Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (21)

Глава 20
23 ноември

Нощта се оказа спокойна, обезпокоително спокойна, а в осем сутринта един замислен Бублански застана пред своята група в залата за съвещания. След като бе изритал Ханс Фасте, той се чувстваше в достатъчна безопасност, за да може отново да говори свободно. Поне му се струваше, че е на по-сигурно място тук сред колегите си, отколкото пред компютъра или с мобилния телефон в ръка.

— Всички схващате сериозността на ситуацията — поде той. — Изтекли са секретни сведения. Това е довело до смъртта на един човек. Застрашен е животът на малко момче. Въпреки трескавата работа, все още не знаем как се е стигнало дотук. Издайникът може да е бил сред нас или в тайната полиция, или пък в Кабинета за деца и младежи „Один“, или в обкръжението на професор Еделман, или при майката и нейния годеник, Ласе Вестман. Не знаем нищо със сигурност, ето защо трябва да бъдем крайно внимателни, направо параноични.

— Възможно е и да сме били хакнати или подслушани. Изглежда си имаме работа с престъпници, които владеят новите технологии по коренно различен начин от онова, с което сме свикнали — допълни Соня Мудиг.

— Именно и това не е по-малко неприятно — продължи Бублански. — Налага се да бъдем предпазливи на всички равнища, да не казваме нищо важно по телефона независимо колко началниците хвалят новата ни мобилна система.

— Хвалят я, защото инсталацията й беше скъпа — обади се Йеркер Холмберг.

— Навярно би трябвало да се позамислим и над собствената си роля — продължи Бублански. — Току-що говорих с една млада, талантлива аналитичка от тайната полиция, Габриела Гране, в случай че името ви е познато. Тя смята, че понятието лоялност за нас, полицаите, не е толкова еднозначно, колкото може да си помисли човек. Имаме много различни лоялност, нали така? Съществува очевидната, към закона. Съществува лоялност към обществото, а също и към колегите, ала има и друга — към нашите началници, както и към нас самите и нашата кариера, та понякога, всички го знаете, тези неща се състезават помежду си. Понякога човек, за да предпази колега, занемарява своята лоялност към обществото, друг път е получил заповеди отгоре, като Ханс Фасте, и тогава лоялността към началниците се сблъсква с онази, която е трябвало да проявява към нас. Занапред обаче — и сега съм страшно сериозен — искам да се чува само за една-единствена лоялност, към самото разследване. Ще заловим виновниците и ще се погрижим никой повече да не става жертва на извършителите. Съгласни ли сте? Дори да се обади самият министър-председател или шефът на ЦРУ и да заговорят за патриотизъм и невероятни кариерни възможности, вие няма и дума да обелите. Нали?

— Да — отвърнаха всички като един.

— Отлично. Както е известно, не друг, а самата Лисбет Саландер се е намесила на „Свеавеген“ и работим усилено, за да установим местонахождението й — продължи Ян Бублански.

— Ето защо трябва да оповестим името й пред медиите! — провикна се Курт Свенсон някак сприхаво. — Имаме нужда от помощ от страна на обществеността.

— Знам, че по този въпрос мненията са раздвоени, ето защо искам да обсъдим проблема още веднъж. Като начало може би няма нужда да посочвам, че Саландер по-рано е била третирана изключително лошо както от нас, така и от медиите.

— Точно сега това няма никакво значение — отвърна Курт Свенсон.

— Не е невъзможно да са я разпознали повече хора на „Свеавеген“ и, така или иначе, името й да излезе наяве всеки момент, тогава тук вече няма да обсъждаме този въпрос. Преди това обаче искам да напомня, че Лисбет Саландер е спасила живота на момчето и заслужава нашето уважение.

— Несъмнено — съгласи се Курт Свенсон. — После обаче малко или повече го е отвлякла.

— Разполагаме със сведения, че би защитила момчето на всяка цена — вметна Соня Мудиг. — Лисбет Саландер е човек, който има изключително лош опит с институциите. През цялото си детство е била обект на несправедливо отношение от страна на попечителска Швеция, и ако тя, също както и ние, подозира, че от полицията изтича информация, няма да се свърже с нас доброволно, в това можем да бъдем сигурни.

— Това пък има още по-малко общо със случая упорстваше Курт Свенсон.

— В известен смисъл е вярно — продължи Соня. — Разбира се, и двамата с Ян сме съгласни с теб, че единственото действително съществено в настоящия контекст е дали от техническа гледна точка е оправдано да оповестим името й, или не. Безопасността на момчето е въпросът, който изцяло засенчва всичко, и тук също сме страшно несигурни.

— Разбирам хода на разсъжденията ви — каза Йеркер Холмберг с тих, замислен тон, който накара всички да се заслушат. — Ако някой ни съобщи къде е видял Саландер, на опасност ще бъде изложено и момчето. При все това остават много въпроси — най-напред: кое е правилното поведение? И тук трябва да изтъкна, че макар и от нас да изтича информация, не можем да приемем Саландер да крие Аугуст Балдер. Момчето е важна брънка от разследването, а ние по-добре можем да защитим едно дете, отколкото би могла емоционално нестабилна млада жена.

— Абсолютно, разбира се — смотолеви Бублански.

— Точно — продължи Йеркер. — И макар да не се касае за отвличане в общоприетия смисъл, да, дори и при положение че всичко е само с най-добри намерения, детето може да понесе сериозни щети. В психологически план трябва да е крайно вредно за момчето да бяга след всичко, което го е сполетяло.

— Вярно, вярно — промърмори Бублански. — Но въпросът все пак е как да процедираме с информацията.

— И по този въпрос всъщност съм съгласен с Курт. Трябва да публикуваме име и снимка начаса. Може да ни осигурят неоценима информация.

— Не е изключено — продължи Бублански. — Но може да осигурят такава и на извършителите. Трябва да приемем, че убийците не са се отказали да преследват момчето, напротив, и тъй като не знаем нищо относно връзката между него и Саландер, не знаем и накъде името й може да насочи престъпниците. Изобщо не съм убеден, че ще допринесем за безопасността на детето, като изнесем тези данни в медиите.

— Но не знаем и дали го предпазваме, като не го правим — контрира Йеркер Холмберг. — Липсват твърде много парченца от пъзела, за да си вадим такива заключения. Дали например Саландер работи за някого и дали има собствен план за детето, освен че го закриля?

— И как е могла да знае, че момчето и Торкел Линден са щели да излязат от входа на „Свеавеген“ точно тогава? — допълни Курт Свенсон.

— Може да се е намирала на мястото случайно.

— Не звучи вероятно.

— Истината често е невероятна — продължи Бублански. — Дори тъкмо това е отличителната й характеристика. Но си прав, изглежда, не е била там по случайност, не и предвид обстоятелствата.

— Като че Микаел Блумквист също е знаел, че предстои да се случи нещо — вметна Аманда Флуд.

— И явно съществува някаква връзка между Блумквист и Саландер — продължи Йеркер Холмберг.

— Точно.

— Микаел Блумквист е знаел, че момчето се е намирало в Кабинета за деца и младежи „Один“, нали?

— Майката, Хана Балдер, му го е казала — обади се Бублански. — Майката, която, сигурно разбирате, не се чувства особено добре в момента. Току-що проведох дълъг разговор с нея. Блумквист обаче не би трябвало и да подозира, че момчето и Торкел Линден са щели да бъдат подмамени да излязат на улицата.

— Възможно ли е да е имал достъп до компютрите на „Один“? — попита Аманда Флуд замислено.

— Не мога да си представя Микаел Блумквист да се е посветил на хакерството — каза Соня Мудиг.

— А Саландер? — каза Йеркер Холмберг. — Какво знаем за нея всъщност? Уж разполагаме със солидно досие, ала последния път, когато си имахме работа с нея, тя ни изненада по всички параграфи. Може и сега зад привидностите да се крие нещо друго.

— Точно така — съгласи се Курт Свенсон. — Въпросителните ни са твърде много.

— Нямаме кой знае какво друго, освен въпросителни. И тъкмо затова би следвало да действаме според правилника — продължи Йеркер Холмберг.

— Не знаех, че правилникът може да отговори на въпросите ни — отбеляза Бублански със сарказъм, който не му беше присъщ.

— Просто искам да кажа, че трябва да го приемем за каквото е: отвличане на дете. Скоро ще измине денонощие от изчезването им, а ние не сме чули и дума от тях. Ще обнародваме името и снимката на Саландер, а после ще обработим щателно всички сведения, които получим — заяви Йеркер Холмберг с голяма убеденост и явно успя да привлече цялата група на своя страна.

Тогава Бублански затвори очи и си помисли, че обича колегите от своята група. Че ги чувства по-близки, отколкото своите братя, сестри и родители. При все това сега се чувстваше принуден да им се противопостави.

— Ще се опитаме да ги открием с всички налични средства, но ще изчакаме с обнародването на името и снимката, това само ще нажежи атмосферата, а не искам да давам на извършителите абсолютно никакви ръководни нишки.

— Освен това се чувстваш виновен — каза Йеркер не без топлота.

— Освен това се чувствам много виновен — заяви Ян Бублански и отново се сети за своя равин.

* * *

Микаел Блумквист толкова се тревожеше за момчето и Лисбет, че през нощта почти не беше мигнал. Отново и отново се бе мъчил да се обади на Лисбет чрез приложението редфон. Тя обаче не вдигаше. Не беше чувал и дума от нея от вчера следобед насам. Сега седеше в редакцията в опит да се потопи в работата си и да схване какво му убягва. От известно време насам го глождеше усещането, че пропуска нещо основополагащо, нещо, което би могло да хвърли върху историята нова светлина, но може и да се самозалъгваше. Може би просто се бе отдал на пожелателно мислене в опита си да обхване цялата картина. Последното, което Лисбет му бе написала в онзи криптиран линк, беше:

Юрий Богданов, Блумквист. Провери го. Той именно е продал технологията на Балдер на Екервалд от „Солифон“.

В интернет имаше няколко снимки на Богданов. На тях той носеше костюми на тънки бели райета, но колкото и перфектно да му стояха, като че ли не им беше там мястото. Изглеждаше така, сякаш ги бе откраднал на път към фотографа. Богданов имаше дълга, провиснала коса, кожа, осеяна с белези, тъмни сенки под очите и нескопосани любителски татуировки, които прозираха през ръкавите на ризата. Черните му очи гледаха втренчено и като че ли виждаха през теб. Беше висок, но едва ли тежеше повече от 60 кг.

Приличаше на стар затворник, но в езика на тялото му имаше нещо, което Микаел бе виждал на снимките от охранителните камери, когато ги бе разглеждал у Балдер в Салтшобаден. Мъжът имаше същото опърпано, недодялано излъчване. В малкото интервюта, които бе дал по повод на своите успехи като предприемач в Берлин, беше намекнал, че повече или по-малко бил роден на улицата.

— Бях осъден да пропадна и да ме намерят мъртъв в някоя уличка със спринцовка в сгъвката на ръката, но се измъкнах от тинята. Интелигентен съм и съм страховит хакер — хвалеше се той.

От друга страна, нищо в живота му не противоречеше на казаното, може би като изключим усещането, че не се бе издигнал единствено със собствени сили. Съществуваха редица индикации, че бе получил помощ от могъщи лица, оценили таланта му. В един немски технически вестник се цитираха думите на някакъв шеф на отдел по ИТ сигурност в кредитния институт „Хорст“, според когото „Богданов има магически поглед. Открива уязвими места в системите за сигурност както никой друг. Той е гений“.

Очевидно Богданов беше хакер звезда и според официалната информация действаше единствено като етичен хакер, лице, което служи на добрата, законна страна и срещу добро заплащане съдейства на предприятия в намирането на недостатъци в тяхната ИТ сигурност. И в неговата фирма, „Ауткаст Секюрити“, нямаше нищо подозрително на вид, нито дори вдъхващо и най-беглото подозрение, че би служила като фасада за нещо друго. Членовете на борда до един бяха хора с положение, с добро образование и без петънце в биографията си, но Микаел, естествено, не се задоволи с това. Двамата с Андрей проучиха всяко лице, дори и само да се е докоснало до предприятието, проучиха дори партньорите на партньорите и тогава откриха, че лице на име Орлов за кратък период е бил заместник-член на борда, а това още от пръв поглед изглеждаше малко странно. Владимир Орлов не беше никакъв ИТ специалист, а търговец на дребно в строителния сектор. Някога бил обещаващ боксьор тежка категория от Крим, а според малкото снимки, които Микаел откри в интернет, изглеждаше изтерзан и брутален, далеч от типа, когото младите момичета канят в дома си на чаша чай.

Съществуваха непотвърдени данни, че бил съден за тежка телесна повреда и сводничество. Бил женен на два пъти — и двете жени бяха мъртви, без Микаел да открие причината за смъртта, ала истински интересното беше, че бил заместник и в невзрачното и отдавна закрито предприятие „Будин, Строителство & Експорт“, което се занимавало с „продажба на строителни материали“.

Собственикът бил Карл Аксел Будин, известен още като Александър Залаченко, а това име събуди за живот сензационната история, отразена навремето от „Милениум“. Залаченко беше бащата на Лисбет и мъжът, убил майка й и съсипал детството на дъщеря си. Залаченко беше нейната тъмна сянка, черното сърце, което се криеше зад решимостта й да отвърне на удара.

Дали името му се бе появило случайно? Микаел знаеше по-добре от всеки друг, че задълбае ли в коя да е история, човек намира всевъзможни връзки. Животът непрекъснато ви предоставя илюзорни съответствия. Само дето… ставаше ли въпрос за Лисбет Саландер, той не вярваше в случайностите.

Ако тя строшеше пръстите на някой хирург или се ангажираше с кражбата на модерна AI технология, човек можеше да е сигурен, че не само е премислила действията си внимателно, а има и основателна причина. Лисбет не забравяше никоя несправедливост или обида. Отмъщаваше и въздаваше справедливост. Дали намесата й в тази история можеше да се обвърже с миналото й? Във всеки случай не беше изключено.

Микаел вдигна очи от компютъра и погледна Андрей. Той му отвърна с кимване. Откъм коридора идваше слаб мирис на храна. На „Йотгатан“ дънеше рокмузика. Бурята виеше навън, а небето все още бе тъмно и навъсено. Микаел влезе в криптирания линк по-скоро по навик, нищо не очакваше. Ала ето че нададе кратък радостен вик.

В линка пишеше:

Окей съм. Скоро се пръждосваме към скривалището.

Отговори на мига:

Радвам се да го чуя. Карай внимателно.

После не се сдържа и добави:

Лисбет, кого всъщност преследваме?

Тя отговори незабавно:

Скоро ще се досетиш, умнико!

* * *

Лисбет не беше „окей“. Чувстваше се съвсем малко по-добре. През половината от вчерашния ден едва осъзнаваше времето и пространството, с нечовешки усилия се бе вдигнала, за да даде на Аугуст храна и нещо за пиене и да се погрижи да му осигури химикалки, моливи и листове А4, та да си рисува убиеца. Сега обаче още отдалеч видя, че към момента не бе нарисувал нищичко.

Вярно, по цялата холна масичка бяха пръснати листове, ала не бяха никакви рисунки, а по-скоро дълги редици драскулки, и повече разсеяно, отколкото любопитно, тя се опита да разбере какво представляват. Бяха цифри, безкрайни поредици от цифри, и макар отначало да не схващаше нищо, ставаше й все по-интересно, после изведнъж подсвирна.

— По дяволите — промърмори тя.

Току-що бе съзряла някакви главозамайващо големи числа, които определено не й говореха кой знае колко, но все пак изграждаха познат модел, а когато се натъкна на простата поредица 641, 647, 653 и 659, вече нямаше съмнение: това бяха четворки взаимно прости числа или както казваха на английски „секси прости четворки“, секси в смисъл, че представляваха редици от четири прости числа с по шест единици помежду си^[1].

Имаше и прости числа близнаци, имаше всевъзможни комбинации от прости числа и тогава тя не можа да сдържи усмивката си.

— Супер — рече тя. — Яко.

Аугуст обаче нито отвърна, нито я погледна. Продължаваше да стои на колене до масичката, сякаш не искаше нищо повече от това да продължи с писането на цифрите си, и тогава тя бегло си спомни, че беше чела нещо за савантите и простите числа. Но не можа да се сети какво точно. Беше в твърде лошо състояние, за да се отдава на размисли, затова отиде в банята и взе още две таблетки вибрамицин, които държеше у дома от няколко години.

После опакова пистолета и компютъра си, взе малко дрехи за смяна и каза на момчето да става. Той не помръдна. Само стискаше конвулсивно химикалката си. За миг Лисбет се стъписа, после каза строго:

— Ставай!

И той го стори, а тя самата за всеки случай си нахлузи перука и чифт тъмни очила. После облякоха връхните си дрехи и взеха асансьора до гаража, за да потеглят към Ингарьо с нейното беемве. Управляваше с дясната ръка. Лявото й рамо беше здраво пристегнато и я болеше. Горната част на гърдите също я болеше. Все още беше с температура и на два пъти й се наложи да спре и да отдъхне край пътния банкет. Най-сетне пристигнаха на брега с кея за лодки до Стура Барнвик на Ингарьо и според указанията поеха нагоре по дългото дървено стълбище по протежение на склона. Когато влязоха в къщата, тя се свлече изнемощяла на леглото в стаята точно до голямата кухня. Зъзнеше и трепереше.

След малко стана и дишайки тежко, седна до кръглата кухненска маса, отвори лаптопа си и отново направи опит да декриптира файла, който бе свалила от АНС. И сега не се получи. Дори не беше близо. Аугуст седеше до нея, вперил поглед в листовете и моливите, които Ерика Бергер бе натрупала на купчинки. Но нямаше желание да изписва редици от прости числа, още по-малко да рисува убийци. Навярно бе в шок.

* * *

Онзи, който наричаше себе си Ян Холстер, седеше в стая в хотел „Кларион Арланда“. Разговаряше по телефона с дъщеря си Олга и точно както бе очаквал, тя не му вярваше.

— Страх ли те е от мен? — попита тя. — Страх те е, че ще те притисна до стената?

— Не, не, наистина — каза той. — Просто бях принуден…

Затрудняваше се да намери думите. Олга щеше да помисли, че той крие нещо, знаеше го и приключи разговора по-бързо, отколкото всъщност му се искаше. До него на хотелското легло седеше Юрий и псуваше. Бе преровил компютъра на Франс Балдер сто пъти, без да намери и „шибана следа от шибана информация“, както се изрази. „Нищичко, мамицата му!“

— Значи съм свил компютър, който не съдържа нищо — отбеляза Ян Холстер.

— Точно така.

— Че за какво тогава му е бил на професора?

— За нещо страшно специално, много ясно. Виждам, че голям файл, който навярно е бил свързан с други компютри, е бил изтрит наскоро. Но каквото и да правя, не мога да го възстановя. Знаел си е работата онзи.

— Безнадеждно — рече Ян Холстер.

— Адски шибано безнадеждно — добави Юрий.

— Ами телефонът, блекфонът?

— Има някои разговори, които не успявам да проследя, навярно са били от шведската тайна полиция или ИРР. Ала онова, което всъщност ме безпокои най-много, е нещо друго.

— Какво?

— Продължителен разговор, който професорът е водил точно преди да нахлуеш в къщата. Говорел е с някакъв служител от Машинния научноизследователски институт.

— И какво обезпокоително има в това?

— Очевидно моментът. Имам чувството, че е воден някакъв съдбоносен разговор. Освен това и самият институт. Една от насоките на работата им там е да направят така, че интелигентните компютри да не станат опасни за човека в бъдеще, та не знам, мирише ми на гнило. Изглежда Балдер или е предоставил на института нещо от своите изследвания, или пък…

— Да?

— Е изплюл камъчето за нас, или каквото там е знаел.

— Би било лошо.

Юрий кимна, а Ян Холстер тихо изпсува. Нищо не беше минало според очакванията им, а никой от двамата не бе свикнал да се проваля. Ето че се бяха издънили два пъти поред, и то заради някакво си дете, дете със забавено развитие, а това само по себе си бе достатъчно сериозно. Но не и най-лошото.

Най-лошото беше, че Кира бе тръгнала насам, на всичкото отгоре съвсем излязла от кожата си, а никой от тях не бе свикнал и на това. Напротив, беше ги разглезила със своята хладна елегантност, придаваща на дейността им нотка на непогрешимост. Сега беше бясна, извън всякакъв контрол, бе изревала, че били жалки, некомпетентни идиоти. На практика обаче причината не беше в пропуските, изстрелите, които може би бяха, а може и да не бяха улучили момчето със забавено развитие. Причината беше жената, която бе изникнала от нищото и бе защитила Аугуст Балдер. Тъкмо тя бе накарала Кира да обезумее.

Когато Ян се зае да я описва — доколкото изобщо бе смогнал да я види, — Кира го засипа с порой от въпроси. Получеше ли според нея погрешен отговор, изпадаше в истерия, крещеше и се пенеше, викаше, че трябвало да я убият, както и че всичко било типично за тях, че били безмозъчни некадърници. Нито Ян, нито Юрий разбираха защо тя реагира толкова бурно. Никой от двамата не я беше чувал да врещи така преди.

От друга страна, имаше много неща, които не знаеха за нея. Ян Холстер никога нямаше да забрави как в един апартамент в хотел „Д’Англьотер“ в Копенхаген бе правил секс с нея за трети или четвърти път, а когато след това лежаха на двойното легло, пиеха шампанско и си бъбреха за неговите войни и неговите убийства, както толкова често се беше случвало, я бе погалил по рамото и ръката, откривайки разделен на три белег на китката й.

— Как си се сдобила с това, красавице моя? — бе я попитал, получавайки в отговор унищожителен поглед на омраза.

Оттогава повече не му даде да спи с нея. Схвана го като наказание, задето бе попитал. Кира се грижеше за тях и ги зариваше с пари, ала нито той, нито Юрий или друг някой от обкръжението й имаше право да разпитва за нейното минало. Това бе едно от онези неписани правила, които никому от тях отдавна вече не хрумваше да нарушава. Тя беше тяхната благодетелка за добро или за зло, най-вече за добро, мислеха си, и трябваше да се нагаждат към приумиците й и да живеят в непрестанна несигурност, без никога да знаят дали ще се обърне към тях с нежност, или студенина, или пък ще ги постави на мястото им, като им зашлеви някоя внезапна, парлива плесница.

Юрий затвори компютъра и отпи глътка от питието си. И двамата полагаха усилия да внимават с алкохола, доколкото им бе възможно, за да не настроят още повече Кира срещу себе си. Ала положението беше почти безнадеждно. Прекомерните количества фрустрация и адреналин определено ги тласкаха към чашката. Ян попипа нервно телефона си.

— Олга не ти ли повярва? — рече Юрий.

— Ни най-малко, а скоро сигурно ще види и една детска рисунка с мен по всички водещи новини.

— Не вярвам чак толкова в онази рисунка. Изглежда ми като някакво пожелателно говорене от страна на полицията.

— Значи се мъчим да убием едно дете нахалост.

— Не би ме учудило. Не би ли трябвало Кира вече да е тук?

— Всеки момент ще се появи.

— Коя е била според теб?

— Коя?

— Мацката, дето изникнала от нищото.

— Нямам представа — отвърна Ян. — Не съм и толкова убеден, че самата Кира знае. Като че ли по-скоро се тревожи за нещо.

— Подозирам, че ще трябва да ги убием и двамата.

— Боя се, че ще се наложи да свършим нещо повече.

* * *

Аугуст не се чувстваше добре. Поне дотолкова й беше ясно. По шията му бяха избили червени петна, юмруците му се свиваха конвулсивно. Лисбет Саландер, която седеше до него на кръглата кухненска маса в къщата на Ингарьо и работеше по своето RSA криптиране, се уплаши да не получи някакъв пристъп. Но нищо не се случи. Аугуст само посегна към един черен пастел.

В същия миг бурен порив на вятъра разтресе големите стъкла на прозорците, Аугуст се поколеба и взе да прекарва лявата си ръка напред-назад по масата. После обаче все пак зарисува, черта тук, друга там, сетне кръгчета, копчета, помисли си Лисбет, после ръка, детайли от брадичка, разкопчана риза. След това му потръгна по-бързо и постепенно напрежението в гърба и раменете на момчето понамаля. Сякаш рана се бе пропукала и бе започнала да заздравява.

Не че това му придаваше нормален вид. Очите му горяха с измъчен блясък, а от време на време и потреперваше. Без съмнение обаче нещо в него се бе уталожило. Ето че смени пастела и нарисува под, под с цвят на дъб, а отгоре му гъмжило от парченца от пъзел, които навярно щяха да образуват блещукащ нощен град. И все пак беше ясно още отсега, че в картинката нямаше да има нищо приятно.

Ръката и разкопчаната риза явно принадлежаха на едър мъж с тумбесто шкембе. Беше се превил като сгъваемо ножче и удряше на пода някакъв малък човек, който не се помещаваше в зрителното поле по простата причина, че именно той наблюдаваше сцената и поемаше ударите.

Ужасяваща картина, несъмнено. Но като че ли нямаше нищо общо с убийството, макар рисунката определено да разобличаваше някакъв побойник. В самото й ядро, в епицентъра й изпъкваше разярено, потно лице, всяка бръчица на което бе прецизно изобразена. Лисбет разпозна лицето. Не че гледаше телевизия кой знае колко или пък ходеше на кино. Но все пак разбра, че то принадлежеше на актьора Ласе Вестман, доведения баща на Аугуст, ето защо се наведе към момчето и му каза със свещен, вибриращ гняв:

— Това няма да ти го стори никога повече, никога!