Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (3)

Глава 2
20 ноември

Микаел Блумквист бе спал едва два-три часа — беше се зачел в криминален роман от Елизабет Джордж. Не особено разумно от негова страна. Днес преди обед вестникарският гуру Уве Левин от „Сернер Медия“ щеше да изнесе програмна реч за „Милениум“ и Микаел трябваше да бъде отпочинал и готов за бой.

Той обаче нямаше никакво желание да се бие. Беше му криво, стана от леглото с неохота и си направи огромно капучино на своята „Юра Импреса Х7“ — машина, която някога бе пристигнала като доставка по домовете заедно със съпътстващите думи: „Аз, така или иначе, не мога да боравя с нея, както сам казваш, така че ползвай я“, а сега стоеше там в кухнята като паметник на едни по-хубави дни. Днес нямаше никаква връзка с изпращача, нито пък живееше с усещането, че работата му е особено стимулираща.

През изминалия уикенд дори бе размишлявал дали не би трябвало да продължи по пътя си и да намери нещо друго, а това беше доста драстична идея за човек като Микаел Блумквист. „Милениум“ беше неговият живот и неговата страст. Много от най-хубавите и най-драматичните неща, които го бяха сполетявали, имаха връзка с вестника. Само дето нищо не е вечно, може би дори любовта към „Милениум“, а и в тия времена не беше изгодно да притежаваш вестници, специализирани в разследваща журналистика.

Всички издания, които се стремяха към нещо велико и амбициозно, постепенно западаха и той не можеше да се отърве от мисълта, че навярно собствената му представа за бъдещето на „Милениум“, макар и красива и вярна от някаква по-висша гледна точка, не бе задължително да съхрани вестника жив. Влезе в дневната, сръбна от кафето си и погледна навън към залива Ридарфйерден. Там бушуваше истинска буря.

След циганското лято, сгрявало града далеч след началото на октомври и изпълвало с клиенти терасите на кафенетата доста по-дълго от обикновено, бе настъпило съвършено пъклено време с неспирни пориви на вятъра и проливни дъждове, които принуждаваха хората да бързат накъдето са се запътили, превити на две. Микаел не бе излизал целия уикенд, не само заради времето. Беше кроил наистина грандиозни планове за реванш, ала всичко отиде на вятъра, а нито едното, нито другото му беше присъщо.

Не беше редовият загубеняк, дето все иска да си отмъщава, и за разлика от толкова много от останалите колоси на медийна Швеция, не страдаше от раздута представа за собствения си аз, която непрестанно се нуждае от подхранване и утвърждаване. От друга страна обаче, напоследък се бяха заредили трудни години, а само преди месец финансовият репортер Уилям Борг бе публикувал хроника в сернерския вестник „Бизнес лайф“, озаглавена: „Времето на Микаел Блумквист изтече“.

Написването на статията и поместването й на видно място сами по себе си бяха знак, че позицията на Блумквист все още е силна, пък и никой не твърдеше, че хрониката е плод на особено добра осведоменост, нито пък че е много оригинална. Би трябвало да бъде подмината като поредната нападка от завистлив колега. Ала по някаква причина, която така и остана неразгадана, цялата работа се разду неимоверно. Навярно в началото можеше да се изтълкува като дискусия относно професията на репортера — доколко „мъже като Блумквист непрекъснато трябва да търсят грешки в икономиката, вкопчени в остарялата журналистика от 70-те“, или пък човек като самия Уилям Борг „трябва да запрати цялата си завист през борда и да съзре величието на изтъкнатите предприемачи, ускорили развитието на Швеция“.

Само че стъпка по стъпка дебатът излезе от релси и се появиха гневни гласове, които твърдяха, че затъването на Блумквист в блатото през последните години не е било случайно, „понеже той, изглежда, приема по презумпция всички големи предприятия за ръководени от мошеници“ и затова разгръща своите истории „твърде напористо и на сляпо“. Такива неща в даден момент се наказват, заключаваха те. Макар сериозните медии да не се намесваха, в социалните мрежи го плюеха на едро, като нападките не произхождаха единствено от финансови журналисти и представители на икономическите кръгове, които намираха повод да се нахвърлят върху своя враг в момента, когато им се бе сторил слаб. Редица по-млади драскачи също не пропуснаха шанса да се изявят, посочвайки, че Микаел Блумквист дори не мислел модерно, не ползвал нито туитър, нито фейсбук и едва ли не трябвало да се възприема като реликва от отминала епоха, когато е имало пари и време да се ровиш в какви ли не странни престарели томове. Или пък хората просто използваха възможността да се закачат, създавайки забавни хаштагове, например #катоповреметонаблумквист и подобни. Като цяло ставаше въпрос за тюрлюгювеч от глупости и подобни брътвежи го вълнуваха по-малко от всеки друг, поне така се опитваше да си внуши.

От друга страна, не му помагаше особено фактът, че не бе разполагал с добра история от аферата „Залаченко“ насам, както и че „Милениум“ наистина беше в криза. Тиражите все още ги биваше, имаха 21 000 абонати, ала приходите от обяви се топяха драматично, пък и вече не се наливаха допълнителни печалби от успешни книги. Освен това, тъй като съсобственичката Хариет Вангер не можеше да съдейства с повече капитал, бордът на директорите, противно на волята на Микаел, бе допуснал норвежката вестникарска империя „Сернер“ да закупи 30% от акциите. Всъщност не беше чак толкова чудно, колкото изглеждаше в началото — „Сернер“ имаха и седмични, и вечерни печатни издания, а притежаваха и голям сайт за запознанства, два телевизионни канала с платен абонамент и футболен отбор в най-висшата дивизия на Норвегия, та не би трябвало да имат нищо общо с вестник като „Милениум“.

Представителите на „Сернер“ обаче — преди всичко директорът на публицистичния отдел Уве Левин — ги бяха уверили, че групировката се нуждаела от престижен продукт в своята издателска дейност, както и че „всички“ в ръководството се възхищавали на „Милениум“ и не искали нищо повече от това, вестникът да си продължи постарому. „Не сме дошли да печелим пари“, както каза Левин. „Искаме да правим нещо значимо“, след което веднага се погрижи фондовете на вестника да бъдат прилично захранени.

Отначало „Сернер“ не се месеха в редакторската дейност. Беше си най-обикновен бизнес, само че с малко по-добър бюджет, и в редакцията се появи нова надежда, понякога дори и у Микаел Блумквист, който имаше чувството, че веднъж поне се е сдобил с възможност да се посвети на журналистиката, а не да се безпокои за финансите. Ала приблизително по времето, когато бе подета кампанията срещу него — никога нямаше да се отърве от подозрението, че групировката се възползва от ситуацията, — тонът бе сменен и се зададоха първите вълни на натиск.

Разбира се, каза Левин, вестникът ще продължи със задълбочените си анализи, с високия си стил, със социалния си патос и тем подобни. И все пак нямаше нужда във всички статии да се говори за икономически нередности, несправедливости и политически скандали. За бляскавия живот — за звезди и премиери — също бе възможно да се прави висококачествена журналистика, продължи той, говорейки разпалено за „Венити феър“ и „Ескуайър“ в САЩ, за Гей Талезе и неговия класически портрет на Синатра, „Франк Синатра е настинал“, и за Норман Мейлър и Труман Капоти, и Том Улф и бог знае кой още.

Всъщност Микаел Блумквист не разполагаше с нищо съществено, за да възрази, не и тогава. Той самият едва половин година по-рано бе написал дълъг репортаж за бизнеса на папараците и само да намереше добър и сериозен ъгъл, би могъл да създаде портрет на който и да било некадърник. Не темата е показателна за добрата журналистика, и това имаше навика да казва, а отношението. Онова, против което заставаше, се долавяше между редовете: че това бе началото на по-мащабна атака и че групировката „Милениум“ се превръщаше в подобие на всеки друг вестник, т.е. издание, което можеха да променят както, по дяволите, им скимне, докато стане доходоносно — и безлико.

Ето защо, когато в петък следобед подочу, че Уве Левин наел консултант и поръчал цяла поредица проучвания на пазара, които щял да изложи в понеделник, Микаел веднага хукна към дома си и дълго време седя на писалището или лежа в леглото, измисляйки различни яростни доводи относно това, защо „Милениум“ трябва да стои твърдо зад своята визия. В предградията бушуват размирици. В риксдага е влязла откровено ксенофобска партия. Нетърпимостта се разраства. Фашизмът е изнесъл постовете си на предната линия, а навсякъде наоколо бъка от бездомници и просяци. Швеция в много отношения е станала нация на срама. В мечтите си Микаел съчини купища фини и възвишени слова и изживя редица фантастични триумфи, изричайки толкова уместни и убедителни истини, че цялата редакция и цялата групировка „Сернер“ се разделиха със своите илюзии и единодушно решиха да го последват.

Когато обаче слезе на земята, осъзна колко са вятърничави подобни думи, ако нямат икономическа подплата. Money talks, bullshit walks^[1] и прочее! На първо място вестникът трябваше да свърже двата края. После можеха да променят света. Такъв бе механизмът и вместо да планира ядовити речи, той се зачуди дали не бе възможно да изтръска отнякъде добра история. Надеждата за някое солидно разкритие навярно би могла да породи повече увереност в редакцията и да накара всички да обърнат гръб на проучванията и прогнозите на Левин относно западането на „Милениум“ или каквото там Уве мислеше да извади от ръкава.

Още от голямата сензация на Блумквист насам вестникът беше един вид новинарска агенция. Всеки ден получаваше подсказки за нередности и съмнителни сделки. Вярно, повечето бяха пълна плява. Догматици с твърдо установено мнение, теоретици на конспирацията, лъжци и дървени философи пристигаха с най-безумни истории, които не заслужаваха и най-беглата проверка или най-малкото не бяха достатъчно интересни, за да произведат статия. От друга страна, понякога някоя уникална история се криеше зад нещо съвсем банално или тривиално. В най-обикновен застрахователен случай или прозаична обява за изчезването на човек можеше да се побере голям разказ с общочовешко значение. Човек никога не може да бъде сигурен. Номерът бе да се подходи методично и всичко да бъде прегледано без предразсъдъци, ето защо в събота сутринта той седна с лаптопа и бележниците си и прегледа онова, с което разполагаше.

Продължи до пет следобед и определено откри едно-друго, което преди десет години щеше да го накара да се размърда, ала сега не пробуди кой знае какъв ентусиазъм, а това си беше класически проблем, поне дотолкова му беше ясно. След няколко десетилетия в професията повечето неща изглеждат познати и макар на теория да разбираш, че „от това ще излезе добра история“, пак не се разпалваш. Накрая, когато поредният шибащ, леденостуден дъжд се изля върху покрива, Микаел прекъсна работата си и се задълбочи в Елизабет Джордж.

Не беше просто опит да избяга от проблема, внушаваше си той. Понякога най-добрите идеи се раждат в покой — опитът му го подсказваше. Когато се занимаваш с нещо коренно различно, парченцата на пъзела ненадейно може да се наместят. Само дето не го осени никаква друга конструктивна мисъл, освен че би трябвало малко по-често да си лежи ей така, зачетен в добри романи. Така че когато утрото в понеделник му сервира още противно време, той бе отхвърлил един и половина криминални романа на Джордж, плюс три стари броя на списание „Ню Йоркър“, които събираха прах на нощното шкафче.

* * *

И ето че сега седеше на дивана в дневната със своето капучино, загледан в бурята отвъд прозореца. Чувстваше се уморен и занулен чак докато не се сепна — сякаш изведнъж бе взел решение отново да стане деен. Изправи се и нахлузи ботушите и палтото си, след което излезе.

Беше прекалено неприятно, за да го приеме на сериозно. Вледеняващи, натежали от дъжд пориви на вятъра го пронизваха до мозъка на костите и го принуждаваха почти да тича към „Хурншгатан“, която се стелеше пред очите му необичайно сива. Сякаш някой бе ограбил целия Сьодер, лишавайки го от цветовете му. Из въздуха не се вихреше нито едно лъскаво есенно листо. Свел глава, скръстил ръце на гърдите си, Микаел продължи покрай църквата „Мария Магдалена“ надолу към Слусен чак докато не свърна надясно по възвишението по „Йотгатан“ и не се шмугна, както обикновено, между бутика „Монки“ и кръчмата „Индиго“. След това се качи в редакцията на вестника, която се помещаваше на четвъртия етаж, точно над офиса на Грийнпийс, и още на стълбищната площадка дочу жуженето.

Вътре имаше необичайно много хора. Цялата редакция и най-важните сътрудници на свободна практика, плюс трима души от „Сернер“, двама консултанти и Уве Девин, Уве, който в чест на днешния ден се бе изтупал малко по-малко. Вече не изглеждаше като директор, а очевидно се бе въоръжил и с няколко нови израза, сред които и фамилиарното „здрасти, братле“.

— Здрасти, братле, как е?

— От теб зависи — отвърна Микаел, без да влага нищо лошо.

Забеляза обаче, че думите му бяха възприети като обявяване на война, кимна стегнато и продължи навътре, където седна на един от столовете в редакцията, подредени като в малка аудитория.

* * *

Уве Девин се прокашля и погледна нервно към Микаел Блумквист. Прочутият репортер, който имаше толкова борбен вид на входната врата, сега изглеждаше учтиво заинтригуван и не проявяваше признаци на желание за свади или спорове. Това обаче ни най-малко не успокои Уве. Някога двамата с Блумквист бяха заместващи репортери в „Експресен“. По онова време пишеха най-вече кратки новини и колкото си щеш плява. После обаче, в кръчмата, мечтаеха за мащабните репортажи и разкрития и часове наред разговаряха за това, как никога нямало да се задоволят с шаблонното или изтърканото, а винаги щели да дълбаят все по-навътре. Бяха млади и амбициозни и искаха всичко наведнъж. На Уве понякога му липсваха ония времена — разбира се, не заплатата, нито работното време, нито дори волният живот по баровете, нито мацките, а мечтите — случваше се да му липсва техният заряд. Случваше се да копнее за онази пулсираща воля да промени обществото и журналистиката и да пише така, че светът да застине, а властта да коленичи, и разбира се — това бе неизбежно дори и за човек практичен като него, — на моменти се чудеше: какво се случи с всичко онова? Къде се дянаха бляновете?

Мике Блумквист ги бе осъществил всичките. Не само защото беше в основата на няколко от най-разобличаващите журналистически разследвания в наши дни. А и защото пишеше с онази сила и онзи патос, за които си бяха фантазирали, и никога не превиваше врат пред натиска, упражняван от началството, нито правеше компромиси със своите идеали, докато Уве… Е да, но нали всъщност тъкмо Уве бе направил добра кариера? Днес със сигурност печелеше десет пъти повече от Блумквист и това му доставяше неимоверна радост. Каква полза имаше Мике от своите сензационни новини, когато дори не бе в състояние да купи в провинцията нещо по-свястно от барачката в Сандхамн? Божичко, какво представляваше онази колиба в сравнение с новата къща на Уве в Кан? Нищо и половина! Не, тъкмо той бе избрал правилния път.

Вместо да плещи из ежедневниците, Уве бе приел назначение като медиен анализатор в „Сернер“ и се бе сближил със самия Хокон Сернер, а това промени живота му и напълни джобовете му. Понастоящем отговаряше за публицистиката в ред вестници и канали и обожаваше работата си. Обичаше властта, парите и всичко, което вървеше с тях, и въпреки това… достатъчно честен бе да признае, че понякога си мечтае и за онова другото, определено в ограничени дози, но все пак. И на него му се щеше да го смятат за публицист от висока класа, точно като Блумквист, и сто на сто затова бе предлагал толкова настойчиво групировката да закупи дял от „Милениум“. Едно птиченце му бе подшушнало, че вестникът се намира във финансова криза, както и че главната редакторка Ерика Бергер, по която някога тайно бе точил лиги, искаше да задържи последните си две назначения — Софи Мелкер и Емил Гранден, а това едва ли щеше да й се удаде, ако вестникът не се сдобиеше със свеж капитал.

Накратко, Уве най-неочаквано бе съзрял възможност за закупуването на дял от един от най-престижните продукти на медийна Швеция. Не можеше да се твърди обаче, че ръководството на „Сернер“ бе особено въодушевено. Напротив, мърмореха, че „Милениум“ е старомоден и ляв, както и че има навик да се спречква с важни рекламодатели и сътрудници, и ако Уве не се бе заинатил и не се бе обосновал така пламенно, работата със сигурност щеше да се закучи. За групата една инвестиция в „Милениум“ би била като ухапване от бълха, бе казал той, незначително вложение, което може би нямаше да донесе кой знае какви печалби, но пък имаше потенциала да създаде нещо значително по-голямо, а именно — доверие. Защото след всичките съкращения и кървави бани в „Сернер“ почтеността не беше точно най-големият актив на предприятието и инвестицията в „Милениум“ би била знак, че групировката въпреки всичко я е грижа за журналистиката и свободата на словото. Бордът на „Сернер“ определено не беше страстен привърженик нито на свободата на словото, нито на разследващата журналистика а ла „Милениум“. От друга страна обаче, малко повече доверие нямаше да навреди. Това в ръководството все пак го разбираха, та Уве успя да прокара предложението си и покупката дълго време изглеждаше като погалване от съдбата за всички заинтересовани страни.

„Сернер“ се издигна в очите на общественото мнение, „Милениум“ съумя да задържи своя персонал и да наблегне на онова, в което вестникът го биваше: сондиране надълбоко, добре написани репортажи, а самият Уве грееше като слънце и дори се включи в дебат в Клуба на публицистите, където с цялата си скромност заяви:

— Вярвам в добрата сделка. Винаги съм се борил за разследващата журналистика.

Ала после… не искаше и да мисли за това. Хайката против Блумквист се задейства и всъщност той не съжаляваше кой знае колко, не и отначало. Откакто Микаел бе изгрял като голямата звезда на репортерския небосвод, той не можеше да не се радва тайно, когато в медиите го осмееха. Този път обаче задоволството му не трая дълго. Младият син на Сернер, Турвал, долови шумотевицата в социалните медии и направи от това голям въпрос. Не че му пукаше, разбира се. Турвал не се интересуваше от възгледите на журналистите. Ала харесваше властта.

Обожаваше да плете интриги и тук видя шанс да спечели някоя и друга точка или просто да натрие носа на по-старата генерация в борда на директорите, като за нула време успя да накара изпълнителния директор Стиг Шмит — който дотогава не бе имал време за подобни дреболии — да декларира, че „Милениум“ няма да бъде хранен със сребърна лъжичка, а ще бъде принуден да се нагажда към новото време, точно както и всички останали продукти на групировката.

Уве, който най-тържествено бе обещал на Ерика Бергер да не се меси в делата на редакцията, освен като „приятел и съветник“, мигом усети крилата си прекършени и се принуди да заиграе засукана задкулисна игра. Всячески се мъчеше да привлече Ерика, Малин и Кристер на своя страна и да ги накара да подкрепят новата цел, която си бе поставил панически бързо, та все още не бе ясно формулирана, но общата идея беше „Милениум“ да се подмлади и комерсиализира.

Естествено, Уве час по час изтъкваше, че не става въпрос за компромиси с душата на вестника и с твърдата му позиция, макар че в действителност не беше съвсем сигурен какво искаше да каже с това. Знаеше само, че бе наложително да придаде повече блясък на изданието, за да зарадва борда, и че пространните икономически разследвания трябваше да намалеят, за да не дразнят рекламодателите и да не навлекат на борда врагове — това, разбира се, не го каза на Ерика.

Уве не желаеше излишни конфликти, затова за срещата в редакцията за всеки случай се бе облякъл по-небрежно от обичайното. Не искаше да провокира никого с лъскави костюми и вратовръзки, които се бяха превърнали в същинска мода в главния офис. Вместо това носеше дънки и обикновена бяла риза, както и тъмносин пуловер с шпиц деколте, който дори не беше кашмирен, а дългата си къдрава коса — тя открай време си беше неговият малък бунтарски ефектен трик — бе прибрал на конска опашка, точно като на най-готините журналисти по телевизията. Като начало заговори с цялото смирение, на което го бяха учили на курсовете по мениджмънт:

— Здравейте всички — рече. — Ама че отчайващо време! Вече на няколко пъти съм казвал, но с радост ще повторя: ние от „Сернер“ сме страхотно горди от възможността да участваме в това приключение, а лично за мен то означава и много повече. Отдадеността на журналистическото призвание във вестници като „Милениум“ е онова, което придава значение на работата ми, което ми припомня защо някога се насочих към тази професия. Спомняш ли си, Мике, как седяхме в „Бара на операта“ и мечтаехме за всичко, което ще извършим заедно? Макар че оттогава поизтрезняхме, хе-хе!

Микаел Блумквист нямаше вид да си спомня, ала Уве Левин не се остави да го обезсърчат.

— Не, не, нямам намерение да изпадам в носталгия — продължи той, — а и на практика няма повод за това. По онова време в бранша имаше колкото си щеш пари. Дори и да беше някое мизерно убийство в Крокемола, наемахме хеликоптер, резервирахме цял етаж в най-страхотния хотел и поръчвахме шампанско за афтърпартито. Когато се канех за първото си пътуване в чужбина, попитах международния кореспондент Улф Нилсон какъв е курсът на германската марка. Понятие си нямам, отвърна той, валутните курсове аз ги определям. Хе-хе! Т.е. подправяхме фактурите от пътуванията по онова време, помниш ли, Мике? Може би тъкмо тогава сме били най-изобретателни. Иначе си пишехме материалите и продавахме несметни броеве. Оттогава обаче се промениха много неща — всички го знаем. Конкуренцията стана убийствена и понастоящем не е лесно да печелиш пари от журналистика, дори и да разполагаш с най-добрата редакция в Швеция като вас, та си мислех днес да си поговорим за предизвикателствата на бъдещето. Не че и за миг си въобразявам, че мога да ви науча на нещо. Просто ще ви дам малко храна за размисъл. Ние в „Сернер“ поръчахме някои проучвания относно читателската ви аудитория и отношението на обществеността към „Милениум“. Част от тях може би ще ви постреснат. Ала вместо да провесвате нос, приемете това като предизвикателство и имайте предвид, че там навън се е задействал суперяк процес на промяна.

Уве направи кратка пауза и се замисли дали думата „суперяк“ не беше грешка, пресилен опит да възприеме младежки маниер, и дали изобщо не бе започнал твърде задушевно и шеговито. „Човек никога не може да подцени достатъчно липсата на чувство за хумор у зле платените моралисти“, както обичаше да казва Хокон Сернер. Но не, реши той, ще се справя.

Ще ги привлека на моя страна!

* * *

Микаел Блумквист беше спрял да слуша горе-долу когато Уве обясняваше, че всички трябвало да се замислят за своята „дигитална зрялост“, та затова и не нададе ухо, докато ораторът уточняваше, че младото поколение не познавало нито „Милениум“, нито Микаел Блумквист. А точно в мига, когато му втръсна и излезе от стаята, за да си вземе кафе, норвежкият консултант Арон Улман най-открито заяви:

— Жалка история. Толкова ли се бои да не го забравят?

Факт бе обаче, че в този момент нищо не би могло да разтревожи Микаел по-малко. Беше бесен, задето Уве Левин явно си въобразяваше, че анкетите ще ги спасят. Вестникът не бе създаден от някакви си шибани анализи на пазара, а от патос и плам. „Милениум“ бе достигнал позицията си, понеже всички бяха полагали усилия за онова, което усещаха като правилно и важно, без да се ръководят от посоката на вятъра. Микаел дълго просто си стоя там, в стаичката за кафе и отдих, чудейки се колко ли време ще се мине, преди Ерика да излезе.

Отговорът бе — приблизително две минути. По звука от токчетата й се опита да определи колко бе ядосана. Когато обаче застана пред него, тя само се усмихна примирено.

— Как си? — попита го.

— Просто нямах сили да слушам.

— Нали схващаш, че хората няма да ти ръкопляскат, като се държиш така.

— Схващам го.

— Освен това схващаш, допускам, че „Сернер“ не може и пръста си да мръднат без наше позволение. Все още държим юздите.

— И помен от юзди не държим. Ние сме техни заложници, Рики! Не разбираш ли? Ако не правим каквото казват, ще изтеглят подкрепата си и ще се окажем притиснати в ъгъла — отвърна той прекалено високо и яростно, а когато Ерика му изшътка и поклати глава, добави малко по-предпазливо:

— Съжалявам. Като децата съм. Сега обаче се връщам у дома. Нуждая се от размисъл.

— Работните ти дни страшно са се скъсили.

— Струва ми се, че имам стари извънредни часове за приспадане.

— Може и така да е. Искаш ли посещение довечера?

— Не знам. Наистина не знам, Ерика — рече той, после напусна редакцията и излезе на „Йотгатан“.

* * *

Вятърът и дъждът го шибаха, той зъзнеше и ругаеше, за миг се замисли дали да не влезе в „Покет шоп“ и да си купи поредната английска кримка, в която да се забрави. Вместо това обаче пое по „Санкт Паулсгатан“ и точно до ресторанта за суши на десния тротоар иззвъня телефонът му. Убеден бе, че го търси Ерика. Беше Пернила, дъщеря му, избрала най-неподходящия момент да се чуе с баща, който поначало страдаше от угризения на съвестта, задето вършеше за нея твърде малко.

— Здрасти, съкровище — каза той.

— Какво се чува там?

— Бурята, предполагам.

— Окей, окей, ще бъда кратка. Приеха ме в специалност творческо писане в „Бископс Арньо“.

— Значи, сега искаш да пишеш — отбеляза той язвително, което, разбира се, бе несправедливо откъдето и да го погледнеш.

Трябваше просто да я поздрави и да й пожелае на добър час. Пернила обаче бе минала през толкова много години на неприятности, следвайки ту едно, ту друго, без изобщо да завърши каквото и да било, че той изпита главно досада сега, когато бе заявила поредната насока.

— Май не долавям ликуване.

— Сори, Пернила. Днес не съм на себе си.

— А кога си?

— Просто искам да си намериш нещо, което наистина да сработи. Не знам дали писането е особено добра идея с оглед на състоянието на бранша.

— Няма да пиша някаква си скучна журналистика като теб.

— А какво ще правиш?

— Ще пиша не на шега.

— Окей — отвърна той, без да я попита какво точно има предвид. — Стигат ли ти парите?

— Работя допълнително в „Кафе Уейнс“.

— Искаш ли да дойдеш на вечеря довечера и да го обсъдим?

— Няма да смогна, тате. Просто исках да споделя — отвърна тя и затвори, и макар да му се щеше да съзре позитивното в нейния ентусиазъм, настроението му само се влоши още повече, та побърза да мине напряко през площад „Марияторет“ и нагоре по „Хурншгатан“ към таванското си апартаментче на „Белмансгатан“.

Сякаш бе излязъл оттам едва преди миг. Изпита странното усещане, че вече няма работа и е поел към ново битие, в което вместо да се съсипва от бачкане, ще разполага с океани от време, та за кратко се зачуди дали да не поразтреби малко. Навсякъде се въргаляха вестници, книги и дрехи. Вместо това обаче грабна две „Пилзнер Урквел“ от хладилника, настани се на дивана в гостната и се опита да премисли всичко по-трезво или поне толкова трезво, колкото човек гледа на живота с мъничко бира в кръвта. Какво да прави?

Представа си нямаше, а може би най-обезпокоителното беше, че вече не изпитваше никакъв боен хъс. Напротив, чувстваше се странно сломен, сякаш „Милениум“ бе тръгнал да се изплъзва от сферата на интересите му, и отново се замисли: не е ли време да се захвана с нещо ново? Разбира се, това би било нечувана измяна спрямо Ерика и останалите. Но наистина ли той бе точният човек за управлението на вестник, препитаващ се от обяви и абонаменти? Може би мястото му беше другаде, където и да бе това?

Понастоящем дори на големите ежедневници им изтичаше кръвта, а единственият терен, където наистина имаше ресурс и пари за разследващи репортажи, бе в сферата на обществените услуги или в разследващия екип на „Екот“, или в Шведската национална телевизия… е, защо не? Сети се за Кайса Окерщам, като цяло истински обаятелна личност, с която от време на време сядаше на по чашка. Кайса беше шефка на „Мисия разследване“ по ШНТ и години наред се бе опитвала да го вербува. Никога не бе мислил да приеме.

Нямаше значение какво му бе предлагала и колко тържествено му бе обещавала подкрепа и тотална почтеност. „Милениум“ беше домът му, там бе сърцето му. Но сега… навярно би могъл да захапе, при положение че предложението все още бе актуално след всичката помия, изписана по негов адрес. Та нали се бе занимавал с какво ли не в тази професия, но никога с телевизия, с изключение на участията в стотици телевизионни дебати и сутрешни блокове. Службата в „Мисия разследване“ може би щеше да влее малко нова жар в жилите му.

Телефонът звънна и това за миг го зарадва. Независимо дали беше Ерика, или Пернила, щеше да се държи дружелюбно и наистина да ги изслуша. Но не, беше някакъв необявен номер.

— Микаел Блумквист ли е? — попита глас, който звучеше младежки.

— Да — рече той.

— Имаш ли време за разговор?

— Ако се представиш, да, може би.

— Името ми е Линус Брандел.

— Окей, Линус, какво искаш?

— Имам история за теб.

— Да чуем!

— Ще я изплюя, ако се довлечеш до „Бишопс Армс“, косо през улицата, за да се срещнем там.

Микаел се подразни. Не само заради наставническия тон. Смущаваше го неканеното присъствие на непознатия в собствения му квартал.

— Мисля, че може и по телефона.

— Не става за обсъждане по открита линия.

— Защо се уморявам толкова, разговаряйки с теб, Линус?

— Може би си имал кофти ден.

— Денят ми беше лош, точка за теб.

— Виждаш ли. Сега отскочи до „Бишопс“, та да те черпя една бира и да ти разкажа нещо страхотно.

Всъщност на Микаел му се щеше просто да изсъска: спри да ми нареждаш какво да правя! Въпреки това отвърна, без съвсем да проумява защо, а може би защото нямаше нищо по-смислено за вършене, освен да седи така, потънал в размисли за бъдещето си:

— Сам си плащам бирите, но добре, слизам.

— Умна постъпка.

— Но виж, Линус.

— Да?

— Ако станеш многословен или вземеш да ме занимаваш с налудничави теории на конспирацията, как Елвис бил жив и как знаеш кой е застрелял Улоф Палме, и не минеш по същество, мисля директно да се прибирам вкъщи.

— Става — отвърна Линус Брандел.