Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (23)

Глава 22
Вечерта на 23 ноември (шведско време)

Лисбет стана от кухненската маса. Не искаше повече да притеснява Аугуст. Момчето бе под силно напрежение, а и цялата й идея беше налудничава от самото начало.

Хората винаги възлагат прекалено големи надежди на горките саванти. А стореното от Аугуст беше достатъчно впечатляващо. Лисбет излезе на терасата и докато опипваше внимателно раната, която все още я болеше, чу зад себе си скърцане по хартия. Извърна се и пое обратно към кухненската маса. В следващия миг се усмихна.

Аугуст бе написал:

2³ x 3 x 19

Лисбет седна на стола си и каза на момчето, този път без да го гледа:

— Окей! Впечатлена съм. Но хайде да го направим малко по-трудно. Вземи 18 206 927.

Аугуст се сви над масата и Лисбет си помисли, че май беше нагло веднага да му подхвърля осемцифрено число. Ако обаче изобщо искаха да имат шанс за успех, трябваше да се целят далеч по-нависоко. Не се изненада, когато Аугуст отново започна нервно да клати торс. След две секунди обаче момчето се наведе напред и написа на листа си:

9419 x 1933

— Хубаво, какво ще кажеш за 971 230 541?

983 x 991 x 991, написа Аугуст.

— Хубаво — рече Лисбет и продължи нататък.

* * *

Алона и Ед стояха пред черния, подобен на куб главен щаб във Форт Мийд с огледалните му стъклени стени, на гъмжащия паркинг недалеч от големия радарен купол с всичките му сателитни чинии. Ед нервно въртеше в ръка ключовете на колата си и гледаше към обкръжаващата ги гора отвъд електрическата ограда. Беше поел към летището и каза, че вече закъснявал. Алона обаче отказваше да го пусне. Държеше ръката си на рамото му и клатеше глава.

— Та това е пълно безумие.

— Такова е — рече той.

— Значи, всяка една от онези кодови думи, които прихванахме от групата на Паяците — Танос, Чародейката, Земо, Алкема, Циклон и каквито там още бяха, всички се отличават с това, че са…

— Врагове на Осата в оригиналните албуми с комикси, да.

— Страхотно.

— Един психолог сто на сто би могъл да извлече нещо интересно от това.

— Трябва да е дълбоко вкоренена идея фикс.

— Без съмнение. Оставам с усещането за омраза — рече той.

— Нали ще се пазиш.

— Не забравяй, че съм момче от бандите.

— Това е било преди много време, Ед, и преди много килограми.

— Не зависи от теглото. Какъв беше онзи лаф: можеш да изкараш момчето от гетото…

— Но никога гетото от момчето.

— Не можеш да се отърсиш от това. Освен това ще ми съдействат от ИРР в Стокхолм. И те имат интерес този хакер да бъде веднъж завинаги обезвреден.

— Ами ако Джони Инграм научи?

— Няма да е добре, но, както разбираш, вече съм подготвил малко почвата. Дори съм разменил някоя и друга дума с О’Конър.

— Подозирах го. Мога ли да направя нещо за теб?

— Да.

— Казвай.

— Изглежда, бандата на Джони Инграм е имала панорамен поглед над цялото шведско полицейско разследване.

— Значи, подозираш, че по някакъв начин следят полицията?

— Или пък си имат източник някъде, например някой от шведските тайни служби. Ако те свържа с двама от своите най-добри хакери, би ли могла да се поразровиш из това?

— Звучи рисковано.

— Окей, забрави.

— Не, допада ми.

— Благодаря, Алона, ще ти изпратя повече информация.

— Е, приятно пътуване — пожела тя.

Ед се усмихна, седна в колата и потегли.

* * *

Впоследствие Микаел нямаше да бъде в състояние да обясни как точно бе разбрал, но навярно имаше нещо в лицето на Ребека Свенсон, нещо едновременно чуждо и познато. Може би общата хармония на чертите й напомняше за своята собствена противоположност и заедно с други предчувствия и подозрения, които бе имал по време на работата над своята статия, му даде отговора. Вярно, засега далеч не беше сигурен, ала не се съмняваше, че нещо въобще не беше наред.

Мъжът горе на кръстовището, който сега продължи по пътя си със своята карта и с кафявата си чанта, положително беше същият образ, който бе видял на охранителната камера в Салтшобаден. Бе твърде невероятно това съвпадение да не означава нещо. Микаел помисли, после се обърна към жената, която наричаше себе си Ребека Свенсон, и каза, опитвайки се да изглежда сигурен в себе си:

— Приятелят ти си отива.

— Приятелят ми? — възкликна тя с искрено изумление. — Какво искаш да кажеш?

— Онзи там — продължи той и посочи мършавия гръб на мъжа, който тромаво крачеше по „Тавастгатан“.

— Майтапиш ли се с мен? Не познавам никого в Стокхолм.

— Какво искаш от мен?

— Исках само да те опозная, Микаел — отвърна тя и направи жест към блузата си, сякаш мислеше да разкопчае някое копче.

— Стига! — сряза я той и тъкмо се канеше да й каже какво подозира, когато тя го погледна толкова жално и умолително, че той си изгуби мисълта и за миг реши, че наистина се е заблудил.

— Ядосан ли си ми? — попита тя обидено.

— Не, но…

— Какво?

— Нямам ти доверие — заяви той по-рязко, отколкото всъщност му се искаше.

Тогава тя се усмихна меланхолично и каза:

— Сякаш днес не си съвсем на себе си, а, Микаел? Май ще трябва да се срещнем друг път.

Тя го целуна по бузата толкова бързо и дискретно, че не съумя да я възпре. После му помаха кокетно с пръсти и изчезна нагоре по възвишението. Вървеше решително и самоуверено на високите си токчета и изглеждаше така, сякаш нищо на този свят не бе в състояние да я разтревожи. За част от секундата той се зачуди дали не би трябвало да й попречи и да я подложи на нещо като кръстосан разпит, ала се съмняваше, че той би довел до нещо смислено. Вместо това реши да я проследи.

Лудост беше да го прави, ала не намери друго решение и я остави да се изгуби отвъд билото, след което тръгна подире й. Забърза към кръстовището, убеден, че няма как да е стигнала далеч, ала там горе нямаше и помен от нея. Мъжът също не се виждаше. Сякаш и двамата бяха потънали вдън земя. Улицата беше почти изцяло пуста, с изключение на едно черно беемве, което тъкмо паркираше между две други коли, и млад мъж с козя брадичка и стар кожух от овча кожа, който се задаваше към него от отсрещната страна на улицата.

Къде се бяха дянали? Нямаше никакви малки улички, където да свърнат, никакви прикрити алейки. Дали не бяха влезли в някой вход? Микаел продължи надолу към „Торкел Кнютсонсгатан“, оглеждайки се зорко наляво и надясно. Нищо не виждаше. Подмина онова, което навремето беше „Котлето на Симир“, старият им любим ресторант, понастоящем ливанска кръчма, наречена „Табуле“. Биха могли да са влезли тук.

Не разбираше обаче как тя би успяла да се добере дотам. Беше я следвал по петите. Къде, по дяволите, беше? Дали двамата с мъжа не го наблюдаваха отнякъде? На два пъти се извърна рязко с чувството, че са изникнали зад гърба му, и за пореден път изпита вледеняващото усещане, че някой го гледа през телескопичен мерник. Беше фалшива тревога, поне доколкото можеше да прецени.

Мъжът и жената не се виждаха никъде, а когато най-сетне се отказа и пое към къщи, започна да му се струва, че се е измъкнал от голяма опасност. Нямаше представа дали това усещане отговаря на истината, но сърцето му думкаше, а гърлото му бе пресъхнало. Обикновено не се плашеше толкова лесно. Сега обаче се боеше от една на практика пуста улица.

Нищо не разбираше. Знаеше само с кого се налага да говори. Трябваше да издири Холгер Палмгрен, стария попечител на Лисбет. Първо обаче щеше да изпълни своя граждански дълг. Ако мъжът, когото бе видял, действително беше лицето от охранителната камера на Франс Балдер и ако съществуваше минимален шанс да бъде намерен, полицията трябваше да узнае за това, ето защо позвъни на Ян Бублански. Не му беше лесно да убеди комисаря.

Не му беше лесно да убеди и себе си. Навярно обаче имаше насъбран капитал от доверие, до който можеше да прибегне, колкото и да бе изкривявал истината напоследък. Бублански каза, че ще изпрати полицаи.

— А защо му е да идва в твоя квартал?

— Не знам, но предполагам, че няма да навреди, ако го потърсите.

— Да, сигурно.

— В такъв случай ви пожелавам успех.

— Все още е адски неприятно, че Аугуст Балдер е някъде там навън — добави Бублански с известен укор в гласа.

— Все още е адски неприятно, че информацията е изтекла от вас — отвърна Микаел.

— Мога да ти съобщя, че идентифицирахме нашия издайник.

— Така ли? Та това е страхотно.

— Боя се, че не е чак толкова страхотно. Мислим, че може да е имало няколко доносници, всички сравнително неволни с изключение евентуално на последния.

— Значи, трябва да се постараете да го откриете.

— Правим всичко по силите си, но започваме да подозираме…

— Какво?

— Нищо…

— Окей, няма нужда да ми казваш.

— Живеем в болен свят, Микаел.

— Нима?

— Свят, в който параноята е здравословна.

— Май че имаш право. Приятна вечер, комисарю.

— Приятна вечер, Микаел. Само не върши други глупости.

— Ще се опитам — отвърна той.

* * *

Микаел прекоси „Рингвеген“ и се спусна в метрото. Взе червената линия към Норшборг и слезе на Лилехолмен, където от няколко години насам Холгер Палмгрен живееше в малък апартамент. По телефона гласът на Холгер Палмгрен бе прозвучал уплашено, но Микаел го увери, че с Лисбет всичко е наред — надяваше се да казва истината, — и Холгер му даде да разбере, че е добре дошъл.

Холгер Палмгрен беше пенсиониран адвокат, дългогодишен попечител на Лисбет още откакто момичето, тогава на тринайсет години, бе затворено в психиатричната клиника „Санкт Стефан“ в Упсала. Днес Холгер беше стар и с разклатено здраве — бе получил два или три удара. От известно време насам се придвижваше с проходилка, на която се подпираше, а понякога дори тя не помагаше.

Лявата половина на лицето му беше провиснала, а лявата му ръка бе на практика обездвижена, но умът му беше бистър, а паметта — уникална, стига само да се касаеше за неща, разположени далеч назад във времето, и преди всичко ако ставаше въпрос за Лисбет Саландер. Никой не познаваше Лисбет като него.

Холгер Палмгрен бе сполучил там, където всички психолози и психиатри се бяха провалили или може би не бяха пожелали да успеят. След детство, прекарано в ада, когато момичето изпитваше недоверие към всички възрастни и към всякакви представители на институциите, Холгер Палмгрен я беше убедил да говори. Микаел смяташе това за малко чудо. Лисбет беше кошмарът на всички терапевти, ала на Холгер бе разказала и най-болезненото от детството си и това беше поводът Микаел да набере кода на входната врата на площад „Лилехолмсторет“ 96, да се изкачи с асансьора до петия етаж и да позвъни.

— Стари приятелю — каза Холгер на прага. — Много ми е драго да те видя. Но ми изглеждаш пребледнял.

— Спах малко лошо.

— Не е учудващо, когато стрелят по теб. Прочетох за това във вестника. Ужасяваща история.

— Определено.

— Случило ли се е още нещо?

— Ще ти разкажа — отвърна Микаел, седна на красив, тапициран в жълто диван точно до балкона и изчака Холгер, който с мъка се настани в инвалидна количка до него.

След това Микаел разказа историята в общи линии, ала когато стигна до своето прозрение или предчувствие, обзело го, докато вървеше по „Белмансгатан“, Холгер го прекъсна:

— Какво говориш?

— Мисля си, че беше Камила.

Холгер изглеждаше поразен.

— Онази Камила?

— Точно тя.

— Божичко — възкликна Холгер. — И какво стана после?

— Изпари се. Но мозъкът ми сякаш кипна.

— Мога да го разбера. Мислех си, че Камила веднъж завинаги е изчезнала от лицето на земята.

— Почти бях забравил, че са били две.

— Две бяха, и още как, близначки, които се мразеха.

— Знаех го, разбира се — продължи Микаел. — Ала трябваше да ми бъде напомнено, та да започна да размишлявам сериозно. Бях умувал, както ти казах, над въпроса защо Лисбет се замесва в тази история. Защо тя, опитната суперхакерка, проявява интерес към проста хакерска атака.

— И сега искаш да ти помогна да разбереш.

— Нещо такова.

— Окей — започна Холгер. — Ти знаеш основната история, нали? Майката, Агнета Саландер, била касиерка в „Консум Синкен“ и живеела сама с двете си дъщери на „Лундагатан“. Навярно заедно можели да водят доста сносен живот. Вярно, че в домакинството нямало много пари, а Агнета била страшно млада и нямала възможност да се образова. Обаче била любвеобилна и грижлива майка. Наистина искала да осигури добри условия за израстване на момичетата си. Само дето…

— Понякога бащата идвал на гости.

— Да, понякога бащата, Александър Залаченко, идвал и посещенията почти винаги свършвали по един и същи начин. Бащата изнасилвал и малтретирал майката, докато дъщерите седели в съседната стая и чували всичко. Един ден Лисбет открила майката в безсъзнание на пода.

— И тъкмо тогава си отмъстила за първи път.

— За втори — първия път наръгала Залаченко в рамото с нож.

— Именно. Този път подхвърлила в колата му кутия от мляко, пълна с бензин, и драснала клечката.

— Точно. Залаченко пламнал като факла и получил тежки изгаряния, наложило се да му ампутират единия крак. Самата Лисбет била затворена в отделение по детска психиатрия.

— А майката попаднала в санаториума в Епелвикен.

— Да, и това за Лисбет било най-болезненото в цялата история. Тогава майката била едва на двайсет и девет, ала така и не дошла на себе си. Прекарала четиринайсет години в дома с тежка мозъчна контузия и в ужасни мъки. Често изобщо не можела да общува с никого. Лисбет я посещавала колкото се може по-често и знам, че е мечтаела един ден майка й да оздравее, за да може отново да започнат да разговарят и да се грижат една за друга. Това обаче така и не се случило. Ето това е най-мрачната част от живота на Лисбет. Гледала как майка й линее и бавно умира.

— Знам, че е ужасяващо, но никога не съм разбирал добре участието на Камила в историята.

— То е по-сложно и в известен смисъл си мисля, че на момичето трябва да се прости. Та нали и тя е била просто дете, а преди дори да го осъзнае, се е превърнала в пионка в играта.

— Какво всъщност се е случило?

— Може да се каже, че са избрали различни страни в битката. Вярно, били са двуяйчни близначки и не са си приличали на външен вид, но са били съвсем различни и по характер. Лисбет се е родила първа. Камила дошла двайсет минути по-късно и явно още от малка била радост за очите. Докато Лисбет се държала като дивачка, Камила карала всички да възклицават: „О, какво сладко момиченце“, та със сигурност не е било случайно, че Залаченко от самото начало проявявал по-голяма поносимост към нея. Казвам поносимост, защото в първите години, разбира се, и дума не можело да става за друго. За него Агнета била просто курва, така че по пътя на логиката нейните деца не били нищо повече от копелета, които само му се пречкали. И все пак…

— Да?

— Все пак и Залаченко установил, че едното от хлапетата било наистина красиво. Лисбет понякога казваше, че семейството й е генетично увредено, и макар в чисто медицински смисъл това, разбира се, да е съмнително, може би трябва да се съгласим, че Зала е оставил след себе си много особени деца. Ти нали се натъкна на полубрата на Лисбет, Роналд? Бил е рус и огромен, и страдал от конгенитална аналгезия — неспособност да се изпитва болка, затова бил идеален бияч и убиец, докато Камила… е, при нея генетичният дефект се състоял чисто и просто в нейната неповторимост, била невероятно, смехотворно красива, и ставало само по-лошо, докато растяла. Казвам по-лошо, защото в голяма степен съм убеден, че това е било един вид нещастие, и може би е изпъквало още повече на фона на близначката й, която винаги изглеждала кисела и сърдита. Случвало се възрастните да правят гримаси при вида на Лисбет. После обаче откривали Камила и грейвали, направо полудявали. Можеш ли да разбереш как й е повлияло това?

— Трябва да й е било тежко.

— Не говорех за Лисбет и мисля, че никога не съм виждал някаква завист в нея. Ако беше само красотата, струва ми се, че тя с радост би я оставила на сестра си. Не, имам предвид Камила. Можеш ли да си представиш как влияе на дете, което още не е развило у себе си способност за емпатия, през цялото време да слуша, че е чудесно, че е божествено?

— Главозамайва я.

— Вдъхва й чувството за власт. Когато се усмихне, ние се разтапяме. Когато не го стори, чувстваме се отхвърлени и правим всичко по силите си, за да я видим отново грейнала. Камила отрано се научила да използва това. Станала майсторка, майсторка на манипулирането. Имала големи, изразителни очи на хищник.

— Още ги има.

— Лисбет ми е разказвала как сестра й прекарвала часове наред пред огледалото само за да тренира погледа си. Очите й били фантастично оръжие. Умеели както да омайват, така и да изолират — да карат деца и възрастни да се чувстват избрани и специални единия ден и съвършено отритнати и изоставени на следващия. Това било прокълната дарба, а както сам можеш да се досетиш, в училище веднага си спечелила невероятна популярност. Всички искали да бъдат с нея и тя се възползвала от това по всевъзможни начини. Следяла съучениците й всеки ден да й правят малки подаръци: топчета за игра, бонбони, дребни пари, мъниста, брошки, а ония, които не го правели или по някакъв начин не постъпвали, както тя желаела, на следващия ден не били удостоявани нито със здрасти, нито дори с поглед, и всички, които били лишавани от топлината на нейното излъчване, знаели как боляло. Съучениците й вършели всичко, за да й се подмажат. Лазели в краката й — всички освен един, разбира се.

— Сестра й.

— Именно, ето защо Камила настройвала другарчетата от класа против Лисбет. Задействала пъклени планове за тормоз — децата натиквали главата на Лисбет в тоалетната и я наричали изрод, извънземно и какво ли още не. Продължавали така чак докато откриели с кого всъщност си имат работа. Ала това е друга история и нея си я знаеш.

— Лисбет не е точно от хората, които обръщат и другата буза.

— Не е, но интересното в тази история от чисто психологическа гледна точка е, че Камила се научила да властва и да контролира своето обкръжение. Научила се да контролира всички освен две важни личности в своя живот, Лисбет и бащата, а това я дразнело. Вложила неимоверно много енергия, за да спечели и тези битки, а за тях се изисквали коренно различни стратегии. Лисбет не можела да привлече на своя страна по никакъв начин, а и не ми се вярва много да е държала на това. В нейните очи Лисбет била просто странна, просто криво, опако хлапе. Затова пък бащата…

— Той бил зъл до мозъка на костите си.

— Бил зъл, но бил и центърът на тежестта в семейството. Онзи, около когото всъщност се въртяло всичко, макар да се появявал рядко. Бил отсъстващият баща, а такива дори при нормални обстоятелства могат да добият чисто митично значение за едно дете. А нещата отишли много по-далеч.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че Камила и Залаченко са били злощастна комбинация. Мисля си, че без Камила сама да разбира това, още тогава я е интересувало едно-единствено нещо: властта. А баща й, е, за него може да се каже какво ли не, ала власт не му липсвала. Мнозина са свидетелствали за това, не на последно място онези нещастници в тайната полиция. Уж се опитвали да проявяват твърдост и да го контролират, но щом се изправели очи в очи с него, се превръщали в стадо боязливи овчици. Залаченко излъчвал особена, отблъскваща самоувереност, която се подсилвала от факта, че бил недосегаем и че въобще нямало значение колко пъти са се оплаквали от него на социалните служби. Тайната полиция вечно му пазела гърба и очевидно Лисбет е усещала това и тъкмо то я е убедило, че трябва да поеме нещата в свои ръце. За Камила обаче било коренно различно.

— Искала да стане като него.

— Да, така си мисля. Бащата бил нейният идеал — искала и тя да излъчва същия имунитет и сила. Но може би най-вече е искала той да я забележи, да я възприеме като достойна дъщеря.

— Трябва да е знаела колко безобразно е третирал майка й.

— Знаела е, разбира се. При все това взела страната на баща си. Избрала силата и властта, би могло да се каже. Още като малка казвала, че ненавижда слабите.

— Искаш да кажеш, че е презирала и майка си?

— Струва ми се, че да, за съжаление. Веднъж Лисбет ми разказа нещо, което така и не можах да забравя.

— Какво?

— Никога не съм го споделял с друг.

— А може би е време.

— Да, може би, но в такъв случай се нуждая от нещо силно за кураж. Какво ще кажеш за един коняк от по-хубавите?

— Май не би било лоша идея, но ти си стой. Аз ще донеса чаши и бутилката — каза Микаел и се отправи към махагоновия бар в ъгъла до вратата на кухнята.

Разучаваше бутилките, когато звънна айфонът му. Беше Андрей Зандер или поне неговото име се изписа на дисплея, ала когато Микаел вдигна, нямаше никого. Може би случайно съм натиснал нещо, помисли си той, наля в две чаши „Реми Мартен“ и отново седна до Холгер Палмгрен.

— Е, разказвай.

— Не съм съвсем сигурен откъде да започна. Доколкото разбирам, било е хубав летен ден, а Камила и Лисбет били заключени в детската си стая.