Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (32)

Глава 31
2 и 3 декември

Уве Левин се събуди в добро настроение в замъка „Херинге“ след продължителна конференция на тема дигитализирането на медиите, завършила с пищно празненство, на което се лееха шампанско и твърд алкохол. Е, да, някакъв кисел представител на синдикатите от норвежкия вестник „Квелсбладет“ беше изтърсил по повод на партитата на „Сернер“, че „колкото повече хора изригвате, толкова по-скъпи и луксозни стават“, и бе направил малка сценка, в резултат на която шитото по поръчка сако на Уве бе залято с червено вино.

Е, от него да мине, особено при положение че в малките часове на нощта успя да прикотка в стаята си Наталие Фос. Наталие беше ултрасекси инспектор на двайсет и седем и въпреки опиянението си Уве бе успял да я изчука и нощес, и тази сутрин. Ето че вече бе станало девет и мобилният му телефон не спираше да пиука, а него го мъчеше нечовешки махмурлук, особено при мисълта за цялата работа, която го чакаше. От друга страна, в тази дисциплина беше истински шампион. „Работи здраво, забавлявай се здраво“ бе мотото му, а Наталие, майко мила!

Колко петдесетгодишни успяват да свалят такава мацка? Не много. Сега обаче трябваше да става. Беше замаян и му се гадеше, когато се заклатушка към банята да се изпикае. После провери акционерското си портфолио. Обикновено това беше добро начало на махмурлийските сутрини, така че измъкна мобилния си и влезе в своето онлайн банкиране чрез банковото си ID. Отначало недоумяваше. Трябва да бе станала грешка, технически срив.

Портфолиото му се беше сринало, а когато разтреперан прегледа активите си, забеляза нещо извънредно странно. Големият му дял в „Солифон“ направо се бе изпарил. Нищо не разбираше и съвсем излязъл от кожата си, реши да отвори борсовите сайтове — навсякъде пишеше едно и също:

АНС и „Солифон“ поръчват убийството на професор Франс Балдер.

Разкритието на вестник „Милениум“ разтърсва света.

Какво точно направи после, не е ясно. Навярно е крещял и псувал, и блъскал с юмрук по масата. Имаше блед спомен, че Наталие се събуди и попита какво става, ала единственото, което знаеше със сигурност, бе, че дълго стоя надвесен над тоалетната чиния и повръща, сякаш беше бездънен.

* * *

Писалището на Габриела Гране в тайната полиция бе грижливо разтребено. Никога нямаше да се върне тук. При все това поседя малко така, облегната на стола си и зачетена в „Милениум“. Първа страница не изглеждаше както би се очаквало от вестник, публикувал сензацията на столетието. Сама по себе си беше хубава, но черна, обезпокоителна. Липсваха изображения, а най-отгоре пишеше:

В памет на Андрей Зандер

Малко по-надолу можеше да се прочете:

Убийството на Франс Балдер, или как руската мафия се съюзява с АНС и голямата американска компютърна компания

На втора страница имаше снимка на Андрей в близък план и макар никога да не се беше срещала с него, Габриела остана дълбоко потресена. Андрей изглеждаше красив и някак крехък. Усмивката му бе отнесена, колеблива. В образа му имаше нещо едновременно напрегнато и неуверено. В текст отстрани, подписан от Ерика Бергер, се казваше, че родителите на Андрей били убити от бомба в Сараево. Пишеше, че той обичал вестник „Милениум“, поета Ленард Коен и романа на Антонио Табуки „Твърди Перейра“. Мечтаел за голямата любов и голямата сензационна новина. Любимите му филми били „Очи чорние“ на Никита Михалков и „Наистина любов“ на Ричард Къртис. Мразел хората, които обиждат другите, а самият той не бил способен да злослови срещу когото и да било. Ерика смяташе репортажа му за бездомниците в Стокхолм за класика в журналистиката. Тя споделяше:

Ръцете ми треперят, докато пиша това. Вчера нашият приятел и колега Андрей Зандер бе намерен мъртъв на товарна лодка в пристанище Хамарби. Бил е изтезаван. Страдал е жестоко. Цял живот ще нося тази болка. Но и ще съм горда.

Горда за това, че имах привилегията да работя с него. Никога не съм срещала толкова отдаден на работата си журналист и толкова истински добър човек. Андрей беше на двайсет и шест години. Обичаше живота и журналистиката. Искаше да разобличава несправедливостите и да помага на уязвените и отхвърлените. Беше убит, защото се опитваше да защити едно малко момче на име Аугуст Балдер, и тъй като в този брой разкриваме един от най-големите скандали на новото време, почитаме Андрей във всяко изречение. Микаел Блумквист пише в своя пространен репортаж:

„Андрей вярваше в любовта. Вярваше в един по-добър свят и едно по-справедливо общество. Той беше най-добрият сред нас!“

Репортажът, който заемаше трийсет страници от вестника, бе може би най-добрият образец на журналистическата проза, който Габриела Гране беше чела, и макар на моменти в очите й да избиваха сълзи, тя все пак се усмихна, когато стигна до думите:

Бляскавата аналитичка от тайната полиция, Габриела Гране, демонстрира изключителен граждански кураж.

Основната история беше доста проста. Група, предвождана от командир Джони Инграм — по длъжност пряко подчинен на шефа в АНС, Чарлс О’Конър, и с близки контакти в Белия дом и конгреса, — започнала да се възползва за лична изгода от огромното количество фирмени тайни, с които организацията разполагала. Негови сътрудници били няколко анализатори на бизнес средата от научноизследователския отдел „Y“ в „Солифон“. Ако историята бе свършила дотук, това щеше да бъде донякъде разбираем скандал.

Развоят на събитията обаче се сдобил със собствена злокобна логика, когато в драмата се намъкнала престъпната групировка на Паяците. Микаел Блумквист разполагаше с доказателства, че Джони Инграм бе започнал да си сътрудничи с ползващия се с лоша слава депутат от руската Дума Иван Грибанов и мистериозния лидер на Паяците Танос. Бе разкрил и начина, по който Джони и групата му крадели от хайтек предприятия идеи и нови технологии, струващи астрономически суми, и ги препродавали. Но престъпниците стигнали до дъното на моралната тиня, когато професор Франс Балдер надушил следите им. Тогава било решено той да бъде отстранен от пътя им и това беше най-непонятното в цялата история. Един от най-високопоставените шефове в АНС разполагал със сведения, че шведски топизследовател ще бъде убит, а дори не си мръднал и малкия пръст, за да го предотврати.

Габриела не бе впечатлена чак толкова от политическите мръсни ризи, колкото от човешката драма, в чието описание Микаел Блумквист демонстрираше целия си талант, и от прозрението му, че живеем в нов болен свят, където всичко е под наблюдение, мало и голямо, и където всичко, което може да донесе печалба, неизменно бива използвано.

Габриела тъкмо привърши с четенето, когато усети, че на вратата има някой. Беше Хелена Крафт, както винаги в прелестен тоалет.

— Здрасти — каза тя.

Габриела си припомни как бе подозирала Хелена в изнасяне на информация по разследването, а всъщност това си бяха просто нейните собствени демони. Онова, което бе взела погрешно за срама на виновника, бяха угризенията, изпитвани от Хелена заради непрофесионално воденото разследване — поне така бе казала Хелена по време на дългия им разговор, след като Мортен Нилсен беше признал и бе задържан.

— Здравей — отвърна Габриела.

— Не мога да ти кажа колко съжалявам, че напускаш продължи Хелена.

— Всичко с времето си.

— Имаш ли представа какво ще правиш?

— Заминавам за Ню Йорк. Искам да работя в сферата на човешките права, а както знаеш, отдавна ме чака предложение от ООН.

— За нас това е голяма загуба, Габриела. Но ти го заслужаваш.

— Значи, измяната ми е забравена?

— Не и от всички нас, бъди сигурна. Аз обаче гледам на това единствено като на проява на твоя добър характер.

— Благодаря, Хелена.

— Смяташ ли да поработиш още малко, преди да напуснеш?

— Не и днес. Ще отида на възпоменанието за Андрей Зандер, организирано от Пресклуба.

— Аз пък ще трябва да направя изложение пред правителството за цялата тази афера, но довечера ще вдигна чаша за младия Зандер и за теб, Габриела.

* * *

Алона Касалес седеше малко встрани и наблюдаваше паниката с тайна усмивчица. Най-вече следеше генерал Чарлс О’Конър, който трамбоваше пода, сякаш изобщо не беше шеф на най-могъщата разузнавателна организация в света, а малтретиран ученик. Впрочем всички на властови позиции в АНС днес бяха жалки и изтормозени, всички, освен Ед, разбира се.

Сам по себе си Ед също не се радваше. Размахваше ръце, беше потен и саркастичен, ала излъчваше обичайния си авторитет и си личеше, че дори О’Конър се бои от него. Всъщност това не беше чак толкова странно. Ед се бе завърнал от своето стокхолмско пътешествие с истински динамит, превърна им живота в ад, настояваше за покаяние и изкупление на всички равнища, а шефът на АНС, разбира се, не му беше особено признателен.

Но нищо не можеше да направи. Просто се сви, щом наближи Ед, който в типичния си стил дори не си направи труда да погледне към него. Ед игнорираше шефа на АНС точно както пренебрегваше всички ония нещастници, за които нямаше време, и нещата не тръгнаха към по-добро за О’Конър, когато разговорът все пак бе подет.

Ед сякаш най-вече сумтеше и макар до Алона да не стигаше и дума, тя доста успешно се досещаше какво си говореха, или по-точно, какво не си говореха. Бе провела дълги събеседвания с Ед и знаеше, че той няма да обели и дума относно начина, по който се бе сдобил със своите сведения. Знаеше също, че не възнамерява да отстъпи по някоя точка, и имаше усещането, че това й харесва.

Ед продължи да играе с големи залози, а Алона се закле в най-святото си да се бори за почтеността в бюрото и да предостави на Ед цялата подкрепа, на която бе способна, в случай че си навлече проблеми. Закле се и да позвъни на Габриела Гране и да направи последен опит да я покани на среща, ако наистина беше вярно, че е поела насам.

* * *

Ед всъщност не игнорираше шефа на АНС съзнателно, но и не прекъсна онова, с което се бе захванал — да нахока двама от своите подопечни, — само защото адмиралът стоеше отпреде му. Едва след някоя и друга минута се обърна и каза нещо доста дружелюбно, не за да се подмаже или като компенсация за нехайното си поведение, а защото наистина го мислеше.

— Добре се представи на пресконференцията.

— Аха — отвърна адмиралът. — Но беше същински ад.

— Тогава се радвай, че ти дадох време да се подготвиш.

— Да се радвам! Да не си луд? Виждал ли си вестниците в интернет? Публикуват всички съществуващи снимки, на които сме заедно с Инграм. Свършено е с доброто ми име.

— Тогава се погрижи за в бъдеще да държиш по-изкъсо приближените си.

— Как смееш да ми държиш такъв тон?

— Говоря както си ща, дявол го взел. Във фирмата има криза, а аз отговарям за сигурността и нямам нито време, нито заплата, за да бъда мил и вежлив.

— Мери си думите… — поде шефът на АНС.

Но си загуби мисълта, когато Ед внезапно се изправи с целия си мечешки ръст — независимо дали го стори, за да си изпъне гърба, или за да демонстрира своя авторитет.

— Изпратих те в Швеция, за да разплетеш тази история — продължи адмиралът. — Когато обаче се прибра, всичко отиде по дяволите. Пълна катастрофа.

— Катастрофата вече се беше случила — изсъска Ед. — Знаеш го точно както и аз, и ако не бях заминал за Стокхолм и не си бях скъсал задника от бачкане, нямаше да имаме време да скалъпим сносна стратегия, и честно казано, може би тъкмо затова все пак имаш възможност да си останеш на поста.

— Значи, намекваш, че трябва да ти благодаря?

— Всъщност да! Успя да изриташ ония шибаняци преди публикацията.

— А как цялата тази гнус попадна в шведския вестник?

— Това ти го обясних хиляда пъти.

— Можеш да си бръщолевиш за своя хакер. Ама всичко, което чух, са предположения и празни приказки.

Ед беше обещал да държи Осата далеч от този цирк и смяташе да спази обещанието си.

— В такъв случай са шибано квалифицирани празни приказки — отвърна той. — Хакерът, който и да е той, по дяволите, трябва да е декриптирал файловете на Инграм и така да са изтекли до „Милениум“, а това е кофти, съгласен съм по въпроса, но знаеш ли кое е най-лошото?

— Не.

— Най-лошото е, че имахме шанс да заловим хакера и да му откъснем топките, и да спрем цялото изтичане на информация, само дето ни беше наредено да прекратим проучването си, и не бих казал, че ти се застъпи за мен тогава.

— Изпратих те до Стокхолм.

— Но собствените ми момчета ги освободи и целият ни лов отиде на кино. Сега следите са пометени. Естествено, ние можем да подновим търсенето, но дали би било в наша полза на този етап, ако се разкрие, че някакво насрано хакерче ни познава и кътните зъби?

— Може би не, но мисля да извадя тежката артилерия и да ударя „Милениум“ и онзи репортер Блумстрьом.

— Всъщност е Блумквист. Микаел Блумквист, и давай, какво чакаш. Мога само да ти пожелая успех. Наистина акциите ти страхотно биха се вдигнали, ако се натресеш на шведска територия и задържиш най-големия герой на журналистическото поприще в момента — заяви Ед, при което шефът на АНС смотолеви нещо неразбираемо и предпочете да се разкара.

На Ед му беше пределно ясно, че адмиралът няма да се занимава с никакъв шведски репортер. Чарлс О’Конър се бореше за своето политическо оцеляване и не можеше да си позволи никакви резки движения, затова Ед реши да отиде да си побъбри задушевно с Алона. Беше му дошло до гуша да се съсипва от бачкане, имаше нужда да направи нещо безотговорно и реши да й предложи едно кръгче из кръчмите.

— Хайде да отидем да полеем целия тоя ад — рече той с усмивка.

* * *

Застанала на върха на баирчето край хотел „Шлос Елмау“, Хана Балдер побутна Аугуст по гърба и го проследи с поглед, докато старовремската дървена шейна, която бе заела от хотела, се плъзгаше по склона, преди да спре при една кафява плевня в подножието му. Макар слънцето да надзърташе иззад облаците, снегът не спираше да вали, покривайки земята с леко бяло одеяло. Цареше почти пълно затишие. В далечината алпийските върхове се извисяваха към небето, а пред очите й се простираха обширни равнини.

Хана никога не бе живяла на такова прекрасно място, а Аугуст се съвземаше доста бързо, не на последно място благодарение на усилията на Чарлс Еделман. Но не й беше лесно. Чувстваше се като пребита. И сега, докато слизаше по баира със зимните си боти, на два пъти спира и се хваща за гръдния кош. Да се откаже от таблетките — всички бяха от семейството на бензодиазепина — се оказа по-трудно от всичко, което си бе представяла. Нощем лежеше сгърчена като скарида и виждаше живота си в най-безпощадна светлина. Понякога ставаше, думкаше с юмрук по стената и плачеше. Хиляди пъти проклинаше Ласе Вестман, проклинаше и себе си.

И все пак… имаше моменти, когато се чувстваше странно пречистена и изживяваше кратки периоди, които се родееха с щастието. В някои мигове, когато Аугуст седеше над своите уравнения и числови редици, като понякога отговаряше на въпросите й, макар едносрично и нестандартно, й се струваше, че нещо наистина е на път да се промени.

Може би не разбираше добре момчето. За нея той все още беше загадка, а на моменти говореше в числа, големи числа на степени от също толкова големи числа, и изглежда си мислеше, че тя ще го разбере. Несъмнено обаче нещо се беше случило и тя никога нямаше да забрави как бе видяла Аугуст да седи на писалището в стаята им първия ден и под молива му да се нижат като течаща вода дълги, извиващи се уравнения, които тя бе снимала и препратила на жената в Стокхолм. Късно на същата вечер пристигна есемес на блекфона й:

Предай на Аугуст, че разбихме кода!

Никога не беше виждала сина си толкова горд и щастлив както тогава, и макар така и да не разбра за какво идеше реч и никога да не продума за случилото се дори пред Чарлс Еделман, за нея то бе нещо значимо. Тя също започна да изпитва гордост, дори безмерна гордост.

Започна и пламенно да се интересува от синдрома на саванта и когато Чарлс Еделман пребиваваше в хотела, двамата често оставаха будни, след като Аугуст заспеше, и разговаряха за способностите му чак до малките часове на нощта. Разговаряха и за всичко останало.

Затова пък не беше чак толкова сигурна, че е било добра идея да скача в леглото с Чарлс. От друга страна, не беше сигурна и дали е било лоша идея. Чарлс й напомняше за Франс. Хана си мислеше, че около нея се оформя едно малко семейство: тя, Чарлс и Аугуст, малко строгата, но все пак мила учителка Шарлот Гребер, а също и датският математик Иенс Нюруп, който ги бе посетил и установил, че Аугуст по някаква причина е обсебен от елиптични криви и факторизиране на прости числа.

Престоят й тук се превръщаше в изследователска експедиция из чудния свят на нейния син, та когато сега, в лекия снеговалеж се спускаше по баира, а Аугуст стана от шейната, тя за първи път от цяла вечност почувства, че ще стане по-добра майка и ще въведе ред в живота си.

* * *

Микаел не разбираше защо усеща тялото си така натежало. Сякаш се движеше във вода. А навън цареше оживление, истинско опиянение от победата. Почти всеки вестник, сайт, радиостанция и телевизионен канал искаше да го интервюира. Той не прие нито една покана. По-рано, когато „Милениум“ публикуваше важни новини, имаше моменти, в които двамата с Ерика не бяха сигурни дали другите медии ще ги подемат. Тогава се бе налагало да мислят стратегически и да се появяват в подходящия форум, понякога дори и да споделят малко от своите сензации. Сега не беше необходимо да правят нищо подобно.

Новината експлодира просто от само себе си и когато шефът на АНС Чарлс О’Конър и търговският министър на САЩ Стела Паркър на обща пресконференция помолиха за извинение за случилото се, изчезнаха и последните съмнения, че историята може да е преувеличена или невярна, а понастоящем по първите страници на вестниците по света се бе разразила разгорещена дискусия относно евентуалните последици от разобличаването.

Въпреки всеобщата възбуда и непрестанно звънящите телефони обаче Ерика бе решила да организира нещо като парти в редакцията. Тя смяташе, че всички бяха заслужили да избягат за малко от цялата дандания и да вдигнат по една-две наздравици. Първият тираж от 50 000 броя се бе разпродал още вчера предобед, а броят на посетителите на сайта вече беше няколко милиона. Прииждаха предложения за договори за книга, броят на абонатите се покачваше ежеминутно, а рекламодателите се редяха на опашка.

Освен това бяха откупили дела на „Сернер Медия“. Ерика бе сключила сделката още преди няколко дни, макар това да не беше детска игра. Представителите на „Сернер“ бяха доловили отчаянието й и се възползваха от него максимално, та за известно време двамата с Микаел си мислеха, че нищо няма да излезе. Успяха да откупят дела на норвежците едва в последния момент, когато пристигна солидна сума от Гибралтар, изпратена от някакво съмнително предприятие, което бе накарало Микаел да се усмихне. Цената определено излезе безсрамно висока предвид тогавашното положение, но все пак можеше да се разглежда като неголям харч денонощие по-късно, когато бе публикувана сензацията на вестника и стойността на „Милениум“ скочи до небесата. Сега отново бяха свободни и независими, макар изобщо да не бяха успели да го усетят.

Журналистите и фотографите ги нападаха дори по време на възпоменанието за Андрей в Пресклуба и макар всички без изключение да искаха и да ги поздравят, Микаел се чувстваше задушен и далеч не отвръщаше така любезно, както би му се искало. Освен това продължаваше да спи лошо и да се гърчи от главоболие.

Сега, в късния следобед на следващия ден, редакцията бе пренаредена. Върху съединените маси сложиха шампанско, вино и бира, а също и японски кетъринг. Хората започнаха да прииждат, най-напред, разбира се, колегите и сътрудниците, но също и редица приятели на вестника, не на последно място Холгер Палмгрен, на когото Микаел помогна да влезе и излезе от асансьора и с когото сърдечно се прегърна.

— Нашето момиче се справи — отбеляза Холгер с насълзени очи.

— Обикновено така става — отвърна Микаел с усмивка и го настани на почетно място на дивана в редакцията, после нареди чашата му да се пълни веднага щом започне да се празни.

Радваше се, че го вижда тук. Радваше се, че вижда всевъзможни стари и нови приятели, Габриела Гране например, и комисар Бублански — който навярно не би трябвало да е поканен предвид професионалните им отношения и позицията на „Милениум“ като независим инспектор на полицейския орган, ала Микаел бе настоял да го доведат, а той някак изненадващо прекара цялото тържество на приказка с професор Фара Шариф.

Микаел се чукна с тях и с всички други. Носеше дънки и най-хубавото си сако и противно на обичая си пи доста. Това обаче не помогна особено. Не можеше да се отърве от усещането за празнота и тежест и това, естествено, беше заради Андрей. Андрей присъстваше в мислите му всяка секунда. Сцената, в която колегата му седеше в редакцията и за малко не бе приел предложението му да пият по бира, се бе вкоренила здраво в съзнанието му, като миг, едновременно тривиален и с жизненоважно значение. Споменът за Андрей изникваше непрекъснато и Микаел с мъка се съсредоточаваше в разговорите.

До гуша му дойде от всичките хвалебствени и подмазвачески слова — всъщност само есемесът от Пернила, определено пишеш не на шега, татко, го докосна истински. На моменти хвърляше погледи към вратата. Лисбет, естествено, бе поканена и ако се беше появила, по право щеше да бъде почетен гост. Но я нямаше никаква и това далеч не беше учудващо. Микаел обаче би желал поне да й благодари за щедрия принос в конфликта със „Сернер“. От друга страна, какво бе очаквал?

Нейният сензационен документ за Инграм, „Солифон“ и Грибанов бе помогнал да се разплете цялата история и дори бе накарал Ед Неда и самия Никълъс Грант от „Солифон“ да му предоставят още подробности. С Лисбет обаче се беше чул само един-единствен път оттогава и това се случи, когато я разпитваше по приложението редфон, доколкото въобще бе възможно, за случилото се във вилата на Ингарьо.

Вече бе изминала седмица и Микаел нямаше представа какво мисли тя за неговия репортаж. Навярно беше ядосана, задето прекалено бе драматизирал нещата, но какво друго да направи при нейните лаконични отговори. Или беше бясна, задето не бе изобличил Камила поименно, а говореше само за шведско-руска гражданка, зовяща се Танос или Алкема, или пък беше разочарована, задето не беше настъпил по-здраво и още по-хубаво не им бе дал да се разберат на всичките. Нямаше как да знае.

Положението не ставаше по-розово от факта, че главният прокурор Рикард Екстрьом действително обмисляше да обвини Лисбет в отвличане на малолетен. Е, както и да е, накрая на Микаел съвсем му писна и си тръгна от партито, без да каже довиждане. Излезе на „Йотгатан“.

Времето беше безнадеждно лошо и като нямаше какво друго да прави, той се зае да преглежда многобройните съобщения на телефона си. Имаше поздравления и покани за интервюта, а и две неприлични предложения, но разбира се, нищо от Лисбет. Изключи телефона и се отправи към къщи с удивително тежка крачка за мъж, току-що измъкнал от ръкава си сензацията на десетилетието.

* * *

Лисбет седеше на своя червен диван на „Фискаргатан“ и гледаше с празен поглед към Стария град и Ридарфйерден. Беше изминало повече от година, откак се бе заела с гонитбата на сестра си и престъпното наследство, оставено от баща им, и без съмнение бе отбелязала успех по няколко параграфа.

Бе издирила Камила и нанесла на Паяците сериозен удар. Връзките с АНС и „Солифон“ бяха разтрогнати. Депутатът от Думата Иван Грибанов бе подложен на огромен натиск в Русия, горилата на Камила беше мъртва, а най-приближеният й, Юрий Богданов, и още неколцина компютърни инженери бяха обявени за издирване и принудени да минат в нелегалност. Ала все пак Камила беше жива — навярно бе избягала от страната и може би вече подготвяше нещо ново.

Нищо не беше приключило. Дивечът бе само ранен, а това не беше достатъчно, изобщо. Лисбет унило погледна към масичката пред себе си. На нея имаше пакет цигари и непрочетения брой на „Милениум“. Тя вдигна вестника. Остави го. После пак го взе и изчете дългия репортаж на Микаел. Когато стигна до последното изречение, за миг се загледа в новата му авторска снимка. После се надигна рязко, отиде в банята и се гримира. Навлече си тясна черна тениска и кожено яке и излезе в декемврийската нощ.

Замръзваше. Беше облечена просто безумно тънко, ала не й пукаше и мина напряко през площад „Марияторет“ със забързана крачка. Сви наляво по „Сведенборгсгатан“ и влезе в ресторант „Зюд“, където седна на бара и захвана да се налива с уиски и бира. Тъй като повечето от клиентите бяха хора от света на културата и журналистиката, не беше учудващо, че мнозина я разпознаха и започнаха да я обсъждат. Китаристът Юхан Нурберг, който в хрониките си в списание „Ние“ бе станал известен със способността си да обръща внимание на дребни, но все пак наситени със значение детайли, отбеляза, че Лисбет не пие така, сякаш изпитва наслада, а по-скоро като че пиенето е работа, която иска да отметне.

В движенията й имаше нещо изключително целеустремено, а и никой, изглежда, не смееше да отиде при нея. Жена на име Регине Рихтер, която в ежедневието се занимаваше с когнитивна поведенческа терапия и седеше на по-вътрешна маса, дори се питаше дали Лисбет Саландер изобщо бе забелязала и едно от лицата в ресторанта. Поне Регине не можеше да си спомни Лисбет да бе хвърляла поглед на помещението или проявила и най-беглия интерес към каквото и да било там вътре. Барманът Стефе Милд пък смяташе, че Лисбет се подготвя за някаква операция.

В 21,15 ч. тя плати в брой и излезе в нощта без дума или кимване. Мъж на средна възраст с каскет, на име Кенет Хьоок, който сам по себе си не беше особено трезвен, нито особено надежден, ако трябва да се вярва на бившите му съпруги и като цяло на всичките му приятели, я видя да прекосява „Марияторет“ като да беше „поела на дуел“.

* * *

Въпреки студа Микаел Блумквист вървеше към дома си бавно, вглъбен в мрачните си мисли, но все пак поприсви устни в усмивка, когато срещна старите редовни клиенти на „Бишопс Армс“.

— Значи, все пак не е било свършено с теб! — изрева Арне, или както там се казваше.

— Може би не съвсем, засега — отвърна Микаел и за секунда се замисли дали да не изпие една бира за финал в кръчмата и да си побъбри малко глупости с Амир.

Но се чувстваше твърде нещастен. Искаше да остане сам, затова продължи към входа си. Нагоре по стъпалата бе обзет от неопределено неприятно усещане, навярно последица от всичко преживяно. Опита се да го прогони, но то не изчезна, а се засили, когато разбра, че на горния етаж бе изгоряла лампа.

Беше пълна тъмница и Микаел забави крачка. После внезапно долови някакво движение. В следващия миг нещо проблесна, блед лъч светлина като от телефон, и смътно, като призрак, на площадката се появи мършава фигура с тъмни, искрящи очи.

— Кой е там? — попита той изплашено.

После обаче видя — беше Лисбет, и макар отначало да се зарадва и да разпери ръце, не му олекна, както бе очаквал.

Лисбет изглеждаше бясна. Очите й бяха гримирани в черно, а тялото й изглеждаше напрегнато като за нападение.

— Ядосана ли си? — попита той.

— Адски.

— И защо, приятелко моя?

Лисбет направи крачка по коридора, лицето й бе пребледняло и за миг той се сети за раната й.

— Защото идвам на посещение, а вкъщи няма никой — каза тя и тогава той тръгна към нея.

— Скандално, а? — отвърна той.

— Така мисля.

— Ами ако сега те поканя да влезеш?

— Тогава ще се видя адски принудена да приема.

— Значи, мога да те поздравя с добре дошла — рече той и за първи път от доста време по лицето му се разля широка усмивка.

В нощното небе навън падаше звезда.