Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (30)

Глава 29
Утрото на 25 ноември

Не се натъкнаха на нищо особено в апартамента на Владимир Орлов на „Мортен Троцигс гренд“. Жилището бе спретнато и почистено, леглото застлано, чаршафите — сменени. Кошът за пране в банята беше празен. При все това се долавяха признаци, че нещо не е както трябва. Съседите докладваха, че сутринта идвали носачи, а при по-щателен оглед бяха открити петна от кръв по пода и стената над късия край на леглото. Оказа се, че кръвта, която бе сравнена с проби от слюнка от апартамента на Андрей, принадлежи на младия журналист.

Никой от задържаните обаче — двамата, които все още бяха в състояние да комуникират — не изглеждаше да знае нещо за петната или каквото и да е във връзка със Зандер, затова Бублански и групата му се съсредоточиха върху търсенето на още информация за жената, която била забелязана с Андрей. По това време медиите бяха изписали километрични колонки не само за драмата на Ингарьо, но и за изчезването на Андрей Зандер. И двата вечерни вестника наред със „Свенска Моронпостен“ и „Метро“ бяха отпечатали големи снимки на журналиста. Вече съществуваха догадки, че Андрей може и да е бил убит, и това би трябвало да подсили паметта на хората и да ги накара да си припомнят неща, които са изглеждали подозрителни. Но ставаше едва ли не обратното.

Показанията, които пристигаха и биваха оценявани като достоверни, бяха странно мъгляви и всички свидетели до един — освен Микаел Блумквист и пекаря от „Скансен“ — се чувстваха задължени да подчертаят, че не им се вярва жената да се е провинила в някакво престъпление. Всички, които се бяха натъквали на нея, бяха останали с изключително положително впечатление. Един барман — възрастен мъж на име Сьорен Карлстен, — който сервирал на жената и Андрей Зандер в ресторант „Парагало“ на „Йотгатан“, дори дълго се хвалеше колко добре познавал хората и категорично настояваше, че тази жена „не желаеше зло никому“.

— Беше жена от класа.

Беше какво ли не от класа, ако можеше да се вярва на свидетелите, и доколкото разбираше Бублански, щеше да се окаже крайно трудно да се сдобият с фоторобот. Всички, които я бяха видели, я описваха по различен начин, сякаш проецираха върху нея своите представи за жената мечта. Беше едва ли не смехотворно, а засега не разполагаха и със снимки от охранителни камери. Микаел Блумквист заяви, че жената несъмнено е била Камила Саландер, сестрата близначка на Лисбет, и действително се оказа, че някога бе имало такъв човек. Години наред обаче от нея нямаше и следа из регистрите, като да бе спряла да съществува. В случай че Камила Саландер беше жива, тя притежаваше нова самоличност и това не се харесваше на Бублански, преди всичко защото в приемното семейство, което бе оставила в Швеция, имаше два неизяснени смъртни случая, а извършените полицейски разследвания бяха незадоволителни и бъкаха от въпросителни и необследвани нишки.

Бублански изчете досиетата и се засрами за колегите си, които от някакъв респект към семейната трагедия дори не се бяха опитали да стигнат до същината на очевадния проблем, че както бащата, така и дъщерята бяха изпразнили банковите си сметки точно преди смъртта си, или пък че бащата през същата седмица, когато е бил намерен обесен, оставил недовършено писмо, което започвало с думите:

„Камила, защо е толкова важно за теб да съсипеш живота ми?“

Съществуваше обезпокоителен мрак около това лице, от което всички свидетели явно оставаха като омагьосани.

* * *

Сега часът беше осем сутринта и Бублански седеше в кабинета си в полицейското управление, отново потънал в стари разследвания, които се надяваше да хвърлят светлина върху хода на събитията. Знаеше много добре, че има сто други неща, с които не е успял да се заеме, затова подскочи както раздразнен, така и гузен, когато чу, че има посетител.

Беше жена, която Соня Мудиг бе изслушала, но която въпреки това настояваше да се срещне с него. Впоследствие Бублански се чудеше дали в онзи момент е бил особено възприемчив точно защото не бе очаквал друго освен нови проблеми и затруднения. Жената на вратата не беше висока, ала притежаваше осанка на кралица и тъмни очи, които го гледаха с лека меланхолия. Носеше сиво палто и червена рокля, наподобяваща сари, и навярно беше с десет години по-млада от него самия.

— Името ми е Фара Шариф — каза тя. — Професор съм по компютърни науки и бях близка приятелка на Франс Балдер.

— Да, разбира се — отвърна Бублански с внезапно смущение. — Седни, драга. Прости за бъркотията.

— Виждала съм и по-големи.

— Аха, сигурно. Случайно да си еврейка?

Беше идиотско от негова страна. Естествено, че Фара Шариф не беше еврейка, пък и какво значение имаше изобщо каква е или не е. Ала просто му се изплъзна. Почувства се ужасяващо неловко.

— Какво… не… от Иран съм, мюсюлманка, ако изобщо съм нещо понастоящем. Дойдох тук през седемдесет и девета година.

— Разбирам. Говоря глупости. На какво дължа тази чест?

— Когато разговарях с твоята колежка Соня Мудиг, не знаех достатъчно, а сега разполагам с повече сведения. Проведох дълъг разговор с професор Стивън Уорбъртън.

— Именно. И мен ме е търсил. Но тук е такъв хаос. Не намерих време да му звънна.

— Стивън е професор по кибернетика в Станфорд и водещ учен в сферата на технологичната сингулярност. Понастоящем работи в Машинния научноизследователски институт, институция, чиято цел е да накара изкуственият интелект да ни помага, а не обратното.

— Това звучи добре — отвърна Бублански.

— Стивън живее донякъде в свой собствен свят. Едва вчера научи за случилото се с Франс, та затова не се е обадил по-рано. Каза ми обаче, че е разговарял с Франс в понеделник.

— За какво?

— За научноизследователската му работа. Откакто замина за САЩ, Франс беше много потаен. Дори аз, с която беше близък, не знаех с какво се занимава, макар да бях достатъчно самонадеяна да си мисля, че горе-долу съм наясно. Оказа се, че съм грешала.

— В какво?

— Ще се постарая да не звучи твърде технически, но, изглежда, Франс не просто е доразвил своята стара AI програма, но е извел и нови алгоритми и нов топологичен материал за квантови компютри.

— Ето че все пак ми зазвуча твърде технически.

— Квантовите компютри са компютри на основата на квантовата механика. Засега това е доста ново. „Гугъл“ и АНС са инвестирали крупни суми в машина, която в някои области е повече от трийсет и пет хиляди пъти побърза от който и да било обикновен компютър. „Солифон“, където Франс все пак бе служител, също се занимава с подобен проект, но по ирония на съдбата — ако сведенията ми са верни — не може да се похвали с особен напредък.

— Окей — вметна Бублански неуверено.

— Голямото преимущество на квантовите компютри се състои в това, че основополагащите единици, квантовите битове, кюбитс, умеят да се суперпозиционират.

— Какво?

— Не само могат да заемат позициите 1 или 0 като традиционните компютри, а да бъдат 1 и 0 едновременно. Проблемът е, че се изискват особени изчислителни методи и задълбочени познания по физика, преди всичко относно онова, което наричаме квантова декохерентност, за да може подобни машини да работят сносно, а тук не сме стигнали особено далеч. На този етап квантовите компютри са прекалено специализирани и утежнени. Ала по всичко личи, че Франс — как бих могла да обясня това най-добре? — е намерил методи, които са можели да ги направят по-гъвкави, по-подвижни и самоуки, и тук очевидно е поддържал връзка с редица експериментатори, т.е. лица, които са можели да тестват и потвърдят неговите резултати. Постигнатото от него е било велико — поне би могло да е такова. Но е изпитвал не само гордост, и тъкмо затова, разбира се, се е обадил на Стивън Уорбъртън. Бил е дълбоко обезпокоен.

— Защо?

— Защото е подозирал, че в дългосрочен план творението му може да стане опасно за света, предполагам. А в краткосрочен план, защото е знаел разни неща за АНС.

— Какви неща?

— За някои от тях нямам представа. Явно е надникнал в най-мръсните дялове на техния промишлен шпионаж. Но за други съм съвсем наясно. Днес е известно, че организацията полага големи усилия за разработването именно на квантови компютри. За АНС това би бил същински рай. С една ефективна машина в бъдеще ще могат да разбият всички криптирания, всички дигитални системи за сигурност. При такива обстоятелства никой няма да може да се предпази от бдящото око на организацията.

— Ужасяваща перспектива — отбеляза Бублански с тон, който учуди и него самия.

— Всъщност обаче съществува и сценарий, който е още по-лош — подобно нещо да попадне в ръцете на закоравели престъпници — продължи Фара Шариф.

— Разбирам накъде биеш.

— Това е причината да се питам какво сте конфискували от заловените мъже.

— Нищо такова, боя се — отвърна той. — А и тези момчета не са точно интелектуални уникати. Дори се съмнявам, че биха се справили с математиката в основното училище.

— Значи, истинският компютърен гений се е измъкнал?

— За съжаление, да. Той и една заподозряна жена са изчезнали безследно. Навярно разполагат с по няколко самоличности.

— Обезпокоително.

Бублански кимна и се взря в тъмните очи на Фара, които го гледаха умолително, и може би тъкмо затова вместо отново да потъне в отчаяние, бе осенен от обнадеждаваща идея.

— Не знам какво означава това — рече той.

— Кое?

— Накарахме компютърджиите ни да преровят компютрите на Балдер. Както разбираш, не беше лесно, предвид грижата му за сигурността. И все пак успяхме. Извадихме малко късмет, може да се каже, и онова, което бързо съумяхме да установим, бе, че един компютър навярно е бил откраднат.

— Подозирах го — отвърна тя. — По дяволите!

— Спокойно, спокойно, още не съм приключил. Разбрахме също така, че няколко машини са били свързани, а те, на свой ред, от време на време са били свързвани към суперкомпютър в Токио.

— Звучи вероятно.

— Точно така. Успяхме да разберем, че голям файл или поне нещо голямо е било изтрито наскоро. Не ни се удаде да го възстановим, но установихме, че се е случило.

— Намекваш, че Франс е унищожил собствената си научноизследователска работа?

— Всъщност не си вадя никакви заключения. Но се сетих за това сега, след като ти ми разказа всичко.

— Не би ли било възможно извършителят да го е изтрил?

— Искаш да кажеш първо да го е копирал, а после да го е изтрил от компютрите на Франс?

— Да.

— Страшно трудно ми е да го повярвам. Убиецът е бил в къщата много кратко време, не би успял да направи нещо подобно, още по-слабо вероятно е да е притежавал необходимите познания.

— Окей, това все пак звучи обещаващо — каза Фара Шариф колебливо. — Само дето…

— Да?

— Не ми се връзва с характера на Франс. Наистина ли е от хората, които биха изтрили най-великото, което са постигнали? То е като да… не знам… като да отсече ръката си, или още по-зле — като да убие приятел, да унищожи живот.

— Понякога ни се налага да направим голяма жертва — отвърна Бублански замислено. — Да разрушим онова, което сме обичали, с което сме живели.

— Или пък някъде има копие.

— Или пък някъде има копие — повтори той.

После внезапно направи нещо странно — протегна ръката си.

Фара Шариф очевидно не го разбра. Просто се взираше в ръката, сякаш очакваше да й даде нещо. Бублански обаче реши да не се предава.

— Знаеш ли какво казва моят равин?

— Не — отвърна тя.

— Че това, което характеризира човека, са неговите противоречия. Копнеем едновременно да сме далеч и да сме у дома. Аз никога не съм познавал Франс Балдер и сигурно просто би ме взел за дърт глупак, но във всеки случай знам едно: умеем едновременно да обичаме работата си и да се боим от нея, точно както Франс Балдер явно е обичал сина си и е избягал от него. Да бъдеш жив, професор Шариф, означава да не си съответстваш напълно. Да протягаш ръка в много посоки и се чудя дали твоят приятел не се е намирал в преломна фаза. Може би наистина е разрушил делото на живота си. Може би към края се е проявил с цялата си противоречивост и е станал истински човек в най-добрия смисъл на думата.

— Мислиш ли?

— Не знам, но той се е променил, нали? Бил е осъден, защото не е бил способен да се грижи за сина си. И все пак се е погрижил за него, дори му е помогнал да започне да рисува.

— Това е вярно, комисарю.

— Викай ми Ян.

— Окей.

— Знаеш ли, хората понякога ми казват Бубла.

— Дали защото бълбукаш така хубаво?

— Ха, не, наистина не ми се вярва. Едно обаче знам с пълна сигурност.

— И какво е то?

— Че ти го умееш…

По-далеч не стигна, но и не беше нужно повече. Фара Шариф го дари с безхитростна усмивка, която накара Бублански отново да повярва в живота и в Бог.

* * *

В осем часа сутринта Лисбет Саландер стана от своето голямо легло на „Фискаргатан“. Пак не беше спала достатъчно, но не само защото се беше мъчила с криптирания файл от АНС, при това безуспешно. Беше се и ослушвала за стъпки по стълбището и от време на време бе проверявала алармената инсталация и видеонаблюдението на стълбището. Не знаеше по-добре от когото и да било дали сестра й е напуснала страната.

След унижението на Ингарьо далеч не беше невъзможно Камила да се готви за нова атака, с още по-голяма мощ, или пък със същия успех АНС да нахлуе в апартамента. По този параграф Лисбет не хранеше абсолютно никакви илюзии. Сега обаче, на сутринта, прогони тази мисъл и влезе в банята с решителна крачка, съблече се от кръста нагоре и огледа раната си.

Стори й се, че изглежда по-добре, и в пристъп на безумие реши да се отправи към боксовия клуб на „Хурншгатан“ и да проведе една тренировка.

Да избие болката с болка.

* * *

След това седеше смазана в съблекалнята, едва имаше сили да мисли. Мобилният й телефон избръмча. Не му обърна внимание. Влезе под душа и остави топлата вода да се стича по тялото й. Мислите й започнаха да се проясняват и в съзнанието й отново изникна рисунката на Аугуст. Този път обаче погледът й бе привлечен не от самата скица с убиеца, а от нещо изписано най-отдолу на листа.

Лисбет бе видяла рисунката едва за няколко кратки мига горе във вилата на Ингарьо, като веднага след това се бе съсредоточила върху сканирането и изпращането й на Бублански и Мудиг. Ако изобщо бе разсъждавала над нея, то бе, за да си каже, както и всички останали, колко поразително точно и детайлно е възпроизвеждането. Сега обаче, когато отново я извика в съзнанието си, фотографската й памет бе далеч по-заинтригувана от уравнението, изписано под самата рисунка. Лисбет излезе от душа вглъбена в себе си. Проблемът беше, че едва долавяше мислите си — пред съблекалнята Обинзе вдигаше голяма олелия.

— Млъквай — изкрещя му тя. — Мисля!

Това не помогна особено. Обинзе беше пощурял и някой друг, не и Лисбет, сигурно би го разбрал. Обинзе се беше учудил от това, колко уморено и сякаш без желание беше бъхтила чувала с пясък, а малко след това се бе обезпокоил, когато я видя да провесва глава и да криви лице от болка. Накрая, с една изненадваща маневра се бе втурнал и навил ръкава на тениската й, при което откри раната и просто побесня. Очевидно още не му беше минало.

— Ти си идиотка, знаеш ли. Напълно си побъркана! — крещеше той.

Тя се чувстваше твърде слаба, за да му да отговори. Силите съвсем я бяха напуснали и видяното на рисунката избледня в мислите й. Съвършено омаломощена, Лисбет седна на скамейката в съблекалнята. До нея седеше Джамила Ачебе, здравенячка, с която тя имаше обичая както да се боксира, така и да преспива, по правило в тази последователност, понеже когато се бъхтеха най-яростно, изживяваха боя като дива прелюдия. На няколко пъти не се бяха държали съвсем прилично под душа. Никоя от двете не беше голяма любителка на етикета.

— Всъщност съм съгласна с плямпалото там отвън. Ти си умопобъркана — отбеляза Джамила.

— Може би — отвърна Лисбет.

— Тая рана изглежда отвратително.

— Лекува се.

— Но си имала нужда да се боксираш.

— Очевидно.

— Да отидем ли у нас?

Лисбет не отговори. Телефонът й пак избръмча и тогава тя го измъкна от черния си сак и погледна дисплея. Имаше три есемеса с идентично съдържание от таен номер. Когато ги изчете, тя сви юмруци и доби съвършено смъртоносен вид. Тогава Джамила усети, че щеше да е най-добре да отложи секса.

* * *

В шест сутринта Микаел се събуди с някои блестящи идеи, а по пътя към редакцията статията сама се подреди в главата му. Във вестника работи дълбоко съсредоточен, без въобще да забелязва какво се случва наоколо му, макар на моменти да се разсейваше, спомняйки си за Андрей.

Въпреки че още не губеше надежда, той подозираше, че Андрей е пожертвал живота си за историята, и се мъчеше да почете колегата си с всяко изписано изречение. Репортажът беше замислен така, че на едно ниво да бъде история за убийството на Франс и за Аугуст Балдер, осемгодишното момче с аутизъм, което вижда как застрелват баща му, но въпреки своето увреждане намира начин да отвърне на удара. На друго ниво обаче му се щеше да се получи поучителен разказ за един нов свят на следене и шпионаж, където границите между законното и престъпното са заличени. Писането му вървеше като по вода. Думите просто се изливаха. Но проблеми все пак не липсваха.

Един стар познат от полицията бе изровил досието от разследването на неразкритото убийство на Кайса Фалк в Брума, младото момиче, което било приятелка на един от водачите в МК „Свавелшо“. Макар да не беше открит никакъв извършител и никой от изслушаните в хода на разследването да не бе особено сговорчив, Микаел все пак успя да схване, че клубът на мотоциклетистите бил разединен, а сред членовете на бандата се прокрадвал страх от онази, която един от свидетелите наричаше „Лейди Зала“.

Въпреки значителните усилия, полицаите не бяха разбрали кой стои зад това име. За Микаел обаче нямаше съмнение, че „Лейди Зала“ беше Камила, а също и че тя е отговорна за поредица последвали престъпления както в Швеция, така и в чужбина. Той обаче се затрудняваше да намери доказателства, а това го дразнеше. Засега я остави в статията под кодовото й название Танос.

При все това нито Камила, нито смътните й връзки с руската Дума бяха най-големият проблем. Онова, което най-силно безпокоеше Микаел, бе убеждението, че Ед Нийдъм никога не би дошъл в Швеция и издал строго секретна информация, ако нямаше за цел да прикрие нещо още по-голямо. Ед не беше глупак, пък и знаеше, че Микаел също не е чак толкова наивен. Затова не се бе опитал да разкрасява нещата. Напротив, рисуваше доста ужасяващ портрет на АНС.

И все пак… когато се вгледа в получените сведения, Микаел осъзна, че Ед въпреки всичко описваше една шпионска организация, която функционираше добре и се представяше доста почтено, стига да си затворим очите за цирея от тежко криминално проявени лица в отдела за „Надзор над стратегически технологии“ — по една случайност същият отдел, който бе попречил на Ед да сгащи своя хакер.

Американецът със сигурност искаше да навреди сериозно на отделни служители, но не и да натопи цялата си организация. Той по-скоро се стремеше да омекоти пропадането й в една вече неизбежна катастрофа, ето защо Микаел не се учуди много, нито дори се ядоса, когато Ерика изникна зад гърба му и му подаде телеграма от ТТ с обезпокоена физиономия.

— Откраднаха ли ни историята? — попита тя. Телеграмата, преведена от Асошиейтед Прес, започваше така:

Двама от високопоставените шефове в АНС, Йоаким Баркли и Браян Абът, са били задържани по подозрение в тежка икономическа престъпност и са били уволнени незабавно в очакване на съдебния процес.

„Това е срамно петно за нашата организация и не сме пестили сили, за да преодолеем проблема и да потърсим отговорност от виновниците. Онзи, който работи в АНС, трябва да има висок морал и обещаваме по време на съдебния процес да проявим толкова голяма прозрачност, колкото грижата за националната ни сигурност разрешава“, заяви началникът на АНС, адмирал Чарлс О’Конър пред АП.

С изключение на дългия цитат от адмирал О’Конър телеграмата не беше особено съдържателна и не споменаваше нищо за убийството на Балдер или каквото и да било друго, което да се свърже с развоя на събитията в Стокхолм. Микаел, естествено, разбра какво имаше предвид Ерика. Сега, когато новината бе излязла, и „Уошингтън Поуст“, и „Ню Йорк Таймс“, и цялата пасмина тежкарски американски журналисти щяха да се нахвърлят на историята и кой знае какво щяха да извадят на бял свят.

— Това не е добре — каза той, без да губи присъствие на духа. — Но се очакваше.

— Така ли?

— Това е част от същата стратегия, която ги е накарала да ме потърсят. Ограничаване на щетите. Искат отново да поемат инициативата.

— Какво имаш предвид?

— Имало е причина да ми подхвърлят всичко това. Веднага се досетих, че има нещо гнило. Защо му беше на Ед незабавно да иска да говори с мен тук в Стокхолм, и на всичкото отгоре в пет сутринта?

Ерика, разбира се, бе уведомена за източниците и информацията на Микаел.

— Значи, мислиш, че действията му са били санкционирани отгоре?

— Подозирах го от първия миг. Отначало не схващах какво точно става. Просто усещах, че нещо намирисва. После обаче говорих с Лисбет.

— И тогава схвана?

— Тогава разбрах, че Ед знае точно какво е изровила, когато ги е хакнала, и че с пълно право се е опасявал, че ще го науча до последната подробност. Искал е да ограничи тази щета, доколкото му е било възможно.

— Но не ти е предоставил точно история с щастлив край.

— Разбирал е, че няма да повярвам на нещо твърде розово. Подозирам, че ми е дал точно колкото да се задоволя и да си получа сензацията, без да се заравям по-надълбоко.

— Но явно го очаква изненада.

— Поне можем да се надяваме, но не знам как да продължа. АНС е затворена врата.

— Дори за стара хрътка като Блумквист?

— Дори за него.