Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (17)

Глава 16
Вечерта на 21 и утрото на 22 ноември

Габриела Гране закри лице с ръце. Не беше спала 40 часа и я глождеше чувство за дълбока вина, усилвано от пулсиращо главоболие. Беше се бъхтила неуморно през целия ден. От тази сутрин се числеше към група в тайната полиция, която работеше по убийството на Франс Балдер.

Формалният ръководител на групата беше интендант Мортен Нилсен, който наскоро се бе завърнал от година на обучение в Университета в Мериленд, САЩ, и който безспорно бе интелигентен и начетен, но може би твърде десен за вкуса на Габриела. Мортен беше уникално явление — високообразован швед, който сърцато подкрепяше републиканците в САЩ и дори проявяваше известно разбиране към движението „Чаено парти“. Освен това беше страстен почитател на военната история, изнасяше лекции във Висшето военно училище и макар все още да бе много млад — на трийсет, — смяташе се, че е разгърнал широка международна мрежа от контакти.

Но в пряката си работа често не успяваше да се наложи, та действителното водачество бе в ръцете на Рагнар Улуфсон, който беше по-възрастен и нахакан, а и способен да запуши устата на Мортен с някоя ядовита въздишчица или една-единствена бръчка на недоволство над рошавите вежди. Положението на Мортен не се подобри и от факта, че комисар Ларш Оке Гранквист влезе в групата.

Преди да постъпи в тайната полиция, Ларш Оке беше работил като следовател в комисията по убийствата на Кралската криминална полиция, където бе почти легендарен със способността си да пие и след като всеки друг падне под масата, поне така се твърдеше, както и с някакъв свой чар, който му осигурявал по една любовница във всеки град. В компанията на подобни екземпляри не беше лесно да утвърдиш позициите си и дори Габриела гледаше да бъде по-ниска от тревата. Това обаче се дължеше по-малко на шефовете и перченето им, отколкото на засилващото се чувство на неувереност, което я обземаше. На моменти дори й се струваше, че сега знае по-малко и от преди.

Така например стана й ясно, че доказателствата по стария случай с подозираната хакерска атака бяха крайно малочислени или дори несъществуващи. Всъщност не разполагаха с нищо повече от изказване на Стефан Молде от ИРР, а той даже не беше сигурен в думите си. Анализът му съдържаше маса глупости, смяташе тя, а Франс Балдер, изглежда, бе изпитвал непоклатимо доверие в хакерката, която бе привикал — онази, дето в разследването не фигурираше дори с име, ала която асистентът Линус Брандел бе описал с доста ярки краски. Очевидно Франс Балдер бе скрил много от нея още преди да замине за САЩ.

Дали например беше случайност, че се бе хванал на работа тъкмо в „Солифон“?

Неувереността глождеше Габриела, която беше и бясна, задето не можа да получи повече помощ от Форт Мийд. Алона Касалес вече беше недосегаема, а АНС за пореден път представляваше затворена врата. Ето защо и самата тя вече не предоставяше никакви новини. Точно както Мортен и Ларш Оке, и тя попадна в сянката на Рагнар Улуфсон, който непрекъснато получаваше нови сведения от своя източник в криминалния отдел и тозчас ги препращаше на шефката Хелена Крафт.

На Габриела това не й допадаше и тя безуспешно бе посочила, че този начин на работа не просто увеличава риска от изтичане на информация, но и изглежда, се отразява отрицателно на тяхната самостоятелност. Вместо да разследват със собствени сили, те се ръководеха твърде покорно от сведенията, които получаваха от бандата на Бублански.

— Ние сме като преписвани на писмен изпит, които вместо да мислят сами, просто чакат да им прошепнат отговорите — бе заявила пред цялата група, с което не успя да си спечели популярност.

Сега седеше сама в кабинета си, твърдо решена да работи самостоятелно, и се мъчеше да обхване цялостната картина, преди да продължи напред. Може би нямаше да стигне доникъде. От друга страна, нямаше да навреди, ако върви по свой собствен път, вместо да се взира в същия тунел като всички останали. Чу стъпки в коридора навън, високи, решителни токчета, които Габриела познаваше повече от добре. Беше Хелена Крафт, която в този момент влезе в кабинета й, облечена в сивото си сако „Армани“, прибрала косата си в стегнат кок. Хелена я погледна нежно. Имаше мигове, в които Габриела се дразнеше от това фаворизиране.

— Как е? — попита тя. — Тръгваш ли си?

— Едва ли.

— Смятам да те изпратя у дома след този разговор. Трябва да се наспиш. Нуждаем се от аналитичка с кристално ясна мисъл.

— Разумно звучи.

— А знаеш ли какво е казал Ерих Мария Ремарк?

— Че не е забавно в окопите или нещо подобно.

— Ха, не, че винаги невинните хора страдат от угризения на съвестта. Онези, дето наистина причиняват страдания по света, не ги е грижа, докато онези, които се борят за доброто, ги гложди съвестта. Няма от какво да се срамуваш, Габриела. Направи каквото можа.

— Не съм толкова убедена. Но благодаря все пак.

— Чу ли за сина на Балдер?

— Съвсем накратко от Рагнар.

— Утре в десет комисар Бублански, криминален инспектор Мудиг и един професор Чарлс Еделман ще се срещнат с момчето в Кабинета за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“. Ще се опитат да го накарат да нарисува повече.

— В такъв случай стискам палци, но не ми харесва, че знам за това.

— Спокойно, спокойно, моя е задачата да бъда параноична. Информацията е съобщена само на хора, които са способни да си държат езика зад зъбите.

— Тогава ще се уповавам на това.

— Имам нещо да ти покажа.

— Какво е то?

— Снимки на мъжа, хакнал алармената инсталация на Балдер.

— Вече съм ги виждала. Дори ги проучих в детайли.

— Наистина ли? — рече Хелена Крафт и й подаде размазано увеличение на китка.

— Какво й е?

— Погледни пак. Какво виждаш?

Габриела погледна и тогава забеляза две неща — ексклузивния часовник, който вече бе видяла, и отдолу, в прореза между ръкавиците и якето, две неясни чертички, които изглеждаха като татуировки.

— Контрасти — каза тя. — Евтини татуси и страшно скъп часовник — добави.

— Повече от това — отвърна Хелена Крафт. — Това е „Патек Филип“ от 1951 г., модел 2499, първа серия, или може би втора.

— Нищо не ми говори.

— Един от най-фините ръчни часовници, които съществуват. Такъв часовник бе продаден на търга на „Кристис“ в Женева преди няколко години за малко над два милиона долара.

— Майтапиш ли се?

— Не, и не го е купил кой да е. Бил е Ян ван дер Вал, адвокат в „Дакстоун & Партньори“. Наддавал и го купил за сметка на клиент.

— „Дакстоун & Партньори“, които представляват „Солифон“?

— Точно.

— По дяволите.

— Разбира се, не знаем дали часовникът на снимката от охранителните камери е тъкмо продаденият в Женева, нито сме успели да се осведомим кой е бил въпросният клиент. Но това е само начало, Габриела. Сега разполагаме с мършав тип, който изглежда като наркоман, а носи часовник с подобна стойност. Това би трябвало да ограничи кръга на издирваните хора.

— Бублански знае ли?

— Тъкмо неговият криминалист Йеркер Холмберг го е установил. Сега обаче искам ти да продължиш да размишляваш върху това с твоя аналитичен ум. Върви се наспи, започваш утре сутрин.

* * *

Мъжът, който наричаше себе си Ян Холстер, седеше в апартамента си на „Хьогбергсгатан“ в Хелзинки, недалеч от „Еспланаден“, и разлистваше албум със снимки на дъщеря си Олга, която понастоящем беше на двайсет и две и учеше за лекарка в Гданск, Полша.

Олга беше висока, тъмнокоса и темпераментна — най-хубавото нещо в живота му, както обичаше да казва той. Не просто защото звучеше добре и го представяше като отговорен баща, а и защото му се искаше да го вярва. Проблемът бе, че Олга се бе досетила с какво се занимава той.

— Зли хора ли защитаваш? — бе попитала един ден, а след това определено се вманиачи по онова, което наричаше свой ангажимент към „слабите и онеправданите“.

Според Ян това бе чиста проба лява идиотщина и ни най-малко не отиваше на характера й. Възприемаше го единствено като младежки бунт. Въпреки всичките й високопарни приказки за просяци и болни, той мислеше, че тя все още прилича на него. Някога Олга беше обещаваща спринтьорка на 100 м. Беше висока 186 см, мускулеста и избухлива, в миналото бе обожавала да гледа екшън филми и да слуша спомените му от войната. Всички в училище знаеха, че не си струва да спорят с нея. Отвръщаше на удара като воин. Олга категорично не бе създадена, за да се занимава с дегенерати и слабаци.

При все това твърдеше, че искала да работи за „Лекари без граници“ или да замине за Калкута като някоя проклета Майка Тереза. Ян Холстер не понасяше това. Светът принадлежи на силните, смяташе той. И все пак обичаше дъщеря си, независимо какви ги ръсеше, а утре тя щеше да се прибере у дома за първи път от половин година насам за няколко свободни дни, та той взе тържествено решение този път да се вслушва повече и да не ораторства за Сталин и велики лидери, и за всичко онова, което тя ненавиждаше.

Напротив, отново щеше да я привърже към себе си. Сигурен бе, че тя се нуждае от него. Часът беше осем вечерта. Ян отиде в кухнята, пресова три портокала в плодовата преса, наля „Смирноф“ в една чаша и си направи „отвертка“^[1]. Беше му третата за деня. След приключването на дадена работа бе способен да изгълта шест, седем такива, навярно и сега щеше да го направи. Беше уморен и обременен от цялата отговорност, стоварена на плещите му, та се нуждаеше от разтуха. В продължение на няколко минути остана неподвижен с коктейла в ръка, замечтан за коренно различен начин на живот. Само че надеждите на мъжа, който наричаше себе си Ян Холстер, едва ли щяха да се оправдаят.

Спокойствието му бе нарушено, когато Юрий Богданов го потърси на защитения му от подслушване мобилен телефон. В първия момент Ян помисли, че Юрий само иска да си поприказва малко, за да се освободи от напрежението, което всяка задача неизменно носи със себе си. Колегата обаче звънеше по съвсем конкретен въпрос и звучеше притеснено.

— Говорих с Т. — каза той и тогава Ян изпита редица чувства наведнъж, може би най-вече ревност.

Защо Кира звънеше на Юрий, а не на него? Макар Юрий да наливаше голямата пара и да биваше възнаграждаван с хубавите подаръци и по-тлъстите суми, Ян открай време беше убеден, че тъкмо той бе най-приближен на Кира. Ян Холстер обаче се и разтревожи. Дали все пак нещо се беше оплескало?

— Проблеми ли са възникнали? — попита той.

— Работата не е довършена.

— Къде си?

— В центъра.

— Тогава ела тук и ми обясни какво, по дяволите, искаш да кажеш.

— Уредих маса в „Пострес“.

— Нямам сили за никакви луксозни кръчми, нито за твоите парвенюшки фасони. Ще трябва да се довлечеш дотук.

— Не съм ял.

— Ще ти опека нещо.

— Окей. Чака ни дълга нощ.

* * *

Ян Холстер не желаеше още една дълга нощ. Още по-малко му се щеше да съобщава на дъщеря си, че утре няма да си бъде у дома. Само че нямаше избор. Знаеше го със сигурност, еднаква по сила с обичта му към Олга. Нямаше начин да откаже на Кира.

Тя притежаваше невидима власт над него и колкото и да се опитваше, той не успяваше да се покаже пред нея достоен в степента, в която му се искаше. Тя го превръщаше в момченце и той често полагаше нечовешки усилия, за да я накара да се усмихне или най-добре — да се държи съблазнително.

Кира беше смайващо красива и знаеше как да използва това като никоя друга красавица преди нея. Беше брилянтна в игрите на властта и бе усвоила целия репертоар. Умееше да бъде слаба и умоляваща, но също и непреклонна, твърда и студена като лед, а понякога просто зла. Никой по-добре от нея не бе способен да го накара да прояви вродения си садизъм.

Може и да не беше суперинтелигентна в класическия смисъл и мнозина действително го твърдяха, навярно за да свалят ореола й. И все пак същите хора губеха ума и дума, щом се изправеха пред нея. Кира ги манипулираше, както си искаше, можеше да накара и най-коравите мъжаги да се изчервят и да хихикат като ученици.

* * *

Беше девет вечерта, Юрий седеше до него и се тъпчеше с агнешкото филе, което Ян бе изпекъл. Колкото и да беше странно, маниерите му на масата бяха едва ли не благоприлични. В това със сигурност личеше влиянието на Кира. В известен смисъл от Юрий бе излязъл човек, въпреки че, както и да позираше, не бе успял да заличи напълно впечатлението за дребен крадец и наркоман. Макар отдавна да беше детоксикиран и да бе станал дипломиран компютърен инженер, той изглеждаше изтерзан, а в движенията и занесената му походка още прозираше уличникът.

— Къде ти е еснафският часовник? — обади се Ян.

— Прибран е.

— Да не си изпаднал в немилост?

— И двамата сме в немилост.

— Толкова ли е зле?

— Може би не.

— Но работата не била довършена, така каза?

— Не, заради онова момче.

— Кое момче?

Ян се направи, че не разбира.

— Онова, дето тъй благородно го пощади.

— Че какво му има? Нали е идиот?

— Може и така да е, но сега се е заловил да рисува.

— Как да рисува?

— Той е савант.

— Какъв?

— Трябва да четеш и други неща освен скапаните си оръжейни вестници.

— За какво плещиш?

— Савантът е човек с аутизъм или друг вид недъг, който притежава специална дарба. Това момче може и да не умее да говори или да измисли нещо разумно, но изглежда има фотографски поглед. Комисар Бублански е решил, че хлапето би могло да нарисува лицето ти с някакъв вид математическа точност, а после се надява да вкара скицата в полицейската програма за разпознаване на лица. И тогава край с теб. Нямаше ли те някъде там из регистрите на Интерпол?

— Да, но Кира нали не…

— Точно това има предвид. Трябва да очистим момчето.

Ян бе облян от вълна на възмущение и объркване и отново съзря пред себе си онзи празен, стъклен поглед откъм двойното легло, който така го бе развълнувал.

— Да ме вземат мътните — каза не много убедено.

— Знам, че си имаш проблем с децата. И аз не съм очарован. Боя се обаче, че няма къде да ходим. Освен това трябва да бъдеш благодарен. Със същия успех Кира можеше да пожертва теб.

— Вярно.

— Тогава хайде! Самолетните билети са в джоба ми. Вземаме първия полет за „Арланда“ утре в 6,30, а после ще продължим към нещо на име Кабинет за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“.

— Значи, момчето е в някакъв дом?

— Да, затова се изисква известно планиране. Само да си доям, после веднага се залавям за работа.

Мъжът, който наричаше себе си Ян Холстер, затвори очи и се опита да измисли какво да каже на Олга.

* * *

Лисбет Саландер стана в пет на следващата сутрин и хакна суперкомпютъра NSF MRI на Технологичния институт в Ню Джърси. Нуждаеше се от целия математически капацитет, до който можеше да се добере. После отвори собствената си програма за факторизиране с елиптични криви.

След това се зае да разнищи файла, който бе свалила от АНС. Както и да се мъчеше обаче, не се получаваше, а всъщност и тя самата не го очакваше. Беше усъвършенствано RSA криптиране. RSA — наименувано на откривателите си Ривест, Шамир и Адълман — има два ключа, един публичен и един таен, и се основава на Ойлеровата функция с фи и малката теорема на Ферма, но преди всичко на елементарния факт, че е лесно да се мултиплицират две по-големи прости числа — изчислителната машина веднага ти дава отговора. При все това е практически невъзможно да тръгнеш по обратния път и изхождайки от произведението, да разбереш кои прости числа са били използвани. Засега компютрите не са особено добри във факторизирането на прости числа и това беше нещо, но което и Лисбет, и световните разузнавателни организации се бяха ядосвали многократно в миналото.

По правило алгоритъмът за разлагане на прости множители GNFS се смята за най-ефективен за целта, при все това от някоя и друга година насам Лисбет си мислеше, че би било по-добре да използва ЕСМ, метода за факторизиране с елиптични криви. Ето защо в хода на безкрайни нощи бе разработила собствена компютърна програма за факторизиране. Сега обаче, в сутрешните часове, й стана ясно, че трябва да я усъвършенства допълнително, за да има поне някакъв шанс за успех, и след три часа работа направи пауза, отиде в кухнята и се нагълта с портокалов сок от опаковка на „Тетра Пак“, изяде и два пирога, затоплени в микровълновата.

После се върна на бюрото си и проникна в компютъра на Микаел Блумквист, за да провери дали не е намерил нещо ново. Беше й задал два нови въпроса.

Кой от асистентите на Франс Балдер го е предал? пишеше й и това, разбира се, беше логично питане.

При все това тя не отговори. Не че й пукаше за Арвид Вранге, ала бе стигнала по-надалеч, знаеше кой е наркоманът с хлътналите очи, с когото се беше свързал Вранге. Пичът се бе нарекъл Боги, а Троицата от Републиката на хакерите си бе припомнил, че преди няколко години лице с точно такъв прякор бе фигурирало из редица хакерски сайтове. Разбира се, не беше задължително това да означава нещо.

Боги не беше някакъв уникален или особено оригинален псевдоним. Лисбет обаче проследи и изчете писанията му и доби усещането, че може и да се окажеше точно този, още повече че долуподписаният в непредпазлив пасаж споменаваше, че е компютърен инженер от Московския университет.

Лисбет не можа да изкопчи година на дипломиране, нито каквито и да било години. Намери обаче нещо по-добро, два нърдски детайла, като например как Боги бил лаком за изящни часовници и луд по старите френски филми от 70-те за Арсен Люпен, крадеца джентълмен, макар тези филми да не били точно от любимите на неговото поколение.

След това Лисбет зададе въпроси във всички възможни сайтове за стари и нови студенти в Московския университет: дали някой познаваше мършав бивш наркоман с хлътнали очи, който бил улично дете и майстор крадец, а и обожавал филмите за Арсен Люпен. Не мина много време и ето че се хванаха на въдицата й.

„Звучи ми като Юрий Богданов“, написа едно момиче, което се представяше за Галина.

Според Галина Юрий бил легенда в университета не само защото хаквал компютрите на преподавателите и ги държал всичките в ръцете си. Ами и защото постоянно се хващал на бас, като питал: ще заложиш ли 100 рубли, че не мога да вляза с взлом в ей онази къща?

Мнозина, които не го познавали, намирали, че така ще спечелят лесни пари. Юрий обаче се намъквал навсякъде. Отварял ключалката на всяка врата, а ако случайно все пак не успеел, се катерел по стени и фасади. Бил известен с дързостта и злобата си. Говорело се, че веднъж наритал куче до смърт, понеже му пречело да работи, и буквално непрекъснато крадял от хората, често от чиста проклетия. Може би страдал от клептомания, предполагаше Галина. Освен това обаче го смятали за гениален хакер и аналитичен талант, а след дипломирането целият свят бил на негово разположение. Той обаче отказвал да се хване на работа. Искал да върви по свой път, така казвал, а на Лисбет, разбира се, не й отне много време да открие какво бе измислил след университетските години — според официалната версия.

Оказа се, че днес Юрий Богданов беше на 34 години. Напуснал Русия и понастоящем живееше на „Будапещер Щрасе“ 8 в Берлин, недалеч от гурме ресторанта „Хугос“. Бил мениджър на предприятието за етично хакерство „Ауткаст Секюрити“ със седем назначени лица, което през последната данъчна година имало оборот в размер на 22 милиона евро. Донякъде бе иронично — и може би все пак логично, — че неговата фасада бе фирма, която следваше да предпазва промишлени концерни от хора като него самия. Не беше осъждан за никакви престъпления, откакто се бе дипломирал през 2009 г., а мрежата му от контакти изглеждаше мащабна; в борда на директорите му влизаше например Иван Грибанов, член на руската Дума и мажоритарен собственик в нефтената компания „Газпром“, но нещо друго, което да я отведе по-нататък, Лисбет не намери.

Вторият въпрос на Микаел Блумквист гласеше:

Кабинетът за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“. Безопасно ли el (Изтрий това още щом го прочетеш.)

Не обясняваше защо се интересува от заведението, но поне доколкото го познаваше, Микаел Блумквист нямаше навика да задава въпроси безпричинно. Не обичаше и неяснотите.

Ако се изразяваше закодирано, имаше си причини за това, и тъй като бе поискал да се изтрие изречението, то вероятно представляваше деликатна информация. Без съмнение имаше нещо важно около Кабинета за деца и младежи „Один“ и скоро Лисбет откри, че срещу „Один“ бяха подадени немалко жалби. Деца били забравяни или не им се обръщало достатъчно внимание и успявали да се наранят. „Один“ бе частна фирма на Торкел Линден и ако можеше да се вярва на бивши служители, той имал абсолютна власт и думите му се приемали за закон божи. Там впрочем не се закупувало нищо излишно, та затова маржът на печалбата неизменно бил висок.

Самият Торкел Линден бил стар звезден гимнастик, шведски шампион на греда. Понастоящем бил страстен ловец и член на църковната общност „Приятели на Христос“, която водела непримирима борба срещу хомосексуалните. Лисбет посети страниците на Шведския ловджийски съюз и „Приятели на Христос“, за да види дали не се предлагаха някакви примамливи дейности. След това изпрати на Торкел Линден два фалшиви, но крайно дружелюбни и изкушаващи имейла, които ужким идваха от организациите. Писмата съдържаха PDF файлове със засукан шпионски вирус, който щеше да се активира автоматично, ако Торкел Линден отвореше и изчетеше съобщенията.

В 8,23 ч. влезе в сървъра и съсредоточено се залови за работа — откри точно каквото подозираше. Вчера следобед Аугуст Балдер бил приет в Кабинета за деца и младежи „Один“. В картона му трагичните обстоятелства, предпоставили приемането, бяха обобщени по следния начин:

Инфантилен аутизъм, сериозно редуцирани заложби. Неспокоен. Тежко травматизиран след смъртта на бащата. Изисква се непрестанно наблюдение. Трудно се общува с него. Донесен му е пъзел. Не бива да рисува! Рисуването е оценено като компулсивен и деструктивен акт. Решение на психолога Форшберг, потвърдено от ТЛ.

Под това бе добавено, очевидно малко по-късно:

Професор Чарлс Еделман, комисар Бублански и криминален инспектор Мудиг ще посетят момчето в сряда, 22 ноември, в 10,00 ч. ТЛ ще присъства. Рисуване под наблюдение.

Още по-надолу пишеше:

Мястото на срещата променено. ТЛ и професор Еделман ще отведат момчето при майката, Хана Балдер, на „Туршгатан“, където към тях ще се присъединят криминалните инспектори Бублански и Мудиг. Преценено е, че детето рисува по-спокойно в домашна среда.

Лисбет направи бърза проверка на професор Чарлс Еделман, и когато видя, че сферата на неговата експертиза бяха дарбите на савантите, тозчас се досети какво се разиграва. Явно се изготвяше някаква форма на свидетелски показания чрез рисуване. Защо иначе Бублански и Соня Мудиг ще се интересуват от рисунките на момчето, и защо Микаел Блумквист ще бъде толкова предпазлив с въпроса си?

Затова и не биваше нищо по темата да изтича. Извършителят не биваше да узнава, че момчето евентуално би могло да го нарисува, ето защо Лисбет реши да провери колко внимателен е бил Торкел Линден в своята кореспонденция. За щастие, всичко изглеждаше окей. Не бе написал нищо повече относно рисунките на момчето. Затова пък беше получил имейл от Чарлс Еделман снощи в 23,10 с копие до Соня Мудиг и Ян Бублански. Очевидно това бе причината да променят мястото на срещата. Чарлс Еделман пишеше:

Здравей, Торкел, колко мило от твоя страна да ме приемеш в своя кабинет. Високо оценявам това. Опасявам се обаче, че ще ти създам известни затруднения. Мисля, че ще постигнем най-добър резултат, ако се погрижим момчето да рисува в среда, в която се чувства в безопасност. С това не искам да кажа и дума против вашия кабинет. Чувал съм много добри неща за него.

Чувал си ти, дявол да те вземе, помисли си Лисбет и продължи да чете:

Ето защо бих желал да преместим момчето при майката, Хана Балдер, на „Туршгатан“, утре предобед. От литературните източници знаем, че присъствието на майката оказва положително влияние на децата със савантски таланти. Ако двамата с момчето ме чакате пред вратата на „Свеавеген“ в 9,15 ч., аз ще ви взема пътем. Така ще имаме възможност и да си поговорим като колеги.

С приятелски поздрав,

Чарлс Еделман

В 7,01 и 7,14 на имейла бяха отговорили съответно Ян Бублански и Соня Мудиг. Има причини, твърдяха те, да се доверят на експертните познания на Еделман и да се вслушат в съвета му. Малко след това, в 7,57, Торкел Линден бе потвърдил, че ще излезе пред входа на „Свеавеген“ заедно с момчето и ще изчака Чарлс Еделман. Лисбет Саландер се замисли за миг. После отиде в кухнята и грабна няколко стари бисквити от килера, загледана в Слусен и Ридарфйерден навън. Значи, срещата е променена, помисли си тя.

Вместо да рисува в дома, момчето щеше да бъде откарано вкъщи при майка си. Това щяло да окаже положително влияние, пишеше Еделман, присъствието на майката оказва положително влияние. В това изречение имаше нещо, което не допадаше на Лисбет. Нещо старовремско. А и От литературните източници знаем… звучеше съвсем мухлясало. Вярно е, че доста учени не умеят да пишат свястно, а и тя не знаеше нищо относно начина, по който се изразяваше Чарлс Еделман, но нима един от водещите невролози на световно ниво би се почувствал длъжен да се позовава на общоприетото в литературата? Не би ли трябвало да бъде по-самоуверен?

Лисбет се върна на компютъра си и прехвърли няколко от авторските текстове на Еделман в интернет; в тях определено се долавяше лека, смехотворна нотка на суетност, която се прокрадваше дори в най-прозаичните откъси. Не откри обаче склонност към цитиране на източници, нито нещо психологически наивно. Напротив, старецът бе твърде точен. После Лисбет се върна към имейла, провери SMTP^[2] сървъра и се стъписа. Сървърът се казваше Бирдино и й беше неизвестен, а не би трябвало да е така. Тогава му изпрати поредица от команди, за да разбере що за машина беше, и в следващия момент получи отговора черно на бяло. Сървърът поддържаше open mail relay^[3]. Ето защо изпращачът можеше да праща съобщения от какъвто адрес си пожелае.

С други думи, имейлът от Еделман бе фалшив, а самите копия до Бублански и Мудиг бяха просто димна завеса, установи тя. Тези съобщения бяха блокирани и въобще не бяха поемали по трасето, така че дори не беше необходимо да проверява, вече си знаеше: отговорите на полицаите и одобрението на промените в плана също бяха блъф, а това никак не бе маловажно, разбра го на секундата. То не просто означаваше, че някой се преструва на Еделман. Очевидно имаше и изтичане на информация, и преди всичко някой искаше да изкара момчето на „Свеавеген“.

Някой го искаше беззащитно на улицата, за да… какво? Да го отвлече или очисти? Лисбет погледна часовника, вече беше девет без пет. Само след двайсет минути Торкел Линден и Аугуст Балдер щяха да излязат и да зачакат някого, който не беше Чарлс Еделман, а далеч не бе и приятелски настроен. Какво да прави?

Да се обади в полицията? Лисбет не си падаше особено по обаждания в полицията. Особено ако съществуваше риск от изтичане на информация. Посети страницата на „Один“ и изнамери телефонния номер на Торкел Линден, ала стигна само до централата. Линден бил на събрание. Тогава изрови номера на мобилния му и набра него, отговори й телефонен секретар, а тя изруга на висок глас и му написа и есемес, по никакъв начин да не излиза с момчето на улицата, за нищо на света. Подписа се като Осата. Не й хрумна нищо по-добро.

После си навлече коженото яке и излезе. Но размисли, върна се в апартамента, прибра в черния си спортен сак лаптопа с криптирания файл и пистолета си берета 92. После отново се втурна навън и се замисли дали да не вземе колата си, която събираше прах в гаража, своето BMW M6 Convertible. Реши вместо това да вземе такси. Мислеше си, че така ще стане по-бързо, но скоро съжали. Таксито се забави, а когато най-сетне дойде, оказа се, че трафикът още не е намалял.

Колите едва пълзяха, а на моста „Сентралбрун“ имаше задръстване. Да не би да беше станала катастрофа? Всичко наоколо се влачеше, всичко освен времето, което летеше. Часът стана девет и пет, девет и десет. Нямаше време, нямаше, а в най-лошия случай вече бе твърде късно. Та нали по пътя на логиката Торкел Линден и момчето щяха да излязат на „Свеавеген“ по-рано от определения час, за да чакат извършителя, който и да беше и който сигурно вече бе успял да ги нападне.

За пореден път набра номера на Линден, но никой не вдигаше. Тогава отново изруга и се замисли за Микаел Блумквист. Не беше говорила с него цяла вечност. Сега обаче му позвъни, той веднага вдигна и гласът му звучеше кисело. Едва когато разбра, че е тя, се ободри и възкликна:

— Лисбет, ти ли си?

— Млъквай и слушай — каза тя.

* * *

В редакцията на „Йотгатан“ Микаел беше в отвратително настроение не само защото отново бе спал лошо. От всички, точно ТТ ли! Сериозната, сдържана, иначе толкова коректна новинарска агенция ТТ беше разпратила статия, която накратко имаше за цел да посочи, че Микаел саботирал разследването на убийството, като криел решаваща за хода му информация, планирайки да я публикува най-напред в „Милениум“.

Целта явно била спасяването на вестника от финансов крах и възстановяването на неговото собствено „смачкано реноме“. Микаел знаеше, че статията се подготвя. Снощи беше провел дълъг разговор с автора й, Харалд Валин. Не можеше обаче да си представи, че резултатът ще е толкова унищожителен. Прибягвайки до идиотски намеци и безпочвени обвинения, Харалд Валин бе скалъпил нещо, което изглеждаше едва ли не основано на факти и звучеше правдоподобно. Момчето очевидно си имаше добри източници както в групировката „Сернер“, така и в полицията. Заглавието „Прокурорска критика срещу Блумквист“ всъщност не беше чак толкова страшно, а и вътре в статията Микаел би намерил предостатъчно поле за самозащита. Ако беше само материалът сам по себе си, щетите нямаше да са чак толкова големи. Ала онзи сред неговите врагове, който бе пуснал мухата, знаеше как функционира медийната логика. Ако един толкова сериозен източник на информация като ТТ публикува статия от този тип, тогава за всички останали става задължително не просто да налапат кукичката, а да настъпят още по-яко. Ако ТТ съска, то вечерната преса врещи и вдига врява. Това бе стар основен принцип в журналистиката, ето защо, когато се събуди, Микаел видя онлайн заглавия като „Блумквист саботира разследване на убийство“ и „Блумквист иска да спаси своя вестник. Пуска убиеца да избяга“. Е, да, вестниците бяха така добри да оградят заглавията с кавички. И все пак цялостното впечатление бе като от новооткрита истина, представена заедно със сутрешното кафе, а един хроникьор на име Густав Лунд, който заявяваше, че му писнало от това лицемерие, пишеше в началните редове: „Микаел Блумквист, който винаги се е стремил да се представя за по-изтънчен от нас, останалите, е разобличен като най-големия циник сред всички ни“.

— Да се надяваме, че няма да тръгнат да призовават към юридически принудителни мерки — отбеляза дизайнерът и съсобственик Кристер Малм, който стоеше плътно до Микаел и нервно дъвчеше дъвка.

— Да се надяваме, че няма да повикат военноморските сили — отвърна Микаел.

— Какво?

— Мъча се да се шегувам. Това са просто глупости.

— Много ясно. Но не ми харесва настроението — каза Кристер.

— Никому не харесва, но най-доброто, което можем да сторим, е да стиснем зъби и да продължим с работата си както обикновено.

— Телефонът ти вибрира.

— Постоянно вибрира.

— Не би ли било разумно да отговориш, та да не измислят нещо още по-лошо?

— Да, сигурно — отвърна Микаел и вдигна не особено дружелюбно.

На телефона беше момиче. Гласът му се стори познат, но тъй като очакваше нещо коренно различно, в първия момент не успя да го определи.

— Кой е? — попита той.

— Саландер — отвърна гласът и тогава той се усмихна широко.

— Лисбет, ти ли си?

— Млъквай и слушай — каза тя и той се подчини.

* * *

Движението се бе пооблекчило, та Лисбет и таксиметровият шофьор, млад мъж от Ирак на име Ахмед, който бе видял войната отблизо и загубил както майка си, така и двамата си братя в терористична атака, вече бяха излезли на „Свеавеген“ и минаваха покрай Стокхолмската концертна зала. Лисбет, на която не й харесваше да седи и да се вози пасивно, изпрати още един есемес на Торкел Линден и направи опит да се обади на някого от персонала на „Один“, някой, който би могъл да изтича навън и да го предупреди. Нищо не постигна и изруга на висок глас с надеждата, че Микаел ще се справи по-добре.

— Паника, а? — обади се Ахмед отпред.

— Да — отвърна Лисбет и тогава Ахмед мина на червено и я накара да се усмихне за миг.

След това се съсредоточи изцяло върху метрите, които оставяха зад себе си, а по-напред и вляво долови очертанията на Висшето училище по търговия и на Градската библиотека на Стокхолм. Не оставаше много и тя се загледа в номерата на улицата от дясната страна, съзря адреса и — слава богу, никой не лежеше мъртъв на тротоара. Беше най-обикновен мрачен ноемврийски ден, нищо повече, хората се отправяха към работните си места. Но чакай малко… Лисбет хвърли няколко стотачки на Ахмед и погледна към ниската, зеленясала стена на отсрещната страна на улицата.

Там бе застанал здравеняк с шапка и очила, с неотклонно впит поглед във входната врата на „Свеавеген“ току пред очите му, а в езика на тялото му имаше нещо особено. Невъзможно бе да се види дясната му ръка, но някак се усещаше, че е напрегната и в готовност да се задейства. Лисбет погледна към вратата отсреща за втори път, доколкото изобщо бе възможно да я види от мястото, на което все още се намираше. Тогава забеляза, че вратата се открехва — бавно, сякаш канещият се да излезе се колебае или я намира за твърде тежка. Лисбет кресна на Ахмед да спре. После изскочи от автомобила почти в движение, докато мъжът от другата страна на улицата вдигна ръката си и насочи пистолет с мерник към входната врата, която полека се отваряше.