Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (19)

Глава 18
22 ноември

Габриела Гране тъкмо щеше да влиза на светкавично свикано заседание с Хелена Крафт и работната група от тайната полиция относно ненадейната драма на „Свеавеген“, когато личният й мобилен телефон избръмча, и макар да беше бясна, а може би и тъкмо затова, тя вдигна мигновено.

— Да?

— Ерика е.

— Здравей. Сега нямам време да говоря. Ще се чуем по-късно.

— Исках само… — продължи Ерика.

Габриела обаче вече бе затворила. Нямаше време за дружески разговори и влезе в заседателната зала с изражение на човек, готов да започне малка война. Бе изтекла информация от първостепенно значение и ето че още един човек беше мъртъв и друг навярно сериозно ранен, та повече от всякога й се искаше да помоли всички там вътре просто да се пръждосат по дяволите. Близо минута не чуваше и дума от това, което се говореше. Седеше си вглъбена в своята ярост. Внезапно обаче се ослуша.

Микаел Блумквист се бил обадил в централата още преди на „Свеавеген“ да прозвучат изстрели. Доста странно, освен това преди малко й бе звъняла Ерика Бергер, а тя наистина нямаше навика да я търси без причина, особено в работно време. Възможно ли бе да иска да й каже нещо важно, може би от решаващо значение? Габриела стана и се извини.

— Габриела, мисля, че е много важно да слушаш — каза й Хелена Крафт с необичайна острота.

— Трябва да проведа един разговор — отвърна тя, внезапно изгубила всякакво желание да угажда на шефката на тайната полиция.

— Какъв разговор?

— Разговор — рече тя, излезе от залата и се затвори в кабинета си, откъдето незабавно върна обаждането на Ерика Бергер.

* * *

Ерика веднага помоли Габриела да затвори и да й се обади на „Самсунг“-а. Когато отново чу гласа й, на мига разбра, че нещо в нея се бе променило. В гласа й не се долавяше обичайния дружелюбен ентусиазъм. Напротив, Габриела звучеше обезпокоена и притеснена, сякаш от самото начало знаеше, че Ерика се кани да говори за нещо сериозно.

— Здрасти — каза само. — Да не би да се касае за Аугуст Балдер?

Ерика се почувства неловко.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Работя по разследването и току-що чух, че Микаел получил някаква предварителна подсказка за онова, което предстояло да се случи на „Свеавеген“.

— Значи, информацията вече е стигнала до вас?

— Да, и сега, разбира се, горещо ни интересува как е било възможно да се случи това.

— Съжалявам, ще трябва да се позова на защитата на източниците.

— Окей. Но какво всъщност искаше? Защо се обади?

Ерика затвори очи и си пое дълбоко дъх. Как можеше да е такъв идиот?

— Боя се, че ще трябва да се обърна към някой друг — каза тя. — Не искам да те излагам на опасността от етичен конфликт.

— С удоволствие ще приема какъвто и да било етичен конфликт, Ерика, и не искам да криеш нищо от мен. Това разследване е по-важно за мен, отколкото би могла да си представиш.

— Така ли?

— Да, така, а и аз също получих предварителна информация. Узнах, че е съществувала сериозна заплаха за сигурността на Балдер, но така и не смогнах да предотвратя убийството и това е нещо, с което ще съм принудена да живея до края на дните си. Така че давай, не ми спестявай нищо.

— При все това май ще се наложи, Габриела. Съжалявам. Не искам да си навлечеш неприятности заради нас.

— Срещнах се с Микаел в Салтшобаден в нощта на убийството.

— Той не ми е споменавал.

— Не смятах, че ще спечеля нещо, ако издам самоличността си.

— Може би си постъпила мъдро.

— Бихме могли да си помогнем в тази история.

— Добре звучи. Мога да помоля Микаел да ти се обади по-късно.

— И аз, точно както и вие, знам, че от полицията изтича информация. Разбирам, че на този етап е наложително да се търсят нестандартни алианси.

— Абсолютно, но съжалявам. Сега трябва да си продължа работата.

— Окей — разочарова се Габриела. — Ще се престоря, че този разговор не се е състоял. Успех.

— Благодаря — отвърна Ерика и продължи да се рови из контактите си.

* * *

Габриела се върна на събранието доста разтревожена. Какво бе желала Ерика? Не разбираше. Подозираше нещо, но то не успяваше да изкристализира в съзнанието й. Веднага щом прекрачи прага на заседателната зала за втори път, разговорът секна и всички се втренчиха в нея.

— И какво беше това? — попита Хелена Крафт.

— Просто нещо лично.

— С което си била принудена да се заемеш точно сега.

— С което бях принудена да се заема точно сега. Докъде бяхме стигнали?

— Разговаряхме за случилото се на „Свеавеген“, но както посочих, засега разполагаме с оскъдна информация — каза шефът на бюрото Рагнар Улуфсон. — В настоящия момент положението е много неясно, а и като че ли ще загубим своя източник в групата на Бублански. Комисарят изглежда съвсем параноичен след случилото се.

— И с пълно право — обади се Габриела.

— О… да, и за това говорихме. Разбира се, няма да се предадем, докато не разберем как стрелецът е разбрал, че момчето се е намирало в кабинета, или пък откъде е знаел, че е щяло да излезе през входа точно тогава. Тук няма да се пестят никакви усилия, едва ли има нужда да го казвам. Трябва обаче и да подчертая, че не е задължително информацията да е изтекла от някого в полицията. Сведенията явно са били известни на мнозина — естествено, на служителите в кабинета, а също и на майката и нейния ненадежден годеник Ласе Вестман, както и в редакцията на „Милениум“. Освен това не можем да изключим и хакерските атаки. Ще се върна на това. Мога ли обаче да продължа изложението си?

— Разбира се.

— Тъкмо обсъждахме ролята на Микаел Блумквист и сме страшно обезпокоени. Как може да знае за престрелка, преди да се е случила? От моя гледна точка той трябва да разполага с информатор, приближен на самите престъпници, така че в случая няма причина прекомерно да зачитаме правата на източника. Трябва да узнаем откъде е получил сведенията си.

— Още повече че изглежда отчаян и прави какво ли не, за да се сдобие със сензация — вметна интендант Мортен Нилсен.

— Очевидно и Мортен си има добри източници. Чете вечерните вестници — отбеляза кисело Габриела.

— Никакви вечерни вестници, малката ми. ТТ. Инстанция, на която дори ние от тайната полиция донякъде се уповаваме.

— Било е чиста проба клеветническа статия и го знаеш много добре, точно както и аз — контрира Габриела.

— Не знаех, че си падаш толкова по Блумквист.

— Идиот.

— Веднага спрете — намеси се Хелена. — Що са глупости? Хайде, Рагнар, продължавай. Какво знаем за развоя на събитията?

— Първи на мястото са пристигнали полицаите Ерик Сандстрьом и Турд Ландгрен — продължи Рагнар Улуфсон. — Понастоящем получавам сведенията си от тях. Били са там точно в 9,24 и тогава вече всичко било приключило. Торкел Линден бил мъртъв, застрелян в тила, а момчето, е, не знаем. Според някои свидетелски показания и то е било улучено. Имаме кървави петна по тротоара и улицата, но нищо не е сигурно. Момчето изчезнало в червено волво — поне разполагаме с части от регистрационния номер плюс модела на колата. Допускам, че съвсем скоро ще издирим собственика.

Габриела забеляза, че Хелена Крафт прилежно си води записки, точно както бе постъпвала и при предишните им срещи.

— Но какво е станало? — попита тя.

— Според двама млади мъже, двама студенти от Висшето училище по търговия, които стояли от другата страна на „Свеавеген“, изглеждало като разчистване на сметки между две криминални групировки, които, и двете, преследвали момчето, Аугуст Балдер.

— Звучи изсмукано от пръстите.

— Не съм толкова убеден в това — продължи Рагнар Улуфсон.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хелена Крафт.

— И от двете страни са били професионалисти. Стрелецът явно е чакал и е държал под око входа откъм ниската зелена стена на отсрещната страна на „Свеавеген“, току пред парка. Много неща сочат, че е бил същият мъж, който е застрелял Балдер. Не че някой е видял лицето му особено ясно, ала, изглежда, се е движел със същата ловкост и бързина. А в другия лагер била онази жена.

— Какво знаем за нея?

— Не много. Носела черно кожено яке и тъмни джинси. Била млада, чернокоса, с пиърсинги, каза някой, малко рок или пънк, дребничка и по някакъв начин необуздана. Изникнала сякаш от нищото и се хвърлила върху момчето, за да го защити. Всички свидетели са единодушни, че едва ли е била просто преминаваща гражданка. Втурнала се напред, сякаш била тренирана за това или във всеки случай била изпадала в подобни ситуации и преди. Действала съвършено целенасочено. После имаме и колата, волвото, а сведенията тук си противоречат. Някой казва, че съвсем случайно минавала оттам, а жената и момчето се хвърлили вътре повече или по-малко в движение. Други — преди всичко онези момчета от Търговското — вярват, че автомобилът е бил част от операцията. Във всеки случай се опасявам, че сме си навлекли и отвличане.

— И какъв смисъл би имало от това?

— Не питайте мен.

— Значи, тази жена не само е спасила момчето, ами го е и похитила — отбеляза Габриела.

— Така изглежда, нали? Иначе би било логично вече да сме се чули с нея.

— Как е пристигнала на мястото?

— Още не знаем това, но един свидетел, стар главен редактор на профсъюзен вестник, твърди, че жената му изглеждала позната, дори направо известна — продължи Рагнар Улуфсон и добави още нещо, но Габриела вече бе спряла да слуша.

„Дъщерята на Залаченко, трябва да е дъщерята на Залаченко“, мислеше си, макар да знаеше, че е крайно несправедливо да свързва дъщерята с омразния й баща. Ала тъкмо като дъщерята на Залаченко бе свикнала да я възприема Габриела, откакто преди няколко години бе изчела всичко, до което можеше да се добере относно аферата „Залаченко“, та сега, докато Рагнар Улуфсон излагаше догадките си, помисли си, че парченцата се наместват. Още вчера й се бе сторило, че съществуват допирни точки между старата мрежа на бащата и групата, която се наричаше Паяците. Но отхвърли идеята, понеже смяташе, че способностите на престъпниците да развиват знанията си са ограничени.

Издигането на мърлявите гамени, които висят по клубовете за мотоциклетисти и четат порносписания, до ранга на крадци на високи технологии не звучеше никак правдоподобно. И все пак тъкмо тази мисъл й бе минала през ума и Габриела дори се бе зачудила дали момичето, помогнало на Линус Брандел да проследи хакерския пробив в компютрите на Балдер, би могло да се окаже дъщерята на Залаченко. В един документ на тайната полиция за жената пишеше „хакер? веща в компютрите?“, и макар оставени без отговор, тези въпроси произтичаха от удивително добрата оценка за работата й в „Милтън Сеюорити“, така че нямаше как да не е проучвала бащиното й престъпно обединение.

Най-очебийното обаче бе това, че съществуваше общоизвестна връзка между жената и Микаел Блумквист. Точно каква бе тази връзка не се знаеше и Габриела не вярваше на злонамерените предположения, че се касаело за деликатни сведения, които не бивало да излизат наяве, като например за садо-мазо секс и подобни. Връзката обаче си беше налице и както Микаел Блумквист, така и жената, която според описанието беше дъщерята на Залаченко и която се бе сторила позната на един от свидетелите, явно бяха знаели нещо за изстрелите на „Свеавеген“ предварително, а после Ерика Бергер се бе обадила на Габриела с намерението да говорят за нещо важно по повод на случилото се.

— Мислех си за нещо — каза Габриела, може би на твърде висок глас, прекъсвайки Рагнар Улуфсон.

— Да — подразни се той.

— Чудех се… — продължи тя и тъкмо се канеше да изложи своята теория, когато забеляза нещо, което я разколеба.

Не нещо особено, съвсем не. Просто се загледа в Хелена Крафт, която бързаше да запише току-що казаното от Рагнар Улуфсон — и всъщност би трябвало да е просто чудесно да си имат високопоставена шефка, която толкова се вълнува от работата. Ала нещо прекомерно ревностно в драскането на химикалката все пак накара Габриела да се замисли дали пък една високопоставена шефка, чиято задача беше да надзирава цялостния контекст, действително би следвало да е чак толкова прилежна, и без да знае защо, тя изпита силно неудобство.

Може би защото се канеше да посочи едно лице без преки основания, ала навярно по-скоро защото Хелена Крафт смутено извърна очи и дори поруменя, когато осъзна, че я наблюдават, но Габриела реши да не довършва изречението.

— Или по-точно…

— Да, Габриела?

— Ами нищо — отвърна тя, изпитвайки внезапната потребност да се махне оттам, и макар да знаеше, че това няма да изглежда добре, за втори път напусна заседателната зала и отиде в тоалетната.

Впоследствие щеше да си спомня, че се взираше в лицето си в огледалото и се мъчеше да разбере какво точно беше видяла. Нима Хелена Крафт се бе изчервила и в такъв случай какво означаваше това? Сто на ето нищо, реши тя, абсолютно нищо, и дори наистина да бе доловила срам или вина на лицето й, можеше да се касае за какво ли не, някаква неловкост, неудобство. Хрумна й, че всъщност не познава Хелена Крафт достатъчно добре. И все пак знаеше, че Хелена не би пратила дете на сигурна смърт в замяна на някаква финансова или друга облага, не, невъзможно.

Габриела просто беше станала параноична, превърнала се бе в класически шпионин с мания за преследване, комуто навсякъде се привиждат къртици, дори в собственото отражение в огледалото. „Идиотка“, промърмори тя и се усмихна примирено, сякаш за да се отърси от цялата глупост и да се върне в действителността. И все пак в онзи миг й се струваше, че открива някаква нова истина за себе си.

Чувстваше, че прилича на Хелена Крафт. И на нея й се искаше да бъде прилежна и амбициозна, да получи потупване по рамото от своите началници, а това, разбира се, не беше непременно положителна черта. Ако атмосферата, в която работиш, е нездрава, с подобна наклонност рискуваш сам да се поквариш и кой знае, може би желанието да угодиш води до престъпления и морални простъпки точно толкова често, колкото и злобата и алчността.

Хората искат да се вписват в средата си и от много старание понякога вършат неописуеми глупости. Внезапно тя се зачуди: дали така бе станало и тук? Например Ханс Фасте — понеже май че той беше източникът им от групата на Бублански — им пускаше информация, понеже това беше неговата задача, пък и искаше да си натрупа дивиденти в тайната полиция, а пък Рагнар Улуфсон се грижеше Хелена Крафт да бъде осведомена и за най-дребната подробност, понеже тя беше неговият началник и той искаше да си постели на меко, а после… е, може би Хелена Крафт предаваше информация на още някого, понеже и тя искаше да бъде прилежна и да се изперчи. Но на кого би могла да докладва? На шефа на Кралската полиция, на правителството или на някоя чуждестранна разузнавателна служба, в такъв случай за предпочитане американска или английска, която навярно от своя страна…

Габриела прекъсна размислите си и отново се зачуди дали просто не беше излязла от релси. Изпитваше усещането, че няма доверие на групата си, помисли си също, че макар и тя да желаеше да покаже, че работи съвестно, не бе необходимо да го прави като колегите си от тайната полиция. Искаше само Аугуст Балдер да бъде жив и здрав и вместо лицето на Хелена Крафт, видя пред себе си очите на Ерика Бергер. Тогава се втурна в стаята си и извади своя блекфон, телефона, който имаше навика да използва за разговорите си с Франс Балдер.

* * *

Ерика отново беше излязла, за да може да говори необезпокоявано, та сега се намираше пред книжарница „Сьодер“ на „Йотгатан“ и се чудеше дали не бе сторила някоя глупост. Габриела Гране обаче се бе аргументирала така, че Ерика нямаше никакъв шанс да се отбранява, и това навярно му беше лошото да разполагаш с твърде интелигентни приятелки. Четат ти мислите.

Габриела не просто се беше досетила каква работа имаше за нея Ерика, но я беше и убедила, че изпитва морална отговорност и за нищо на света няма да издаде скривалището, независимо в какъв разрез можело да се окаже това с нейната професионална етика. Носела вина, така каза, ето защо искала да помогне, та сега щяла да даде ключовете за своята вила в Ингарьо и да се погрижи едно описание на пътя да бъде качено на криптирания линк, който Андрей Зандер бе създал, следвайки инструкциите на Лисбет.

По-нататък на „Йотгатан“ един просяк рухна на плочите и две торби с пластмасови бутилки се пръснаха по тротоара, та Ерика побърза да се притече на помощ. Само че мъжът почти веднага се изправи на крака и не желаеше съдействие, така че тя му се усмихна меланхолично и продължи нагоре към вестника.

Когато отново влезе в редакцията, Микаел изглеждаше съвсем изтерзан. Косата му стърчеше, ризата му висеше разпасана. Отдавна не го беше виждала в такова състояние. При все това не се разтревожи. Когато очите му блеснеха по този начин, вече бе невъзможно да го спреш. Навлязъл бе в онази абсолютна съсредоточеност, в която щеше да живее, докато не разнищи историята до дъно.

— Намери ли скривалище? — попита той.

Тя кимна.

— Може би ще е най-добре да не издаваш повече. Трябва да си остане достояние на възможно най-малко хора — продължи той.

— Звучи разумно. Но да се надяваме, че решението на проблема ще се окаже краткосрочно. Не ми харесва идеята Лисбет да отговаря за момчето.

— Може да са си от полза един на друг, кой знае.

— Какво каза на полицията?

— Твърде малко.

— Сега не е удачно да потуляме разни неща.

— Не, на практика.

— Лисбет може би ще е склонна да оповести нещо, та да се поуспокоиш малко.

— Не ми се ще да я притискам с каквото и да било точно сега. Безпокоя се за нея. Може ли да помолиш Андрей да я попита дали да не закараме там някой лекар?

— Ще го направя. Но чуй…

— Да…

— Всъщност започвам да вярвам, че тя постъпва правилно — каза Ерика.

— Защо го казваш така внезапно?

— Защото и аз си имам своите източници. Точно сега полицията не изглежда да е най-сигурното място — заяви тя и се отправи с решителна стъпка към Андрей Зандер.