Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (22)

Глава 21
23 ноември

Алона Касалес разбра, че има сериозен проблем, когато върлинестата фигура на командир Джони Инграм се приближи до Ед Неда. Още по колебливия език на тялото му можеше да се долови, че пристига с лоши новини.

Джони Инграм често си доставяше удоволствието да забие камата в гърба на някого. С Ед обаче беше различно. Дори височайшите се бояха от Ед. Той бе способен да накара адът да се разтвори под краката на този, който се опиташе да го спъне. А Джони Инграм не беше от хората, които си падат по сцени, още по-малко обичаше да изглежда жалък, а точно това го очакваше, ако намислеше да се кара с Ед. Щеше да изглежда като кръгла нула.

Докато Ед беше безцеремонен и избухлив, Джони Инграм беше изискано момче от висшата класа с тънки крачка и нещо превзето в маниерите. Джони Инграм беше играч от класа и не му липсваше влияние във важните среди нито във Вашингтон, нито в сферата на предприемачеството. В дирекцията беше втори след шефа на АНС Чарлс О’Конър и макар често да се усмихваше и майсторски да раздаваше комплименти, усмивката му никога не достигаше очите. От него се бояха като от малцина.

Разполагаше с деликатни сведения за хората, а между другото, отговаряше и за „надзора над стратегическите технологии“, на по-откровен език, промишления шпионаж — онази част от АНС, която помагаше на американската хайтек промишленост в глобалната конкуренция.

Сега обаче, както бе застанал пред Ед в своя контешки костюм, тялото му сякаш се спихна и макар Алона да седеше на трийсет метра от него, тя долови с точност какво предстои да се случи: Ед беше на път да избухне. Бледото му, преуморено лице бе добило червеникав оттенък и той внезапно изправи своя изкривен гръб, изпъчи голямото си шкембе и изрева гръмко:

— Лайно с лайно зализано!

Никой освен Ед не би нарекъл Джони Инграм „зализано лайно“ и Алона почувства, че го обожава.

* * *

Аугуст начена нова рисунка.

Драсна няколко черти по листа. Така натискаше, че черният пастел се счупи. Взе друг и точно като предишния път захвана бързо да рисува, един детайл тук, друг там, пръснати парчета, които се доближаваха едно до друго и постепенно образуваха цялост. Пак същата стая. Сега обаче пъзелът на пода беше друг и по-лесен за различаване. Представляваше червена, полетяла напред спортна кола и ликуващо море от зрители на трибуна, а над нея не стоеше един мъж, бяха двама.

Единият пак беше Ласе Вестман. Сега бе облечен в тениска и шорти, а погледът му беше кървясал, леко кривоглед. Изглеждаше нестабилен и пиян, ала това не го правеше по-малко бесен. От устата му се точеха лиги. При все това не той беше най-плашещият образ на рисунката. По-страховит беше другият мъж. Във воднистите му очи блестеше чист садизъм. Беше небръснат и също пиян, имаше тънки, почти невидими устни и явно риташе Аугуст, макар момчето точно както и предишния път да не се виждаше в кадър, просто бе неописуемо присъстващо чрез отсъствието си.

— Кой е другият? — попита Лисбет.

Аугуст не отвърна, ала раменете му трепереха, а краката му се усукаха на възел под масата.

— Кой е другият? — попита Лисбет малко по-строго и тогава Аугуст написа на рисунката с детински, леко треперлив почерк:

РОГЕР

Рогер — това не говореше нищо на Лисбет.

* * *

Два часа по-късно във Форт Мийд, след като хакерчетата му бяха разчистили след себе си и се бяха изнизали, Ед отиде при Алона. Странното обаче беше, че вече изобщо нямаше вид на ядосан или обиден. По-скоро излъчваше предизвикателство, а, изглежда, и гърбът не го измъчваше особено. В ръката си държеше тефтер. Едната презрамка на тирантите му се бе откачила.

— Е, старче — поде тя. — Сега вече изгарям от любопитство. Какво е станало?

— Получих отпуск — отговори той. — Каня се да замина за Стокхолм.

— Точно там ли? По това време на годината там не е ли студено?

— Явно повече от всякога.

— Но ти всъщност няма да ходиш там на почивка.

— Между нас казано, няма.

— Ставам все по-любопитна.

— Джони Инграм ни нареди да прекратим разследването. Хакерът да си диша спокойно, ние само ще запушим няколко уязвими дупки. После случаят ще бъде забравен.

— Защо, по дяволите, е наредил такова нещо?

— За да не дърпа дявола за опашката, твърди той, за да не би да изтече информация за атаката. Би било съкрушително, ако се разчуе, че са ни хакнали, да не говорим пък за всеобщото злорадство и за всичките хора, начело с мен, които ръководството ще се види принудено да изрита, за да си спаси реномето.

— Значи, те е и заплашил?

— И още как. Разправяше как съм щял да бъда публично унижен, съден и обруган.

— Ти обаче не изглеждаш особено стреснат.

— Мисля да го прецакам.

— И как си го представяш? Та този келеш има връзки навсякъде.

— Аз също познавам този-онзи. Освен това Инграм не е единственият, който разполага с деликатна информация за хората. Проклетият хакер е имал добрината да свърже и съпостави файловете ни и да ни осведоми мъничко относно собствените ни мръсни ризи.

— Не е ли малко иронично?

— Дори много. Трябва ти подлец, за да разобличиш друг такъв. Отначало данните не изглеждаха чак толкова страшни, не и в сравнение с всичко друго, с което се занимаваме. После обаче, когато се задълбочихме в проучванията си…

— Да?

— Оказа се чист динамит.

— В какъв смисъл?

— Най-приближените на Джони Инграм не просто събират информация относно фирмени тайни, за да помагат на нашите собствени големи концерни. Понякога я и продават скъпо, а тия пари, Алона, невинаги попадат в касата на нашата организация…

— А в собствените им джобове.

— Именно, и тук вече разполагам с достатъчно доказателства, за да пратя Йоаким Баркли и Браян Абът в дранголника.

— Божичко!

— Лошото е обаче, че с Инграм е малко по-сложно. Убеден съм, че той е мозъкът на целия този цирк. Иначе нещата не се връзват. Ала още не разполагам с неопровержимо доказателство, което прави цялата операция рискована. Определено не е невъзможно — макар и да се съмнявам в това — в онзи файл, който хакерът свали, да пише нещо конкретно за него. Но няма да можем да го декриптираме. Това е непробиваемо, шибано RSA криптиране.

— И какво ще правиш?

— Ще затегна мрежата около него. Ще покажа на всички до един, че собствените му сътрудници са се съюзили със закоравели престъпници.

— Като Паяците.

— Като Паяците. В кюпа са заедно с някои наистина вмирисани риби. Дори не би ме учудило да са били замесени в убийството на твоя професор в Стокхолм. Най-малкото са имали явен интерес да го видят мъртъв.

— Сигурно се шегуваш.

— Ни най-малко. Твоят професор е криел знания, които биха могли да се взривят в лицата им.

— По дяволите.

— Именно.

— И сега ще заминеш за Стокхолм като някой частен детектив, за да проучиш всичко това.

— Не като частен детектив, Алона. Ще разполагам с всички официални правомощия, а докато съм там, смятам така да я намлатя, че звезди посред бял ден да види.

— Трябва да ми се е счуло, Ед. Я ли каза?

— Да, драга моя. Я казах!

* * *

Рисунките на Аугуст върнаха Лисбет назад във времето и тя отново си припомни стиснатия юмрук, който ритмично и настоятелно удряше по матрака.

Спомни си думкането и пръхтенето, риданията откъм спалнята. Спомни си времето на „Лундагатан“, когато си нямаше друго убежище освен своите комикси и фантазии за отмъщение. После се отърси от тези мисли, погрижи се за раната си, смени превръзката, провери пистолета и се увери, че е зареден. Влезе в PGP връзката.

Андрей Зандер питаше как я карат и тя отговори накратко. Бурята навън тресеше дърветата и храстите. Пийна малко уиски, хапна парче шоколад, после излезе на терасата и продължи по склона, като щателно проучи терена и забеляза неголяма скална пукнатина по-надолу по стръмнината. Преброи крачките си и запамети всяка малка промяна в пейзажа.

Когато отново влезе вътре, Аугуст бе направил нова рисунка с Ласе Вестман и Рогер. Лисбет предположи, че момчето има нужда да го излее от себе си. Ала все още не бе нарисувал нищо от момента на убийството, нито драскулка. Дали преживяното бе блокирано в мислите му?

Лисбет бе обзета от неприятното усещане, че времето им изтича. Погледна угрижено към Аугуст и новата му рисунка, към главозамайващите числа, които бе изписал отстрани, и за около минута се вглъби в тях, изучавайки структурата им, когато внезапно съзря поредица от цифри, на която като че ли не й беше там мястото.

Беше сравнително кратка: 23058443008139952128, и тя я разгада на мига. Не бяха прости числа, а по-скоро число, което по силата на собствената си хармония представлява сумата на всички свои положителни делители. С други думи, съвършено число, точно каквото е 6, понеже 6 може да се раздели на 3, 2 и 1, а 3+2+1 прави 6. Тогава тя се усмихна и й хрумна чудновата мисъл.

* * *

— Ще трябва да ми обясниш — каза Алона.

— Ще го сторя — отвърна Ед. — Но макар и да знам, че е излишно, искам тържествено да ми обещаеш, че няма да кажеш нищо на никого.

— Обещавам, дръвнико.

— Добре, защото ето как стоят нещата: след като изревах някоя и друга истина на Джони Инграм, най-вече заради идеята, аз признах, че е прав. Дори се престорих на благодарен, задето слага точка на нашето разследване. Така или иначе, нямаше да напреднем повече, рекох, и в известен смисъл това си беше голата истина. Чисто технически бяхме изчерпали възможностите си. Бяхме сторили всичко и малко отгоре, ала нахалост. Хакерът беше оставил заблуждаващи следи във всяко кьошенце и само ни въвеждаше в нови лабиринти. Едно от моите момчета каза, че дори и напук на всичко да стигнем до края, така или иначе, нямало да го повярваме. Щели сме да си мислим, че това е нова клопка. Така че да, щяхме съвсем да я закъсаме, ако продължавахме по стандартния път.

— Но ти и не си голям привърженик на стандартния път.

— Не, вярвам повече в задния вход. Всъщност изобщо не се бяхме предали. Бяхме разговаряли с нашите контакти сред хакерите, както и с приятелите си от софтуерните компании. Бяхме извършили всякакви проучвания и подслушвания, проведохме собствени атаки. Нали разбираш, при толкова сложна атака като тази, винаги се правят предварителни проучвания. Задават се определени специфични въпроси, посещават се определени специални сайтове и ние неизбежно се добираме до някои от тях. Преди всичко обаче, Алона, налице бе един фактор, който говореше в наша полза. Това бе талантът на хакера. Беше толкова голям, че ограничаваше бройката на заподозрените. Все едно престъпник внезапно да вземе 100 метра за 9,7 секунди на местопрестъплението. Тогава знаеш с голяма положителност, че самият Болт^[1] или някой от конкурентите му е виновникът, нали?

— Значи е на това равнище.

— В тази атака има части, пред които оставам със зяпнала уста, а съм видял немалко. Ето защо хвърлихме неимоверно много усилия да говорим с хакери и просветени хора от бранша, да ги разпитваме. Кой би бил способен да направи нещо велико, ама наистина велико? Кои са действителните големи звезди днес? Естествено, бяхме принудени да задаваме въпросите по-хитро, та никой да не заподозре какво се е случило на практика. Ударихме на камък. Като да стреляш в тъмното, като да крещиш в пустинята. Никой не знаеше нищо, дори не се и преструваше, че знае, или, да, разбира се, упоменаваха се редица имена, но никое не изглеждаше правилното. Известно време се занимавахме с един руснак, Юрий Богданов. Стар наркоман и крадец с вълшебни пръсти. Нищо не може да го спре. Хаква каквото си поиска, дявол го взел. Още докато бил парцалив скитник в Санкт Петербург, който крадял коли и тежал 40 кг заедно с дрехите, компаниите по ИТ сигурност се мъчели да го вербуват. Дори хора от полицията и разузнавателните служби искали да го привлекат, та да не ги изпреварят престъпните организации. Очевидно обаче тази битка била загубена и днес Богданов е детоксикиран, преуспял и тежи поне 60 кг с дрехите. Почти сме убедени, че той е един от твоите бандити, Алона, това беше и един от поводите да се заинтересуваме от него. Бяхме разбрали за връзката с Паяците след проведените проучвания, но после…

— После не можехте да разберете защо един от техните ще ни предостави нови нишки и взаимовръзки?

— Именно. И тогава продължихме разузнаването. Скоро в разговорите изникна друга банда.

— И кои са те?

— Наричат себе си Републиката на хакерите. Имат страхотна репутация. Смятат ги за върховни таланти, незаменими в криптирането. С пълно право, бих добавил. Ние и мнозина други непрекъснато се мъчим да проникнем в тези групи, не само за да се осведомим какви ги вършат. Искаме и да наемем хората. Понастоящем се е разразила битка за най-добрите хакери.

— Ето че всички сме станали престъпници.

— Ха, да, може би. Както и да е, Републиката на хакерите много я бива. За което имаме достатъчно свидетелства. Ала не е само това. Носят се и слухове, че се били захванали с нещо голямо, а и преди всичко, че лице с псевдоним Боб Песа, който според нас може да се причисли към бандата, е правил проучвания и е задавал въпроси относно едно наше момче, Ричард Фулър. Познаваш ли го?

— Не.

— Манийно-депресивен и самодоволен тип, който отдавна ме тревожи. Класически риск за сигурността. Става надменен и небрежен, когато изпадне в маниакалните си периоди. За банда хакери той е тъкмо човекът, на когото да се нахвърлят, и се изисква да притежаваш наистина квалифицирана информация, за да знаеш това. Психическото му здраве не е общодостъпен факт. Едва ли и майка му е съвсем наясно. Сега обаче до голяма степен съм убеден, че не са проникнали чрез Фулър. Проучихме всеки отделен файл, който Ричард е получил напоследък, и там няма нищо. Изследвахме го от глава до пети. Мисля си все пак, че Ричард Фулър е бил част от първоначалния план на Републиката. Не че разполагам с някакви доказателства срещу групата, съвсем не, ала интуицията ми подсказва, че точно тя стои зад атаката.

— Спомена за момиче.

— Именно. След като вече бяхме набелязали тази група, осведомихме се колкото можахме за тях, макар и да не беше съвсем лесно да различим слуховете и митовете от фактите. Едно нещо обаче се повтаряше толкова регулярно, че накрая не видях причина да се съмнявам в него.

— И какво е то?

— Че най-голямата звезда в Републиката на хакерите е някоя си на име Осата.

— Осата?

— Точно, и няма да те отегчавам с технически подробности, но Осата е нещо като легенда в определени среди, например поради умението си да обръща надолу с главата установените методи. Някой каза, че Осата може да бъде надушена в хакерска атака точно както може да се разпознае някой мотив от Моцарт. Имала свой собствен стил, който не можел да се сбърка, и това всъщност беше първото, което каза едно от моите хлапета, след като разучи атаката: това тук се различава от всичко, на което сме се натъквали досега, на съвсем ново равнище е, нещо едновременно нелепо и изненадващо, при все това ударно и ефективно.

— Значи гений.

— Несъмнено, ето защо се заехме да търсим в интернет всичко налично за тази Оса, за да опитаме да разкрием кой стои зад псевдонима. Никой обаче не се изуми особено, когато не ни се удаде. Не би приличало на това лице да оставя някакви пролуки. Ала знаеш ли какво направих тогава? — заяви гордо Ед.

— Не.

— Заех се да проверя какво означава самата дума.

— Освен буквалното й значение.

— Да, точно, и не защото аз или някой друг сме си мислели, че това ще ни доведе донякъде. Както обаче казах, ако човек не сполучи по главния път, тръгва да се лута по страничните. Никога не се знае на какво може да се натъкне. И, естествено, оказа се, че Оса^[2] означава всевъзможни неща. Това е името на британски боен самолет от Втората световна война. Има и такава комедия от Аристофан, популярен късометражен филм от 1915 г., сатирично списание от Сан Франсиско, излизало през XIX век, а разбира се, и абревиатура на „бял англосаксонски протестант“, плюс още доста неща. Но всичките тия значения изглеждаха твърде сложни, за да препращат към гениален хакер. Изобщо не пасваха на културата им. Знаеш ли обаче кое пасна?

— Не.

— Онази, на която най-често съответства Осата в интернет, супергероинята от „Марвъл Комикс“, една от основателките на бандата на Отмъстителите.

— Комиксите, по които направиха филми.

— Именно. Бандата с Тор, Железния човек, Капитан Америка и всичките там. За известно време в оригиналните албуми с комикси Осата е дори техен предводител. Осата е доста готина фигура, трябва да отбележа, изглежда малко нещо рокаджийка и бунтарка, облечена е в черно и жълто с крила на насекомо, къса черна коса и нахакано държане; момиче, което атакува от неизгодно положение и притежава способността както да расте, така и да се смалява на размери. Всички източници, с които си кореспондирахме, мислят, че става въпрос за тази Оса. Е, сега, не е задължително лицето зад онзи псевдоним да бъде фенка на „Марвъл Комикс“, поне не понастоящем. Този псевдоним го има отдавна. Може и да не е нищо повече от някаква история от детството, която не може да забрави, или пък просто кратко иронично намигване, нещо, което не означава нищо повече от факта, че някога нарекох котарака си Питър Пан, без дори да харесвам онзи самомнителен герой, дето така и не ще да порасне. Но все пак…

— Да?

— Нямаше как да не установя, че и тази престъпна мрежа, която Осата проучва, използва кодови названия от „Марвъл Комикс“. Нали понякога се наричат Обществото на паяците?

— Да, но това според мен е просто игра. За да ни дразнят, задето ги следим.

— Тъй, тъй, съгласен съм, но дори и игрите могат да дадат насоки или зад тях да се крие нещо сериозно. Знаеш ли какво е присъщо на Обществото на паяците в „Марвъл Комикс“?

— Не.

— Че воюват срещу посестримите на Осата.

— Окей, схващам. Това е детайл, достоен за размисъл, но не мога да проумея как е могъл да ви помогне.

— Само чакай и ще чуеш. Какво ще кажеш, имаш ли желание да ме придружиш до колата ми? Трябва да отпрашвам към летището час по-скоро.

* * *

Очите на Микаел Блумквист се затваряха. Не беше особено късно, ала с цялото си тяло усещаше, че не издържа повече. Наложително бе да се прибере и да поспи няколко часа, а тази нощ или утре сутрин да набере скорост отново. Впрочем може би щеше да му е от полза да изпие няколко бири пътем. Безсънието туптеше в челото му и се налагаше да пропъди някои спомени и опасения, а може би щеше да му се удаде да подбере и Андрей. Погледна към колегата си.

Андрей изглеждаше толкова млад и сякаш изпълнен с енергия за двама. Пишеше си на компютъра, все едно току-що бе започнал, от време на време трескаво разлистваше записките си. Беше в редакцията от пет часа сутринта. Сега беше шест без петнайсет следобед, а не бе правил кой знае колко почивки.

— Какво ще кажеш, Андрей? Да излезем ли на по бира и нещо за капване, хем да обсъдим историята?

В първия момент Андрей сякаш не схвана въпроса, сетне обаче вдигна глава и вече далеч не изглеждаше толкова зареден с енергия. С лека гримаса взе да масажира рамото си.

— А… да… може би — поколеба се той.

— Приемам го за „да“ — рече Микаел. — Какво ще кажеш за „Народната опера“?

„Народната опера“ беше бар и ресторант на „Хурншгатан“ недалеч оттам. Привличаше немалко журналисти и хора с артистична нагласа.

— Само че… — отвърна той.

— Какво?

— Този портрет на търговец на предмети на изкуството от „Буковскис“, дето се качил на влак от Централната гара на Малмьо и така и не се върнал. Ерика смята, че ще е добре да влезе в броя.

— Боже, как те товари тая жена.

— Не мисля така. Но нещо не ми се получава. Става толкова засукано и сковано.

— Искаш ли да погледна?

— На драго сърце, но нека първо понапредна. Ще се срамувам до смърт, ако го зърнеш в този вид.

— Значи, ще изчакаме, но хайде де, Андрей, поне да излезем да хапнем. Ако трябва, после можеш да се върнеш да работиш — рече Микаел и погледна колегата си.

Дълго щеше да го помни в този вид. Андрей носеше сако на кафяво каре и бяла риза, разкопчана на шията. Изглеждаше като филмова звезда или във всеки случай като млад Антонио Бандерас, но още по-млад от обикновено и по-нерешителен.

— Май че все пак ще остана и ще въведа това тук в ред — поколеба се той. — В хладилника имам малко храна за микровълновата.

Микаел се замисли дали по силата на своята по-старша позиция да не нареди на Андрей да го придружи. Вместо това каза:

— Окей, ще се видим утре. Как е с нашите хора там? Още ли няма рисунка на убиеца?

— Явно не.

— Утре ще трябва да намерим друго решение. Довиждане засега, и умната — каза Микаел, стана и си навлече палтото.

* * *

Лисбет си припомни нещо, което беше чела относно савантите много отдавна в списание „Сайънс“. В своя статия теоретикът на числата Енрико Бомбиери препращаше към книгата на Оливър Сакс „Мъжът, който взе жена си за шапка“, където двама близнаци с аутизъм и умствени увреждания си седели кротко и изброявали един на друг главозамайващо големи прости числа, сякаш ги виждали с очите си в някакъв вътрешен математически пейзаж, или направо били открили загадъчен пряк път към мистерията на числата.

Вярно, онова, което успели да сторят близнаците, и това, в което искаше да успее Лисбет, бяха две различни неща. И все пак имаше връзка, помисли си тя, ето защо реши да опита, колкото и малко да й се вярваше. За целта отново отвори криптирания файл на АНС и своята програма за факторизация с елиптични криви. После пак се обърна към Аугуст. Той отвърна с клатене на торса напред-назад.

— Прости числа. Ти обичаш прости числа — каза му.

Аугуст не я погледна, още по-малко пък спря да се полюшва.

— Аз също ги обичам — продължи тя. — Но точно сега има нещо, което особено ме вълнува. Казва се факторизиране. Знаеш ли какво е това?

Аугуст се взираше в масата, поклащайки се. Не изглеждаше да разбира нещо.

— Факторизиране на прости числа е, когато представим едно число като произведение от прости числа. С произведение в случая искам да кажа резултатът от умножение. Схващаш ли?

Лицето на Аугуст не трепна, а Лисбет се замисли дали чисто и просто да не си държи устата затворена.

— Според основните принципи на аритметиката всяко естествено число има уникална факторизация на прости числа и всъщност това е доста яко. Едно толкова елементарно число като 24 можем да го получим по всевъзможни начини, например като умножим 12 по 2 или 3 по 8, или 4 по 6. При все това има само един начин да го факторизираме с прости числа и това е 2 x 2 x 2 x 3. Схващаш ли? Всички числа си имат уникална факторизация. Проблемът е само в това, че е лесно да умножаваме прости числа и да получаваме големи, но често е невъзможно да направим обратното — от отговора да се доберем до простите числа, а точно това е използвал един много лош човек, за да кодира едно тайно съобщение. Чаткаш ли? Малко като при коктейла — лесно е да забъркаш питиетата, но е трудно да ги разделиш.

Аугуст нито кимна, нито продума, ала поне вече не клатеше тялото си.

— Да видим дали те бива във факторизирането на прости числа, Аугуст? Ще пробваме ли?

Аугуст не мръдна от мястото си.

— Тълкувам го като „да“. Да започнем с числото 456.

Аугуст гледаше все така отчуждено, а Лисбет все повече се убеждаваше, че идеята й е нелепа.

* * *

Навън беше студено и ветровито, по улиците имаше сравнително малко хора. Микаел реши, че студът му действа добре, почувства се почти във форма и се размисли за дъщеря си Пернила и думите й за писането „не на шега“, и за Лисбет, разбира се, и за момчето. Какво ли правеха сега?

Вървейки нагоре към „Хурншгатан“, той спря пред една витрина и се позагледа в картина, изобразяваща весели, безгрижни хора на коктейл. Сигурно грешеше, но в този миг му се стори, че беше изминала цяла вечност, откак той самият бе стоял така безгрижно с питие в ръка. За кратък миг закопня да бъде някъде далеч. После потръпна, обзет от усещането, че го следят. Навярно беше последица от всичко, през което бе минал през последните дни. Обърна се и видя смайващо красива жена с яркочервено палто и разпусната тъмноруса коса, която му се усмихна леко неуверено и свенливо. Той й отвърна с предпазлива усмивка и се канеше да продължи напред, но после отново я погледна, сякаш очакваше жената всеки момент да се превърне в нещо друго, по-тривиално.

Тя обаче сякаш с всяка изминала секунда ставаше все по-ослепителна, приличаше на кралска особа, на голяма звезда, която по погрешка се е залутала сред обикновените хора, и в този миг, в първия момент на удивление, Микаел едва ли би могъл да я опише или пък да посочи и една-единствена подробност от външността й. Жената изглеждаше като прелестно клише от модно издание.

— Мога ли да ти помогна? — каза той.

— Не, не — отвърна тя смутено и нямаше съмнение, че свенливостта й беше очарователна.

А не беше от жените, които човек би взел за свенливи. Изглеждаше така, сякаш би следвало да владее света.

— Ами добре, приятна вечер — рече той и се обърна, ала тя го прекъсна с нервно покашляне.

— Не си ли ти Микаел Блумквист? — продължи тя още по-неуверено и сведе поглед към облите камъни на улицата.

— Аз съм — отвърна той и се усмихна вежливо.

Положи усилия да се усмихне така вежливо, както би се усмихнал на всеки друг.

— Само искам да кажа, че винаги съм ти се възхищавала — продължи тя, вдигна предпазливо глава и продължително се вгледа в очите му.

— Поласкан съм, но измина много време, откак пишех смислени неща. Коя си ти?

— Казвам се Ребека Свенсон — рече тя. — Понастоящем живея в Швейцария.

— А сега си у дома на гости.

— Съвсем за малко, уви. Липсва ми Швеция. Дори ми липсва ноември в Стокхолм.

— Значи, работата е сериозна.

— Ха, да! Но сигурно е така с носталгията по дома, нали?

— Как?

— На човек му липсва дори лошото.

— Вярно е.

— Но знаеш ли как лекувам всичко? Следя шведската журналистика. Струва ми се, че не съм изпуснала и една статия в „Милениум“ през последните години — продължи тя и тогава той отново погледна към нея и забеляза, че всеки отделен елемент от облеклото й, от черните обувки на високи токчета до кашмирения шал на синьо каре, беше скъп и необикновен.

Ребека Свенсон не изглеждаше точно като типичния читател на „Милениум“, ала Микаел нямаше причина да проявява предразсъдъци спрямо заможните шведи от чужбина.

— Там ли работиш?

— Вдовица съм.

— Разбирам.

— Понякога така се отегчавам. Тръгнал ли беше нанякъде?

— Мислех да пийна и да похапна — каза той и веднага съжали за отговора си. Беше твърде приканващ, твърде очакван, но поне беше верен. Наистина смяташе да пийне и да хапне.

— Може ли да ти правя компания? — попита тя.

— Би било чудесно — отвърна той колебливо и тогава тя за миг докосна ръката му навярно без да иска, поне му се щеше да мисли така.

Все още изглеждаше свенлива. Бавно се запътиха към „Хурншгатан“ покрай редицата от галерии.

— Толкова е приятно да се разхождам тук с теб — рече тя.

— Беше малко неочаквано.

— Не си мислех точно това, когато се събудих тази сутрин.

— Какво си мислеше тогава?

— Че ще бъде тягостно както обикновено.

— Не знам дали съм чак толкова забавна компания днес — каза той. — Доста съм погълнат от една история.

— Твърде много ли работиш?

— Навярно.

— Значи, може би се нуждаеш от кратка почивка — заяви тя и грейна в обаятелна усмивка, изпълнена с копнеж или сякаш обещаваща нещо, и в този миг му се стори, че е виждал тази усмивка и преди, ала в друга форма, като в криво огледало.

— Срещали ли сме се някога? — попита той.

— Не ми се вярва. Освен че съм те виждала хиляди пъти на снимка и по телевизията, разбира се.

— Значи, никога не си живяла в Стокхолм?

— Когато бях малко момиченце.

— Къде живееше тогава?

Тя посочи неопределено напред по „Хурншгатан“.

— Хубави времена бяха — рече тя. — Татко ни се грижеше за нас. Понякога си мисля за това. Липсва ми.

— Не е ли сред живите?

— Почина твърде млад.

— Съжалявам.

— Да, на моменти още ми липсва. Накъде сме се запътили?

— Не знам точно — отвърна той. — Ей там има една кръчма, малко по-нагоре по „Белмансгатан“, „Бишопс Армс“. Познавам собственика. Доста добро място.

— Сигурно…

Лицето й отново доби онова смутено, свенливо излъчване, а ръката й за пореден път случайно докосна пръстите му; този път не беше толкова сигурен, че е непреднамерено.

— Или не е достатъчно луксозно за теб?

— О, сигурна съм, че е добро — каза тя. — Ала по кръчмите все ме зяпат. Натъквала съм се на толкова много свине.

— Представям си.

— Не би ли могъл…

— Какво?

Тя пак сведе очи и се изчерви — е, първо му се стори, че му се е привидяло. Зрелите хора май не поруменяват по този начин. Ала Ребека Свенсон от Швейцария, която изглеждаше горе-долу като седем милиона долара, наистина почервеня като ученичка.

— Не би ли желал да ме поканиш у вас на по чаша вино или две? — продължи тя. — Би било по-приятно.

— Ами…

Той се поколеба.

Трябваше му сън, за да бъде в добра форма утре рано сутринта. При все това отвърна нерешително:

— Ами да, разбира се. Имам бутилка „Бароло“.

За миг си помисли, че въпреки всичко ще се ободри и че може би го очаква малка, спираща дъха авантюрка.

Но си остана все така неуверен. Отначало не разбираше защо. Обикновено нямаше проблем в случаи като настоящия, пък и честно казано, беше разглезен от ухажващите го жени. Вярно, всичко се бе разиграло с главозамайваща скорост, ала не беше съвсем непривикнал и на това, а и към този вид отношения не проявяваше сантименталност. Така че не, не беше самата бързина на случващото се, или поне не само тя, бе нещо, свързано със самата Ребека Свенсон.

Тя бе, разбира се, млада и стъписващо красива и би трябвало да си има по-добро занимание от това да гони запотени и изнемощели от работа журналисти на средна възраст. Но имаше и нещо друго в погледите й и в онова лъкатушене между дръзкото и свенливото, както и в привидно случайното докосване на ръцете й. Това, което в първия момент бе възприел като неустоимо, започваше да му изглежда все по-преднамерено.

— Чудесно. Впрочем няма да окъснявам, не искам да ти съсипя някой репортаж — каза тя.

— Поемам цялата отговорност за всички съсипани репортажи — отговори той и се опита да отвърне на усмивката й.

Но усмивката й не беше естествена. Прихвана и нещо особено в погледа й, внезапна вледеняваща студенина, която в рамките на секунда се преобрази в своята противоположност, в нежност, топлота, като у голяма актриса, демонстрираща своите умения. Тогава напълно се убеди, че нещо не беше наред. Само дето не разбираше какво, а и не желаеше да разкрива своите подозрения, поне засега. Искаше да разбере. Какво се разиграваше? Науми си, че беше важно да проумее.

Продължиха нагоре по „Белмансгатан“, не че все още имаше намерение да я води в дома си, ала се нуждаеше от време, за да схване какво става. Отново я погледна. Наистина беше очебийно красива. Но го порази мисълта, че не красотата й го бе завладяла така отначало. Беше нещо друго, по-неуловимо, което насочваше мислите му към свят, съвсем различен от бляскавите седмични издания. В този момент Ребека Свенсон му изглеждаше като загадка, чийто отговор трябваше да узнае.

— Приятно кварталче — отбеляза тя.

— Не е лошо — отвърна той замислено и погледна към „Бишопс Армс“.

Малко над кръчмата, на кръстовището с „Тавастгатан“ стоеше мършав, висок мъж с черен каскет и тъмни очила и изучаваше някаква карта. Лесно би било да го вземеш за турист. В ръката си държеше кафява пътна чанта, носеше бели кецове и черно кожено яке с голяма, вдигната кожена яка. При нормални обстоятелства Микаел със сигурност не би му обърнал внимание.

Сега обаче не беше нищо неподозиращ наблюдател, ето защо реши, че движенията на мъжа са нервни и напрегнати. Можеше само да му се струва така, разбира се, защото в момента беше подозрителен, но наистина намираше, че леко разсеяното боравене с картата изглежда престорено, при това в същия миг човекът вдигна глава и хвърли изпитателен поглед към Микаел и жената. После пак сведе очи към картата си, но изглеждаше затормозен, като че ли искаше да скрие лицето си под каскета, и в наведената, сякаш засрамена глава имаше нещо, което се стори на Микаел познато. Той отново погледна Ребека Свенсон в тъмните очи.

Взира се в тях продължително и настоятелно и получи в отговор нежен поглед, ала не му отвърна, просто я гледаше твърдо и съсредоточено. Тогава лицето й се смрази и едва в този миг Микаел Блумквист отвърна на усмивката.

Усмихваше се, защото внезапно бе разбрал за какво става дума.