Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (31)

Глава 30
25 ноември

На телефона пишеше До следващия път, сестричке, до следващия път! Съобщението беше изпратено три пъти, но дали беше техническа грешка, или нелеп опит на изпращача да бъде пределно ясен, Лисбет не можеше да определи. Сега това нямаше значение.

Очевидно известието беше от Камила, ала в него не пишеше нищо, което Лисбет вече да не знаеше. Събитията на Ингарьо само бяха засилили и задълбочили старата омраза. Да, определено щеше да има „следващ път“. Никакъв шанс Камила да се откаже, след като е била толкова близо.

Така че не самото съдържание бе накарало Лисбет да свие юмруци в боксьорския клуб, а мислите, които бе породило, и споменът за видяното на планинския склон в ранното утро, когато двамата с Аугуст бяха клечали на тясната скална издатина, докато снегът се сипеше, а картечниците трещяха над главите им. Аугуст нямаше нито яке, нито обувки на краката, тресеше се от глава до пети и Лисбет с всяка секунда все по-добре осъзнаваше колко отчайващо бе положението им. Имаше дете, за което трябваше да се погрижи, и жалък пистолет като средство за самозащита, докато изчадията горе бяха въоръжени с автомати. Трябваше да ги изненада. Иначе тя и Аугуст щяха да бъдат заклани като агнета. Вслушваше се в стъпките на мъжете и посоката на изстрелите, а накрая и в тяхното дишане и в шумоленето на дрехите им.

Ала най-странното бе, че когато най-сетне съзря шанс, тя все пак се поколеба и остави съдбоносни мигове да изтекат, докато трошеше някаква съчка на издатината пред тях. Едва след това се изправи светкавично и се озова очи в очи с мъжете. Използва кратката милисекунда на изненада и стреля директно, два, три пъти. Отдавна знаеше, че подобни мигове оставят незаличим отпечатък в паметта, сякаш не само тялото и мускулите се напрягат, но и самата способност за възприемане.

Всеки отделен детайл изпъкваше с особена яснота и тя долавяше всяка промяна в пейзажа пред себе си като през увеличаваща леща на фотоапарат. Забеляза изумлението и страха в очите на мъжете, бръчките и неравностите по лицата и дрехите им, а разбира се, и оръжията, които те размахваха, стреляйки напосоки.

Но не гореописаното й направи най-силно впечатление, а един силует в планината, който възприе само с ъгълчето на окото си. Сам по себе си той не представляваше заплаха, ала й въздейства повече от мъжете, които бе застреляла. Силуетът принадлежеше на сестра й. Лисбет щеше да я разпознае и от километър, макар да не се бяха виждали от години. Сякаш присъствието й отравяше самия въздух. Впоследствие се запита дали не е трябвало да застреля и нея.

Камила се застоя твърде дълго и навярно бе непредпазливо от нейна страна изобщо да излиза на склона, ала най-вероятно не бе устояла на изкушението да види как екзекутират сестра й. Лисбет си спомни как почти натисна спусъка и усети старият свещен гняв да думка в гърдите й. Но се поколеба за половин секунда и повече не бе необходимо. Камила се хвърли зад един камък, а някакъв мършав образ изникна откъм верандата и започна да стреля. Тогава Лисбет скочи обратно на издатината и се втурна или по-скоро се хвърли към колата заедно с Аугуст.

Сега, когато бе тръгнала да се прибира от боксьорския клуб и си припомняше всичко това, Лисбет усети как тялото й се напряга като пред нова битка. Порази я мисълта, че навярно не би трябвало да си отива у дома, може би направо трябваше да напусне страната за известно време. Но нещо друго я теглеше към компютъра и писалището — онова, което бе видяла пред мисления си взор под душа, преди да прочете есемесите от Камила, и което въпреки спомените от Ингарьо сега изпълваше мислите й все повече и повече.

Беше уравнението, което Аугуст бе написал под образа на убиеца. То й се бе сторило особено още от пръв поглед, а сега я караше да ускори ход и повече или по-малко да забрави за Камила. Уравнението изглеждаше така:

N = 3034267

Е: у² = x³ — x — 20; P = (3,2)

В него нямаше нищо математически уникално или неповторимо, но и не това беше забележителното. Фантастичното бе, че Аугуст бе изходил от числото, избрано наслуки от нея, а после бе продължил да размишлява и бе развил значително по-добра елиптична крива от онази, която тя самата бе изписала на нощното шкафче, когато момчето отказваше да заспи. Тогава Лисбет не получи отговор, нито дори най-малката реакция, и си легна с убеждението, че Аугуст, точно както онези близнаци с простите числа, за които беше чела, не схваща нищо от математически абстракции, а е по-скоро сметачна машина за факторизиране на прости числа.

По дяволите… беше сбъркала. По-късно, докато бе будувал и рисувал в нощта, Аугуст явно не просто бе разбрал, ами бе усъвършенствал собствената й математика, ето защо тя дори не свали ботушите си, нито коженото си яке. Просто се втурна към компютъра си и отвори криптирания файл от АНС заедно със своята програма с елиптичните криви.

После се обади на Хана Балдер.

* * *

Хана почти не беше мигвала, понеже не бе взела хапчетата си. При все това се чувстваше ободрена от хотела и обкръжаващата ги среда. Величественият планински пейзаж й напомняше колко затворен живот бе водила. Сега й се струваше, че напрежението бавно е започнало да намалява, както и че дори вкорененият в тялото й страх е поотпуснал хватката си. От друга страна обаче, можеше и да е чиста проба пожелателно мислене, а и несъмнено се чувстваше някак изгубена в луксозната обстановка.

Някога се бе носила из подобни зали с естествено достойнство: Вижте ме, ето че идвам. Сега бе плаха и свенлива, с мъка преглъщаше, макар закуската да бе разкошна. Аугуст седеше до нея и си пишеше компулсивните цифрови редици, той също не ядеше нищо, но поне поглъщаше безумни количества прясно изцеден портокалов сок.

Новият й криптиран телефон звънна и в първия момент това я уплаши. Но явно беше жената, която ги бе изпратила тук. Доколкото знаеше, никой друг не разполагаше с номера и жената сигурно просто искаше да знае дали са пристигнали благополучно. Затова Хана започна многословно да разказва колко фантастично е всичко. За свое изумление обаче бе прекъсната рязко:

— Къде сте?

— Закусваме.

— Приключвайте и се качвайте в стаята. Двамата с Аугуст трябва да работим.

— Да работите?

— Ще ви изпратя няколко уравнения, които искам да погледне. Разбрано?

— Не разбирам.

— Просто ги покажи на Аугуст, после ми се обади и ми кажи какво е написал.

— Окей — отвърна Хана втрещено.

След това награби два кроасана и една канелена кифла и поведе Аугуст към асансьорите.

* * *

Всъщност Аугуст само й бе дал началния тласък, но и това бе достатъчно. Сега виждаше по-ясно собствените си грешки и можеше да направи нови подобрения в своята програма. Затова работи дълбоко съсредоточена часове наред, чак докато небето навън помръкна, а снегът пак започна да се сипе. Ала внезапно — това беше още един от миговете, които винаги щеше да носи в себе си с файла пред очите й се случи нещо странно — разпадна се и промени формата си. През тялото й сякаш премина електрически ток. Лисбет победоносно вдигна във въздуха свития си юмрук.

Беше открила личните ключове и декриптирала документа. За кратък миг бе толкова преизпълнена с това, че изобщо не бе в състояние да чете. После започна да изучава съдържанието и смайването й нарастваше с всеки изминал миг. Въобще възможно ли беше? Бе абсолютно взривоопасно и надминаваше най-смелите й очаквания, а фактът, че изобщо бе написано и протоколирано, можеше да се дължи само на сляпото доверие в RSA криптирането. Но ето го пред очите й, черно на бяло, всичкото им мръсно бельо. Текстът определено не беше лесен за тълкуване и преливаше от вътрешен жаргон, странни съкращения и зашифровани препратки, но тя познаваше материята и бе изчела горе-долу 4/5 от текста, когато на вратата се позвъни. Не обърна внимание.

Сигурно беше пощальонът, който не можеше да напъха някоя книга в процепа за писма. После обаче пак се сети за есемесите от Камила и погледна на компютъра си какво показваше камерата на стълбището. Застина.

Не беше Камила, а другото й опасение, за което направо бе забравила. Беше проклетият Ед, който по някакъв начин бе успял да я издири. Не че изобщо имаше някаква прилика със снимките му в интернет. И все пак не можеше да се сбърка, пък и изглеждаше ядосан и решителен, та умът на Лисбет затиктака. Какво да прави? Не й хрумна нищо по-добро, освен да изпрати файла от АНС на Микаел по PGP линка.

След това изключи компютъра и се изправи с усилие, за да отвори.

* * *

Какво се беше случило с Бублански? Соня Мудиг недоумяваше. Измъчената физиономия, която беше гледала през изминалите седмици, бе изчезнала, сякаш отнесена от бурята. Сега се усмихваше и си тананикаше. Определено имаше на какво да се радва. Убиецът бе заловен. Аугуст Балдер бе оцелял въпреки два опита за убийство, а те самите бяха разбрали голяма част от мотивите и разклоненията на компанията за научни изследвания „Солифон“.

Същевременно обаче оставаха множество въпроси, а онзи Бублански, когото познаваше, не ликуваше нахалост. По-скоро имаше навика да се съмнява в себе си дори в мигове на триумф, ето защо тя не разбираше какво го бе прихванало. Разхождаше се из коридора целият грейнал. Дори сега, както седеше в стаята си и четеше безсъдържателния разпит, който полицията в Сан Франциско бе провела със Зигмунд Екервалд, на устните му бе изписана усмивка.

— Соня, скъпа моя колежке, ето те и теб!

Тя реши да не коментира преувеличения ентусиазъм в поздрава. Мина направо по същество.

— Ян Холстер е мъртъв.

— Ой.

— Така изчезна последната ни надежда да научим повече за Паяците — продължи Соня.

— Значи си мислела, че е на път да проговори.

— Във всеки случай не беше изключено.

— Защо го казваш?

— Защото съвсем рухна, когато се появи дъщеря му.

— Не знаех това. Какво точно стана?

— Дъщерята се казва Олга — каза Соня. — Пристигнала от Хелзинки, щом чула, че баща й е ранен. Когато обаче поговорихме и тя разбра, че Холстер се е опитал да убие дете, просто пощуря.

— И какво направи?

— Втурна се при него и заприказва изключително агресивно на руски.

— Схвана ли за какво ставаше въпрос?

— Че можел да умре сам и че го мразела.

— Не си поплюва.

— Да, а после обясни, че щяла да стори всичко, на което е способна, за да ни помогне в разследването.

— Ами Холстер, как реагира той?

— Тъкмо това имах предвид. За миг си помислих, че ще пропее. Беше просто съкрушен, в очите му бяха избили сълзи. Не че отдавам голямо значение на онази католическа приказка, че си проличава колко струваме в моментите преди смъртта, но все пак беше почти трогателна гледка. Той, дето е извършил толкова злини, беше просто смазан.

— Моят равин… — поде Бублански.

— Не, Ян, зарежи го сега твоя равин. Нека продължа. Холстер заговори какъв ужасен човек бил и тогава му казах, че като християнин би трябвало да се възползва от възможността да си признае, да разкаже за кого работи, и в онзи миг, кълна се, бяхме близо. Поколеба се и очите му заиграха. Но вместо да премине към признания, взе да бъбри за Сталин.

— За Сталин?

— Че Сталин не се задоволявал с виновните, ами се нахвърлял и на децата, и на внуците, и на целия род. Искаше да каже, струва ми се, че неговият шеф е същият.

— Значи се е тревожел за дъщеря си.

— Колкото и да го е мразела, да. Тогава понечих да кажа, че можем да уредим момичето в програмата за защита на свидетелите, но Холстер ставаше все по-неконтактен. Изпадна в безсъзнание и издъхна час по-късно.

— Нищо друго?

— Нищо повече от това, че един заподозрян суперинтелект е изчезнал, както и че още не разполагаме с никакви следи от Андрей Зандер.

— Знам, знам.

— Както и че всички, които имат възможност да го сторят, мълчат като риби.

— Забелязвам. Нищо няма да получим гратис.

— Не, всъщност едно нещо получихме все пак — продължи Соня. — Нали знаеш, мъжа, когото Аманда Флуд разпозна от рисунката със светофара на Аугуст Балдер.

— Старият актьор.

— Точно той, казва се Рогер Винтер. Аманда го преслуша само информативно, за да провери дали е имал някаква връзка с детето или Балдер и не мисля, че е очаквала кой знае какво от това. Рогер Винтер обаче го хванало шубето и още преди Аманда да започне да го притиска, изредил цял каталог с грехове.

— Охо?

— Да, и далеч не са невинни историйки. Знаеш, Ласе Вестман и Рогер са стари другари от младините в „Театъра на революцията“. Имали обичая често да се виждат на „Туршгатан“ следобедите, когато Хана я нямало. Плещели глупости и пиели. Обикновено Аугуст си седял в съседната стая и се занимавал със своите пъзели, та нито Ласе, нито Рогер ги било грижа, ала в един от онези дни момчето било получило голям, дебел учебник по математика от майка си, който съвсем очевидно бил над неговото ниво. При все това той го разлиствал и издавал различни звуци, като да бил превъзбуден. Ласе се подразнил, издърпал книгата от ръцете му и я хвърлил на боклука. Това очевидно вбесило Аугуст, който получил някакъв пристъп, и тогава Ласе го сритал три-четири пъти.

— Лошо.

— Това било само началото. Впоследствие Аугуст станал съвсем странен, каза Рогер. Започнал да се вторачва в тях с особен поглед, а един ден Рогер открил дънковото си яке накълцано на ситни парченца, друг ден пък някой бил излял до една бирите от хладилника, разбил бутилките с алкохол и не знам…

Соня се възпря.

— Какво?

— Разразила се някаква позиционна война и подозирам, че в своите пиянски мании за преследване Рогер и Ласе са започнали да си внушават всевъзможни чудатости, свързани с момчето, дори започнали да се боят от него. Не е лесно да се разбере психологическият фон. Като че ли намразили Аугуст не на шега и понякога му се нахвърляли заедно. Рогер каза, че това го карало да се чувства отвратително и че впоследствие никога не говорел с Ласе по въпроса. Не искал да удря, но не можел да се сдържи. Сякаш си връщал детството, така каза.

— Това пък какво значи?

— Не е лесно да се схване, но очевидно Рогер Винтер има по-малък брат инвалид, който през всичките им години на израстване е бил прилежният, надарен син. Докато Рогер разочаровал всички, брат му получавал похвали и отличия, бил високо ценен и подозирам, че това е породило немалко горчивина у баткото. Може би Рогер несъзнателно е отмъщавал и на брат си. Не знам, или пък…

— Да?

— Каза нещо странно. Имал усещането, каза, че с ударите се освобождавал от срама.

— Откачена работа!

— Да, а най-странното е, че изведнъж си призна всичко. Аманда каза, че изглеждал обезумял от страх. Като вървял, накуцвал, а имал и две насинени очи. Направо като че ли искал да бъде задържан.

— Чудно.

— Нали, но всъщност има нещо друго, което ме изумява още повече — продължи Соня Мудиг.

— И какво е то?

— Това, че шефът ми, замисленият мърморко, грее като слънце.

Бублански видимо се смути.

— Значи ми личи.

— Личи ти.

— О, ами — запъна се той. — Чисто и просто една жена се съгласи да вечеря с мен.

— Да не би да си се влюбил?

— Просто вечеря, както казах — обясни Бублански и поруменя.

* * *

На Ед не му харесваше това, ала знаеше правилата на играта. Все едно се бе завърнал в Дорчестър. Каквото и да е, но за нищо на света не се пречупваш. Биеш здраво или вадиш противника от равновесие с мълчалива, настъпателна борба за надмощие. Ако Лисбет Саландер искаше да се прави на печена, той с удоволствие щеше да отвърне със същото, ето защо се беше вторачил в нея като боксьор тежка категория на ринга. Само дето до никъде не стигаше.

Тя също се бе втренчила в него със стоманеносив студен поглед и не обелваше и дума. Усещането беше като на дуел, мълчалив, упорит дуел. Накрая на Ед му втръсна. Намираше цялата тази работа за нелепа. Та нали мацката бе разкрита. Беше разобличил тайната й самоличност, беше я намерил и тя трябваше да се радва, че не е нахлул с трийсет пехотинци, за да я отведат.

— Мислиш се за много печена, а? — рече той.

— Мразя непредвидените посещения.

— Мразя хората, дето ми хакват системата, така че сме квит. Но сигурно искаш да знаеш как те намерих?

— Все ми е тая.

— Открих те чрез фирмата ти в Гибралтар. Не е било много хитро да я кръстиш „Осата Ентърпрайсиз“.

— Явно не.

— За умно момиче си допуснала необичайно много грешки.

— За умно момче си се хванал на работа на доста вмирисано място.

— Може и да е доста вмирисано, но има нужда от нас. Светът навън не ухае по-приятно.

— Особено с такива момчета като Джони Инграм.

Това не го беше очаквал. Наистина не го беше очаквал. Обаче запази самообладание — в това също го биваше.

— Забавна си — каза й.

— Мегаяко. Да поръчваш убийства и да си сътрудничиш с негодници в руската Дума, за да печелиш тлъсти пачки и да отървеш собствената си кожа, наистина е комично, нали? — рече тя и той вече не можеше да се прави на интересен, за миг дори не бе в състояние и да мисли.

Откъде, по дяволите, беше измъкнала това? Усети, че му се завива свят. После си каза, няма как, тя блъфира. Ако за секунда й бе повярвал, то бе само защото той самият в най-ужасните си моменти си бе представял, че Джони Инграм се е провинил тъкмо в нещо подобно. И все пак, след като си бе скъсал задника от бачкане, Ед знаеше по-добре от всеки друг, че не съществуваха абсолютно никакви доказателства в тази насока.

— Не се мъчи да ми пробутваш всякакви глупости — отвърна той. — Разполагам със същия материал като теб и още маса отгоре.

— Не съм толкова сигурна, Ед, освен ако и ти не си се сдобил с личните ключове за RSA алгоритъма на Инграм?

Ед Нийдъм я изгледа и го обзе чувство за нереалност. Нима го бе декриптирала? Не беше възможно. Дори той с всичките ресурси и експерти, които му бяха на разположение, не бе сметнал за нужно дори да опита.

А ето че тя твърдеше… Отказваше да повярва. Трябва да бе сполучила другояче, може би на практика в най-тясното обкръжение на Инграм имаше доносник? Не, би било еднакво немислимо.

— Ето как стоят нещата, Ед — заяви тя с повелителен тон. — Казал си на Микаел Блумквист, че възнамеряваш да ме оставиш на мира, ако ти разкажа как проведох атаката си. Възможно е и да говориш истината. Също така е възможно да блъфираш или изобщо да нямаш думата. Може да са на път да те изритат. Не виждам никаква причина да се доверявам на теб или на онези, за които работиш.

Ед си пое дълбоко дъх и се опита да отвърне на удара.

— Уважавам позицията ти — отговори той. — Но колкото и странно да звучи, винаги удържам на думата си. Не че съм особено свестен човек, напротив. Аз съм жаден за мъст откачалник, точно като теб, момичето ми. Ала нямаше да оцелея, ако бях изменял на хората в напечени ситуации. И на това можеш да не вярваш, ако щеш, ала онова, в което не бива да се съмняваш, е, че ще ти стъжня животеца, ако не проговориш. Ще съжаляваш, че изобщо си се родила, вярвай ми.

— Добре — рече тя. — Кораво момче си, но си и горделивец, а? На всяка цена държиш да не се разчуе за хакерската ми акция. За съжаление обаче, по тази точка трябва да те известя, че съм забележително добре подготвена. Всяка думичка по темата ще бъде публикувана, преди дори да успееш да сграбчиш ръката ми, и макар че всъщност ми е противно да го правя, ще те подложа на истинско унижение. Пробвай само да си представиш злорадството из нета.

— Плещиш глупости.

— Нямаше да оцелея, ако плещех глупости — продължи тя. — Ненавиждам това общество, където всички сме следени непрекъснато. Достатъчно съм си изпатила от Големия брат и органите на властта в живота си. И все пак съм готова да направя едно нещо за теб, Ед. Ако си държиш устата затворена пред външния свят, мисля да ти предоставя информация, която ще засили позицията ти и ще ти помогне да разчистиш лайнарите във Форт Мийд. Няма да обеля и дума за хакерската си атака. За мен това е въпрос на принципи. Мога обаче да ти дам шанс да си отмъстиш на онзи урод, дето ти е попречил да ме заловиш.

Ед само се взираше в странната жена пред себе си. После направи нещо, което дълго щеше да го изумява.

Избухна в смях.