Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (29)

Глава 28
Следобедът на 24 ноември

Професор Чарлс Еделман стоеше на паркинга на Каролинския институт и се чудеше в какво, по дяволите, се бе замесил. Ангажирал се беше с проект, който щеше да го принуди да отмени цяла поредица срещи, лекции и конференции.

При все това се чувстваше странно въодушевен. Беше омагьосан не само от момчето, а и от младата жена, която изглеждаше така, сякаш се връщаше право от сбиване в някоя уличка, но караше ново беемве и говореше с леденостуден авторитет. Без дори да го съзнава, той бе отвърнал с „да, окей, защо не?“ на нейните въпроси, макар очевидно това да беше както неразумно, така и прибързано, и единствената трохичка самостоятелност, която бе проявил, се изразяваше в отхвърлянето на всички предложения за възнаграждение.

Дори щеше да плати за пътуването и хотелската си стая сам. Навярно изпитваше вина. При всички положения го изпълваше добро чувство към момчето, а и със сигурност се бе разбудило любопитството му на учен. Савант, който едновременно рисува с фотографска прецизност и факторизира прости числа. За свое собствено изумление професорът дори взе решение да пренебрегне Нобеловата вечеря. Младата жена го бе лишила от здравия му разум.

* * *

Хана Балдер седеше в кухнята на „Туршгатан“ и пушеше. Имаше чувството, че не е правила нищо друго, освен да виси там и да бълва дим със свит стомах. Определено бе получила необичайно много подкрепа и съдействие, но това нямаше чак такова значение, понеже бе изяла и необичайно много пердах. Ласе Вестман не понасяше тревожността й. Навярно смяташе, че така краде от собственото му мъченичество.

Непрекъснато избухваше в крясъци: „Дори за хлапето си ли не можеш да отговаряш?“, и често размахваше лапи или я подхвърляше из апартамента като парцалена кукла. Сто на сто и сега щеше да пощурее. С едно невнимателно движение бе разляла кафе върху културната страница на „Дагенс Нюхетер“ точно когато Ласе изразяваше огорчението си от една театрална рецензия, която намираше за твърде добронамерена към някои недолюбвани от него колеги.

— Какво, по дяволите, правиш? — изсъска той.

— Извинявай — рече тя бързо. — Сега ще го подсуша.

По ъгълчетата на устата му позна, че това няма да е достатъчно. Разбра, че ще я удари, преди той самият да го осъзнае, затова беше толкова добре подготвена за плесницата му, че не обели и дума, дори не помръдна глава. Само усети как очите й се насълзяват, а сърцето й се разтуптява, но всъщност не беше заради удара. Шамарът бе просто задвижващият фактор. Тази сутрин бе провела разговор, толкова объркващ, че въобще не го беше разбрала: Аугуст бил намерен и пак изчезнал, „навярно“ бил невредим, „навярно“. Хана дори не разбираше много или малко трябва да се разтревожи от известието.

След това часовете се бяха заредили, без да се случи нищо, изглежда, и никой не знаеше нищо повече. Изведнъж тя се изправи, без да я е грижа дали ще изяде още един шамар. Отиде в дневната и чу пъхтенето на Ласе зад гърба си. На пода още се въргаляха листовете за рисуване на Аугуст, а навън виеше линейка. По стълбището се чуха стъпки. Дали някой идваше насам? На вратата се позвъни.

— Не отваряй. Това е просто някой шибан журналист изсъска Ласе.

Хана и не искаше да отваря. Но трябваше. Може би от полицията искаха да я разпитат още веднъж, а може би, може би сега знаеха повече, нещо хубаво или лошо. Отиде до вратата и в този миг си спомни за Франс.

Спомни си как бе стоял там отвън, когато дойде да вземе Аугуст. Спомни си очите му и факта, че бе обръснал брадата си, както и собствения си копнеж по стария живот преди Ласе Вестман, когато телефоните звъняха, когато предложенията за работа валяха, а страхът още не бе забил ноктите си в нея. После бутна вратата, без да сваля веригата и първо не видя нищо; само асансьора и червеникавокафявите стени. После през нея сякаш премина ток и за миг изобщо не повярва на очите си. Та това наистина беше Аугуст! Косата му беше сплъстена, дрехите мръсни. На краката си имаше чифт прекомерно големи гуменки и все пак я гледаше със същото сериозно, неразгадаемо изражение, както обикновено, и тогава тя изтръгна веригата и отвори. Не беше очаквала Аугуст да се появи самичък, но въпреки това подскочи при вида на застаналата до него млада, жилава жена в кожено яке, с драскотини по лицето и пръст в косата. Жената се бе втренчила в краката си. В ръката си държеше голяма пътна чанта.

— Дойдох, за да ти върна сина — каза тя, без да вдига очи.

— Божичко! — възкликна Хана. — Божичко!

Не бе способна да изрече нищо друго и няколко секунди стоя на прага като вцепенена. После раменете й се разтресоха. Свлече се на колене и въобще не я беше грижа, че Аугуст ненавижда прегръдките. Обгърна го с ръце и занарежда „момчето ми, момчето ми“, докато в очите й не избиха сълзи, а най-странното беше, че Аугуст не само я остави просто да си продължава, ами сякаш се канеше да каже нещо, като че ли на всичкото отгоре се беше научил и да говори. Ала не успя да го стори. На вратата се показа Ласе Вестман.

— Какво, по дяволите… а, ето го и него — изсъска той и сякаш се готвеше да продължи с побоя.

Но внезапно се развесели. Беше блестящо актьорско изпълнение. За секунда си възвърна онова излъчване, което впечатляваше жените.

— При това получаваме хлапето доставено на вратата — продължи той. — Още по-хубаво! Добре ли е той?

— Окей е — отвърна жената на вратата със странно монотонен глас и без да поиска разрешение се намъкна в апартамента с голямата си пътна чанта и калните си черни ботуши.

— Разбира се, влез — вкисна се Ласе. — Изобщо да не ти пука.

— Тук съм, за да ти помогна да си стегнеш багажа, Ласе — заяви жената със същия вледеняващ глас.

Хана реши, че й се е счуло, толкова странна беше репликата. Личеше си, че и Ласе не я бе разбрал. Просто зяпаше с наивна физиономия.

— Какво говориш? — обади се той.

— Изнасяш се.

— На забавна ли се правиш?

— Изобщо. Махаш се от къщата моментално и повече никога няма да се доближаваш до Аугуст. Виждаш го за последен път.

— Ама ти наистина си пълно психо!

— Всъщност съм необичайно великодушна. Имах намерение просто да те запратя по стълбите, та адски да те заболи. Но както виждаш, донесла съм чанта. Мислех да си вземеш малко ризи и долни гащи.

— Що за изрод си ти? — изсъска Ласе едновременно изумен и побеснял, пристъпи към жената с цялата си заплашителна враждебност и за секунда или две Хана се зачуди дали смята да зашлеви и нея.

Нещо обаче го разколеба. Може би очите на жената или навярно простият факт, че тя не реагира като другите. Вместо да отстъпи назад с изплашен вид, тя просто се усмихваше студено. Измъкна от вътрешния си джоб няколко намачкани листа и ги връчи на Ласе.

— Ако случайно на теб и приятеля ти Рогер ви залипсва Аугуст, винаги можете да ги погледнете и да си спомните — рече тя.

Жестът накара Ласе да онемее. Той запрехвърля объркано листовете, след това направи ужасена гримаса и Хана не се сдържа да не надзърне. Бяха рисунки и най-горната изобразяваше… Ласе, Ласе, който размахваше юмруци с безумно озлобен вид. Впоследствие тя нямаше да може да го обясни. Не просто разбра какво се беше случвало, докато Аугуст бе оставал сам вкъщи с Ласе и Рогер, но видя и собствения си живот. Видя го по-ясно и трезво, отколкото през много от изминалите години.

Точно така, със същото изкривено от ярост лице, Ласе я беше гледал стотици пъти, дори преди минути, и Хана осъзна, че това бе нещо, което никой не биваше да търпи, нито тя, нито Аугуст. Отстъпи назад. Поне й се струваше, че е отстъпила, понеже жената я изгледа по по-различен начин, Хана също я погледна и със сигурност би било преувеличено да говорим за някакъв по-близък контакт, но на някакво равнище трябва да се бяха разбрали. Жената попита:

— Нали, Хана, той определено се маха?

Въпросът беше животозастрашаващ и Хана сведе очи към големите гуменки на Аугуст.

— Що за обувки носи?

— Моите.

— Защо?

— Тази сутрин излязохме набързо.

— И какво сте правили?

— Криехме се.

— Недоумявам… — поде тя, но не смогна да изрече повече.

Ласе я сграбчи грубо.

— Няма ли да обясниш на тая психопатка, че единственият, който ще се маха, е тя! — изрева той.

— О, да — рече Хана.

— Ами какво чакаш!

Ала после… Не бе способна да го обясни изцяло. Може би имаше нещо общо с изражението на Ласе или пък с усещането за някаква непоклатимост в тялото на младата жена и в леденостудените й очи. Внезапно Хана се чу да изрича:

— Ти се махаш, Ласе! И никога повече няма да се върнеш!

Направо не й се вярваше. Сякаш някой друг говореше от нейно име. После всичко се случи бързо. Ласе замахна, за да удари, но не последва удар, не и от негова страна. Младата жена реагира светкавично и го фрасна в лицето два, три пъти подобно на трениран боксьор, а после го повали с ритник в крака.

— Какво, по дяволите! — успя да изрече той, нищо повече.

Просна се на пода и младата жена застана отгоре му. Впоследствие Хана често-често щеше да си спомня какво каза Лисбет Саландер в онзи момент. Сякаш с нейните думи си възвърна нещо от себе си и осъзна колко пламенно и дълго бе желала Ласе Вестман да се махне от живота й.

* * *

Бублански копнееше за равина Голдман.

Копнееше за портокаловия шоколад на Соня Мудиг, за своето ново легло от „Дукс“ и за друго годишно време. Сега обаче се бе зарекъл да внесе ред в настоящото разследване и точно това щеше да стори. Вярно, в известен смисъл беше доволен. Според сведенията Аугуст Балдер бе невредим и на път към майка си.

Убиецът на баща му беше заловен благодарение тъкмо на момчето и на Лисбет Саландер, макар понастоящем да не беше сигурно дали убиецът ще оцелее. Беше тежко ранен и приет в интензивното отделение на болницата в Дандерюд. Името му беше Борис Лебедев, но отдавна се подвизаваше под самоличността Ян Холстер и живееше в Хелзинки. Беше майор и стар войник от елитните части на съветската армия, по-рано се беше случвало да го засекат в множество разследвания на убийства, но без да го закопчаят. Официално беше частен предприемач в сферата на охраната, едновременно гражданин на Финландия и Русия; навярно някой беше редактирал регистъра с данните му.

Останалите две лица, на които се бяха натъкнали край вилата на Ингарьо, също бяха идентифицирани с помощта на пръстови отпечатъци; това бяха Денис Уилтън, стар гангстер от МК „Свавелшо“, лежал зад решетките както за грабеж в големи размери, така и за нанасяне на тежки телесни повреди, и Владимир Орлов, руснак, осъждан в Германия за сводничество и чиито две съпруги бяха починали при злощастни, съмнителни обстоятелства. Никой от тези мъже засега не бе обелил и дума относно случилото се или изобщо за каквото и да било, а Бублански не хранеше и кой знае какви надежди, че ще го сторят на по-късен етап. Подобни момчета нямат обичая да се разбъбрят по време на полицейски разпити. Такива бяха правилата на играта.

Онова, което наистина не допадаше на Бублански, бе усещането, че мъжете бяха просто войници, чиито командири са свързани с високите етажи на властта както в Русия, така и в САЩ. Бублански нямаше проблем с това, че един журналист бе по-добре осведомен по въпросите на разследването му от него самия. В това отношение не страдаше от излишна гордост. Искаше само да научи повече и с благодарност приемаше информация, независимо от кого идваше тя. И все пак дълбокото прозрение на Микаел Блумквист по случая напомняше на Бублански за собствените им недостатъци, за изтичането на информация по време на разследването и за опасността, на която бяха изложили момчето. Яростта му по този повод никога нямаше да се уталожи и може би тъкмо затова го гнетеше толкова обстоятелството, че шефката на тайната полиция, Хелена Крафт, така настоятелно се мъчи да се свърже с него, а и не само тя. ИТ момчетата от Кралската криминална полиция също, както и главният прокурор Рикард Екстрьом наред с професор от Станфорд на име Стивън Уорбъртън от Машинния научноизследователски институт, който според Аманда Флуд искал да съобщи за „значима опасност“.

Бублански се безпокоеше от това и от още хиляда други неща. В допълнение на вратата му се почука. Беше Соня Мудиг, която имаше уморен вид и изобщо не беше гримирана. Лицето й изглеждаше някак ново и голо.

— И тримата ни задържани са в операционната зала — каза тя. — Ще мине известно време, преди да можем пак да ги разпитаме.

— Искаш да кажеш да се опитаме да ги разпитаме.

— Да, може би. Но всъщност успях да си побъбря с Лебедев. Беше в съзнание за малко преди операцията.

— И какво каза той?

— Че искал да говори със свещеник.

— Защо понастоящем всички откачалки и убийци са вярващи?

— Докато всички разумни стари комисари се съмняват в своя Бог, а?

— Е, да!

— Лебедев обаче изглеждаше и примирен, а това е добър знак, струва ми се — продължи Соня. — Когато му показах рисунката, той само махна с ръка опечалено.

— Значи, не се е опитвал да твърди, че е измислица?

— Просто затвори очи и заприказва за своя свещеник.

— Разбра ли се какво иска онзи американски професор, който звъни постоянно?

— А… не… той настоява да разговаря с теб. Мисля, че се касае за научната работа на Балдер.

— Ами младият журналист, Зандер?

— Тъкмо за него искам да говорим. Имам лошо предчувствие.

— Какво знаем?

— Че е работил до късно и е изчезнал, минавайки покрай асансьора „Катарина“ късно вечерта в компанията на красива жена с червеникаворуса или тъмноруса коса и скъпи, необикновени дрехи.

— Това не бях го чувал.

— Едно момче ги е видяло, пекар от „Скансен“ на име Кен Еклунд, живее в сградата, където се помещава редакцията на „Милениум“. Сторило му се, че изглеждали влюбени или най-малкото Зандер изглеждал така.

— Значи, искаш да кажеш, че може и да е било някакъв вид клопка с примамка?

— Не е немислимо.

— Ами онази жена, дали случайно не е същото лице, забелязано и на Ингарьо?

— Тъкмо проверяваме това. Безпокои ме обаче фактът, че изглежда са били на път към Стария град.

— Разбирам.

— Но не само защото прихванахме сигналите от мобилния телефон на Зандер в Стария град. Орлов, онази гад, дето само плюе по мен, щом се опитам да го разпитам, притежава апартамент на „Мортен Троцигс гренд“.

— Били ли сме там?

— Още не, на път сме. Току-що го узнахме. Апартаментът е записан на името на една от фирмите му.

— Тогава да се надяваме, че там не ни чака нещо неприятно.

— Да се надяваме.

* * *

Ласе Вестман лежеше на пода в антрето на апартамента на „Туршгатан“, недоумявайки какво го беше сплашило толкова. Та това беше просто хлапачка, надупчена с пиърсинги пънкарка, която едва ли му стигаше и до гръдния кош. Трябваше да е в състояние да я изрита като някой досаден плъх. Но беше като парализиран и си даваше сметка, че това не се дължеше на начина, по който момичето се биеше, още по-малко на крака й върху корема му. Имаше нещо друго, нещо по-непонятно — в погледа й или в цялото й същество. В продължение на няколко минути той просто лежеше като някой идиот и слушаше.

— Току-що ми бе напомнено — каза тя, — че в семейството ми има нещо ужасяващо сбъркано. Изглежда, че сме способни на какво ли не. На най-невъобразимите жестокости. Може би е някакво генетично смущение. Аз лично имам една особеност, когато става дума за мъже, които нападат жени и деца — ставам тотално опасна за живота им, а когато видях рисунките на Аугуст с теб и Рогер, ми се прищя да ви причиня и на двамата истинска болка. Мога да говоря дълго за това, но сега си мисля, че Аугуст преживя достатъчно, така че има известен малък шанс ти и твоят приятел да се отървете по-леко.

— Аз… — започна Ласе.

— Тихо — продължи тя. — Това не са преговори, нито е разговор. Просто излагам условията, това е всичко. Юридически няма никакви проблеми. Франс е бил достатъчно умен да запише апартамента на името на Аугуст. Иначе е валидно следното: ще си събереш партакешите за точно четири минути и ще се махнеш оттук. Ако ти или Рогер се върнете тук или по някакъв начин влезете в контакт с Аугуст, ще ви измъчвам толкова жестоко, че няма да сте в състояние да правите нищо приятно до края на живота си. През това време ще подготвя жалба до полицията относно тормоза, на който сте подложили Аугуст, а по този въпрос, както знаеш, не разполагаме само с рисунките. Съществуват и свидетелски показания от психолози и специалисти. Освен това ще се свържа за първи път с вечерните вестници и ще им разкажа, че разполагам с материал, който потвърждава и задълбочава онази представа за теб, която излезе наяве във връзка с малтретирането на Рената Капусински. Какво й беше сторил, Ласе? Разкъса бузата й със зъби и я нарита в главата?

— Значи, ще отидеш в пресата.

— Ще отида в пресата. Ще причиня на теб и приятеля ти всевъзможни неприятности. Но може би — казвам може би — ще избегнете най-ужасното унижение, ако никога повече не ви зърнат в близост до Хана и Аугуст и ако никога повече не навредите на жена. Всъщност не ми дреме за вас. Искам просто Аугуст и всички ние, останалите, да не ви виждаме повече. Затова се махаш, и ако се държиш като някой свенлив, дребен, изплашен монах, може и да е достатъчно. Съмнявам се обаче. Нали знаещ, повечето мъже, които тормозят жени, са рецидивисти, а ти си поначало негодник, но с малко късмет — може би… Разбра ли?

— Разбрах — отвърна той.

Мразеше се, че каза това, обаче не виждаше друга възможност, освен да се съгласи и да се подчини. Стана и отиде в спалнята, за да събере набързо малко дрехи. После си взе палтото и телефона и излезе през вратата. Нямаше представа къде да отиде.

Чувстваше се по-жалък, отколкото в целия си досегашен живот, а навън валеше неприятен, шибащ дъжд, примесен със сняг.

* * *

Лисбет чу входната врата да се затръшва, а стъпките да се изгубват по каменните стъпала. Погледна към Аугуст. Аугуст стоеше неподвижно с ръце изпънати надолу и гледаше настоятелно, а това я смущаваше. Ако до този момент бе държала нещата под контрол, сега изведнъж загуби увереност, а и какво, за бога, ставаше с Хана Балдер?

Хана сякаш бе на път да избухне в плач, а Аугуст… за капак на всичко започна да клати глава и да мърмори недоловимо, и този път не бяха никакви прости числа, беше нещо коренно различно. Лисбет копнееше с цялото си същество да се чупи оттам. Ала остана. Мисията й още не бе приключена, ето защо извади от джоба си два самолетни билета и ваучер за хотел, а също и дебела пачка банкноти както в крони, така и в евро.

— Искам само от цялото си сърце… — поде Хана.

— Тихо — прекъсна я Лисбет. — Това са самолетни билети до Мюнхен. Излитате в седем и петнайсет тази вечер, така че нямате време. Ще ви откарат право до хотел „Шлос Елмау“. Хубав хотел недалеч от Гармиш-Партенкирхен. Ще отседнете в голяма стая на последния етаж под името Мюлер и за начало ще останете три месеца. Свързах се с професор Чарлс Еделман и му обясних необходимостта от безусловна секретност. Той ще ви посещава редовно и ще се погрижи Аугуст да получи лечение и помощ. Еделман ще му уреди и подходяща и квалифицирана училищна подготовка.

— Майтапиш ли се?

— Тихо, казах. Това тук е повече от сериозно. Полицията вече разполага с рисунката на Аугуст и убиецът е заловен, ала възложителите му са на свобода и е невъзможно да се предвиди какво кроят. Налага се да напуснете жилището на мига. Аз самата си имам друга работа, но съм ви уредила шофьор, който да ви откара до „Арланда“. Може би изглежда леко чудат. Но иначе е окей. Викайте му Чумата. Разбрахте ли?

— Да, но…

— Абсолютно никакви но. По-добре ме слушай: по време на целия ви престой там не бива да използвате никакви кредитни карти, нито ще се обаждаш от телефона си, Хана. Уредила съм ти криптиран мобилен блекфон, в случай че се наложи да биете тревога. Моят номер е вече въведен в него. Всички разходи в хотела са за моя сметка. Ще получите 100 000 крони в брой за непредвидени разноски. Някакви въпроси по темата?

— Звучи безумно.

— Не.

— Но откъде имаш средства?

— Имам средства.

— Ние как бихме…

Хана не можа да продължи. Изглеждаше съвсем объркана и сякаш не знаеше какво да мисли. Внезапно обаче зарида.

— Как бихме могли да се отблагодарим? — успя да изрече тя.

— Да се отблагодарите?

Лисбет повтори думите й, сякаш бяха нещо съвсем непонятно, а когато Хана тръгна към нея с протегнати ръце, тя отстъпи назад и отвърна, отправила поглед към пода на антрето:

— Стегни се! Ще се стегнеш и ще спреш с каквото там се нагълтваш, таблетки или каквото и да е. Можеш да ми се отблагодариш по този начин.

— Разбира се, абсолютно…

— И ако на някого му хрумне, че Аугуст трябва да влезе в дом или институция, ще отвърнеш на удара здраво и безпощадно. Ще се целиш в най-слабото им място. Ще се държиш като воин.

— Като воин?

— Точно. Никой няма…

Лисбет замълча и й мина през ума, че това далеч не бяха блестящи думи за сбогом. Но щяха да свършат работа. Обърна се и пое към входната врата. Не направи много крачки. Аугуст пак замърмори и сега се чу какво казва:

— Не отивай, не отивай… — мънкаше той.

Лисбет не разполагаше с подходящ отговор и на това. Само отсече:

— Ще се справиш — после добави, сякаш говореше на себе си: — Благодаря за писъка тази сутрин.

Настъпи миг тишина, Лисбет се чудеше дали да не изрече още нещо, но се отказа, обърна се и се изниза през вратата. Зад гърба й Хана се провикна:

— Не мога да опиша какво означава това за мен!

Лисбет обаче не чу и думичка. Вече търчеше надолу по стълбите към колата си на „Туршгатан“. Когато излезе на Вестербрун, Микаел Блумквист се обади на редфона й и й каза, че АНС са надушили следите й.

— Предай им, че и аз съм надушила техните — промърмори в отговор.

После отпраши към дома на Рогер Винтер и успя да го уплаши до смърт. След това се прибра у дома и седна с криптирания файл от АНС, без да се приближи и на йота до някакво решение.

* * *

Ед и Микаел бяха работили целия ден в хотелската стая в „Гранд“. Ед му бе снесъл фантастична история и Микаел можеше да напише сензационния репортаж, от който той, Ерика и „Милениум“ се нуждаеха толкова спешно. Това беше хубаво. И все пак някакво неприятно усещане не го напускаше, а то не се дължеше само на изчезването на Андрей. Имаше нещо в Ед, което не му се връзваше. Защо изобщо се бе появил и защо влагаше толкова много енергия, за да помогне на някакво малко шведско вестниче, далеч от всичките властови центрове в САЩ?

Вярно, планът можеше да се разглежда като размяна на услуги. Микаел се бе съгласил да не разкрива хакерската атака и наполовина бе обещал да накара Лисбет да разговаря с Ед. Това обаче изобщо не бе достатъчно като обяснение, затова Микаел едновременно слушаше Ед и се опитваше да чете между редовете.

Ед се държеше така, сякаш поемаше значителни рискове. Завесите бяха дръпнати, а телефоните се намираха на достатъчно голямо разстояние. В стаята витаеше духът на параноята. На хотелското легло бяха оставени секретни документи, които Микаел можеше да прочете, но не и да цитира или да копира, а от време на време Ед прекъсваше своето изложение, за да обсъжда отделни аспекти от правото на защита на източника. С маниакално упорство държеше да е сигурен, че изтичането на информация няма да бъде проследено до него, и на моменти се заслушваше нервно в стъпките по коридора, на два пъти дори погледна навън през процеп между завесите, за да се увери, че никой не ги наблюдава оттам, но все пак… Микаел не можеше да се отърси от подозрението, че по-голямата част от всичко това беше театър.

Все повече му се струваше, че Ед на практика има пълен контрол над ситуацията и знае точно с какво се е захванал, и че всъщност не се страхува прекомерно да не би да ги подслушват. Навярно действията му бяха ръководени от някой по-висшестоящ, да, може би на самия Микаел бе отредена роля в представлението, която още не разбираше.

Ето защо беше интересно не само какво казваше Ед, но и какво пропускаше да сподели и какво си мислеше, че иска да постигне с публикацията. Съвсем явно се долавяше известна доза ярост. „Някакви шибани идиоти“ в отдела „Надзор над стратегическите технологии“ бяха попречили на Ед да закове хакера, пробил системата му, само защото те самите не желаеха да ги пипнат на местопрестъплението, а това го подлудяваше, твърдеше той, и Микаел нямаше никаква причина да го подозира по тази точка, още по-малко пък да се съмнява, че Ед искрено желае да унищожи онези лица, „да ги смачка, да ги надроби под ботушите си“.

Същевременно в разказа му сякаш имаше и друго, което го караше да се чувства доста по-неловко. На моменти Ед сякаш се бореше с някаква автоцензура и от време на време Микаел го прекъсваше и слизаше до рецепцията само за да помисли или да се обади на Ерика и Лисбет. Ерика винаги вдигаше на първия сигнал и макар и двамата да горяха от ентусиазъм във връзка с историята, изчезването на Андрей помрачаваше настроението им.

Лисбет изобщо не вдигаше. Чак в 17,20 ч. най-сетне успя да се свърже с нея. Тя звучеше някак дистанцирана и накратко му съобщи, че момчето вече е на сигурно място при майка си.

— Ти как си? — попита той.

— Окей.

— Невредима?

— Като цяло.

Микаел си пое дълбоко дъх.

— Хакнала ли си интранета на АНС, Лисбет?

— Да не си говорил с Ед Неда?

— Това не мога да го коментирам.

Не можеше да го коментира дори с Лисбет. Защитата на източника за него беше свещена.

— Значи, Ед все пак не е толкова тъп — рече тя, сякаш той беше казал нещо съвсем друго.

— Значи, си го направила.

— Възможно е.

Микаел усети, че му се ще да я нахока и да попита какви, по дяволите, ги върши. Но се сдържа и каза само:

— Готови са да те оставят на свобода, стига да се срещнеш с тях и да разкажеш точно как си извършила проникването.

— Предай им, че и аз съм по следите им.

— Какво искаш да кажеш?

— Че разполагам с повече, отколкото си мислят.

— Окей — отвърна Микаел замислено. — Но дали не би се съгласила да се срещнеш с…

— Ед?

По дяволите, помисли си Микаел. Та нали Ед сам искаше да се разкрие пред нея.

— Ед — повтори той.

— Нахакано копеле.

— Доста нахакано. Но би ли се съгласила да се срещнеш с него, ако уредим гаранции, че няма да те заловят?

— Не съществуват подобни гаранции.

— Ще бъде ли окей, ако се свържа със сестра си, Аника, и я помоля да те представлява?

— Имам си друга работа — заяви тя, сякаш не желаеше да обсъждат повече темата, и тогава той не се сдържа:

— Тази история, с която сме се заели…

— Какво за нея?

— Не знам дали я схващам изцяло.

— Какъв е проблемът? — попита Лисбет.

— Като начало недоумявам защо Камила внезапно се появи след всичките тези години.

— Допускам, че е чакала сгоден случай.

— Какво имаш предвид?

— Сигурно е знаела, че ще се завърне, за да си отмъсти за онова, което причиних на нея и Зала, но е искала да изчака, докато заякне на всички равнища. Нищо не е по-важно за Камила от силата и сега, най-ненадейно, трябва да е съзряла възможност, сгоден миг да удари с един куршум два заека, поне така предполагам. Може да я попиташ следващия път, когато пийнете по чашка заедно.

— С Холгер ли си говорила?

— Бях заета.

— Но все пак тя не успя. Ти се справи, слава на бога — продължи Микаел.

— Справих се.

— Но не се ли тревожиш, че ще се върне всеки момент?

— Мина ми през ума.

— Окей, добре. И знаеш, че двамата с Камила така и не сме правили нищо повече от това, да изминем кратка отсечка по „Хурншгатан“, нали?

Лисбет не отговори на въпроса.

— Познавам те, Микаел — каза само. — А сега си се срещнал и с Ед. Предполагам, че ще трябва да се пазя и от него.

Микаел се поусмихна под мустак.

— Да — отвърна. — И май че имаш право. Няма да му се предоверяваме. Дори се страхувам да не се превърна в неговия полезен идиот.

— Не ми звучи като роля за теб, Микаел.

— Не, точно затова бих искал да узная до какво си се добрала по време на атаката.

— До маса обезпокоителна гнусотия.

— За връзката на Екервалд и Паяците с НСА.

— Това и още малко.

— За което си мислела да ми разкажеш.

— Ако се бе държал добре, сигурно щях — заяви тя с насмешлив глас, на който той не можеше да не се зарадва.

После се подсмихна, защото в същия миг разбра точно какво искаше да направи Ед Нийдъм.

Разбра го с такава яснота, че му беше трудно да не се издаде, когато впоследствие се върна в хотелската стая и продължи работата си с американеца чак до десет часа същата вечер.