Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (16)

Глава 15
21 ноември

Лисбет Саландер се намираше в клуба по шахмат „Раукер“ на „Хелсингегатан“. Нямаше особено желание да играе. Болеше я глава. Обаче беше ловувала през целия ден и ловът я бе довел тук. Когато разбра, че Франс Балдер е бил предаден от своите, тя му обеща да остави неговия предател на мира. Стратегията не й харесваше, но удържа на думата си и едва след убийството се сметна за освободена от обещанието.

Сега щеше да продължи по своя си начин. Но не беше толкова лесно. Арвид Вранге не си беше у дома, а тя не желаеше да му се обажда — искаше по-скоро да удари като гръм в живота му, ето защо бе обикаляла улиците и се бе оглеждала, с качулката на анорака, нахлузена върху главата. Арвид водеше живот на търтей, ала точно както при другите търтей, в графика му съществуваше някаква регулярност, та чрез снимките, които бе качил в инстаграм и фейсбук, Лисбет все пак успя да се сдобие с немалко опорни точки: „Риш“ на улица „Бирьер Ярлсгатан“ и „Театралният грил“ на улица „Нюбругатан“, клубът по шахмат „Раукер“ и „Кафе Риторно“ на улица „Уденгатан“ и още доста места, плюс стрелбищния комплекс на „Фридхемсгатан“ и адресите на две приятелки. Откакто за последен път го бе прихващала на радара си, Арвид Вранге се бе променил.

Не само беше отмил нърдското във външния си вид. И моралът му бе спаднал. Лисбет определено не беше експерт по психология, но все пак успя да констатира, че първата голяма простъпка бе довела до цяла поредица нови. Арвид вече не беше амбициозен и жаден за знания студент. Сега сърфираше из порносайтове на границата със злоупотребата и купуваше секс онлайн, яростен секс. Две или три от жените впоследствие бяха заплашили да подадат жалба срещу него.

Вместо от компютърни игри и изследвания на изкуствения интелект, сега се интересуваше от проститутки и пияници в центъра на града. Очевидно момчето имаше доста пари. Очевидно имаше и доста проблеми. Тази сутрин бе потърсил в Гугъл „Защита на свидетели, Швеция“, а това, разбира се, беше непредпазливо. Макар вече да не поддържаше връзка със „Солифон“, поне не и от своя компютър, със сигурност го държаха под наблюдение. Всичко друго би било непрофесионално. Навярно вече нещо се пропукваше под новата светска повърхност, а това, разбира се, беше хубаво. Пасваше на целта й, та когато отново се обади в клуба по шахмат — шахът изглежда бе единствената връзка с прежния му живот, получи неочакваното известие, че Арвид Вранге току-що е пристигнал.

Ето защо сега се спусна по стъпалцата на „Хелсингегатан“ и продължи по някакъв коридор към сиво, похабено помещение, където любители на този спорт, главно възрастни мъже, висяха над шахматните дъски. Атмосферата бе сънлива и никой не я забеляза, нито постави под въпрос присъствието й. Всички бяха заети със заниманието си и се чуваше единствено щракането на шахматните часовници и някоя единична ругатня. По стените имаше снимки на Каспаров, Магнус Карлсен и Боби Фишер, и дори на един съвсем млад пъпчив Арвид Вранге, който играеше срещу звездата на шахмата Юдит Полгар.

В друга своя по-възрастна версия той седеше на маса по-навътре вдясно и, изглежда, изпробваше някакъв нов дебют. До него се мъдреха две торби с покупки. Носеше жълт пуловер от овча вълна, прясно изгладена бяла риза и чифт лъскави английски обувки. Предвид обстановката, като че ли малко бе попрекалил с опитите да изглежда елегантен. С предпазливи, сякаш опипващи почвата стъпки Лисбет се приближи и го попита дали иска да играе. В отговор той я измери с поглед от глава до пети. После рече:

— Окей.

— Много мило от твоя страна — отвърна тя като добре възпитано момиче и седна, без да обели и дума.

Когато дебютира с e4, той отговори с b5, полски гамбит, а сетне тя затвори очи и го остави да си продължава.

* * *

Арвид Вранге се мъчеше да се съсредоточи върху играта. Не напредваше особено. За щастие, тази пънкарка не беше от най-големите звезди. Не че никак не я биваше. Навярно бе отдадена на играта. Но каква полза. Разиграваше я и тя със сигурност бе впечатлена. Кой знае, може би след това щеше да му се удаде да я заведе у дома. Изглеждаше сдухана, а Арвид такива не харесваше, но така й стърчаха зърната, че може би щеше да му пооправи настроението. Утрото беше твърде гадно. Новината за убийството на Франс Балдер едва не го нокаутира.

Онова, което изпитваше обаче, не беше точно печал. Беше страх. Пред самия себе си Арвид Вранге упорито твърдеше, че бе постъпил правилно. Какво можеше да очаква проклетият му професор, при положение че го третираше като изтривалка? Разбира се, нямаше да е много красиво да се разчуе, че Арвид го е продал, а най-лошото в случая бе, че онази история сто на сто имаше връзка с убийството. Не знаеше каква е връзката и се опитваше да се утеши с мисълта, че идиот като Балдер неизменно си бе създал хиляди врагове. И все пак някъде дълбоко в себе си знаеше: единият инцидент е свързан с другия, а това го караше да се страхува за живота си.

Още откакто Франс бе постъпил в „Солифон“, Арвид се тревожеше да не би драмата да добие нов, обезпокоителен обрат. И ето че сега седеше тук и искаше никога нищо да не се е случвало, и със сигурност това бе причината да хукне из центъра този предобед и да накупи компулсивно маса маркови дрехи, а накрая да се озове тук, в шахматния клуб. На моменти шахът все още успяваше да разсее мислите му и вече наистина се чувстваше малко по-добре. Усещаше, че държи нещата под контрол и че е достатъчно находчив, за да ги преметне всичките. Я как играеше само, пък и тази мацка си я биваше.

Дори в играта й се долавяше нещо творческо, нещо в разрез с общоприетото, с което навярно би надвила повечето от присъстващите. Обаче той, Арвид Вранге, имаше пълно надмощие. Толкова умно и вещо играеше, че тя дори не забеляза как е започнал да затваря пътищата пред царицата й. Просто напредваше тихомълком и ето че отнесе царицата й, без да пожертва нищо повече от един кон, сетне заяви с флиртуващ, мъжкарски тон, който нямаше как да не я впечатли:

— Sorry baby. Your Queen is down!^[1]

Не получи нищо в отговор, нито усмивка, нито думичка, нищо. Момичето само увеличи темпото, сякаш искаше набързо да сложи край на своето унижение, и защо не? С удоволствие щеше да съкрати този процес и да я изведе някъде на по 2–3 чашки, преди да я изчука. Може би в леглото нямаше да е точно миличък към нея. И все пак най-вероятно щеше да му благодари после. Вкисната мърша като нея със сигурност не беше правила секс дълго време и навярно изобщо не беше свикнала на такива яки пичове като него — дето играеха на подобно ниво. Реши да й обясни някои неща от висшата теория на шахмата. Но така и не успя. Нещо не вървеше съвсем както трябва. Започна да долавя съпротива, която не проумяваше, и дълго време се убеждава, че си внушава или че е направил някой невнимателен ход. Нямаше начин да не поправи нещата, стига само да се съсредоточи, ето защо мобилизира целия си инстинкт на убиец. Положението само се влоши.

Чувстваше се притиснат и каквито и усилия да полагаше, тя отвръщаше на ударите. Накрая бе принуден да приеме, че балансът на силите се е променил необратимо. Стори му се налудничаво. Беше повалил царицата й, ала вместо да затвърди надмощието си, изпадна в катастрофално слаба позиция. Какво се беше случило? Дали не бе пожертвала царицата умишлено? Не и толкова рано в партията. Би било невъзможно. Тези неща се случваха в книгите, не в кварталните шахматни клубове във Васастан. И не в изпълнение на обсипани с пиърсинги пънкарки, особено срещу велики играчи като него. При все това вече нямаше спасение.

Щеше да го матира след четири-пет хода, ето защо не намери друг изход, освен да събори своя цар с показалеца и да смотолеви едно „честито“. И макар да му се щеше да измънка някое оправдание, нещо му подсказваше, че това само ще влоши нещата. Някак предугаждаше, че загубата му не е последица от няколко злощастни обстоятелства, и неволно изпита страх. Коя, по дяволите, беше тя?

Предпазливо я погледна в очите и си даде сметка, че вече не изглежда като вкисната и леко неуверена кранта. Сега му се стори ледена — хищник, който наблюдава плячката си, при което го прониза крайно неприятното усещане, че загубата на шахматната дъска е само началото на нещо далеч по-ужасно. Хвърли поглед към вратата.

— Никъде няма да ходиш — каза тя.

— Коя си ти? — отвърна той.

— Не е важно.

— И не сме се виждали преди?

— Не и директно.

— Но почти, а?

— Виждали сме се в кошмарите ти, Арвид.

— Майтапиш ли се?

— Не особено.

— И какво имаш предвид?

— Какво според теб?

— Че откъде бих могъл да знам?

Недоумяваше защо е толкова изплашен.

— Франс Балдер е бил убит нощес — продължи тя монотонно.

— О… да… прочетох.

Изпелтечи думите.

— Ужас, а?

— Наистина.

— Особено за теб, нали?

— Защо да е особено ужасно за мен?

— Защото ти го предаде, Арвид. Лепна му целувката на Юда.

Тялото му се вледени.

— Дрънкаш врели-некипели — измънка.

— Съвсем не. Хакнах твоя компютър и разбих криптирането, много добре го видях. И знаеш ли какво? — продължи тя.

Дъхът му секна.

— Убедена съм, че тази сутрин си се събудил, питайки се дали имаш вина за смъртта му. Тук мога да ти помогна. Имаш. Ако не беше толкова алчен и озлобен, и жалък, и не бе продал технологията му на „Солифон“, днес Франс Балдер щеше да бъде жив, и трябва да те предупредя, че това ме вбесява, Арвид. Ще ти причиня страшни мъки. За начало, като те подложа на същото, което са били принудени да изтърпят жените, дето ги намираш из интернет.

— Да не си откачила?

— Навярно да, малко — отвърна тя. — Смущение в емпатията. Прекомерна агресивност. Нещо такова.

Сграбчи ръката му със сила, която го накара да обезумее от страх.

— Та, честно казано, Арвид, работата не отива на хубаво. И знаеш ли какво правя в момента? Знаеш ли защо изглеждам толкова разсеяна? — продължи тя.

— Не.

— Седя си тук и опитвам да измисля какво да сторя с теб. Мисля си за чисто библейско страдание. Затова съм малко отнесена.

— Какво искаш?

— Да си отмъстя — не стана ли ясно досега?

— Плещиш глупости.

— Ни най-малко, и ми се струва, че ти също го знаеш. Факт е обаче, че има изход.

— Какво да направя?

Той не разбираше защо го каза. Какво да направя? Беше съгласие, капитулация, та се замисли да си върне думите обратно, да я притисне и да провери дали изобщо разполага с доказателства, или просто блъфира. Но не му се удаде и едва впоследствие проумя, че не беше само заради заплахите й, нито дори заради страшната сила на ръцете й.

Причината бе партията шах и жертвата на царицата. Бе изпаднал в шок от това и нещо в подсъзнанието му подсказваше, че момиче, което играе по подобен начин, трябва да има доказателства за неговите тайни.

— Какво да направя? — повтори той.

— Ще ме последваш навън, а после ще ми разкажеш, Арвид. Ще ми разкажеш какво точно стана, когато продаде Франс Балдер.

* * *

— Това е чудо — заяви Ян Бублански.

Комисарят стоеше в кухнята на Хана Балдер и изучаваше смачканата рисунка, която Микаел Блумквист бе изровил от боклука.

— Не преувеличавай — обади се Соня Мудиг, която стоеше плътно до него и, разбира се, имаше право.

Все пак не беше нищо повече от няколко шахматни квадрата на лист хартия и точно както Микаел бе отбелязал по телефона, в творбата имаше нещо математическо, сякаш момчето се вълнуваше повече от геометрията на квадратите и умножението им в огледалата, отколкото от заплашителната сянка отгоре. При все това Бублански държеше на своето. Нееднократно му се бе налагало да слуша колко слабоумен бил Аугуст Балдер и колко пренебрежима би била помощта му. А ето че момчето бе нарисувало скица, която вдъхваше на Бублански повече надежда от каквото и да било в разследването, трогваше го и подсилваше отколешното му убеждение, че човек не бива да подценява никого, нито да затъва в предразсъдъци.

Определено не знаеха с положителност дали Аугуст Балдер се е канел да улови мига на убийството. Сянката можеше — поне на теория — да е на нещо друго, а и нямаше гаранции, че момчето бе видяло лицето на убиеца, нито че би могло да го нарисува, и все пак… Дълбоко в себе си Ян Бублански вярваше, че момчето е видяло убиеца и може да го нарисува, и то не само защото рисунката бе виртуозна в сегашния си вид.

Бе разучил и останалите скици, дори ги беше копирал и ги бе донесъл тук, а на тях се виждаше не само едно кръстовище с пешеходни пътеки и светофар, но и изтормозен мъж с тънки устни, който от стриктно полицейска гледна точка бе заловен на местопрестъплението. Очевидно пресичаше на червено, а лицето му не бе просто майсторски уловено. Аманда Флуд от неговата група разпозна в него на секундата стария безработен актьор Рогер Винтер, осъждан както за шофиране в нетрезво състояние, така и за упражняване на насилие.

Фотографската точност в погледа на Аугуст Балдер би следвало да е мечтата на всеки разследващ убийства. Но разбира се, дума да няма, Бублански осъзнаваше, че би било проява на непрофесионализъм да храни кой знае какви надежди. Може по време на убийството извършителят да е бил маскиран или пък ликът му вече да е избледнял в паметта на детето. Съществуваха ред възможни сценарии и Бублански изгледа Соня Мудиг с известна меланхолия.

— Искаш да кажеш, че просто си мечтая — рече той.

— Във всеки случай за мъж, започнал да се съмнява в Бог, много лесно съзираш чудеса.

— Да, да, може би.

— Определено обаче си струва да разчепкаме това. Съгласна съм — заяви Соня Мудиг.

— Хубаво, хайде тогава да се срещнем с момчето.

Бублански излезе от кухнята и кимна на Хана Балдер, която се бе отпуснала на дивана в дневната и държеше блистер с някакви таблетки.

* * *

Лисбет и Арвид Вранге излязоха във Васапаркен, ръка за ръка, като двойка стари познати. Разбира се, външният вид лъжеше. Арвид бе скован от страх, а Лисбет Саландер насочваше и двама им към една пейка. Не беше най-удачното време да седят навън и да хранят гълъбите. Вятърът пак зафуча, а температурите плъзнаха надолу. Арвид Вранге зъзнеше. Лисбет обаче пренебрегна лошото време, здраво стисна ръката му и го намести на пейката.

— Е — поде тя. — Нека не протакаме.

— Ще се въздържиш ли да намесваш името ми в това?

— Нищо не обещавам, Арвид. Ала шансовете ти да се завърнеш към мизерния си животец се увеличават значително, ако разкажеш.

— Окей — съгласи се той. — Чувала ли си за даркнет?

— Чувала съм — рече тя.

Меко казано. Никой не познаваше даркнет като Лисбет Саландер. Даркнет е беззаконният шубрак на интернета. Никой жив човек няма достъп до него, освен ако не разполага с определен криптиран софтуер. В даркнет анонимността на потребителя е гарантирана. Никой не може да те издири чрез Гугъл, нито да проследи намеренията ти. Ето защо даркнет пращи от дилъри на дрога, терористи, измамници, гангстери, нелегални търговци на оръжия, бомбаджии, сутеньори и злонамерени хакери. Никъде в цифровия свят не се случват толкова мръсотии като там. Ако съществува онлайн пъкъл, това е той.

И все пак даркнет не е зло сам по себе си. Кой, ако не Лисбет, ще знае това. В наши дни, когато шпионските организации и големите софтуерни компании следят всяка наша стъпка в мрежата, много почтени люде също се нуждаят от място, където никой да не ги вижда, ето защо даркнет се е превърнал и в поле за дисиденти. В даркнет опозиционно настроените могат да разговарят и протестират, без тяхното правителство да се добере до тях, и тъкмо в даркнет Лисбет Саландер бе предприемала своите най-съмнителни проучвания и атаки.

И така, да, Лисбет Саландер беше чувала за даркнет. Познаваше неговите сайтове и търсачки, както и леко старомодния му, муден организъм, разположен далеч от известния, видим интернет.

— Нима си обявил технологията на Балдер за продан в даркнет? — попита тя.

— Не, не, просто сърфирах безцелно. Толкова бях бесен. Знаеш ли, Франс дори не ме поздравяваше. Третираше ме като изтривалка, а честно казано, не го беше грижа и за технологията му. Искаше единствено да прави изследвания с нея, приложенията не го интересуваха. Ние, разбира се, всички осъзнавахме, че технологията можеше да донесе чутовни приходи, както и че до един можехме да забогатеем. На него обаче не му пукаше, искаше просто да си играе и да експериментира с нея като малко дете, та една вечер, след като бях пийнал, написах в един сайт за нърдове: „Кой може да плати добри пари за революционна AI технология?“.

— И получи отговор?

— Забавиха се. Дори успях да забравя, че съм питал. Накрая обаче някой си на име Боги ми отговори и взе да задава въпроси, компетентни въпроси, а аз отначало отговарях глупашки непредпазливо, сякаш просто си играех на някаква тъпа игра. Но един ден осъзнах, че здравата съм се оплел в кълчищата и адски се изплаших да не би Боги да открадне технологията.

— Без да получиш нещо в замяна.

— Мисля, че не схващах в каква авантюра съм се впуснал. Класическа история, предполагам. За да продам технологията на Франс, трябваше да разкажа повече за нея. Ако обаче издадях твърде много, щях да я загубя, а Боги ме ласкаеше като същински дявол. Накрая знаеше точно над какъв софтуер работим.

— Смятал е да ви хакне.

— Беше се домогнал до името ми, а това тотално ме срази. Откачих от параноя и обясних, че искам да се оттегля. Тогава обаче беше твърде късно. Не че Боги ме заплашваше, поне не открито. Плещеше, че двамата с него сме щели да правим големи неща и да спечелим маса пари, та накрая склоних да се срещнем в Стокхолм, в китайски ресторант на корабче в Южен Меларстранд. Въпросният ден беше студен и ветровит, помня го, стоях там дълго време, зъзнех. Той обаче не дойде, поне в рамките на половин час, а после се зачудих да не би да ме е наблюдавал.

— Накрая обаче се появи?

— Да, и в началото бях съвсем объркан. Не можех да повярвам, че това е той. Изглеждаше като наркоман или просяк и ако не бях зърнал онзи часовник „Патек Филип“ на китката му, щях примерно да му тикна една двайсетачка в ръката. Имаше татуировки и съмнителни белези по ръцете, а тренчкотът му изглеждаше отчайващо. Повече или по-малко приличаше на бездомник, а най-странното бе, че се гордееше с това. На практика само часовникът и шитите на ръка обувки показваха, че се е измъкнал от лайната. Иначе правеше впечатление на човек, който иска да се придържа към корените си, а после, когато му бях предал всичко и отпразнувахме договорката с две бутилки вино, го попитах за произхода му.

— В такъв случай се надявам заради теб самия да е изплюл малко подробности.

— Ако смяташ да го проследиш, трябва да те предупредя…

— Не желая съвети, Арвид. Искам факти.

— Окей, той беше предпазлив, разбира се — продължи Арвид. — При все това получих нещичко. Навярно не можеше да се сдържи. Израснал в голям град в Русия. Така и не каза къде. Всичко било против него, така рече. Всичко! Майка му била курва и зависима от хероина, а баща му можел да е кой ли не, та още като малък попаднал в някакъв адски дом за деца. Там имало един умопобъркан, който имал навика да го просва на една маса и да го налага с бастун. Като станал на единайсет, избягал и заживял на улицата. Крадял и влизал с взлом в мазета и входове, за да се постопли, напивал се с евтина водка и смъркал разредител и лепило, използвали го и го бъхтели. Все пак обаче открил нещо.

— Какво?

— Притежавал талант. Онова, което отнемало на другите часове, той го свършвал за секунди. Бил факир на взломовете и това се превърнало в първата му гордост, в първата му идентичност. Дотогава бил просто бездомно мърляво копеле, което всички презирали и плюели. Ето че станал пичът, който се вмъквал къде ли не. Скоро това го обсебило. По цял ден си мечтаел да бъде като Худини, само че наопаки. Не искал да се измъква. Искал да прониква и тренирал, за да стане още по-добър, понякога по десет, дванайсет, четиринайсет часа дневно, и накрая станал легенда по улиците, поне той така каза, започнал да извършва по-мащабни операции и да използва компютри, които крадял и преобразявал. Хаквал какво ли не и печелел на поразия. Само дето всичко отивало за дрога и глупости, а често ставал и жертва на грабежи. Бил с кристално ясно съзнание, когато извършвал ударите си, ала след това лежал в наркотични делириуми и тогава все се намирал някой, който да го настъпи. Каза, че бил гений и чистокръвен идиот едновременно. Един ден обаче всичко се променило. Бил спасен, измъкнат от своя пъкъл.

— Какво се случило?

— Лежал в някаква порутена наркоманска бърлога, бил в по-ужасно състояние от всякога. Когато обаче отворил очи и се огледал наоколо на жълтеникавата светлина, пред него стоял ангел.

— Ангел?

— Така каза, ангел, и може да е било заради контраста с всичко друго там вътре — спринцовките, остатъците от храна, хлебарките, дявол знае какво. Каза, че била най-красивата жена, която бил виждал някога. Почти не можел да я гледа и си въобразил, че ще умре. Долавял в случващото се някаква голяма, съдбовна тържественост. Жената обаче обяснила, сякаш било най-естественото нещо на света, че ще го направи богат и щастлив, и ако съм разбрал правилно, спазила обещанието си. Вкарала го в дом за рехабилитация, после се погрижила да получи образование на компютърен инженер.

— И оттогава хаква компютри и краде за жената и нейната мрежа.

— Горе-долу, да. Станал нов човек, или може би не изцяло, в много аспекти си е същият стар крадец и дрипльо. Само че вече не се дрогирал, така твърдеше, и използвал цялото си свободно време, за да се информира относно новите технологии. Намирал много неща в даркнет и бил червив от пари.

— Ами онази жена, нищо повече ли не каза за нея?

— Не, по този въпрос беше невъобразимо внимателен. Изразяваше се толкова уклончиво и почтително, че за известно време се зачудих дали жената не е била чиста фантазия или халюцинация. Все пак си мисля, че тя съществува. Докато говореше за нея, във въздуха се носеше почти физически страх. Заяви, че по-скоро щял да умре, отколкото да й измени, освен това ми показа руски патриаршески кръст от злато, който получил от нея. Един такъв, знаеш ги, с още една чертичка в основата, наклонена, поради което сочи едновременно нагоре и надолу. Разказа ми, че препращал към Евангелието на Лука и двамата разбойници, дето висели до Исус на кръста. Единият повярвал в Него и отишъл на небето. Другият го осмял и се сгромолясал в ада.

— И тъкмо това ви е чакало, ако я предадете?

— Да, кажи-речи.

— Значи се е възприемала като Исус?

— Кръстът едва ли имаше нещо общо с християнството. Основното бе в посланието му.

— Вярност или адски мъчения.

— Нещо от този род.

— И въпреки това си седиш тук, Арвид, и плещиш на поразия.

— Не виждам друга алтернатива.

— Надявам се да са ти платили добре.

— О, да… доста.

— А после технологията на Балдер била препродадена на „Солифон“ и „Тругеймс“.

— Да, но не схващам…

— Какво точно не схващаш?

— Как би могла да знаеш?

— Бил си достатъчно глупав, Арвид, да пратиш имейл на Екервалд в „Солифон“, не си ли спомняш?

— Но нали не съм написал нищо, което да загатва, че съм продал технологията. Доста прецизен бях във формулировките.

— Казаното от теб ми стигаше — заяви тя и се изправи, а той целият сякаш рухна.

— И сега какво? Ще се въздържиш ли да набъркваш името ми в това?

— Надявай се — отвърна тя и с бързи, целеустремени крачки се запъти към Уденплан.

* * *

Докато Бублански слизаше по стълбите на „Туршгатан“, телефонът му звънна. Беше професор Чарлс Еделман. Бублански го издирваше, откакто разбра, че момчето е савант. Бе открил в интернет, че съществуват двама шведски авторитети, които постоянно цитираха по темата, професор Лена Ек от университета в Лунд и Чарлс Еделман от Каролинския институт. Той обаче не можа да се свърже с никого от двамата, ето защо остави това за по-късно и отпраши към Хана Балдер. Сега Чарлс Еделман му връщаше обаждането и звучеше искрено потресен. Каза, че се намирал в Будапеща на конференция, обсъждала се темата за увеличения капацитет на паметта. Тъкмо бил пристигнал и само преди миг видял новината за убийството по Си Ен Ен.

— Иначе щях да се обадя по-рано, разбира се — обясни той.

— Какво искате да кажете?

— Франс Балдер ми позвъни снощи.

Бублански се сепна.

— Какво искаше?

— Искаше да говорим за неговия син и дарбата му.

— Познавахте ли се?

— Не. Той се обади, понеже се безпокоеше за момчето си, а това малко ме изуми.

— И защо?

— Защото не беше друг, а Франс Балдер. За нас, невролозите, той е учен от голяма величина. Балдер искаше да проумее мозъка точно като нас. Разликата е само в това, че той се стремеше и да построи мозък, както и да го подобрява.

— Чувал съм нещо по темата.

— Преди всичко обаче до ушите ми беше стигало, че бил изключително затворен и труден човек. Малко като машина, шегувахме се понякога. Сякаш се състоеше единствено от логически вериги. С мен обаче беше невероятно емоционален и това ме шокира, право да си кажа. Беше… знам ли, като да чуете най-коравият си полицай да плаче, и помня как си помислих, че трябва да се е случило и нещо друго, нещо повече от това, за което разговаряхме.

— Правилно сте си помислили. Осъзнал е, че съществува сериозна заплаха за живота му — рече Бублански.

— Но също така е имал и причина да бъде развълнуван. Очевидно рисунките на сина му са били първокласни, а това наистина не е обичайно за възрастта му, дори при саванти, особено когато е в комбинация с умение в областта на математиката.

— И на математиката?

— Да, според Балдер синът му бил и математически надарен, а за това бих могъл да говоря дълго.

— Какво искате да кажете?

— Че бях крайно удивен и в същото време може би не чак толкова. Знаем, че и при савантите има наследствен фактор, а тук разполагаме с баща, който е легенда благодарение на своите супералгоритми. Но от друга страна…

— Да?

— У тези деца художествените и математическите дарби по принцип никога не се комбинират.

— Хубавото на живота не се ли състои в това, че от време на време ни дава поводи за смайване — рече Бублански.

— Вярно е, комисарю. С какво мога да ви помогна?

Бублански си припомни всичко случило се в Салтшобаден и му хрумна, че няма да навреди, ако подходи предпазливо.

— Нуждаем се от вашата помощ и експертно познание доста спешно.

— Момчето е станало свидетел на убийството, нали?

— Да.

— И сега искате да се опитам да го накарам да нарисува видяното?

— Това няма да го коментирам.

* * *

Чарлс Еделман стоеше на рецепцията в хотела „Босколо“ в Будапеща, недалеч от блещукащия Дунав. Конферентната зала изглеждаше малко като операта. Беше великолепна, с високи тавани, старовремски куполи и колони. Бе очаквал с нетърпение конференцията. Сега обаче съжали, че бе препоръчал на Бублански своя млад доцент Мартин Волгерш. Направи гримаса и прокара ръка през косата си. „Не мога да помогна лично. Утре имам важна лекция“, бе казал на комисаря и това несъмнено беше вярно.

Готвил бе доклада си седмици наред и знаеше, че ще се развихри полемика с редица водещи изследователи на паметта. Когато обаче затвори и срещна погледа на Лена Ек — Лена профуча покрай него със сандвич в ръка, — почти изпита завист към младия Мартин, който дори не бе навършил 35 и който винаги излизаше безсрамно добре на снимки, при това започваше да се утвърждава и като име.

Вярно, Чарлс Еделман не разбираше изцяло случилото се. Комисарят говореше с недомлъвки. Навярно се боеше да не го подслушват, но, тъй или инак, не беше трудно да схване цялостната картина. Момчето беше умел художник и бе станало свидетел на убийство. Това можеше да означава само едно, нали, и колкото повече Еделман мислеше по въпроса, толкова повече се косеше. Важни лекции щеше да чете много пъти в живота си, ала да участва в разследване на убийство на това ниво — подобен шанс нямаше да получи никога повече. Както и да гледаше на задачата, която тъй лекомислено бе прехвърлил на Мартин, тя със сигурност беше много по-интересна от всичко, което би могъл да изживее тук в Будапеща, пък и кой знае, навярно би могла да доведе и до известни почести.

Видя заглавието пред очите си: „Известен невролог помага на полицията да залови убиец“, или още по-добре: „Научната работа на Еделман доведе до пробив в разследването на убийството“. Как можеше да е толкова обезумял, че да откаже? Пълен идиот! Грабна телефона си и позвъни на Ян Бублански.

* * *

Ян Бублански затвори телефона. Двамата със Соня Мудиг бяха намерили място за паркиране недалеч от Градската библиотека на Стокхолм и тъкмо пресичаха улицата. Времето отново беше отчайващо студено и ръцете на Бублански замръзваха.

— Съжалил ли е? — попита Соня.

— Да. Майната му на доклада, така каза.

— Кога може да бъде тук?

— Щял да провери. Най-късно утре предобед.

Бяха поели към Кабинета за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“, за да се срещнат с управителя Торкел Линден. Всъщност би трябвало срещата да послужи само за договарянето на практическите обстоятелства около свидетелските показания на Аугуст Балдер — поне по мнението на Бублански, но при все че Торкел Линден още не знаеше нищо за действителната им задача, той се бе държал странно отблъскващо по телефона, заявявайки, че сега момчето не бивало да бъде обезпокоявано „по никакъв начин“. Бублански бе доловил инстинктивна враждебност и прояви неблагоразумието да не отвърне с особена приветливост. Стартът не беше обещаващ.

Сега се оказа, че Торкел Линден не е някакъв едър юначага, както бе очаквал Бублански. Напротив — не надвишаваше 150 см и имаше късо подстригана, навярно боядисана черна коса и стиснати устни, които някак съответстваха на злия му нрав. Носеше черни джинси и черно поло, а на врата си имаше малко кръстче на връвчица. Наподобяваше свещеник и нямаше съмнение, че враждебността му е истинска.

Очите лъщяха надменно и Бублански доби ясно съзнание за своя еврейски произход — често му се случваше, когато се сблъскаше с подобен вид злонамереност. Навярно погледът на мъжа трябваше да представлява и морална демонстрация на надмощие. Торкел Линден явно искаше да покаже колко е благороден, като поставя на първо място психическото здраве на момчето, вместо да го използва за полицейски цели. Така че Бублански се видя принуден да започне по най-миролюбивия начин.

— Приятно ми е — рече той.

— Аха — отвърна Торкел Линден.

— Много мило от ваша страна да ни приемете толкова бързо и нямаше да се натрисаме така, ако не вярвахме, че въпросът е от изключително значение.

— Допускам, че искате да разпитате момчето по някакъв начин.

— Не точно — продължи Бублански с понамаляло миролюбив. — По-скоро искаме… хм, искам най-напред да подчертая, че казаното от мен сега следва да си остане между нас. Това е важен проблем на сигурността.

— За нас секретността се разбира от само себе си. Тук нямаме никакво изтичане на информация — заяви Торкел Линден, сякаш намекваше, че при Бублански това се случва редовно.

— Само искам да се уверя, че момчето може да се чувства в безопасност — заяви строго Бублански.

— Значи, това е вашият приоритет?

— Да — заяви полицаят още по-строго, — нищо от това, което ще споделя с вас, не бива да се разпространява по никакъв начин — особено по електронната поща или телефона. Може ли да се усамотим?

* * *

Соня Мудиг не беше особено очарована от мястото. Със сигурност й влияеха и риданията, които чуваше. Някъде наблизо малко момиченце плачеше упорито и отчаяно. Седяха в стая, смърдяща на препарати за почистване, а се долавяше и още нещо, може би позадържало се ухание на тамян. На стената висеше кръст, а на пода се въргаляше раздърпано кафяво мече. Нямаше кой знае колко мебели и липсваше всякакъв уют, а иначе добродушният Бублански бе на път да избухне, ето защо тя пое командването и разказа делово и спокойно какво се беше случило.

— Сега обаче разбрахме — продължи Соня, — че вашият служител, психологът Ейнар Форшберг, е казал, че Аугуст не бивало да рисува.

— Такава е била професионалната му преценка и аз я споделям. Това не действа добре на момчето — отговори Торкел Линден.

— Би могло да се каже, че момчето поначало не се чувства добре. Видяло е да убиват баща му.

— И ние няма да влошаваме положението, нали?

— Няма. Само че рисунката, която Аугуст не е успял да довърши, може да ни доведе до пробив в разследването, ето защо ще се наложи да настоим. Ще се погрижим да присъства компетентен персонал.

— При все това съм принуден да откажа.

Соня направо не вярваше на ушите си.

— Моля? — отвърна тя.

— При цялото ми уважение към работата ви — продължи Торкел Линден непоклатимо. — Тук, в „Один“, помагаме на деца в неравностойно положение. Това е задачата и призванието ни. Не сме удължената ръка на полицията. И се гордеем с това. Докато децата са тук, трябва да се чувстват сигурни, че поставяме интересите им на първо място.

Соня Мудиг положи ръка върху бедрото на Бублански, за да му попречи да избухне.

— Съвсем лесно можем да се сдобием със съдебно решение по въпроса — заяви тя. — Но не бихме желали да тръгваме по този път.

— Умно от ваша страна.

— Затова нека попитам нещо — продължи тя. — Вие с Ейнар Форшберг наистина ли сте толкова сигурни кое е най-добре за Аугуст, а и за момиченцето, което плаче ей там? Не смятате ли, че всички ние имаме нужда да се изразяваме? Аз и ти можем да говорим или пишем, дори да се свържем с адвокати. Аугуст Балдер не разполага с тези изразни средства. Той обаче умее да рисува и, изглежда, иска да ни каже нещо. Защо да му пречим? Не би ли било също толкова нехуманно да му забраняваме това, колкото да пречим на други деца да говорят? Защо да не оставим Аугуст да придаде образ на онова, което явно го мъчи повече от каквото и да било?

— Нашата преценка е…

— Не — отсече тя. — Не ми говори за вашите преценки. Свързахме се с човека, който е най-добър в цялата страна в този вид проблематика. Казва се Чарлс Еделман и е професор по неврология, пътува от Унгария, за да се срещне с момчето. Не е ли логично да оставим него да прецени?

— Разбира се, можем да го изслушаме — отвърна неохотно Торкел Линден.

— Не само да го изслушаме. Ще оставим на него да реши.

— Обещавам да организирам конструктивен диалог между експерти.

— Добре, какво прави Аугуст сега?

— Спи. Беше съвсем изтощен, когато дойде при нас.

Соня разбра, че едва ли ще постигне нещо добро, ако се заинати да го събудят.

— В такъв случай ще се върнем утре предобед заедно с професор Еделман и тогава се надявам да е възможно да си сътрудничим по този въпрос.