Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (28)

Глава 27
Утрото на 24 ноември

Когато Арам Барзани от шведския отряд за бързо реагиране прекрачи прага на къщата на Габриела Гране в 4,52 ч. сутринта, той видя едър, облечен в черно мъж да лежи на пода точно до кръглата кухненска маса.

Арам се приближи предпазливо. Къщата изглеждаше изоставена, но не искаше да рискува. Неотдавна бе докладвано за интензивна престрелка тук горе, а по скалите навън колегите му викаха разпалено.

— Тук! — крещяха. — Тук!

Арам не разбираше за какво викат и за миг се поколеба. Дали да не изтича при тях? Реши да остане в къщата и да провери в какво състояние е мъжът на пода. Наоколо му имаше натрошени стъкла и кръв. Върху масата някой беше разкъсал някакъв лист и размазал няколко пастела. Мъжът лежеше по гръб и се опитваше да се прекръсти. Освен това мърмореше нещо. Навярно молитва. Звучеше като руски, Арам разбра думата „Олга“ и каза на мъжа, че медицинският екип е на път.

— Били са сестри — изрече мъжът на английски.

Това звучеше толкова не на място, че Арам не му отдаде никакво значение. Вместо това претърси дрехите на ранения и констатира, че не е въоръжен и навярно е улучен в корема. Блузата му бе прогизнала от кръв, а лицето му изглеждаше обезпокоително бледо. Арам го попита какво е станало. Не получи отговор, не веднага. После мъжът изсъска още едно чудновато изречение на английски.

— Душата ми е уловена в рисунка — рече той, явно на път да загуби съзнание.

Арам остана няколко минути, за да се увери, че мъжът няма да им създава някакви проблеми. Когато най-сетне чу да се приближава медицинският екип, той излезе отвън на скалната площадка. Искаше да узнае защо бяха викали колегите. Още валеше сняг, беше заледено и хлъзгаво. По-надолу в долчинката се чуваха гласове и шум от двигателите на нови прииждащи коли. Все още беше тъмно и трудно се виждаше, а имаше и много камъни и иглолистни дървета. В пейзажа имаше нещо драматично, а склонът се спускаше стръмно надолу. Теренът не беше подходящ за ръкопашен бой и Арам бе обзет от лоши предчувствия. Стори му се, че е настъпило странно затишие, и недоумяваше къде се бяха дянали колегите му.

Не бяха далеч, стояха точно при стръмнината зад голяма, диворасла трепетлика, а когато ги откри, той потрепери. Не му беше присъщо, но се уплаши, когато ги видя да се взират в земята със сериозни погледи. Какво се бе случило там? Нима момчето с аутизъм беше мъртво?

Вървеше бавно, замислен за собствените си хлапета, на шест и девет. Бяха луди по футбола. Не правеха нищо друго, не говореха за нищо друго. Казваха се Бьорн и Андерш. Двамата с Дилван им бяха дали шведски имена, понеже мислеха, че това ще им помогне в живота. Що за хора се бяха довлекли дотук, за да убият едно дете? Обзе го внезапна ярост и викна на колегите си. В следващия миг въздъхна облекчен.

Не момче, а двама мъже лежаха на земята. Очевидно и те бяха простреляни в областта на корема. Единият — едър, брутален тип със сипаничава кожа и тъп боксьорски нос — се мъчеше да стане. Само че се строполи отново. По изражението му си личеше, че се чувства унизен. Дясната му ръка трепереше от болка или гняв. Другият мъж, който носеше кожено яке и бе прибрал косата си на конска опашка, изглеждаше по-зле. Лежеше неподвижно и се взираше шокиран в тъмното небе.

— Никакви следи от детето? — попита Арам.

— Нищо — отвърна колегата му Клас Линд.

— А от жената?

— Също.

Арам не беше сигурен дали това е добър знак и зададе още няколко въпроса. Никой от колегите му обаче нямаше ясна представа за случилото се. Единственото сигурно бе, че се бяха натъкнали на две автоматични оръжия barrett REC7s на около 30–40 м по-надолу по склона. Приемаше се, че оръжията принадлежат на мъжете. Защо бяха попаднали там обаче, беше неизвестно. Сипаничавият мъж само бе изплюл някакъв неразбираем отговор на въпроса.

През последвалите петнайсет минути Арам и колегите му претърсиха терена, без да намерят друго освен нови следи от борба. Междувременно все повече хора пристигаха на мястото: медицински персонал, криминалният инспектор Соня Мудиг, двама-трима криминалисти, цяла орда полицаи, а редом с тях и журналистът Микаел Блумквист заедно с някакъв американец с четинеста коса и грубовата фигура, който будеше неопределен респект у всички. В 5,25 ч. пристигна известието, че имало един свидетел, който чакал да бъде разпитан долу край брега и паркинга. Мъжът искал да му викат КГ. Всъщност се наричал Карл-Густаф Матсон и наскоро се сдобил с новопостроен недвижим имот на отсрещния бряг. Според Клас Линд не бивало да вземат думите му за чиста монета.

— На старчето му се привиждат разбойници.

* * *

Соня Мудиг и Йеркер Холмберг вече бяха на паркинга и се мъчеха да разберат какво се беше случило. Към момента общата картина бе твърде фрагментарна, та сега се надяваха свидетелят КГ Матсон да внесе яснота в развоя на събитията.

Когато го видяха да върви към тях покрай брега, започнаха все повече да се обезверяват. КГ Матсон бе нахлупил не друго, а тиролска шапка. Носеше панталони на зелено каре, засукан мустак и червено пухено яке на „Канада Гус“. Имаше вид на шегаджия.

— КГ Матсон? — попита Соня Мудиг.

— Същият — отвърна той и без да чака покана, може би защото разбираше, че се налага да докаже своята надеждност, разказа, че бил собственик на издателство „Истински престъпления“, което издавало действителни разкази за привлекли общественото внимание престъпления.

— Отлично, но този път искаме делови свидетелски показания, не реклама за предстояща книга — заяви Соня Мудиг за всеки случай, а КГ Матсон каза, че това, разбира се, го схващал.

Та нали бил „сериозен човек“. Събудил се смешно рано, каза, и останал да си лежи, заслушан в „тишината и спокойствието“. Точно преди четири и половина обаче чул нещо, което определил като изстрел с пистолет, и тогава побързал да се облече и да излезе на балкона си, който имал изглед към брега и планината, както и към паркинга, на който се намираха сега.

— И какво видя?

— Нищо. Беше страховито тихо. После въздухът експлодира. Сякаш бе избухнала война.

— Чул си престрелка?

— Трещеше откъм планината от другата страна на залива, а аз се взирах натам съвсем объркан, и тогава… споменах ли, че наблюдавам птиците?

— Не си.

— Но това е тренирало зрението ми, нали разбирате. Имам същински орлов поглед. Свикнал съм да забелязвам дребни детайли на голямо разстояние и сигурно затова видях малка точица на скалната тераса ей там, виждате ли я? Терасата като че ли се врязва в планината като джоб.

Соня вдигна очи към склона и кимна.

— Отначало се чудех какво е — продължи КГ Матсон. — После осъзнах, че е дете, момче, мисля. Клечеше горе и трепереше, поне така си го представих, и изведнъж… Божичко, никога няма да забравя това.

— Какво?

— Някой дотърча там изотгоре, млада жена, хвърли се право надолу и се приземи на скалната издатина толкова мощно, че за малко да падне долу. Сетне седнаха там заедно, тя и момчето, и зачакаха, зачакаха неизбежното, а после…

— Да?

— Изникнаха двама мъже с автомати в ръка. Стреляха ли, стреляха, а аз, и сами можете да се досетите, просто се хвърлих на земята. Страхувах се, че ще ме улучат, но все пак не се сдържах и надзърнах. Знаете, от моята посока жената и детето се виждаха идеално, но за мъжете там горе бяха скрити, поне временно. При все това ми бе ясно, че е просто въпрос на време, докато ги открият, и разбрах, че нямаше къде да се дянат. В мига, в който напуснеха терасата, мъжете щяха да ги съзрат и да ги убият. Ситуацията беше безнадеждна.

— Въпреки това не сме намерили нито момчето, нито жената — рече Соня.

— Не, точно там е работата! Мъжете все повече се приближаваха, накрая трябва да се е чувало дори диханието им. Стояха толкова наблизо, че би било достатъчно да се наведат напред, за да открият жената и детето. Ала тогава…

— Да?

— Няма да ми повярвате. Онова момче от частите за бързо реагиране категорично не ми повярва.

— Нищо, разкажи, после ще проверим доколко е правдоподобно.

— Когато мъжете се спряха, за да се ослушат, или защото са подозирали, че са вече близо, жената се изправи рязко и ги застреля. Бам, бам! После се втурна напред и захвърли оръжията им надолу по склона. Наистина безумна точност, като в екшън филм, а после хукна, или по-точно претърколи се и заедно с момчето се хвърлиха в едно беемве, което стоеше тук на паркинга. Точно преди да влязат в колата видях, че жената държи нещо в ръка, чанта, или лаптоп.

— С беемвето ли изчезнаха?

— Със страховита скорост. Не знам накъде.

— Окей.

— Но това не е всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Там имаше още една кола, рейндж роувър, мисля, висок автомобил, черен, нов модел.

— Какво стана с него?

— Всъщност не се бях замислял за него, а и след това бях изцяло зает да звъня на централата за спешни повиквания. Когато обаче се канех да затворя, видях двама души да слизат от стълбището ей там, мършав, висок мъж и жена. Естествено, не ги видях особено добре. Бяха твърде далеч. При все това мога да кажа две неща за онази жена.

— И какви са те?

— Беше сочно парче и беше ядосана.

— Сочно парче в смисъл на красива?

— По-скоро прекрасна, изключителна. Отдалеч й личеше. Освен това обаче беше и бясна. Точно преди да се качи на рейндж роувъра, зашлеви на мъжа плесница и най-странното е, че пичът въобще не реагира. Само кимна, сякаш смяташе, че си го е заслужил. После се чупиха от мястото. Мъжът караше.

Соня Мудиг си записа и си каза, че трябва да обяви за общонационално издирване както рейндж роувъра, така и беемвето, и то по най-бързия начин.

* * *

Габриела Гране пиеше капучино в кухнята си на „Вилагатан“ и намираше, че предвид обстоятелствата, нещата се развиваха добре. Всъщност най-вероятно още беше в шок.

Хелена Крафт искаше да се срещне с нея в 8,00 ч. в своя кабинет в тайната полиция. Габриела подозираше, че няма само да я уволнят. Че ще има и съдебни последици, с което възможностите й да си намери друга работа до голяма степен ще се изпарят. Щеше да се сбогува с кариерата си на 33-годишна възраст.

И все пак това не беше най-лошото. Знаеше, че престъпва законовите разпоредби и съзнателно пое риска, ала го беше сторила, защото смяташе това за най-добрия начин да предпази сина на Франс Балдер. Сега, когато в лятната й вила се бе разиграла жестока престрелка, явно никой не знаеше къде се намира момчето. Може да беше тежко ранено или мъртво. Габриела имаше усещането, че вината щеше да я разкъса на парченца — първо бащата, сега и синът.

Стана и погледна часовника. Беше седем и петнайсет и би следвало да потегли, за да успее да поразтреби бюрото си преди срещата с Хелена. Реши да се държи достойно, без да се извинява, нито да умолява да я задържат на работа. Възнамеряваше да бъде силна или поне да изглежда такава. Блекфонът й звънна. Нямаше желание да вдига. Вместо това нахлузи ботушите и си сложи палтото от „Прада“ и екстравагантен червен шал. Като ще затъва, поне да е с малко стил. Застана пред огледалото в антрето и пооправи грима си. В пристъп на самоирония направи знака V, точно както бе постъпил Никсън при напускането на поста си. Тогава блекфонът й отново иззвъня и този път вдигна неохотно. Беше Алона Касалес от АНС.

— Чух — каза тя.

Естествено.

— Как се чувстваш? — продължи Алона.

— Ти как мислиш?

— Чувстваш се като най-долния човек на света.

— Горе-долу.

— Който никога повече няма да си намери работа.

— В десетката, Алона.

— В такъв случай мога да ти съобщя, че няма за какво да се срамуваш. Постъпила си съвършено правилно.

— Бъзикаш ли ме?

— Май не е удачният миг за шеги, скъпа. Имали сте къртица в най-тясното обкръжение.

Габриела си пое дълбоко дъх.

— Кой е той?

— Мортен Нилсен.

Габриела застина.

— Имате ли доказателства?

— О, да, ще ти изпратя всичко след няколко минути.

— Защо му е на Мортен да ни предава?

— Допускам, че не го е възприемал като измяна.

— Ами като какво?

— Може би като сътрудничество с Големия брат, дълг към водещата нация сред свободните страни, знам ли.

— Значи, ви е снабдявал с информация.

— По-скоро се е погрижил ние сами да си я набавяме. Предостави ни сведения за вашия сървър и криптирането ви. Не е толкова страшно, колкото звучи, на фона на останалите мръсотии, с които се занимаваме. Та нали подслушваме всичко, от съседските клюки до телефонните разговори на министър-председателите.

— Сега обаче е изтекло по-нататък.

— Сега се е изляло като от фуния. Знам, Габриела, че не си действала точно според правилника, но в морално отношение си постъпила правилно, напълно съм убедена в това и ще се погрижа началниците ти да го узнаят. Разбрала си, че във вашата организация има нещо гнило, значи, не си можела да действаш в нейните рамки и въпреки това си отказала да избягаш от отговорност.

— Обаче стана грешка.

— Понякога стават грешки, колкото и да се старае човек.

— Благодаря за милите думи, Алона, но ако нещо се е случило с Аугуст Балдер, никога няма да си простя.

— Габриела, момчето е окей. Навън е и се вози в кола към тайно място заедно с младата госпожица Саландер, в случай че някой реши да ги преследва.

Габриела сякаш не разбра.

— Какво искаш да кажеш?

— Че е невредим, скъпа. И благодарение на него убиецът на баща му е заловен и идентифициран.

— Значи, искаш да кажеш, че Аугуст Балдер е жив?

— Това искам да кажа.

— Откъде знаеш?

— Имам си, така да се каже, стратегически пласиран източник.

— Алона…

— Да?

— Ако това, което казваш, е вярно, ти ми върна живота.

След като приключи разговора, Габриела Гране се обади на Хелена Крафт и настоя Мортен Нилсен да присъства на срещата. Хелена Крафт склони с неохота.

* * *

Часът беше седем и половина сутринта, когато Ед Нийдъм и Микаел Блумквист се спуснаха по стъпалата от къщата на Габриела Гране към аудито на паркинга край брега. Местността бе заснежена, никой от двамата не обелваше и дума. В пет и половина Микаел бе получил есемес от Лисбет, лаконичен, както обикновено.

Аугуст невредим. Ще се скатаваме още известно време.

Лисбет отново не споменаваше нищо относно собственото си състояние, но все пак беше неимоверно успокояващо да научат, че момчето е добре. След това Соня Мудиг и Йеркер Холмберг дълго разпитваха Микаел, който разказа точно как той и вестникът бяха действали през последните дни. Не подходиха към него с прекомерна добронамереност, но той все пак усещаше, че в някаква степен го разбират. Сега, час по-късно, той крачеше покрай кея. В далечината една сърна се скри в гората. Микаел се настани на мястото на водача в аудито и изчака Ед, който се влачеше на няколко метра зад него. Очевидно американецът имаше болки в гърба.

По пътя към Брун неочаквано попаднаха в колона от автомобили. В продължение на няколко минути колата им не помръдваше и на сантиметър и Микаел пак се сети за Андрей. Всъщност не беше спирал да мисли за него. Приятелят му все още не даваше никакъв признак на живот.

— Не може ли да пуснеш някоя по-шумна радиостанция? — попита Ед.

Микаел настрои честотата на 107.1 и в следващия миг чу Джеймс Браун да реве каква сексмашина бил.

— Би ли ми дал телефоните си — продължи Ед.

Получи ги и ги сложи точно до тонколоните отзад. Очевидно възнамеряваше да разкаже нещо и се боеше от недискретни уши. Микаел определено нямаше нищо против. За да напише своята история, се нуждаеше от всички сведения, до които можеше да се добере. Той обаче знаеше по-добре от повечето хора, че един разследващ журналист винаги рискува да се превърне в инструмент на някоя от страните. Никой не дава информация, ако няма собствена кауза. Понякога мотивът е нещо толкова благородно като чувството за справедливост, желанието да се разкрие корупционна схема или посегателство. Най-често обаче се касае за властови игри — да бъде съборен противник и да се засили личната позиция. Ето защо репортерът никога не бива да забравя да се запита: защо имам шанса да чуя това?

Впрочем дори когато сведенията изтичат поради чисто зложелателство — алчност или жажда за власт, — това все пак може да доведе до нещо добро: нередности да бъдат извадени на светло и да се поправят. Журналистът просто трябва да разбира движещите механизми и с всеки въпрос, с всяка проверка на фактите да се бори за собствената си почтеност.

Микаел се чувстваше донякъде солидарен с Ед Нийдъм и дори харесваше неговия навъсен чар, но му нямаше доверие и за секунда.

— Да чуем — рече.

— Може да се каже така — започна Ед. — Има един вид познание, което води до действие по-лесно от другите.

— Онова, което носи пари?

— Именно. Знаем, че в бизнеса винаги се ползва вътрешна информация. Например курсовете винаги се покачват още преди обнародването на положителни бизнес новини. И някой винаги се възползва от момента и купува.

— Вярно е.

— Ние от света на разузнаването дълго бяхме пощадени от това по простата причина, че тайните, които пазим, са от друго естество. От края на Студената война обаче нещата се промениха. Развиха се шпионажът и наблюдението на хора и предприятия, така че днес разполагаме с огромни количества материал, от който можеш да забогатееш, понякога бързо.

— И искаш да кажеш, че това се използва.

— Самата идея е да се използва. Извършваме промишлен шпионаж, за да помогнем на собствената си индустрия — да осигурим преимущества на своите големи концерни, да ги информираме за силните и слабите страни на конкурентите. Промишленият шпионаж е част от патриотичната мисия. Точно както всяка друга разузнаваческа дейност обаче, той обитава сивата зона. Онова, което преди няколко десетилетия се смяташе за престъпно или неморално, днес е съвсем нормално. С помощта на адвокати се легитимират кражби и посегателства, а в АНС не сме кой знае колко по-добри, трябва да отбележа, може би дори…

— По-лоши.

— Спокойно де, остави ме да се доизкажа — продължи Ед. — Бих могъл да заявя, че имаме известен морал, въпреки всичко. Само дето сме голяма организация с десетки хиляди служители, та неизбежно имаме и боклуци, дори няколко на високи позиции, които всъщност мислех да ти предам.

— Това, разбира се, от чиста добронамереност — отбеляза Микаел с мек сарказъм.

— Ха, да, може би не съвсем. Но слушай сега. Когато няколко лица на високи постове при нас минават границите и навлизат в областта на престъпното, какво се случва според теб?

— Нищо приятно.

— Превръщат се в сериозни конкуренти на организираната престъпност.

— Държавата и мафията винаги са се състезавали на една и съща арена — забеляза Микаел.

— Тъй, тъй, и двете раздават собствен вид правосъдие, предоставят защита на разни лица, дори убиват. Действителният проблем обаче възниква, когато започнат да си сътрудничат в дадена сфера.

— И тук е станало така?

— Да, за жалост. Както знаеш, в „Солифон“ има квалифициран отдел, ръководен от Зигмунд Екервалд, който проучва с какво се занимават високотехнологичните конкуренти.

— И не само това.

— Не само това. Освен че шпионират, те крадат и продават откраднатото, което всъщност е лошо за „Солифон“, а може би дори и за цялата борса НАСДАК.

— Но също и за вас.

— Точно така, защото се оказа, че нашите съмнителни момчета — преди всичко двама мастити шефове от промишления шпионаж, впрочем наричат се Йоаким Баркли и Браян Абът, после ще ти дам всички подробности, — та тези пичове и техните подчинени получават помощ от Екервалд и бандата му, а на свой ред им съдействат чрез следене в голям мащаб. „Солифон“ посочва къде се крият големите иновации, а нашите проклети идиоти измъкват чертежите и техническите детайли.

— И инкасираните пари невинаги попадат в държавната хазна.

— Още по-лошо, друже. Ако вършиш такива неща като държавен служител, ставаш адски уязвим, особено при положение че Екервалд и неговата банда помагат и на закоравели престъпници, макар отначало може и да не са знаели, че са закоравели.

— Но са били такива?

— О, да, при това не са били идиоти. Разполагали са с хакери на такова ниво, че бих си мечтал да ги вербувам, а самата им професия е била използването на информация, та сигурно можеш да разбереш какво се е случило: като са осъзнали с какво се занимават нашите момчета в АНС, им станало ясно, че държат в ръчичките си златната кокошчица.

— Били в положение да изнудват.

— Смятай какво преимущество е това, и те, разбира се, се възползват от него в максимална степен. Та нали нашите момчета не само са крали от големи концерни, ами са плячкосвали и малки семейни фирмички и самотни новатори, които се борят за оцеляването си. Изобщо не би било красиво това да излезе наяве, така че възниква крайно неблаговидно положение, в което нашите пичове се виждат принудени да помагат не само на Екервалд и бандата му, ами и на престъпниците.

— Имаш предвид Паяците?

— Именно. И може би за известно време всички страни са доволни. Това си е биг бизнес и всички си напълнят джобовете. Но ето че в сюжета се появява един скромен гений, един професор Балдер, който души наоколо със същата проницателност, с която върши всичко останало, и по този начин узнава за дейността или поне за част от нея. Тогава, разбира се, всички се изплашват до смърт и осъзнават, че нещо трябва да се направи. Тук не ми е съвсем ясен целият процес по вземане на решенията, но допускам, че нашите момчета се надяват да им се размине само със съдебни процедури, с боботене и заплахи от страна на адвокатите. Ала няма да им се размине, не и докато седят в една лодка с бандитите. Паяците предпочитат насилието и на един по-късен етап въвличат нашите момчета в плановете си, за да ги привържат още по-здраво към себе си.

— Божичко!

— Именно, но това е само един малък цирей в нашата организация. Огледахме останалата дейност и тя…

— Със сигурност е образец на високия морал — сряза го Микаел. — Но за това не давам и пет пари. Тук става въпрос за хора, на които не им мигва окото пред нищо.

— Насилието си има собствена логика. Започнатото трябва да се довърши. Ала знаеш ли кое е забавното в цялата работа?

— Не виждам нищо забавно.

— Тогава парадоксалното: че нямаше да узная за това, ако в интранета ни не беше проникнала хакерка.

— Още една причина да я оставите на мира.

— Така и ще направя, само да ми разкаже как го е извършила.

— Защо е толкова важно?

— Никой няма да ми хаква системите повече. Искам да знам точно как го е сторила, за да мога да предприема съответните мерки. После ще я оставя на мира.

— Не знам колко струват обещанията ти, но има нещо друго, над което се замислих — продължи Микаел.

— Казвай!

— Спомена двама мъже, Баркли и Абът, нали така? Толкова ли си убеден, че нещата спират на тяхното ниво? Кой е шефът на промишления шпионаж? Трябва да е един от най-високопоставените при вас, нали?

— За съжаление, не мога да ти кажа името му. Засекретено е.

— Предполагам, че ще трябва да се примиря.

— Ще се наложи — заяви Ед непоклатимо и в този миг Микаел забеляза, че колоните автомобила потеглят.