Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (20)

Глава 19
Вечерта на 22 ноември

Ян Бублански беше сам в кабинета си. Ханс Фасте най-сетне си бе признал, че през цялото време е информирал тайната полиция, и без дори да слуша оправданията му, Бублански го отстрани от разследването. Макар обаче така да се сдоби с допълнителни доказателства, че Ханс Фасте е ненадежден кариерист, много му беше трудно да си представи, че момчето е изнесло информация и на престъпни елементи. На Бублански му беше трудно да повярва, че някой изобщо би го сторил.

Разбира се, дори в полицията имаше корумпирани и продажни хора. Ала да тикнеш едно увредено момченце в ръцете на хладнокръвен убиец, беше съвсем друго и той отказваше да повярва, че някой от колегите му е способен да го извърши. Може би информацията бе изтекла по друг начин. Може да са ги подслушали или хакнали, макар, доколко знаеше, да не бяха качвали в компютър информацията, че Аугуст Балдер е в състояние да нарисува извършителя, още по-малко че се намира в Кабинета за деца и младежи „Один“. Бе потърсил шефката на тайната полиция Хелена Крафт, за да обсъдят въпроса, но макар да подчерта, че е важно, тя не му върна обаждането.

Освен това проведе разговори със Съвета по износа и Министерството на предприемачеството, където бяха силно обезпокоени и макар никой да не го каза направо, най-големите им тревоги, изглежда, не бяха свързани с момчето или по-нататъшния развой на драмата на „Свеавеген“, а с програмата за научни изследвания, над която бе работил Франс Балдер и за която вярваха, че е била открадната в нощта на убийството.

Макар неколцина от най-умелите компютърни специалисти в полицията, както и трима специалисти от Университета в Линшопинг и Техническия институт в Стокхолм да бяха посетили къщата в Салтшобаден, не бе намерена и следа от неговите изследвания, нито в компютрите, нито из книжата, които беше оставил.

— Значи, на всичкото отгоре сега е избягал и един изкуствен интелект — измърмори си Бублански и се сети за една стара загадка, която пакостливият му братовчед Самюел имаше навика да измъква от шапката, за да обърка връстниците си в синагогата.

Беше парадоксален въпрос: ако Бог действително е толкова могъщ, дали би бил способен да създаде нещо по-умно от себе си? Спомняше си, че смятаха гатанката за непочтителна и дори светотатствена. Беше някак плъзгава и каквото и да отговореше човек, оказваше се погрешно. Бублански обаче не успя да се вглъби по-нататък в проблематиката. На вратата се почука. Влезе Соня Мудиг и с известна тържественост му връчи още едно парченце швейцарски шоколад с портокал.

— Благодаря — каза той. — Нещо ново?

— Мисля, че знаем как извършителите са изкарали Торкел Линден и момчето на улицата. Изпратили са фалшиви имейли от наше име и са си уговорили среща там отвън.

— И такива неща ли могат да се правят?

— Не е особено трудно.

— Неприятно.

— Да, но все още не е ясно как извършителите са проникнали в компютъра на „Один“ и как са установили, че е замесен и професор Еделман.

— Предполагам, че ще трябва да проверим и нашите собствени компютри.

— Вече е наредено.

— Така ли ще бъде отсега нататък, Соня?

— Какво имаш предвид?

— Човек да не смее да напише или да каже нещо, без да рискува да го проследят.

— Не знам. Надявам се, не. Отвън ни чака някой си Якоб Каро, за да го разпитаме.

— Кой е той?

— Талантлив футболист от „Сирианска“. Той е откарал жената и Аугуст Балдер от „Свеавеген“.

* * *

Соня Мудиг седеше в стаята за разпити срещу млад мускулест мъж с къса, тъмна коса и изразени скули. Мъжът носеше пуловер в цвят охра, с шпиц деколте, без риза, и изглеждаше едновременно изтормозен и мъничко горд.

— Начало на разпита 18,35, 22 ноември, свидетел Якоб Каро, на двайсет и две години, живущ в Норшборг. Разкажи какво се случи днес преди обяд — поде тя.

— Ами, значи… — започна Якоб Каро. — Карах по „Свеавеген“ и забелязах, че на улицата цари някаква суматоха, помислих, че е станал инцидент. Затова намалих скоростта. Тогава обаче видях мъж от лявата страна, тичаше през улицата Хукна напред, без дори да погледне към пътното движение, и помня как ми мина през ума, че сигурно е терорист.

— Защо?

— Защото имаше вид на изпълнен със свещен гняв.

— Как изглеждаше?

— Не мога да кажа точно, но впоследствие си мислех, че във вида му имаше нещо неестествено.

— Тоест?

— Сякаш не беше истинското му лице. Имаше кръгли очила, които трябва да са били завързани за ушите. После и бузите му. Сякаш имаше нещо в устата, а и мустаците, и веждите, и цветът на лицето.

— Мислиш, че е бил дегизиран?

— Като че ли да, но нямах време да го огледам. В следващия миг задната врата се отвори рязко и… какво да кажа? Беше един от онези моменти, когато се случват твърде много неща наведнъж, сякаш целият свят се срива върху главата ти. В колата ми внезапно се озоваха някакви чужди хора и целият заден прозорец се натроши. Бях в шок.

— И какво направи?

— Натиснах газта като луд. Мисля, че момичето, което скочи в колата, ми изкрещя да карам, а аз бях толкова уплашен, че едва ли съм знаел какво върша. Просто се подчиних на заповедта.

— Заповед, казваш?

— Така звучеше. Мислех, че ни преследват, и не виждах какво друго да направя, освен да я послушам. Завивах насам и натам, точно както казваше момичето, а освен това…

— Да?

— Имаше нещо в гласа й. Беше толкова хладен и съсредоточен, че се вкопчих в него. Сякаш този глас беше единственото разумно нещо в цялото безумие.

— Каза, че си останал с впечатлението, че знаеш коя е жената?

— Да, но не и тогава. По онова време се бях съсредоточил върху ненормалните неща, които се случваха, а и бях уплашен до смърт. Освен това на задната седалка шуртеше кръв.

— От момчето или от жената?

— Отначало не разбрах, а, изглежда, и те не бяха наясно. Внезапно обаче я чух да възкликва: „Йес!“, сякаш се беше случило нещо хубаво.

— И какво беше то?

— Момичето разбра, че не момчето е простреляно, а тя, и си спомням, че се замислих над това. Беше като „ура, простреляна съм“, и да ви кажа, не беше някаква малка раничка. Както и да я омотаваше, не можеше да спре кръвотечението. Кръвта просто се лееше, а момичето все повече пребледняваше. Явно се чувстваше ужасно.

— И все пак се е радвала, че са улучили нея, не момчето.

— Именно. Точно както би постъпила една майка.

— Но тя не е била майката на момчето.

— По никакъв начин. Не се познавали, така каза. Впрочем то ставаше все по-очевидно. Момичето, изглежда, си нямаше представа от деца. И дума не ставаше да прегърне момчето или да отправи към него някоя утешителна дума. По-скоро го третираше като възрастен и му говореше със същия тон като на мен. В един момент ми се стори, че смята да му даде уиски.

— Уиски? — попита Бублански.

— В колата имах една бутилка, която възнамерявах да подаря на чичо ми, но я дадох на нея, за да дезинфекцира раната си, и да сръбне малко. Пи доста стабилно.

— Като цяло, как според теб третираше момчето? — попита Соня Мудиг.

— Не знам как точно да отговоря на това, честно казано. Не беше някакво чудо на социалните контакти. Мен ме третираше като шибан слуга, а изобщо не я биваше да общува с деца, както казах, но все пак…

— Да?

— Мисля си, че беше добър човек. Не бих я наел за детегледачка, ако схващате какво имам предвид. Но беше окей.

— Значи смяташ, че детето е в безопасност с нея?

— Бих казал, че момичето като нищо може да застраши нечий живот, видя ми се тотално умопобъркана, ала онова момченце, Аугуст се казва, нали?

— Точно така.

— Аугуст ще го защитава с цената на живота си, ако се наложи. Така схванах нещата.

— Как се разделихте?

— Помоли ме да ги откарам до площад „Мусебаке“.

— Там ли живееше?

— Не знам. Не ми е обяснявала. Просто искаше да отиде там — останах с впечатлението, че някъде там си има собствена кола. Иначе не обели ни една излишна дума. Само ме помоли да й запиша данните си. Щяла да ме компенсира за щетите по колата, плюс още малко, така каза.

— Приличаше ли на заможен човек?

— Ами… ако се съди по външния й вид, бих казал, че живее в някоя дупка. Ала начинът, по който се държеше… не знам. Не би ме учудило да е червива от пари. А и имах усещането, че е свикнала да става на нейното.

— Какво се случи после?

— Каза на момчето да слезе.

— И то стори ли го?

— Беше тотално парализирано. Само клатеше тялото си напред-назад и не помръдваше от мястото си. Тогава обаче тонът й стана по-строг. Каза, че било на живот и смърт или нещо подобно, и тогава той се изсули от колата, ръцете му бяха съвсем сковани, сякаш вървеше насън.

— Видя ли накъде поеха?

— Видях само, че свиха наляво, към Слусен. Но момичето…

— Да?

— Съвсем явно беше, че направо изнемогва. Стъпи накриво и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще колабира.

— Не звучи добре. А момчето?

— Май че и то не беше във форма. Погледът му беше много странен и през цялото пътуване се боях да не получи някакъв психически срив или нещо такова. Когато обаче слезе, изглежда се бе примирил с положението. Във всеки случай на няколко пъти попита „накъде“, „накъде“.

Соня Мудиг и Бублански се спогледаха.

— Сигурен ли си? — попита Соня.

— Че защо да не съм?

— Искам да кажа, че може да ти се е сторило, че го чуваш да казва това, например защото е имал учуден вид.

— Че защо да го правя?

— Защото майката на Аугуст Балдер твърди, че момчето изобщо не говори — продължи Соня Мудиг.

— Шегуваш ли се?

— Не, при това звучи доста чудно да е изрекъл първите си думи в разгара на онези събития.

— Чух, каквото чух.

— Окей, а какво му отговори жената?

— „Махаме се“, мисля. „Далеч“. Нещо подобно. После едва не загуби съзнание, както казах. Освен това ми нареди да съм се чупел оттам.

— И ти я послуша?

— Адски бързо. Просто изфучах по пътя си.

— После обаче се сети кого си возил.

— Вече бях схванал, че момчето е синът на онзи гений, за когото пишеше в нета. Ала момичето… смътно ми напомняше на някого. Треперех като лист и накрая изобщо не можех да карам повече. Спрях на „Рингвеген“, горе-долу при Сканстул, втурнах се в хотел „Кларион“, взех си една бира и опитах да се поуспокоя. Тогава се сетих. Беше онова момиче, дето преди няколко години го издирваха за убийство, но после всичките обвинения отпаднаха и се оказа, че като дете била преживяла ужасни неща в клиника за душевноболни. Много добре си го спомням, понеже по онова време имах един приятел, чийто баща бил измъчван в Сирия, и тук го беше сполетяло горе-долу същото, електрически шокове и какво ли не, просто защото не можел да възстанови спомените си. Сякаш за втори път го изтезавали.

— Сигурен ли си в това?

— Че са го изтезавали…

— Не, че е била тя, Лисбет Саландер.

— На телефона си прегледах всички снимки от интернет, няма съмнение. И другото също пасва…

Якоб се поколеба.

— Съблече си тениската, за да я използва за превръзка, а когато се поизвърна, за да омотае рамото си, видях, че на гърба си имаше татуиран голям дракон, чак до лопатката. Въпросната татуировка се споменаваше в една от старите вестникарски статии.

* * *

Ерика Бергер пристигна в къщичката на Габриела на Ингарьо с две торби храна, моливи и хартия, два трудни пъзела и някои други неща, ала не се виждаха никакви Аугуст и Лисбет, нито бе възможно да се свърже с тях по някакъв начин. Лисбет не отговаряше нито на приложението редфон, нито по криптирания линк и Ерика направо се поболяваше от тревога.

Както и да гледаше на нещата, не можеше да ги тълкува другояче, освен като крайно лошо знамение. Вярно, Лисбет Саландер не си падаше по излишните фрази, нито по утешителните слова, сега обаче тя сама бе помолила за сигурно скривалище. При това носеше отговорност за дете, така че ако сега не отвръщаше на техните повиквания, явно бе в страшна безизходица. В най-лошия случай лежеше някъде смъртно ранена.

Ерика изруга и излезе на терасата, същата онази тераса, където двете с Габриела си бяха говорили как щели да се скрият от света. Беше едва преди няколко месеца. А и се струваше толкова отдавна. Сега там навън нямаше никаква маса, никакви столове, никакви бутилки, нямаше врява зад гърба им, само сняг, клони и боклуци, които бурята бе довлякла. Изглежда самият живот бе напуснал мястото и някъде в нея споменът от отколешното рачешко празненство сякаш подсилваше пустотата в къщата. Партито витаеше наоколо като призрак.

Ерика пак отиде в кухнята и прибра в хладилника храната, която ставаше за микровълнова — кюфтенца, кутии със спагети и сос с кайма, салам строганоф, запеканки с риба, картофени кюфтета, както и камара джънк фуд — вредната храна, която Микаел я бе посъветвал да накупи: квадратни пици „Билис“, пироги, пържени картофи, три пакета чипс, дребни бонбони, три шоколада, пръчици пресен лакриц, както и кока-кола, бутилка „Тюламор Дю“ и картон цигари. Върху голямата кръгла кухненска маса разположи листа за рисуване, моливи, химикалки, гуми за триене, линия и пергел. Върху най-горния лист нарисува слънце и цвете и написа думите „Добре дошли“ в четири топли цвята.

Къщата бе разположена високо в планината, недалеч от плажа на Ингарьо, и не се виждаше отвън. Беше се сгушила зад иглолистни дървета и се състоеше от четири стаи, като голямата кухня със стъклени врати и тераса беше самото й сърце. Тук освен кръглата маса за хранене имаше стар люлеещ се стол и два изтърбушени и захабени дивана, които, покрити с чифт червени одеяла, все пак изглеждаха свежи и удобни. Беше уютен дом.

Навярно беше и добро скривалище. Ерика остави вратата отворена, прибра ключовете в най-горното чекмедже в шкафа в коридора, както се бяха разбрали, и се спусна по дългото дървено стълбище по планинския склон — единствения път нагоре към къщата, ако човек дойдеше с кола.

Небето беше мрачно и навъсено, брулеше силен вятър. Ерика се чувстваше зле и не й стана по-добре, когато по време на пътуването към дома отново се замисли за майката, Хана. Ерика никога не се беше срещала с Хана Балдер, а и не можеше да се каже, че през изминалите години се бе числила към фенклуба й. По онова време Хана често играеше жени, които всички мъже си въобразяваха, че са способни да съблазнят, едновременно секси и малко глуповато невинни, а Ерика бе отвратена от упорството на филмовата индустрия да извежда на преден план тъкмо този тип героини. Само че нищо от горното не беше вярно понастоящем и Ерика се срамуваше от своята тогавашна недружелюбност. Беше съдила Хана Балдер твърде строго, толкова беше лесно да се критикуват красивите момичета, рано направили голям пробив.

Сега, в редките случаи, когато Хана участваше в големи продукции, очите й по-скоро блестяха със сдържана мъка, която придаваше дълбочина на ролите й, а може би, какво ли знаеше Ерика, тази мъка беше истинска. На Хана Балдер очевидно не й беше леко. Категорично не й е било лесно през изминалото денонощие и още от сутринта Ерика бе настоявала Хана да бъде информирана и заведена при Аугуст. Ситуацията изглеждаше от ония, в които детето се нуждае от майка си.

Само че Лисбет, която по онова време все още комуникираше с тях, се бе възпротивила. Все още никой не знаеше откъде идва изтичането на информация, написа тя, и не можеха да изключат обкръжението на майката. Ласе Вестман на първо място, на когото никой нямаше доверие и който понастоящем си стоеше у дома денонощно, за да избегне обсадилите къщата журналисти. Положението изглеждаше безизходно и никак не допадаше на Ерика, но тя се надяваше все пак да успеят да отразят тази история достойно и задълбочено, без да пострада нито вестникът, нито някой друг.

Най-малкото не се съмняваше в способностите на Микаел, не и когато се държеше като сега. При това му помагаше Андрей Зандер. Ерика имаше слабост към Андрей. Той беше красиво момче, което понякога погрешно взимаха за гей. Не много отдавна на вечеря в дома им с Трегер в Салтшобаден той бе разказал своята житейска история, която увеличи симпатията й към него.

Когато бил единайсетгодишен, Андрей загубил родителите си в бомбен атентат в Сараево, оттогава живеел у някаква леля в Тенста, в покрайнините на Стокхолм, която не забелязвала нито интелектуалните му заложби, нито психологическите му рани. Андрей не беше присъствал на смъртта на родителите си. Но тялото му реагираше така, сякаш страдаше от посттравматичен стрес и до ден-днешен мразеше силния шум и резките движения. Боеше се от чантите, оставени в ресторантите или на публични места, и ненавиждаше насилието и войните с плам, какъвто Ерика никога не бе виждала.

В детството бягал в някакъв свой собствен свят. Потапял се във фентъзи литература, четял поезия, биографии, обичал Силвия Плат, Борхес и Толкин, научил всичко за компютрите и мечтаел да стане писател, автор на сърцераздирателни романи за любов и трагедии. Бил непоправим романтик, който се надявал да излекува своите рани с големи страсти, и не му пукало ни най-малко за случващото се в обществото или по света. Една вечер в късните си тийнейджърски години обаче отишъл на публична лекция на Микаел Блумквист във Висшето училище по журналистика в Стокхолм и това променило живота му.

Нещо в пламенното изложение на Микаел го накарало да вдигне очи и да съзре свят, който кървял от несправедливости, липса на толерантност и нечестни афери, та вместо за сълзливи романи, започнал да бленува за критични социални репортажи. Не след дълго почукал на вратата на „Милениум“ и помолил да върши каквото и да е: да вари кафе, да редактира, да стане момче за всичко. Искал да се включи на всяка цена. Искал да се числи към редакцията и Ерика, която от самото начало бе съзряла блясъка в очите му, му възложи някои по-дребни задачи: бележки, проучвания и кратки портрети. Преди всичко обаче му препоръча да следва и той го стори със същата енергия, която влагаше във всичко останало. Ходеше на лекции по политология, масмедийна комуникация, икономика, изследвания на мира и конфликтите и работеше по заместителство в „Милениум“. Разбира се, искаше да стане разследващ журналист, точно като Микаел.

За разлика обаче от много други разследващи репортери, той не успя да закоравее. Остана си романтик. Продължаваше да мечтае за голямата любов и както Микаел, така и Ерика посвещаваха много време на любовните му терзания. Жените се лепяха на Андрей, ала бързо го зарязваха. Може би се плашеха от силата на чувствата му, а и беше твърде открит и прозрачен, твърде добър, както казваше Микаел.

Ерика обаче вярваше, че Андрей ще се освободи от своята младежка ранимост. Забелязала го бе в журналистиката му. Онази яростна амбиция да докосне сърцата на хората, която утежняваше прозата му в началото, беше заменена от нова и по-ефективна фактологичност и тя знаеше, че той ще даде всичко от себе си сега, когато бе получил шанса да помага на Микаел в историята за Балдер.

Според плана Микаел щеше да се заеме с големия, носещ разказ. Андрей щеше да му помага с проучването, но също и да напише някои пояснителни странични статии и портрети, и Ерика смяташе, че това звучи обещаващо. Когато паркира на улица „Хьокенс гата“ и влезе в редакцията, Микаел, а също и Андрей, седяха дълбоко съсредоточени, точно както и бе очаквала.

От време на време обаче Микаел си мърмореше нещо, а в очите му не долавяше само онази искряща целеустременост — забеляза и нещо измъчено и това не я изненада. Микаел бе изгубил съня си. Медиите го нападаха жестоко, беше се явявал на полицейски разпити, където го принуждаваха да прави точно това, за което пресата го винеше — да прикрива истината, а това не му харесваше. Микаел Блумквист уважаваше закона, в известен смисъл бе гражданин за пример. Ако обаче имаше някой, който да го накара да прекрачи границата, това беше Лисбет Саландер. Микаел по-скоро би приел безчестието, отколкото да я предаде, ето защо бе отговарял в полицията единствено с прословутото: „Ще трябва да се позова на защитата на източника“, и нищо чудно затова да се чувстваше нещастен и да се тревожеше за последиците, но все пак… И той като Ерика се безпокоеше много повече за Лисбет и момчето, отколкото за своето собствено положение, та след като го погледа малко, тя се приближи до него и попита:

— Как върви?

— А… о… добре. Как беше там?

— Постлах им и сложих храна в хладилника.

— Хубаво. Някой от съседите видя ли те?

— Не зърнах и помен от човек.

— Защо се бавят тогава? — попита той.

— Не знам. Поболявам се от тревога.

— Да се надяваме, че си почиват у Лисбет.

— Да се надяваме. Иначе какво откри?

— Доста.

— Добре звучи.

— Но…

— Да?

— Само дето…

— Какво?

— Имам чувството, че се връщам обратно във времето или наближавам места, където съм бил и преди.

— Май ще трябва да обясниш това по-подробно — каза тя.

— Ще…

Микаел хвърли око на монитора си.

— Първо обаче трябва още да се поровя. Ще поговорим по-късно — рече той, така че тя го остави и се приготви да се прибира у дома, откъдето очевидно трябваше да бъде в готовност да изхвърчи всеки момент.