Метаданни
Данни
- Серия
- Милениум (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Det som inte dödar oss, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Росица Цветанова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2016 г.)
Издание:
Автор: Давид Лагеркранс
Заглавие: Онова, което не ме убива
Преводач: Росица Цветанова
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: Роман
Националност: шведска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 25 ноември 2015
Редактор: Росица Ташева
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Ивайло Петров
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-150-673-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2613
История
- —Добавяне
Глава 26
Утрото на 24 ноември
Аугуст изпищя и в същия миг Лисбет дочу стъпки, бързи стъпки покрай тясната страна на къщата. Тогава пак сграбчи пистолета си и бързо се надигна. Чувстваше се отвратително, но се стегна, втурна се към вратата и видя вън на верандата едър мъж. За миг си помисли, че преимуществото е на нейна страна, че има една секунда аванс, ала нещата придобиха драматичен обрат.
Мъжът не спря пред стъклените врати, просто влетя през тях с извадено оръжие и стреля по момчето със светкавична бързина. Лисбет отвърна на огъня или може би бе стреляла първа.
Не знаеше. Не знаеше и в кой момент се беше втурнала към мъжа. Само разбра, че се сблъсква с него с огромна сила, след което се озова легнала отгоре му на пода, точно пред кръглата кухненска маса, където момчето току-що бе седяло. Удари мъжа с глава, без да се поколебае и за секунда.
Халоса го с такава сила, че главата й звънна, сетне се изправи на крака с олюляване. Цялата стая се въртеше. Имаше кръв на ризата. Пак ли бе улучена? Нямаше време да мисли за това. Къде беше Аугуст? Край масата беше пусто, само моливите се въргаляха отгоре й и рисунките, пастелите, изчисленията с прости числа. Къде, по дяволите, беше той? Чу скимтене откъм хладилника и да, той седеше там, тресеше се, притиснал колене в гърдите си. Явно бе успял да отскочи.
Лисбет тъкмо се канеше да изтича до него, когато долови нови обезпокоителни шумове някъде по-надалеч, приглушени гласове, прекършвани клони. Задаваха се няколко души. Трябваше да побързат, да се махат оттук. Ако беше сестра й, то тя мъкнеше със себе си цял конвой. Открай време беше така. Лисбет беше сама, докато Камила събираше цели банди, затова и сега точно както в миналото трябваше да бъде по-умна и по-бърза. Пред мисления й взор се появи теренът отвън и в следващия миг тя се втурна към Аугуст.
— Ела — каза му.
Аугуст не помръдна от мястото си. Стоеше като закован за пода. Лисбет го дръпна рязко и направи болезнена гримаса. Всяко движение й причиняваше болка, ала вече нямаше време за губене и навярно Аугуст все пак го разбра. Направи знак, че може да бяга и сам, след което тя се стрелна към кухненската маса, сграбчи лаптопа си и продължи към терасата, покрай мъжа на пода, който се надигна замаяно и се опита да се добере до краката на Аугуст.
Лисбет се замисли дали да не го убие. Вместо това го срита жестоко във врата и корема и изхвърли надалеч оръжието му. Сетне двамата с Аугуст изскочиха на терасата и хукнаха по посока на скалите и склона. Внезапно обаче тя спря. Замисли се за рисунката. Не бе успяла да види докъде беше стигнал Аугуст. Дали да се върне? Не, те щяха да се озоват тук всеки момент. Налагаше се да бягат. И все пак… рисунката беше оръжие, нали, а и самата причина за цялото това безумие. Лисбет остави Аугуст и лаптопа си на плоската скала, която бе избрала още предходната вечер. После се втурна нагоре по баира и навътре в къщата и отначало не откри рисунката. Навсякъде се въргаляха проклетите скици с Ласе Вестман и поредиците прости числа.
Но не, ето я, там беше, а над шахматните плочки сега се виждаше блед образ с дълбок белег на челото. Лисбет вече го познаваше твърде добре. Това беше същият мъж, който лежеше пред нея на пода и стенеше. Лисбет светкавично извади телефона си, сканира рисунката и я прати по имейла на Ян Бублански и Соня Мудиг от полицията. Дори надраска един ред най-отгоре на листа. В следващия миг обаче осъзна, че това беше грешка.
Вече ги обкръжаваха.
* * *
На самсунга на Микаел Лисбет бе изпратила същото съобщение като на Ерика — КРИЗА. Едва ли имаше начин тази дума да се изтълкува погрешно. Не и когато идваше от Лисбет. Микаел бе наясно, че тя значи само едно — извършителите са я проследили и в най-лошия случай вече са я нападнали. Така че той натисна газта до дупка веднага щом подмина кея Стадсгордскайен и излезе на шосето Вермдьоледен.
Караше сребристо ауди A8, а до него седеше Ед Нийдъм. Ед беше кисел. От време на време пишеше нещо на телефона си. Микаел не знаеше със сигурност защо му бе позволил да го придружи. Може би за да разбере какви са му намеренията спрямо Лисбет, или пък не, имаше и нещо друго. Навярно Ед можеше да бъде от полза. Във всеки случай не би могъл да влоши положението. Полицията беше известена. Но едва ли щеше да успее да събере отряд за бързо реагиране, особено като се знае, че бяха скептични заради оскъдната информация, която им бе дал. Микаел поддържаше контакт с полицията чрез Ерика. Тя знаеше пътя, а той се нуждаеше от помощ. Нуждаеше се от цялата помощ, която можеше да получи.
Наближиха моста „Данвиксбрун“. Ед Нийдъм каза нещо. Микаел не чу какво. Мислите му бяха ангажирани с друго. Беше се сетил за Андрей — какво бяха сторили с Андрей? Микаел още го виждаше как седи замислен и нерешителен в редакцията и прилича на младия Антонио Бандерас. Защо, по дяволите, не бе дошъл да изпият по една пилзнер? Позвъни му отново. Опита да се обади и на Лисбет, ала не получи отговор от никого и тогава чу Ед, който отново го питаше:
— Искаш ли да ти разкажа с какво разполагаме за твоя хакер?
— Да… може би… давай — отвърна Микаел.
Но и този път не стигнаха доникъде. Телефонът му иззвъня. Беше Ян Бублански.
— Двамата с теб хубаво ще си поговорим после, нали схващаш, а и спокойно можете да очаквате някакъв юридически епилог.
— Ясно ми е.
— Сега обаче ти се обаждам, за да ти дам малко информация. Знаем, че Лисбет Саландер е била жива в четири часа и двайсет и две минути. Това е било преди или след като е била тревога при теб?
— Преди, малко преди.
— Окей.
— Откъде идва този час?
— Саландер ни изпрати нещо, нещо изключително интересно.
— Какво?
— Рисунка и трябва да кажа, Микаел, това надмина всичките ни очаквания.
— Значи е накарала момчето да рисува.
— О, да, и аз, разбира се, не знам какви точно въпроси относно техническата страна на доказателствата могат да възникнат, нито какво би имал да възрази срещу картинката някой умел адвокат по защитата. За мен обаче няма никакво съмнение, че това е убиецът. Рисунката е изпълнена с невероятно майсторство и с все онази математическа прецизност. Е, факт е, че най-отдолу има и някакво уравнение с координати x и y. Нямам представа дали това има нещо общо със случая, ала изпратих рисунката на Интерпол, за да я прекарат през своята програма за идентифициране на лица. Стига само мъжът да съществува в някоя от техните бази данни, спукана му е работата.
— Ще я обнародвате ли и в пресата?
— Обмисляме го.
— Кога ще можете да бъдете на мястото?
— При първа възможност… чакай малко!
Микаел чу да звъни друг телефон и за някоя и друга минута Бублански се изгуби във втори разговор. Когато се върна, каза накратко:
— Получихме сведения за престрелка на вилата. Опасявам се, че ситуацията не изглежда розова.
Микаел си пое дълбоко дъх.
— И нищо ново за Андрей? — попита той.
— Проследихме телефона му до базова станция в Стария град, но не сме напреднали. От известно време не получаваме никакви сигнали, сякаш телефонът се е счупил или вече не работи.
Микаел затвори и още увеличи скоростта. Известно време караше със сто и осемдесет в час и почти не говореше. Само разказа накратко на Ед Нийдъм какво ставаше. Накрая обаче не издържа. Имаше нужда да се разсее.
— Е, с какво разполагате?
— За Осата?
— Да.
— Дълго време нямахме нищичко. Бяхме убедени, че сме стигнали до края на пътя — подхвана Нийдъм. — Бяхме сторили всичко, което зависеше от нас, че и още малко отгоре. Преобърнахме всеки камък и пак не стигнахме доникъде, а някъде дълбоко в себе си знаех, че това е съвсем логично.
— Как така?
— Хакер, способен на подобен пробив, би трябвало да притежава и умението да помита всички следи подире си. Отрано разбрах, че няма да постигнем нищо по обичайния път. Но не се отказах и накрая зарязах всякакви огледи на местопрестъплението. Вместо това минах направо на големия въпрос: кой е способен на подобна операция? Още тогава си знаех, че в този въпрос се съдържа най-големият ни шанс. Нивото на атаката беше толкова високо, че едва ли съществуваха мнозина, които да могат да я предприемат. В този смисъл талантът на хакера не му помагаше. Освен това бяхме анализирали самия шпионски вирус и той…
Ед Нийдъм пак погледна телефона си.
— Да?
— Имаше свои лични черти, собствен стил, така да се каже. Разполагахме с истинско произведение на изкуството и оставаше само да намерим неговия автор. Затова започнахме да пращаме въпроси до целия хакерски колектив из пространството. Така още отрано изпъкна едно име, един псевдоним, който се повтаряше отново и отново. Можеш ли да познаеш кой?
— Може би.
— Осата! Имаше и много други имена, ала Осата се налагаше, да, всъщност дори по силата на самото име… е, това е дълга история, с която няма нужда да те отегчавам. Но името…
— … идваше от същата комиксова митология, която използва организацията, отговорна за убийството на Франс Балдер.
— Точно, значи това ти е известно?
— Да, но знам също, че връзките могат да бъдат илюзорни и подвеждащи. Стига само човек да търси достатъчно упорито, открива съответствия между какво ли не.
— Вярно е, ние ли не знаем. Разгорещяваме се по повод на връзки, които не означават нищо, и съответно изпускаме онези, които действително значат нещо. Така че не, всъщност не обърнах много внимание на това. Осата можеше да е символ и на маса други неща. В онзи момент обаче не разполагах с кой знае какво друго, за което да се хвана. Освен това бях изслушал толкова много митични глупости за това лице, че исках да разкрия самоличността му при всички обстоятелства, та се върнахме далеч назад във времето. Реконструирахме стари диалози из хакерски сайтове. Изчетохме всяка думичка, която успяхме да намерим, изписана от Осата в интернет пространството, и проучихме всяка операция, за която знаехме, че е нейно дело, и доста скоро я бяхме поопознали. Сигурни бяхме, че е жена, макар да не се изразяваше точно по класически женски начин, и разбрахме, че е шведка. Множество от ранните постове бяха написани на шведски, а това, само по себе си, не беше кой знае каква улика. Но тъй като имаше шведска връзка в организацията, която тя проучваше, и тъй като Франс Балдер също беше швед, струваше си да тръгнем по тази следа. Свързах се с хора от ИРР и те започнаха да търсят из регистрите си, та тогава всъщност…
— Какво?
— Откриха нещо, което водеше към хакерска атака. Преди много години службите разследвали една хакерска история, в която било замесено лице с псевдоним Осата. Било е толкова отдавна, че Осата още не била много умела в криптирането.
— Каква е историята?
— Вниманието на ИРР било привлечено от това, че Осата се опитвала да си набави сведения за лица, които се били оттеглили от разузнавателните служби на други държави, а това било достатъчно, за да задейства предупредителните системи на института. Предприели проучване и то ги отвело до компютър в клиника по детска психиатрия в Упсала — машина, собственост на тамошен главен лекар на име Телебориан. По някаква причина навярно защото Телебориан правел определени услуги на шведската тайна полиция — те го смятали за човек извън всяко подозрение. Затова се съсредоточили върху двама души от персонала, които се грижели за душевното състояние на пациентите, и ги сметнали за съмнителни, защото били… е, чисто и просто имигранти. Разсъждавали са неимоверно глупаво и стереотипно, та накрая не излязло нищо.
— Мога да си представя.
— Да, но сега, след толкова време, помолих едно момче от ИРР да ми препрати всички стари материали и този път ги прегледахме по съвсем различен начин. Знаеш, че за да си факир в хакването, няма нужда да бъдеш голям и дебел, а сутрин да се бръснеш. Срещал съм дванайсет-тринайсетгодишни, които са невероятно добри, затова ми се стори напълно естествено да проверя всяко дете, прието в клиниката по онова време. Пълният списък беше сред материалите и възложих на три от моите момчета да проучат всички от тях, отвън и отвътре, и знаеш ли какво намерихме? Едно от децата бе дъщерята на стария шпионин и престъпен негодяй Залаченко, който така живо интересуваше нашите колеги от ЦРУ по онова време, и внезапно всичко това стана страшно интересно. Както сигурно знаеш, има допирни точки между мрежата, която хакерът изследваше, и старото престъпно обединение на Залаченко.
— Не е задължително това да означава, че и вас точно Осата ви е хакнала.
— Абсолютно не. Ние обаче огледахме това момиче по-отблизо и какво да ти кажа? Вълнуващо минало има. Доста информация за нея е била мистериозно изтрита от публичните източници. При все това намерихме повече от достатъчно и не знам, може и да греша, но останах с усещането, че тук има някакво старо събитие, някаква базисна травма. Имаме един малък апартамент в Стокхолм и самотна майка, която работи на касата в магазин на самообслужване и се бори да свърже двата края, оглеждайки двете си дъщери близначки. Тук сме далеч от широкия свят. И все пак…
— … широкият свят присъства.
— Да, все пак леденостуденият вятър на политиката на високите етажи на властта нахлува вътре, когато бащата идва да ги посети. Микаел, ти не знаеш абсолютно нищо за мен.
— Така е.
— А аз знам доста добре какво е за едно дете да присъства на тежко насилие.
— Значи знаеш?
— Да, и знам още по-добре какво е усещането, когато обществото не си мръдва и пръста, за да накаже виновниците. Боли, братче, адски боли, и ни най-малко не ме учудва, че повечето деца, които са минали през това, пропадат. Като пораснат, самите те се превръщат в разрушителни копелета.
— Да, за жалост.
— Само че някои, Микаел, стават силни като мечки, изправят се и отвръщат на удара. Осата е била такъв човек, нали?
Микаел кимна замислено и натисна газта още малко.
— Натикали са я в лудницата и са се мъчели да я прекършат отново и отново, ала тя неизменно се е изправяла. И знаеш ли какво си мисля? — продължи Ед.
— Не.
— Че с всяко изправяне е ставала по-силна. Че се е оттласквала от дъното на своя ад и е растяла. Честно казано, смятам, че е станала напълно смъртоносна и не мисля, че е забравила нещо от случилото се. Всичко се е запечатало в нея, нали? Може би дори тъкмо цялото безумие от детството й е задвижило тази лавина.
— Възможно е.
— Именно. Имаме две сестри, които са реагирали по коренно различен начин на нещо ужасяващо и са станали ожесточени врагове. И преди всичко — имаме наследството, останало от голяма престъпна империя.
— Лисбет няма никакъв дял от него. Ненавижда всичко свързано с баща й.
— Аз ли не знам какво значи да ненавиждаш баща си. Но какво е станало с наследството? Дали тя не го търси? И дали не смята да го унищожи, точно както е смятала да унищожи неговия първоизточник?
— Какво точно искаш? — скастри го Микаел.
— Може би донякъде същото като Осата. Искам да върна нещата по местата им.
— И да заловиш своя хакер.
— Искам да се срещна с нея и да й дам да се разбере, а също и да запуша всяка шибана малка пролука в сигурността. Преди всичко обаче искам да го начукам на определени лица, които не ме оставиха да си довърша работата само защото Осата им беше смъкнала гащите, и си имам причини да вярвам, че по тази точка ти ще ми помогнеш.
— И защо?
— Защото си добър репортер. Добрите репортери не желаят мръсните тайни да си остават тайни.
— Ами Осата?
— Осата ще пропее — ще изпее повече, отколкото е пяла през целия си живот, и е факт, че ще ми помогнеш и с това.
— Иначе?
— Иначе ще намеря начин да я тикна зад решетките и отново да направя живота й ад, обещавам ти го.
— Но понастоящем искаш само да говориш с нея.
— Никой шибаняк няма да хакне системата ми повторно, Микаел, ето защо имам нужда да разбера точно как е действала. Така че искам да й предадеш това. Готов съм да оставя твоята приятелка да си върви на свобода, стига само да седне с мен и да ми разкаже как е протекла атаката й.
— Ще й предам. Само да се надяваме… — започна Микаел.
— Че е жива — допълни Ед, а след това завиха с голяма скорост наляво, към Ингарьостранд.
Беше 4,48. Двайсет минути, след като Лисбет Саландер беше била тревога.
* * *
Рядко се случваше Ян Холстер да сбърка.
Ян Холстер страдаше от романтичната представа, че отдалеч може да се прецени дали човек ще се справи с даден ръкопашен бой или голямо физическо изпитание, и тъкмо затова той, за разлика от Орлов и Богданов, не се учуди, когато планът с Микаел Блумквист не сполучи. Те самите бяха съвсем сигурни — не се е родил мъжът, който да не хлътне по Кира на мига. Холстер обаче — след като в Салтшобаден просто бе видял журналиста от разстояние в рамките на една главозамайваща секунда — хранеше известни съмнения. Микаел Блумквист изглеждаше като проблем. Имаше вид на мъж, когото не е възможно нито да преметнеш, нито да смачкаш толкова лесно, и нищо от видяното или чутото оттогава не бе накарало Ян да промени мнението си.
С младия журналист като че ли нещата стояха другояче. Той изглеждаше като прототип на податливия, мекушав мъж. Но и това се оказа погрешно. Андрей Зандер се бе борил по-дълго от всеки, когото Ян бе изтезавал. Въпреки ужасяващите болки той отказваше да се прекърши. Някаква непоклатимост, която сякаш намираше опора в по-висш принцип, блестеше в очите му и Ян вече си мислеше, че ще се наложи да се откажат, че Андрей Зандер по-скоро ще понесе каквото и да било страдание, отколкото да отговори на въпросите им, и чак когато Кира даде тържествено обещание, че Ерика и Микаел от „Милениум“ ще бъдат изтезавани по същия начин, Андрей се предаде.
Часът вече беше станал три и половина сутринта. Бе един от ония мигове, които Ян мислеше, че никога няма да забрави. Снегът се сипеше по прозорците. Лицето на младия мъж бе като пресъхнало, очите му бяха хлътнали. Кръвта бе бликала от гърдите му към устата и бузите. Устните, останали дълго залепени с тиксо, бяха напукани и изранени. Превърнал се бе в развалина. И все пак си личеше, че е красив млад мъж, и Ян се сети за Олга. Какво би си помислила тя за него?
Не беше ли журналистът точно такова образовано момче, което се бореше против несправедливостите и се застъпваше за просяци и отхвърлени от обществото, каквото тя би харесала? Замисли се за това, а и за други неща в собствения си живот. Сетне се прекръсти и извърна очи към Кира. Беше по-красива от всякога.
Очите й излъчваха жарък блясък. Седеше на табуретка до леглото в скъпа синя рокля, която като по чудо не бе опръскана с кръв. В един момент каза нещо на шведски на Андрей, нещо, което звучеше наистина нежно. После сграбчи ръката му. Той стисна нейната. Май че нямаше нищо друго, в което да потърси утеха. На уличката навън виеше вятърът. Кира кимна и се усмихна на Ян. Нови снежинки се сипеха по ламарината на покрива.
* * *
След това всички седяха в един ленд роувър на път към Ингарьо. Ян се чувстваше някак празен, а и не му харесваше развоят на събитията. Но не можеше да се избави от мисълта, че собствената му грешка ги бе тласнала натам. Затова през повечето време мълчеше и слушаше Кира, която беше силно превъзбудена и говореше с неугасима омраза за жената, към която бяха поели. Ян не вярваше това да е добър знак и ако имаше необходимата власт, щеше да я посъветва да обърне и да се разкара от страната.
Той обаче си мълчеше, снегът навън се сипеше и колата летеше напред в мрака. На моменти Кира го плашеше със своите святкащи, леденостудени очи. Опита се да не мисли за това и си каза, че поне по една точка трябваше да й има доверие — стъписващо бързо бе отгатнала истината.
Не само че беше познала кой се бе хвърлил на „Свеавеген“, за да спаси Аугуст Балдер, а и бе предположила кой би могъл да знае къде се бяха дянали момчето и жената, като името, което назова, бе на самия Микаел Блумквист. Никой сред тях не бе разбрал логиката в разсъжденията й. Защо му е на реномиран шведски журналист да укрива лице, изникнало от нищото и отвлякло дете от местопрестъпление? Колкото повече проверяваха теорията обаче, толкова по-ясно ставаше, че в нея има нещо. Оказа се не само че жената — която се наричаше Лисбет Саландер — има тясна връзка с репортера, ами и в редакцията на „Милениум“ се беше случило нещо.
На сутринта след убийството в Салтшобаден Юрий бе хакнал компютъра на Микаел Блумквист, за да се опита да разбере защо Франс Балдер го бе повикал посред нощ, и тогава задачата не му беше създала проблеми. Но от вчера предобед не успяваха да се доберат до пощата на журналиста, а кога Юрий не е могъл да прочете имейлите на някой репортер? Никога, доколкото знаеше Ян. Микаел Блумквист внезапно бе станал много по-предпазлив и това очевидно имаше връзка с изчезването на жената и момчето от „Свеавеген“.
Само по себе си това не беше гаранция, че журналистът знае къде се намират Саландер и детето, но колкото повече време минаваше, толкова по-вярна изглеждаше теорията, пък и Кира явно не се нуждаеше от железни доказателства. Искаше да пипне Блумквист. Или поне някой друг от вестника и преди всичко, с почти налудничава амбиция, искаше да издири жената и детето.
Ян може би не схващаше изцяло мотивите на Кира, но знаеше, че ще убият детето, и това беше по-добре, отколкото Кира да пожертва него. Тя поемаше значителни рискове, за да го запази, и това го радваше, наистина, беше й благодарен, макар точно сега, в колата, да не се чувстваше комфортно.
Опитваше се да си вдъхне сила чрез Олга. Каквото и да станеше, не биваше тя да се събуди и да види рисунка на баща си из всички водещи новини. Ян отново и отново си внушаваше, че досега им бе излизал късметът, както и че най-трудното е зад гърба им. Ако Андрей Зандер им беше дал правилния адрес, би трябвало задачата да се окаже лесна. Бяха трима тежковъоръжени мъже, четирима, ако брояха и Юрий, който, разбира се, както обикновено, висеше предимно на компютъра.
Екипът се състоеше от Ян, Юрий, Орлов и Денис Уилтън — гангстер, бивш член на МК „Свавелшо“, който понастоящем редовно правеше услуги на Кира и им бе съдействал с планирането на акцията в Швеция. Бяха трима или четирима тренирани мъже плюс Кира, а насреща си имаха само една жена, която навярно спеше, освен това трябваше и да брани дете. Не би трябвало да се окаже проблем, изобщо. Би следвало да ударят бързо, да приключат работата и да напуснат страната. Кира обаче продължаваше да ги наставлява. Съвсем се бе вманиачила.
— Не бива да подценявате Саландер!
Изрече го толкова много пъти, че дори Юрий, който иначе вечно се съгласяваше с нея, започна да се дразни. Ян също бе видял на „Свеавеген“, че онова момиче изглежда тренирано, пъргаво и безстрашно. Според Кира обаче била едва ли не супержена. Ама че смехория. Ян никога не беше срещал жена, която в бой по някакъв начин да може да се мери с него или дори с Орлов. При все това обеща да внимава. Обеща най-напред да се качи и да проучи терена, за да обмисли стратегията, да изготви план. Нямаше да прибързват, нямаше да се оставят да ги примамят в някоя клопка. Каза това неколкократно, а когато най-сетне паркираха край заливче и изоставен кей под планински склон, той незабавно пое командването. Нареди на останалите да са готови за действие под прикритието на колата, докато той самият пое напред, за да разбере къде точно се намира къщата.
* * *
Ян Холстер обичаше ранните утрини. Харесваха му тишината и усещането за преход във въздуха. Сега вървеше, леко привел горната част на тялото си, и се ослушваше. Наоколо му беше задоволително тъмно и не се виждаше жива душа, не светеха никакви лампи. Подмина кея и стигна до дървена ограда и раздрънкана портичка, точно до един смърч и избуял трънлив храст. Отвори портичката и продължи по стръмно дървено стълбище с парапет от дясната страна. След малко различи къщата.
Беше скрита зад борове и трепетлики и всички лампи бяха угасени. Имаше тераса с южно изложение и стъклени врати, които трябва да бяха лесни за разбиване. На пръв поглед не видя кой знае какви трудности. С лекота биха могли да връхлетят през стъклените врати и да обезвредят врага. Не би трябвало да има проблеми. Даде си сметка, че се движи съвсем безшумно, и за миг се замисли дали да не свърши работата сам. Може би моралната отговорност беше негова. Нали заради него се бяха оказали в тази ситуация. Сам би следвало да оправи нещата. Не би трябвало да е по-сложно от това, с което се бе захващал досега, напротив.
Очевидно тук нямаше никакви полицаи като у Балдер, никакви пазачи, нито дори признаци на аларма. Вярно, не носеше своето автоматично оръжие, но и нямаше нужда от него. Оръжията бяха чиста презастраховка, продукт на превъзбудения мозък на Кира. Носеше си пистолета, своя ремингтън, и той беше предостатъчен. Внезапно, без обичайното щателно планиране, той бързо се придвижи покрай късата страна на къщата и стигна до терасата и стъклените врати. Изведнъж обаче застина. Отначало не разбра защо. Можеше да е какво ли не, звук, движение, наполовина осъзната опасност. Бързо вдигна поглед към правоъгълния прозорец горе. Оттук не се виждаше вътрешността. Ян се чувстваше все по-несигурен. Възможно ли бе да са сбъркали къщата?
Реши да се приближи съвсем и да надникне в помещението, за по-сигурно, и тогава… остана прикован в мрака. Наблюдаваха го. Очите със стъкления поглед, които го бяха видели веднъж в миналото, се взираха в неговата посока откъм една маса там вътре. Ето сега трябваше да действа. Да се втурне към терасата, да проникне светкавично през стъклените врати и да стреля. Пускайки в употреба целия си инстинкт на убиец. Ала пак се поколеба. Беше неспособен да извади оръжието си. Чувстваше се като изгубен пред този поглед и може би щеше да остане в същата позиция още няколко мига, ако момчето не беше сторило нещо, на което Ян го бе смятал за неспособно.
Момчето нададе пронизителен писък, който сякаш накара прозорците да задрънчат, и едва тогава Ян се изтръгна от своето вцепенение и хукна към терасата, без да се замисли и за секунда. Връхлетя право през стъклените врати и стреля. Стреля, убеден, че изстрелът му е точен, ала така и не видя дали бе улучил.
Заплашителна, подобна на сянка фигура се хвърли към него с такава скорост, че въобще не смогна да се извърне или да заеме подходяща позиция. Знаеше, че стреля пак и че някой отвърна с изстрел, ала повече време за размисъл нямаше, понеже в следващия миг се просна на пода с цялата си тежест, а отгоре му се стовари млада жена. Яростта в очите й надминаваше всичко, което някога бе виждал. Реагира инстинктивно със същия гняв. Опита да стреля отново, но жената беше като див звяр и ето че вече седеше отгоре му и надигаше глава… Прас. Ян така и не успя да разбере какво се случва. Трябва да бе припаднал.
Когато се съвзе отново, в устата си имаше вкус на кръв, а под блузата му беше мокро и лепкаво. Трябва да бе улучен и тъкмо тогава момчето и жената го подминаха. Направи опит да сграбчи детето за краката. Поне така си мислеше. Но внезапно започна да се бори за въздух.
Вече не разбираше какво става. Разбираше само, че е нападнат и надвит, и от кого? От едно момиче — и това прозрение се превърна в част от болката му, докато лежеше със затворени очи на пода сред счупените стъкла и собствената си кръв и тежко дишаше, и се надяваше скоро всичко да свърши. Тогава обаче долови още нещо, гласове в далечината, а когато отвори очи, за свое учудване видя жената. Беше останала. Нима не си бе тръгнала току-що? Не, стоеше точно до кухненската маса на своите тънки момчешки крака и се занимаваше с нещо. Ян направи върховно усилие и се надигна. Не намираше оръжието си, ала успя да седне, решен да я нападне отново.
Но преди да направи каквото и да било, жената сякаш се взриви, поне така му се стори. Награби някакви листове и се втурна навън с бясна скорост. От терасата се хвърли право напред в гората и само след миг в тъмнината изтрещяха изстрели, а той промърмори на себе си, сякаш за да помогне: „Убийте ги тия копелета!“. Но вече не можеше да допринесе с нищо. Надяваше се, че Орлов и Уилтън ще се справят с жената и детето, и се помъчи да се зарадва на това и да го приеме като възмездие. С мъка се надигна на крака и хвърли разсеян поглед към масата пред себе си.
Там се въргаляха куп листа и пастели и той се загледа в тях, без всъщност да ги вижда. После сякаш някакви нокти сграбчиха сърцето му. Съзря себе си, или по-точно първо видя само един злодей, демон с пребледняло лице, вдигнал ръка, за да убива. Изминаха секунди, преди да схване, че демонът е той самият, и тогава потръпна ужасѐн.
Бе неспособен да откъсне очи от рисунката. Тя го хипнотизираше, засмукваше го. После забеляза, че не само най-отдолу бе написано някакво уравнение, но и най-отгоре на листа се четеше нещо, нахвърляно с небрежен, разкривен почерк.
Изпратено на полицията в 04:22!