Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (4)

Глава 3
20 ноември

Хана Балдер стоеше в кухнята на апартамента на „Туршгатан“ и пушеше „Камел“ без филтър. Беше облечена в син халат и износени сиви пантофи и макар косата й да бе гъста и хубава, а тя самата все още да беше красавица, имаше изтормозен вид. Устната й бе подута, а обилният грим около очите нямаше само естетическа функция. Хана Балдер отново бе яла пердах.

Хана Балдер често ядеше бой. Разбира се, би било лъжа да се каже, че е привикнала. Никой не свиква с подобен вид малтретиране. Това обаче бе част от ежедневието и тя вече почти не си спомняше какъв жизнерадостен човек е била някога. Понастоящем страхът бе неизменна част от личността й и от известно време насам пушеше по 60 цигари на ден и взимаше успокоителни.

Ласе Вестман се бе усамотил в гостната и лошото му настроение далеч не я учудваше. Отдавна знаеше, че той се бе разкаял за щедрия си жест към Франс. Жест, който я бе озадачил още от първия миг. Ласе доста зависеше от парите, които Франс им изпращаше по сметката на Аугуст. През дълги периоди от време Ласе живееше главно от тях и Хана многократно бе писала имейли на тема извънредни разходи за педагог или специализирани упражнения, каквито, разбира се, изобщо не се предвиждаха, та затова и си беше толкова странно.

Защо се бе отказал от всичко това и бе оставил Франс да отведе момчето?

Дълбоко в себе си Хана все пак знаеше отговора. Високомерието на алкохола. Обещанието за роля в нов полицейски сериал по ТВ4, което го бе напомпало още мъничко. Ала преди всичко самият Аугуст. Ласе намираше момчето за зловещо и тайнствено и това бе най-непонятното от всичко. Как можеше някой да не харесва Аугуст?

Та нали той само си седеше на пода със своите пъзели и не пречеше никому. Ала Ласе явно го мразеше и това навярно имаше някаква връзка с погледа на детето. Странен поглед, отправен по-скоро навътре, отколкото навън, който караше другите да се усмихват и да казват, че момчето сигурно има богат духовен живот, но който по някакъв начин се промъкваше под кожата на Ласе.

— Мамка му, Хана! Той сякаш вижда вътре в мен — случваше се да избухне.

— Та нали е идиот, ти така казваш.

— Идиот е, но във всеки случай има нещо подозрително в него. Сякаш ми желае злото.

Пълни глупости. Аугуст дори не поглеждаше към Ласе, нито пък към някой друг, и не желаеше злото никому. Само дето светът навън го смущаваше и се чувстваше най-щастлив, когато бе затворен в своя собствен мехур. В пиянския си делириум обаче Ласе си въобразяваше, че момчето замисля някакъв вид отмъщение, и със сигурност това бе причината да остави Аугуст и парите да се изпарят от живота им. Жалка история. Поне Хана бе изтълкувала нещата така. Сега обаче, застанала край кухненската мивка, докато пушеше цигарата си толкова нервно и напористо, че по езика й оставаха парченца тютюн, тя се чудеше дали в това все пак нямаше капчица истина. Може би и Аугуст ненавиждаше Ласе. Може би наистина му се щеше да го накаже за всичкия изяден пердах, а може би… Хана затвори очи и прехапа устна… момчето не харесваше и нея.

Мислите й бяха започнали да кръжат в подобни самообвинителни орбити, откакто вечер я обземаше едва ли не непоносимо усещане за липса. Понякога се питаше дали двамата с Ласе направо не бяха навредили на Аугуст. „Бях лош човек“, промърмори тя, а ето че и Ласе на всичкото отгоре й кресна нещо. Не го чу.

— Какво? — попита.

— Къде, по дяволите, е съдебното решение за попечителството?

— Какво ще правиш с него?

— Ще докажа, че онзи няма право да го държи при себе си.

— Та нали само преди миг така се радваше да се отървеш от него.

— Тогава бях пиян и глупав.

— А сега ненадейно си трезвен и умен?

— Адски умен — изсъска той и се завтече към нея едновременно ядосан и решителен, а тя отново затвори очи и за хиляден път се зачуди защо всичко толкова се бе объркало.

* * *

Франс Балдер вече не приличаше на спретнатия служител, който се бе появил при бившата си жена. Сега косата му стърчеше, а горната устна лъщеше от пот. Бяха изминали поне три дни, откакто се бе бръснал или вземал душ. Въпреки всичките си намерения да стане татко на пълен работен ден и въпреки изпълнения с надежда и силно вълнение миг на „Хурншгатан“, той отново бе изпаднал в състояние на дълбоката съсредоточеност, която можеше да се сбърка с гняв. Дори зъбите му проскърцваха.

Вече от часове светът и бурята навън бяха спрели да съществуват за него, затова дори не забелязваше какво се случва в краката му. Бяха маломерни, тромави движения като на котка или друго животно и едва след известно време осъзна, че Аугуст бе пропълзял под писалището му. Франс го изгледа сънено, сякаш потокът от програмни кодове още премрежваше очите му.

— Какво искаш?

Аугуст вдигна към него умоляващи, ясни очи.

— Какво? — продължи Франс. — Какво?

И тогава се случи нещо.

Момчето вдигна от пода лист, изпълнен с квантови алгоритми, и трескаво запрокарва ръка напред-назад по хартията, та за миг Франс си помисли, че е на път да получи нов пристъп. Но не, Аугуст сякаш припряно пишеше нещо. Тогава тялото на Франс се напрегна и в паметта му отново изплува нещо важно и далечно, точно както на кръстовището на „Хурншгатан“. Сега обаче, за разлика от тогава, разбра какво беше то.

Спомни си за собственото си детство, когато цифрите и уравненията му се струваха по-важни от самия живот, затова грейна и възкликна:

— Искаш да смяташ, нали? Разбира се, че искаш да смяташ!

В следващия миг изтърча да вземе химикалки и листа А4 с редове, които разположи на пода пред Аугуст.

След това записа най-простата числова редица, за която можеше да се сети, тази на Фибоначи, в която всяко число е сумата от двете предходни, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, после остави място за следващата сума, която беше 34. Сетне обаче реши, че това най-вероятно е твърде просто, затова изписа и геометрична поредица: 2, 6, 18, 54…, в която всяко число е умножено по 3, следователно изпуснатото число е 162, а за подобна задача едно надарено дете, смяташе той, не се нуждае от някакви предварителни познания. Истината е, че схващането на Франс за простота в математиката бе доста специално. После той захвана да си мечтае как момчето далеч не е бавноразвиващо се, а по-скоро е някакво подобрено копие на него самия, който също беше позакъснял с езика и социалното общуване, ала бе разбирал математическите взаимовръзки далеч, преди да произнесе първата си дума.

Дълго седя до детето. Чакаше. Нищо не се случи. Аугуст просто фиксираше цифрите със своя стъклоподобен поглед, сякаш се надяваше отговорът сам да изскочи от хартията, накрая Франс го остави и се качи на горния етаж да пие газирана вода, като продължи работата си на кухненската маса с лист и химикалка. Но не можа да се съсредоточи и заразлиства разсеяно новия брой на „Ню Сайънтист“. Така навярно измина около половин час.

После стана и пак слезе при Аугуст. Отначало изглеждаше, че няма никаква промяна. Аугуст клечеше в същата неподвижна поза, в която го бе оставил. Сетне Франс забеляза нещо и отначало то пробуди в него само известно любопитство.

В следващия миг реши, че стои пред нещо абсолютно необяснимо.

* * *

В „Бишопс Армс“ нямаше кой знае колко посетители. Бе едва ранният следобед, пък и времето не предразполагаше към излети, дори до кварталната кръчма. При все това Микаел бе посрещнат с възгласи и смях, и дрезгав глас, който изрева:

— Кале Блумквист^[1]!

Беше червендалест мъж с пищна, чорлава коса и тъничък засукан мустак, когото Микаел многократно бе засичал из квартала и който, доколкото знаеше, се казваше Арне. Точен като секундарник, мъжът имаше навика да пристига в кръчмата в 14,00 ч. всеки следобед, ала днес очевидно се бе появил по-рано и бе седнал на една маса вляво от бара заедно с трима събратя по чашка.

— Микаел — поправи го Микаел с усмивка.

Арне, или както там се казваше, и другарите му се разсмяха, сякаш истинското име на Микаел бе най-забавното нещо, което бяха чували.

— Захапал ли си някоя сензационна новина? — продължи Арне.

— Обмислям да разкрия всички тайни на „Бишопс Армс“.

— Мислиш ли, че Швеция е узряла за подобна история?

— Не, навярно не е.

Микаел всъщност харесваше тази банда, не че някога разменяше с тях нещо повече от незначителни фрази и насърчителни викове. И все пак старчетата си бяха част от онова ежедневие, което го караше да се чувства толкова добре в квартала, та затова ни най-малко не се докачи, когато единият изтърси:

— Подочух, че ти били подрязали крилцата.

Думите сякаш смъкнаха всичките му неприятности до ниското, едва ли не комично ниво, където им беше мястото.

— Какво да се прави, привет, бутилко, сестро, нищо хубаво не е навеки — отвърна той с цитат от Фрьодинг, оглеждайки помещението за човек, достатъчно нахакан на вид, та да привиква уморени журналисти в кръчмата. Само че освен Арне и неговата банда не се виждаше абсолютно никой, та се отправи към Амир на бара.

Амир беше едър, дебел и приветлив, баща на четири деца, който се скъсваше от работа и въртеше кръчмата от няколко години насам. Двамата с Микаел доста се бяха сприятелили. Не че Микаел беше кой знае какъв редовен клиент, ала на два пъти си бяха помагали един-другиму — когато Блумквист не бе успял да стигне до магазина за алкохол, а очакваше да го посети дама, Амир му изпрати няколко бутилки червено вино, а Микаел на свой ред бе съдействал на негов приятел без лични документи, като изложи случая му в писмо до властите.

— По какъв повод ни е оказана тази чест? — рече Амир.

— Имам среща с едно лице.

— Вълнуваща?

— Не ми се вярва. Как е Сара?

Сара бе съпругата на Амир, претърпяла операция на тазобедрената става.

— Хленчи и пие болкоуспокояващи.

— Звучи сериозно. Предай й поздрави.

— Дадено — отвърна Амир и двамата продължиха да си приказват за това и онова.

Обаче все още не се виждаше никакъв Линус Брандел и Микаел реши, че ще да е била някоя лоша шега. От друга страна, съществуваха и по-кофти номера от това да те подмамят в махленската кръчма, ето защо поседя петнайсетина минути, разисквайки с бармана различни финансови и здравословни проблеми, преди най-накрая да стане и да поеме към вратата. Тъкмо тогава се появи човекът.

* * *

Аугуст не просто бе написал верните цифри в числовите редици. Такива неща не впечатляваха особено човек като Франс Балдер. Затова пък вниманието му бе приковано от онова, което се виждаше встрани от цифрите и на пръв поглед приличаше на фотография или рисунка, ала бе по-скоро чертеж, точно възпроизвеждащ светофара на „Хурншгатан“, откъдето бяха минали преди някоя и друга вечер.

Светофарът не само бе изобразен по уникален начин, до най-дребния детайл с математическа прецизност, ами буквално светеше. Без някой да го е учил на каквото и да било из областта на триизмерната графика или как да работи със светлосенки, Аугуст бе овладял техниката на рисуването до съвършенство. Червеното око на светофара святкаше насреща им, а наоколо се спускаше есенният мрак на „Хурншгатан“, който също сякаш грееше, насред улицата пък се виждаше мъжът, когото Франс бе зърнал и бегло разпознал. Лицето на човека бе изобразено до веждите. Изглеждаше изплашен или най-малкото смутен, сякаш Аугуст го бе изкарал от равновесие, и вървеше леко нестабилно, както и, по дяволите, момчето да бе успяло да предаде това.

— Боже милостиви — възкликна Франс. — Ти ли направи това?

Аугуст нито кимна, нито поклати глава, просто гледаше косо към прозореца, а Франс Балдер доби странното усещане, че в този момент животът му коренно се променя.

* * *

Всъщност Микаел не знаеше какво бе очаквал, навярно момче от „Стюреплан“, някой млад сноб. Ала появилият се беше някакъв мърльо, дребно момче с опърпани джинси, с дълга, немита тъмна коса и нещо сънливо, убягващо в погледа. Трябва да беше на двайсет и пет или по-млад, имаше кофти кожа и бретон, който закриваше очите, както и доста грозна рана на устата. Линус Брандел не приличаше на младеж, готов да измъти сензационна новина.

— Линус Брандел, предполагам.

— Точно. Съжалявам за закъснението. Случайно се натъкнах на една позната. Бяхме в същата паралелка в девети клас и тя…

— Дай да приключваме с това — прекъсна го Микаел и го поведе към маса по-навътре в кръчмата.

Появи се Амир с дискретна усмивка, двамата си поръчаха по една „Гинес“, после помълчаха няколко секунди. Микаел недоумяваше защо бе толкова раздразнен. Не му беше присъщо, може би въпреки всичко причината бе в цялата тази драма със „Сернер“. Усмихна се на Арне и другарчетата му, които ги изучаваха зорко.

— Ще говоря по същество — поде Линус.

— Добре звучи.

— Известна ли ти е играта „Суперкрафт“?

Микаел Блумквист не знаеше много за компютърните игри. Ала дори той беше чувал да се говори за „Суперкрафт“.

— По име, да.

— Нищо повече?

— Не.

— В такъв случай не знаеш, че онова, което отличава играта или я прави толкова специална, е наличието на особена AI функция^[2], която позволява да обсъждаш с някой сражаващ се военната стратегия, без да си напълно сигурен, поне в началото, дали разговаряш с действителен човек, или с дигитално творение.

— Я виж ти — рече Микаел.

Едва ли нещо го интересуваше по-малко от тънкостите в някаква си тъпа игра.

— Това си е малка революцийка в бранша и аз всъщност участвах в разработването й — продължи Линус Брандел.

— Поздравления. В такъв случай си натрупал яки мангизи.

— Там е работата, че не съм.

— И защо така?

— Откраднаха ни технологията и сега „Тругеймс“ печелят милиарди от това, без ние да получим и йоре.

Тази песен Микаел я бе слушал и преди. Дори беше говорил с една възрастна жена, която настояваше, че всъщност тя била написала книгите за Хари Потър, а Дж. К. Роулинг отмъкнала всичко чрез телепатия.

— И как точно се случи? — попита той.

— Хакнаха ни.

— А откъде знаете?

— Установиха го експерти от ИРР, Института по радиоелектронно разузнаване на Департамента по държавната отбрана, ако искаш, мога да ти дам едно тамошно име, а също и на…

Линус замълча.

— Да?

— Нищо. Но и тайната полиция беше замесена, там можеш да говориш с Габриела Гране, аналитичка, която, сигурен съм, ще потвърди думите ми. Тя споменава случилото се в доклад, който публикува миналата година. Тук имам един регистрационен номер…

— С други думи, не е някаква новина — прекъсна го Микаел.

— Не и в този смисъл. „Нова техника“ и „Компютър Швеция“ писаха по темата. Но тъй като Франс не желаеше да говори за това, дори на два пъти отрече изобщо да е ставал някакъв пробив в системата, историята така и не доби особено разпространение.

— И все пак това е стара новина.

— Сама по себе си.

— Защо тогава да те слушам, Линус?

— Понеже Франс сега се прибра от Сан Франсиско и, изглежда, е разбрал точно какво е станало. Мисля си, че седи върху чист динамит. Съвсем се е вманиачил на тема сигурност. Използва защити от хакери на телефона и електронната поща, а наскоро се сдоби и с нова аларма против крадци с камери и сензори и всичко останало. Мисля си, че би трябвало да говориш с него, тъкмо затова те потърсих. Човек като теб навярно може да го накара да се разприказва. Мене не ме слуша.

— Значи, ме накара да сляза тук, защото, изглежда, някой на име Франс седи върху динамит.

— Не някой на име Франс, Блумквист, а Франс Балдер, самият той, не го ли споменах? Бях един от неговите асистенти.

Микаел зарови в паметта си. Единствено Хана, актрисата, каквото и да се беше случило с нея, отговаряше на името Балдер.

— И кой е той? — попита.

Бе измерен с поглед, изпълнен с такова очевадно презрение, че направо се сепна.

— Да не си живял на Марс? Франс Балдер е легенда. Величина.

— Наистина?

— Божке, да! — продължи Линус. — Потърси го в Гугъл и ще видиш. Станал професор по компютърни науки едва на 27 години и вече две десетилетия е световен авторитет в научните изследвания на изкуствения интелект. Едва ли има човек, толкова напреднал в разработването на квантови компютри и неутрални мрежи. Непрестанно намира изчанчени решения, в разрез с общоприетите. Притежава брутален, обърнат наопаки мозък. Мисли изцяло иновативно, пионерски и както можеш да се досетиш, компютърната индустрия от години се мъчи да го прикотка. Балдер обаче не се оставяше да го вербуват. Искаше да работи сам. Или… с различни асистенти, на които им вадеше душата. Балдер изисква резултати, нищо друго, и си знае своето: „Няма невъзможни неща. Нашата работа е да разтягаме границите, бла бла бла“. Ала хората го слушат. Правят за него какво ли не. Направо си умират за него. Сред нас, нърдовете^[3], той е чисто и просто бог.

— Чисто и просто.

— Не си мисли обаче, че съм някой безкритичен поклонник изобщо. Всичко си има цена, аз ли не го знам. С него човек постига грандиозни неща. Ала може и да се съсипе. Самият Франс дори няма право да се грижи за сина си. Оплескал е нещата по някакъв непростим начин, много такива истории има. Асистенти, здравата загазили и опропастили живота си, и какво ли не още. Но макар и винаги да е бил обсебен и безнадеждно отнесен, никога досега не се е държал така. Никога не е бил толкова истерично вманиачен по сигурността и тъкмо затова се намирам тук. Искам да приказваш с него. Просто си знам, че е по следите на нещо велико.

— Просто си знаеш.

— Разбираш ли, той по принцип не е някакъв параноик. Напротив — даже беше прекалено непредпазлив предвид нивото на онова, с което се занимава. Сега обаче се е заключил вкъщи и почти не излиза. Изглежда уплашен, а преди не съм забелязвал да го хваща шубето. По-скоро беше безумец, дето просто фучи напред, без да се обръща.

— И се е занимавал с компютърни игри? — отбеляза Микаел, без да прикрива скептицизма си.

— Значи… Франс знаеше, че ние всички бяхме изтрещели по игрите, затова трябва да си е мислел, че е добре да поработим над нещо, което ни доставя удоволствие. Неговата AI програма обаче пасваше и на този бранш. Това беше перфектната работилница за експерименти и ние постигнахме фантастични резултати. Разчистихме нова територия. Само дето…

— Изплюй камъчето, Линус.

— Работата е в това, че Балдер и неговите юристи по патентно право изготвиха молба за патентоване на най-новаторските дялове от технологията и тогава дойде първият шок. Оказа се, че малко преди нас един руски инженер от „Тругеймс“ е подал молба за патент, която обезсилваше нашата, и това едва ли е било случайно. Но интересното беше как, по дяволите, бяха надушили какви ги вършим, и тъй като всички ние бяхме предани до смърт на Франс, на практика имаше само една алтернатива: трябва да сме били хакнати въпреки всичките ни мерки за сигурност.

— Тогава ли се свързахте с ИРР и тайната полиция?

— Отначало не. Франс недолюбва хората, дето си слагат вратовръзка и работят от девет до пет. Предпочита обсебени идиоти, които висят пред компютъра по цели нощи, ето защо издири някаква загадъчна хакерка, която срещнал кой знае къде, а тя от раз заяви, че сме били жертва на пробив. Не че онази правеше особено надеждно впечатление. Не бих я назначил във фирмата си, ако разбираш накъде бия, а може и просто да си е плямпала. Ала така или иначе, най-важното в нейните заключения по-късно бе потвърдено от хората в ИРР.

— Но никой не разбра кой ви е хакнал?

— Не, проследяването на хакерски посегателства често е безнадеждно. Поне ни е ясно, че трябва да е бил професионалист. Доста се бяхме бъхтили над нашата ИТ сигурност.

— Обаче сега мислиш, че Франс Балдер е научил нещо по въпроса?

— Категорично. Иначе нямаше да се държи толкова потайно. Убеден съм, че е надушил нещо в „Солифон“.

— Значи, там е работел?

— Да, колкото и да е странно. Преди това отказваше да се обвързва с големите компютърни великани, както ти казах. Никой на земята не е плещил толкова за уединение, колкото него, за това колко е важно да си свободен, а не роб на комерсиалните стихии, и все от тоя сорт. Но ето че изведнъж, както ни бяха отмъкнали технологията и стояхме със смъкнати гащи, от всички възможни компании той избра „Солифон“ и никой не загряваше нищо. Окей, обещаха му чудовищна заплата, отпуснати юзди и там, прави си каквото щеш, да речем, но бачкай за нас, и сигурно е звучало страхотно. Определено би било страхотно за когото и да е, стига да не е Франс Балдер. Ала подобни предложения бе получавал на поразия от „Гугъл“, „Епъл“ и кой ли не още. Защо изведнъж прояви интерес? Той така и не даде обяснение. Просто си събра партакешите и се омете, и доколкото знам, отначало нещата вървели по мед и масло. Франс доразработил технологията ни и мисля, че собственикът Никълъс Грант бе започнал да си фантазира за нови милиардни приходи. Цареше голямо оживление. После обаче стана нещо.

— Нещо, за което всъщност не знаеш много.

— Не, защото загубихме връзка. Общо взето, Франс изгуби връзка с целия свят. Но трябва да е заради нещо сериозно, поне дотолкова съм в състояние да се досетя. Та нали Франс все проповядваше откритост и говореше с увлечение за „мъдростта на тълпите“ и прочее; колко е важно да използваш познанията на мнозина, тъй де, цялата идея на „Линукс“. В „Солифон“ обаче явно е пазел в тайна всяка запетайка, дори и от най-близките си, и праас, най-ненадейно напуска и се прибира у дома, та сега си седи в своята къща в Салтшобаден и дори не излиза в градината, а и не му пука за външния му вид.

— Значи, това, с което разполагаш, Линус, е история за професор, който привидно е притиснат и не му пука как изглежда — както и изобщо съседите да са го забелязали, при положение че не си подава носа навън.

— Да, но си мисля…

— Линус, и аз си мисля, че това може и да е интересна тема. За съжаление обаче, не е за мен. Не съм някакъв си ИТ репортер — аз съм праисторически човек, както някой така остроумно написа онзи ден. Бих ти препоръчал да се свържеш с Раул Сигвардсон от „Свенска Моронпостен“. Той знае всичко за този свят.

— Не, не, Сигвардсон е твърде лека категория. Това е над неговото ниво.

— Струва ми се, че го подценяваш.

— Хайде де, не се измъквай сега! Това може да се превърне в завръщането ти, Блумквист.

Микаел направи уморен жест по посока на Амир, който бършеше маса недалеч от тях.

— Може ли да ти дам един съвет? — отвърна Микаел.

— А… да-а… естествено.

— Следващия път, когато ще продаваш история, не се мъчи да обясняваш на репортера какво значение ще има за него. Знаеш ли колко пъти хората са ми ги пробутвали тия? „Това ще бъде най-великото нещо в живота ти. По-голямо е и от Уотъргейт!“ Ще стигнеш по-далеч с малко от най-обикновената деловитост, Линус.

— Само исках да кажа…

— Какво искаше да кажеш всъщност?

— Че трябва да поговориш с него. Мисля си, че би те харесал. От едно тесто сте, безкомпромисни типове.

За миг Линус сякаш бе загубил своята самоувереност и Микаел се запита дали не бе подходил ненужно грубо. По принцип винаги се държеше дружелюбно и насърчително с „подсказвачите“, колкото и налудничаво да звучаха, не просто защото добрата история може да се крие дори в онова, което изглежда безумно, а защото знаеше, че нерядко той бе последната им сламка. Мнозина се обръщаха към него, когато всички останали бяха запушили уши. Често беше дори последната им надежда и нямаше право да им се надсмива.

— Виж — рече той. — Имах крайно шибан ден, но намерението ми не беше да прозвуча саркастично.

— Няма проблем.

— И всъщност имаш право — продължи Микаел. — В тази история наистина има нещо, което ме заинтригува. Спомена, че ви е посетила жена хакер.

— Да, но всъщност това няма нищо общо с цялата случка. Тя трябва да е била най-вече социалният проект на Балдер.

— Но изглежда си е знаела работата?

— Или пък направо е извадила късмет. Приказваше доста глупости.

— Значи си я срещал?

— Да, точно след като Балдер замина за Силициевата долина.

— Преди колко време стана това?

— Преди единайсет месеца. Бях преместил компютрите ни в моя апартамент на „Брантингсгатан“. Не може да се каже, че животът ми беше на върха на приливната вълна. Бях необвързан, банкрутирал и с махмурлук, а у дома беше пълна кочина, тъкмо бях говорил с Франс по телефона и той бе продължил да ми натяква като досаден дърт баща. Много ми дойде: не я съди по външния вид и прочее, дрехите лъжат, бла бла, и какво, по дяволите, това ми го казва на мен! Аз самият не съм мечтата на тъщите. Никога през живота си не съм притежавал сако и вратовръзка, аз ли не знам как изглеждат хората в хакерските среди. Както и да е, седнах и я зачаках оная мацка. Мислех си, че поне ще почука. Само че тя просто отвори вратата и влезе вътре.

— Как изглеждаше?

— Твърде ужасяващо… или по-точно, беше си и секси по някакъв злокобен начин. Но твърде ужасяващо!

— Линус, нямах предвид да оценяваш външния й вид. Искам само да знам как бе облечена и дали евентуално е казала името си.

— Нямам представа коя беше — продължи Линус, — макар че като че ли я познавах отнякъде. И като че ли я свързвах с нещо лошо. Беше с татуировки, пиърсинги и цялата там ужасия и изглеждаше като хардрокерка или готическа метълка, или пънкарка, пък и беше кльощава като скелет.

Почти без да го осъзнава, Микаел направи знак на Амир да му налее още една „Гинес“.

— И какво стана? — попита той.

— Ами какво да ти кажа. Мина ми през ума, че нямаше нужда да се хващаме за работа на секундата, така че седнах на леглото — нямаше кой знае какво друго за сядане — и предложих най-напред да пийнем по едно или нещо подобно. Ала знаеш ли какво направи тя тогава? Помоли ме да изляза. Нареди ми да напусна собствения си дом, сякаш това бе най-естественото нещо на света, и аз, разбира се, отказах. Тъй де, пробвах с: „Всъщност аз живея тук“. Тя обаче каза само: „Марш, изчезни“, и тогава не видях друг изход, освен да си вдигна чукалата. Останах навън доста дълго време. Когато се върнах, тя лежеше на леглото ми и пушеше, ама че шантава работа, зачела се бе в книга по теория на струните или нещо от сорта, а аз ще да съм се втренчил в нея по някакъв съмнителен начин, знам ли, защото ми обясни, че нямала намерение да спи с мен, дори малко. „Дори малко“, рече и си мисля, че не ме погледна в очите ни веднъж. Само изтърси, че сме имали троянец в компютрите, RAT^[4], както и че познавала модела на проникването, самото ниво на програмирането. Сгащили са ви, каза. После се чупи.

— Без да каже чао?

— Без да обели шибана дума.

— Божке — изтърва се Микаел.

— Макар че, честно казано, струва ми се, че се фукаше. Пичът от ИРР, който направи същата проверка след известно време и който очевидно беше далеч по-просветен относно този тип атаки, каза категорично, че нямало как да се извадят подобни заключения, и както и да преравяше компютъра, не откри никакъв стар шпионски вирус. И все пак той също — впрочем казва се Молде, Стефан Молде — клонеше към тезата, че сме били подложени на пробив.

— Онова момиче изобщо ли не се представи по някакъв начин?

— Всъщност настоявах да се представи, но единственото, което каза, и то навъсено, бе, че можело да й викам Пипи, и това не беше точно истинското й име, поне дотолкова си беше ясно, но все пак…

— Какво?

— Реших, че по някакъв начин й пасваше.

— Виж — рече Микаел. — Току-що бях на път да си тръгна.

— Да, забелязах.

— Сега обаче положението коренно се промени. Не каза ли, че Франс Балдер познавал това момиче?

— О, да.

— Значи, искам да се свържа с него час по-скоро.

— Заради момичето?

— Нещо такова.

— Окей, добре — отвърна Линус замислено. — Но няма да откриеш никакви данни за връзка с него. Както казах, станал е ужасяващо потаен. Имаш ли айфон?

— Имам.

— Забрави тогава. Франс смята, че „Епъл“ повече или по-малко са се продали на АНС. За да говориш с него, трябва да си купиш блекфон или поне да заемеш андроид и да си свалиш специална програма за зашифроване. Аз обаче ще се опитам да го накарам да ти се обади, така ще можете да си уговорите среща на някое сигурно място.

— Върхът, Линус, мерси.

* * *

Микаел поостана известно време, след като Линус си тръгна. Допи си „Гинес“-а, загледан в бурята навън. Зад гърба му Арне и неговата банда се смееха на нещо. Микаел обаче беше толкова потънал в мислите си, че не чуваше и дума. Не забеляза и как Амир седна при него и разгърна вестника на прогнозата за времето.

Очевидно се очакваше съвършено безобразно време. Температурата щеше да падне до –10 и щеше да завали първият сняг за годината. Щеше да се разрази най-ужасната буря в страната от години насам.

— Може да извият ураганни ветрове — рече Амир, а Микаел, който все още не го слушаше, само отсече:

— Супер.

— Супер?

— Да… какво… във всеки случай по-добре от никакво време изобщо.

— Вярно е. Но какво става с теб? Изглеждаш съвсем шокиран. Срещата не мина ли добре?

— О, напротив, адски добре.

— Но си чул нещо потресаващо, нали?

— Не знам точно, но в момента нещата са малко объркани. Обмислям да напусна „Милениум“.

— Мислех си, че с този вестник сте едно цяло.

— Аз също. Но подозирам, че всичко е с времето си.

— Така ще да е — отвърна Амир. — Старият ми баща имаше обичая да казва, че дори вечното си имало край.

— И какво имаше предвид?

— Струва ми се, че мислеше за вечната любов. Случи се точно преди да напусне мама.

Микаел се подсмихна.

— Е, да. Мен самия също не ме бива особено във вечната любов. Затова пък…

— Да, Микаел?

— Има една жена, която познавах и която от дълго време е изчезнала от живота ми.

— Лошо.

— Да, малко особена работа. Сега обаче ненадейно получих знак, че е жива, поне така си мисля, и може би тъкмо заради това изглеждам странно.

— Разбирам.

— Е, предполагам, че трябва да се прибирам у дома. Какво ти дължа?

— Ще се оправим друг път.

— Хубаво, пази се, Амир — каза той и мина покрай редовните клиенти, които подхвърлиха нещо по негов адрес, сетне излезе в бурята.

Изживяването бе направо убийствено. Острият вятър пронизваше тялото му, но той все пак постоя неподвижно в стихията, потънал в стари спомени. Отправи се към дома съвсем бавно и по някаква причина се затрудни да отвори вратата. Наложи се да си поиграе с ключа, след което изрита обувките си, седна на компютъра и потърси сведения за професор Франс Балдер.

Но не успя да се съсредоточи. Зачуди се, както толкова много пъти преди: къде се беше дянала? Освен един доклад от стария й работодател Драган Армански не беше чувал и дума за нея. Сякаш бе потънала вдън земя и макар да живееха в един квартал, нито веднъж не я бе виждал, та сигурно затова думите на Линус толкова го бяха разтърсили.

Всъщност можеше и друга да се бе появила в дома на Линус. Възможно бе, но не особено вероятно. Кой освен Лисбет Саландер се натриса така, без дори да погледне хората в очите, и ги гони от домовете им, прониква в най-съкровените тайни на техните компютри и изплюва неща от типа на: „Нямам намерение да спя с теб, дори малко“? Трябва да е била Лисбет, а да се нарече Пипи — нима не беше типично за нея?

На вратата й на „Фискаргатан“ пишеше В. Кула и той много добре разбираше защо не използва истинското си име. То беше твърде лесно за намиране и свързано с големи драми и истински безумия. Къде ли пребиваваше понастоящем? Иначе това не беше първият път, когато момичето изчезваше от хоризонта. Ала от онзи ден, в който бе почукал на вратата й на „Лундагатан“ и я бе нахокал, задето го бе проучила толкова обстойно, никога не се бяха откъсвали един от друг за толкова дълго време и усещането беше малко странно. Все пак Лисбет бе неговата… хм, каква, по дяволите, му беше?

Едва ли приятелка. С приятелите си човек се среща. Приятелите не се изпаряват просто така. Приятелите не се обаждат единствено като хакват компютрите ни. При все това той си остана привързан към Лисбет, а и, неизбежно бе, безпокоеше се за нея. Старият й попечител Холгер Палмгрен имаше навика да казва, че Лисбет винаги се оправя. Въпреки ужасяващото й детство или може би благодарение на него, тя си бе останала дяволски добра в оцеляването и това със сигурност не беше без значение.

Само че нямаше никакви гаранции, не и за момиче с подобно минало и с подобна способност да си спечелва врагове. Може и наистина да бе излязла от релси, както бе намекнал Драган Армански, когато двамата с Микаел се срещнаха на обяд в „Гондолата“ преди около половин година. Беше пролетен ден, събота, а Драган бе настоял да почерпи и с бира, и с ракия, и с всичко, както си му е редът. Микаел имаше усещането, че той изпитва нужда да се наприказва, и макар официално да се срещаха просто като стари приятели, нямаше съмнение, че Драган иска да говори за Лисбет. След няколко чашки дори стана сантиментален.

Драган разказа, между другото, че неговото предприятие, „Милтън Секюрити“, било доставило голям брой аларми на един старчески дом в Хьогдален, хубави аларми, додаде.

Само дето не помагат, ако токът спре, и на никого не му се занимава с проблема, а тъкмо това се беше случило. Късно вечерта в старческия дом токът спрял и през последвалата нощ една от стариците, дама на име Рут Окерман, паднала, счупвайки главата на бедрената си кост, след което лежала часове наред и натискала алармата без никаква полза. На сутринта състоянието й било направо критично и тъй като вестниците точно в онзи момент се били захванали здравата с проблемите в сферата на грижите за възрастни хора, случката била отразена като сензация.

Сега Рут се справяше доста добре. Ала за лош късмет тя бе майка на един от лидерите на Шведските демократи, та когато на партийния уебсайт „Разкрития“ излязла новината, че Армански е арабин — какъвто той впрочем изобщо не беше, но поне беше вярно, че от време на време му викаха Арабина, — полето за коментари се взриви. Стотици анонимни писачи отбелязаха, че така ставало, когато „чернилките ни доставят техника“, и Драган се докачи, най-вече защото старата му майка също бе подложена на груби обиди.

Ала внезапно, като с магическа пръчка, всичките ония писачи престанаха да бъдат анонимни. В мрежата се появи информация за това точно как се наричаха, къде живееха и какво работеха, както и на каква възраст бяха. Много прегледно поднесена — сякаш до един бяха попълнили някакъв формуляр. Може да се каже, че целият сайт бе разконспириран, и, естествено, оказа се, че бяха писали далеч не само аутсайдери и крайни националисти, а множество утвърдени в обществото граждани, дори няколко конкуренти на Армански в сферата на сигурността. Всички те дълго време само си скубеха косите, докато накрая не успяха да затворят страницата и се заклеха да отмъстят на виновниците. Разбира се, не успяха да направят нищо повече. Никой не знаеше кой стои зад атаката, никой освен самия Драган Армански.

— Това си беше класически трик а ла Лисбет — рече той — и е пределно ясно, нали аз бях страна по делото. Не бях достатъчно широко скроен, та да ми дожалее за всички изловени, колкото и да браня ИТ сигурността в своята професия. Нали знаеш, с нея не бяхме се чували цяла вечност и бях категорично убеден, че не дава и пет пари за мен, да, че не дава пет пари и за всички останали. Но ето че се случи това, толкова хубаво беше. Тя застана на моя страна, а аз й изпратих многословни благодарности по електронната поща и за мое удивление пристигна отговор. Знаеш ли какво бе написала?

— Не.

— Само едно-единствено изречение: „Как, по дяволите, може да охранявате онази гад Сандвал в клиниката на Йостермалм?“.

— И кой е Сандвал?

— Пластичен хирург, на когото осигурихме лична охрана, понеже получаваше заплахи, откакто опипвал млада естонка, на която правил операция на гърдите. Оказало се, че момичето е приятелка на известен криминално проявен.

— Олеле.

— Точно. Отговорих на Лисбет, че и аз не мисля Сандвал за най-хрисимото Божие чадо. Дори знаех, че не е такова, обаче се опитах да обясня, че ние не можем да съдим по този начин. Не можем да защитаваме само морално безупречните. Дори шовинистичните нерези имат право на определена безопасност, а тъй като Сандвал бе сериозно заплашван и помоли за нашата помощ, ние му я предоставихме — на двойна цена. Толкова беше просто.

— Но Лисбет не се върза на аргументацията?

— Във всеки случай не отговори, поне не по имейла. Но го направи по друг начин.

— Как?

— Тропнала се пред нашите охранители в клиниката и им наредила да запазят спокойствие. Дори си мисля, че им е предала поздрави от мен. После минала покрай всички пациенти, медицински сестри и лекари и влязла в кабинета на Сандвал, счупила му три пръста и го заплашила най-брутално.

— Божичко!

— Това е най-малкото, което може да се каже. Луда жена. Да се държи по подобен начин пред толкова много свидетели, на всичкото отгоре и в лекарски кабинет.

— Да, доста откачено.

— И, естествено, настана страхотно оживление, призиви за намеса на съда, завеждане на дела и какво ли не още. Сам схващаш: да счупи пръстите на хирург, извършил маса безценни лифтинги, разрези и прочее. От такива неща на звездните адвокати навсякъде им се привиждат долари.

— Какво стана после?

— Нищо. Нищичко, и това може би е най-странното от всичко. Цялата работа някак отшумя, очевидно самият хирург не е искал да задълбава в случая. И все пак, Микаел, беше безумно. Никой нормален човек не нахълтва в лекарски кабинет посред бял ден, за да счупи пръстите на лекаря. Дори неуравновесената Лисбет Саландер не върши такива неща.

Микаел Блумквист не беше съвсем убеден в този анализ. По-скоро си мислеше, че звучи доста логично, по лисбетски логично, а в тази област той беше повече или по-малко експерт. Кой, ако не той самият знаеше колко рационално разсъждава тази жена, не рационално като обикновените хора, а от гледна точка на заявените от нея базисни предпоставки, и дори за секунда не се съмняваше, че онзи лекар бе вършил далеч по-лоши неща от опипването на погрешното гадже. При все това не можеше да не се зачуди дали нещо не се бе прекършило у Лисбет, дали не бе сбъркала, ако не в друго, то поне в анализа на рисковете.

Дори му мина през ума, че на нея й се иска пак да го закъса, може би с надеждата, че това ще я накара отново да живне. А може и да не беше така. Той не знаеше нищо за мотивите й. Понастоящем не знаеше абсолютно нищо за нейния живот и докато си седеше на компютъра и търсеше в Гугъл данни за Франс Балдер, а бурята плющеше по прозорците, Микаел се помъчи поне да види хубавото в това, че се бяха натъкнали един на друг ей така, индиректно. Във всеки случай беше по-добре от нищо и той допусна, че трябва да се радва, задето не се беше променила. Лисбет, изглежда, си беше каквато винаги е била, а може би, кой знае, може би го бе снабдила с история. По някаква причина Линус го дразнеше и навярно щеше да подмине случая, дори момчето да му бе подхвърлило нещо наполовина сензационно, ала щом Лисбет се появи в разказа, започна да гледа на всичко с нови очи.

Никога не се бе съмнявал в интелекта й и ако бе отделила време да се ангажира със станалото, значи, може би и за него имаше причина да се задълбочи в него. Поне можеше да провери нещата по-отблизо, а с мъничко късмет — да разбере и нещо повече за Лисбет, защото още в малкото, което знаеше, имаше един въпрос за милиони, нали?

Защо изобщо се бе намесила?

Та нали не беше някакъв амбулантен ИТ консултант и определено умееше да се вбесява на несправедливостите в живота. Умееше да излезе и да раздаде собственото си правосъдие. Но тъкмо жената, която не се свени да хакне какво ли не, тъкмо тя да се възмути от пробив в компютърна система, беше все пак малко учудващо. Да счупи пръстите на хирург, добре! Ала да се ангажира в борбата с незаконни хакерски атаки, това май беше твърде голям слон в стъкларския магазин.

От друга страна, той все още не знаеше нищо. Тук сигурно имаше и предистория. Може тя и Балдер да бяха приятели или партньори. Не беше изключено и за проба написа в Гугъл имената на двамата едновременно, ала без да получи резултати, във всеки случай нищо смислено. Постоя малко, загледан в бурята навън, мислейки си за татуиран дракон върху мършав блед гръб, за студ, сковал Хедестад, и за изровен гроб в Госеберя.

После продължи да търси информация за Франс Балдер. Такава далеч не липсваше. Имаше два милиона резултата за професора и въпреки това не беше лесно да получи истинска биографична справка. Повечето неща бяха научни статии и коментари, а, изглежда, Франс Балдер не даваше интервюта. Ето защо всички подробности от живота му бяха обгърнати от някаква митология — сякаш студенти почитатели им бяха придали романтична окраска.

Пишеше, че като дете Франс бил възприеман за повече или по-малко бавноразвиващ се чак докато един ден не влязъл в кабинета на директора в училището си в Екерьо и не посочил грешка в учебника по математика за девети клас, отнасяща се до т.нар. имагинерни числа. По-късно поправката била нанесена в новите издания, а на следващата пролет Франс спечелил международно състезание по математика. Твърдеше се, че умеел да говори отзад-напред и да съставя собствени дълги палиндроми. Едно негово ранно ученическо съчинение, публикувано в интернет, съдържаше критични бележки към романа на Хърбърт Уелс „Война на световете“ — как било възможно превъзхождащи ни същества изобщо да не загреят нещо толкова фундаментално като разликите в бактериалната флора на Марс и на Земята.

След гимназията изучавал компютърни науки в Импириъл Колидж в Лондон и защитил докторска дисертация за алгоритми в неутрални мрежи, която беше смятана за епохална. Станал рекордно млад професор в Техническия институт на Стокхолм и го избрали в Кралската академия по инженерни науки. Понастоящем го смятаха за водещ световен авторитет в областта на „технологичната сингулярност“ — понятие, сочещо хипотетичното състояние, при което интелигентността на компютрите ще е надминала нашата собствена.

Не беше някакъв впечатляващ или обаятелен тип. На снимките изглеждаше като занемарен трол с малки очички и щръкнала във всички посоки коса. При все това се оженил за пленителната актриса Хана Линд, по-късно Балдер. Двойката се сдобила със син, който според репортаж в един вечерен вестник под заглавие „Голямата мъка на Хана“, бил силно увреден умствено, макар на практика момчето — поне на снимката в статията — да не изглеждаше ни най-малко недоразвито.

Бракът се пропукал и в драмата на разбушувалия се съдебен спор за попечителството в районния съд на Нака се изявил артистичният enfant terrible Ласе Вестман, който агресивно обяснил, че Балдер изобщо не бивало да се грижи за сина си, понеже повече го било грижа за „интелекта на компютрите, отколкото за този на децата“. Микаел не навлезе по-надълбоко в проблематиката на развода, а се съсредоточи върху опита да проумее научноизследователската дейност на Балдер и съдебните спорове, в които бе замесен, ето защо прекара дълго време вглъбен в засукана дискусия относно квантовия процес в компютрите.

След това влезе в собствените си документи и отвори файл, който бе създал преди някоя и друга година. Той се наричаше „Кутията на Лисбет“. Нямаше представа дали тя все още прониква в компютъра му, нито дали изобщо проявява интерес към неговата журналистика. Но не можеше да спре да се надява на това, та сега се зачуди дали да не й напише едно кратко поздравче въпреки всичко. Разбира се, проблемът беше само един: какво да напише?

Дългите лични писма не бяха лъжица за нейната уста — само щеше да се затормози. По-скоро трябваше да се пробва с нещо кратко и загадъчно. Опита с въпроса: Какво да мислим за изкуствения интелект на Франс Балдер?

След това се изправи и пак се загледа в снежната виелица навън.