какво ставаше въпрос, и то не само защото навремето беше гледал „Рейнман“ като всички останали.

В качеството си на баща на момче с аутизъм, той отрано се бе натъкнал на понятието савант, описващо хора с тежки когнитивни недъзи, ала все пак притежаващи брилянтни способности в ограничени сфери, таланти, които често са надарени с фантастична памет и усет към детайла. Още от самото начало Франс бе подозирал, че много родители се надяват на това като на утешителна награда след диагнозата. Ала жребият рядко бе в тяхна полза.

Според статистиката едва едно на десет деца с аутизъм притежаваше някаква форма на дарование и най-често не се касаеше за чак такива страхотни таланти като на Рейнман във филма.

Така например съществуваха аутисти, които можеха да определят на кои дни от седмицата се пада определена дата в хронорамките на няколкостотин години — в екстремните случаи в рамките на 40 000 години. Други притежаваха енциклопедични познания в силно стеснена област от рода на автобусни разписания или телефонни номера. Единици умееха да смятат наум с гигантски числа или си спомняха точно какво е било времето във всеки един ден от живота им, или пък бяха способни с точност до секундата да кажат колко е часът, без да поглеждат часовника. Съществуваше цяла поредица повече или по-малко чудновати таланти и доколкото Франс знаеше, лицата, притежаващи подобни дарби, се наричаха надарени саванти — хора, владеещи нещо уникално на фона на своя недъг.

Съществуваше и друга група, далеч по-рядко срещана, и тъкмо към нея спадаше Аугуст, поне така му се щеше да вярва на Франс. Това бяха т.нар. гениални саванти, онези индивиди, чиито таланти бяха сензационни, както и да погледне човек на тях. Такъв например беше Ким Пик, който наскоро бе починал от инфаркт. Ким не умеел да се облича сам и имал тежки интелектуални недъзи. При все това наизустил 12 000 книги и умеел светкавично да отговаря на какъвто и да било фактологичен въпрос. Бил като жива база данни. Наричаха го Кимпютър.

Освен това съществуваха и музиканти като Лесли Лемке, сляп и бавноразвиващ се мъж, който веднъж, на шестнайсетгодишна възраст, станал през нощта и без обучение и репетиции изсвирил първия концерт за пиано на Чайковски най-безупречно, след като само бил чул произведението един-единствен път по телевизията. Преди всичко обаче имаше момчета като Стивън Уилтшър, англичанче с аутизъм, което като дете било изключително свито и произнесло първата си дума чак на шест годинки — дума, която „случайно“ била „хартия“.

На девет-десетгодишна възраст Стивън бил способен да прерисува големи комплекси от сгради безпогрешно и до най-малкия детайл, след като само им бил хвърлил един-единствен мимолетен поглед. Веднъж прелетял с хеликоптер над Лондон и от високо огледал къщите и улиците. Когато слязъл, нарисувал целия град. Било фантастична панорама на гъсто застроения град. При все това далеч не бил просто машина за копиране. Творбите му отрано се отличавали със забележителна оригиналност, та понастоящем го възприемаха като велик човек на изкуството във всяко отношение. Такива момчета бяха савантите. Именно момчета.

Едва един на шест саванти бе момиче и навярно това беше свързано с една от основните причини за аутизма — повишеното ниво на тестостерон, което циркулира в матката и което, разбира се, засяга преди всичко момчетата. Тестостеронът може да увреди мозъчната тъкан на зародиша, като на практика винаги е засегнато лявото мозъчно полукълбо, тъй като то се развива по-бавно и е по-уязвимо. При савант синдрома дясното полукълбо компенсира уврежданията на лявото.

Тъй като обаче двете страни се различават една от друга — в лявото полукълбо се помещават абстрактното мислене и способността за установяване на по-мащабни взаимовръзки, — резултатът все пак е доста особен. Възникват нов вид перспективи, особен тип фиксиране върху детайлите, и ако Франс схващаше нещата правилно, двамата с Аугуст трябва да бяха наблюдавали онзи светофар по съвсем различни начини. Не само защото момчето очевидно бе много по-съсредоточено, а и защото мозъкът на Франс светкавично бе отсял всичко несъществено и се бе концентрирал върху основното — естествено, безопасността и самото послание на светофара, стой или пресичай. Най-вероятно неговият поглед бе замъглен и от толкова много странични неща. Например от Фара Шариф. За него пешеходната пътека се сливаше с потока от спомени и надежди, свързани с нея, докато за Аугуст пътеката трябва да е изглеждала точно такава, каквато си беше.

Той бе зафиксирал до най-дребния детайл както светофара, така и бегло познатия на Франс мъж, който точно в онзи момент пресичаше улицата. След това бе отнесъл със себе си картината като прецизен офорт, запечатан в мислите му, и едва две седмици по-късно бе изпитал потребност да я излее навън. При това най-странното беше, че не просто бе възпроизвел светофара и мъжа, ами ги бе заредил с обезпокоителни нюанси и Франс не можеше да се отърве от мисълта, че Аугуст иска да му каже нещо повече от „виж какво мога“! За стотен път се взираше в скиците и сякаш в сърцето му се забиваше игла.

Боеше се. Не можеше точно да го определи, ала имаше нещо особено в онзи мъж на рисунката. Изцъклените му очи блестяха. Челюстта му бе напрегната, а устните чудновато тънки, почти несъществуващи, макар че точно този детайл едва ли бе от особено значение за общото страховито впечатление. Колкото повече Франс се взираше в него, толкова по-ужасяващ му изглеждаше, докато накрая почувства, че го обзема вледеняващ страх, точно като че ли го бе застигнало някакво предупреждение.

— Обичам те, момчето ми — смотолеви той, без изобщо да е наясно какво изрича, и навярно бе повторил изречението два-три пъти, понеже думите започнаха да му се струват все по-чужди.

Осъзна с нов вид болка, че никога досега не ги бе изричал, и когато се свести от първия шок, го порази мисълта, че в това имаше нещо дълбоко позорно. Нима се изискваше уникално дарование, за да обича собственото си дете? Впрочем типично за него. През целия си живот се бе стремил единствено към успеха.

Онова, което не беше авангардно или с висок коефициент на полезно действие, не влизаше в сферата му на интереси и когато напусна Швеция и замина за Силициевата долина, въобще не се замисли за Аугуст. Като цяло синът му беше просто досаден дразнител на фона на епохалните неща, които Франс се бе заел да открива.

Сега обаче щеше да настъпи промяна, обеща си той. Щеше да забрави за научноизследователската си дейност и за всичко онова, което го бе терзало и преследвало през последните месеци, и да се посвети изцяло на момчето.

Щеше да стане нов човек.