Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (15)

Глава 14
21 ноември

Уве Левин седеше в своя кабинет с изглед към Слусен и Ридарфйерден и като цяло не вършеше нищо, освен да търси себе си в Гугъл с надеждата да намери нещо, което да го зарадва. Вместо това обаче му се наложи да прочете, че бил слузест и с тлъста заплата, както и че бил продал своите идеали, и това в блог, списван от младо момиче от Висшето училище по журналистика. Тогава така се разяри, че дори не бе в състояние да добави името й в своя тефтер с черния списък на ония, които никога нямаше да бъдат назначени в групировката „Сернер“.

Нямаше сили да обременява мозъка си с идиоти, дето не схващаха за какво става дума и никога нямаше да се занимават с нещо различно — и това беше максимумът — от писането на зле платени статии в безизвестни културни списания. Вместо да се отдава на деструктивни мисли, той влезе в своето онлайн банкиране и провери портфолиото си, а това помогна малко, поне като начало. Денят на борсата беше добър. И НАСДАК, и Дау Джоунс се бяха вдигнали снощи, а Стокхолмският индекс стоеше на +1,1%. Доларът, в който здравата беше нагазил, се бе покачил и след последното ъпдейтване от преди няколко секунди портфолиото му възлизаше на 12 161 389 крони.

Не беше зле за момче, някога писало за пожари и сбивания с ножове в сутрешното издание на „Експресен“. Дванайсет милиона, плюс апартамента във Виластаден и къщата в Кан! Спокойно можеха да си пишат каквото си щат в блоговете. Той беше обезпечен. Провери още веднъж: 12 149 101. По дяволите, надолу ли тръгна? 12 131 737. Направи гримаса. Нямаше причина борсата да се огъва. Онези данни за заетостта си бяха добри. Прие спада едва ли не лично и противно на волята си пак се сети за „Милениум“, колкото и да бе маловажен случаят. Отново се ядоса и макар да се мъчеше да не мисли за това, спомни си за пореден път как на красивото лице на Ерика Бергер се бе изписало изражение на чиста враждебност вчера следобед, а и днес положението далеч не се бе подобрило.

Чувстваше се така, сякаш му бяха потънали гемиите. Микаел Блумквист се появяваше на всеки сайт, а това го вбесяваше. Не само защото Уве с такава радост бе отбелязал, че по-младото поколение на практика не знае кой е Блумквист, а сега щеше да научи. А и защото ненавиждаше онази медийна логика, според която всички ставаха звезди, звездни журналисти и актьори, и бог знае какви, само понеже са затънали в неприятности. Вместо това би трябвало да пише „бившият Блумквист“, комуто няма да дадат да остане дори в собствения си вестник, не и ако решението вземеха Уве и „Сернер Медия“. Единственият проблем беше: защо точно Франс Балдер?

Защо тъкмо него трябваше да убиват пред очите на Микаел Блумквист? Типично. Безнадеждно. Дори и някои изтрещели журналисти из града още да не го бяха схванали, Уве си знаеше, че Франс Балдер бе важна клечка. Неотдавна собственият вестник на „Сернер“, „Дагенс Афершлив“, в специална притурка относно шведската научноизследователска дейност дори му бе обявил цената: четири милиарда, как пък го бяха изчислили? Без съмнение обаче Балдер беше звезда, а и същинска Грета Гарбо — не даваше интервюта, което, разбира се, увеличаваше яркостта на блясъка му.

Колко ли запитвания бе получил от журналистите на самия „Сернер“? Толкова, на колкото и бе отказал, или по-точно, дори не бе отказал, а просто не си беше направил труда да отговори. Множество колеги там на терена, това Уве го знаеше, смятаха, че пичът разполага с изключителна история, затова особено го дразнеше фактът, че Балдер, според информацията във вестниците, поискал да говори с Блумквист посред нощ. Нали не можеше нещата да са се влошили дотолкова, че Микаел на всичкото отгоре да се е сдобил със сензация? Би било твърде ужасно. Отново, едва ли не компулсивно, Уве отвори сайта на в. „Афтонбладет“ и на очите му се наби заглавието:

Какво е искал да сподели звездният шведски учен с Микаел Блумквист?

Мистериозен разговор минути преди убийството

Статията бе илюстрирана с голяма снимка на Микаел, където журналистът не изглеждаше ни най-малко като човек, който получава тлъста заплата. Проклетите му редактори, разбира се, бяха подбрали възможно най-изгодната фотография, та по този повод Уве попсува още малко. Трябва да направя нещо, мина му през ума. Но какво? Как би могъл да спре Микаел, без да заприлича на някакъв стар източногермански цензор и само да влоши нещата? Как би могъл… пак се загледа в Ридарфйерден и му хрумна една идея. Уилям Борг, помисли си. Врагът на моя враг може да се превърне в най-добрия ми приятел.

— Сана — викна той.

Сана Линд беше младата му секретарка.

— Да, Уве?

— Резервирай ми обяд с Уилям Борг в „Стюрехоф“ на мига. Ако си има друга работа, кажи му, че това тук е важно. Дори може да получи увеличение на заплатата — каза й и си помисли, че защо не, ако е склонен да ми помогне да се оправя в тази каша, спокойно може да получи едно увеличенийце.

* * *

Хана Балдер клечеше на пода в дневната на „Туршгатан“ и гледаше с отчаяние Аугуст. Той отново бе изнамерил листа и моливи, а според указанията, които бе получила, не трябваше да му позволява да рисува. Това не й допадаше. Не че поставяше под въпрос съветите и знанията на психолога. Но изпитваше колебание. Аугуст бе видял да убиват баща му и ако сега му се рисуваше, защо да го спира? Вярно беше, че от това той очевидно не се чувстваше по-добре.

Тялото му трепереше, когато започна, а очите му светеха с интензивен, изтерзан блясък, пък и си беше безспорно, че шахматни квадрати, умножени до безкрай в огледалата на стените, са чудноват модел за рисуване. Но какво всъщност знаеше тя? Може нещата да стояха като с числовите му редици. Макар тя да не схващаше какво, за него със сигурност означаваха нещо, а може би — кой би могъл да знае? — може би той преодоляваше травмата с тези шахматни квадрати. Дали просто да пренебрегне забраната? Та нали нямаше нужда някой да узнава за това, а някъде беше чела, че майката трябва да се уповава на своята интуиция. Майчиният инстинкт често е по-добро лекарство от каквито и да било психологически съвети, ето защо тя реши да остави Аугуст да рисува.

Внезапно обаче гърбът на момчето се напрегна и се изви като дъга, Хана си спомни думите на психолога и направи крачка напред. Погледна листа. Сепна се, разтревожи се, макар отначало да не разбра какво точно вижда.

Бяха същият вид шахматни плоскости, които се размножаваха в поставени от двете страни на леглото огледала и които бяха изрисувани с побъркващо майсторство. Ала там имаше и нещо друго, сянка, която изникваше от квадратите като демон, като привидение. Хана почувства, че я обзема луд страх. В съзнанието й дори се заредиха филми за деца, обсебени от зли сили. Тя изтръгна рисунката от момчето и я намачка с бясно движение, неспособна да обясни точно защо. После затвори очи в очакване отново да долови онзи сърцераздирателен, противен писък.

Не се чу такъв, чу се единствено мърморене, което едва ли не звучеше като думи. Но нямаше начин. Момчето не говореше, затова Хана се приготви за пристъп, за мощен изблик, в който Аугуст ще мята тялото си напред и назад из дневната, но ето че не последва и криза, а само мълчалива и съсредоточена целеустременост, с която Аугуст посегна към нов лист и се зае повторно да рисува същите шахматни плоскости. Тогава Хана не видя друг изход, освен да го отнесе в неговата стая. Впоследствие щеше да опише това като пълен ужас.

Аугуст риташе, пищеше и удряше, а Хана с голяма мъка успяваше да го задържа на леглото. Дълго лежа така, обгърнала го с ръце, и й идеше самата тя да се разкъса на парченца. Макар и за миг, запита се дали да не събуди Ласе и да го помоли да даде на Аугуст от онези успокоителни, които им бяха изписали, но бързо се отказа от идеята. Ласе сто на сто беше в страховито настроение, а самата тя, колкото и валиум да поглъщаше, ненавиждаше мисълта да дава на дете успокоителни. Все трябваше да съществува и друго решение.

Отчаяно търсеше изход. Сети се за майка си в Катринехолм, за своята агентка Мия, за милата жена, която се бе обадила снощи, Габриела, а после пак за психолога, Ейнар Форш-нещо си, онзи, дето беше дошъл с Аугуст. Не й беше допаднал особено. От друга страна, бе предложил временно да се грижи за момчето, и тъй или инак, вината за цялата тази ситуация беше негова.

Тъкмо той беше казал, че Аугуст не бивало да рисува, затова той трябваше да разнищи всичко това, така че накрая тя пусна сина си и изрови визитката на психолога, обади му се, докато Аугуст, естествено, набираше скорост към дневната, за да зарисува за сетен път своите злощастни шахматни квадрати.

* * *

Всъщност Ейнар Форшберг нямаше кой знае колко опит. Беше на 48 години, а с хлътналите си сини очи, новозакупените очила „Диор“ и кафявото сако от рипсено кадифе с лекота можеше да бъде взет за интелектуалец. Само че всички, които го познаваха по-отблизо, знаеха, че в начина му на мислене има нещо сковано и догматично, както и че често прикрива незнанието си зад доктринерски аргументи.

Освен това бяха изминали едва две години, откакто се бе дипломирал като психолог. В дъното на душата си оставаше учител по физкултура от Тюресьо и ако човек попиташе старите му ученици за него, сигурно щяха да изреват в хор: „Силенциум, говедца! Тихо, добичетата ми!“. Ейнар обожаваше да изкрещява тия слова, само наполовина шеговито, когато искаше да въдвори тишина в класа, и макар да не беше точно любимият учител на когото и да било, дисциплината на момчетата му действително беше добра и тъкмо тази способност го бе убедила, че психологическите му умения следва да бъдат приложени и в друг контекст.

Вече година работеше в Кабинета за деца и младежи „Один“ на улица „Свеавеген“ в Стокхолм. В „Один“ приемаха по спешност деца и млади хора, когато родителите им вдигнеха ръце от тях. Дори Ейнар — който винаги защитаваше работните си места с известна страст — не намираше, че приемният кабинет функционира особено добре. Съсредоточаваха се твърде много върху справянето с кризисни ситуации и твърде малко върху дългосрочната работа. Децата постъпваха там след травмиращи преживелици у дома, а психолозите бяха твърде заети да овладяват сривове и агресивни изстъпления, за да се посветят на това, което се крие зад тях. И все пак Ейнар смяташе, че принася полза, особено когато с целия си стародавен учителски авторитет караше истеричните младежи да замлъкнат или когато се справяше с критични ситуации на терен.

Харесваше му да работи с полицаи и обожаваше напрежението и затишието след драматични събития. Когато по време на среднощното си дежурство отиде в къщата в Салтшобаден, беше развълнуван и изпълнен с очакване. Струваше му се, че в ситуацията има нещо холивудско. Шведски учен беше убит, осемгодишният му син бе свидетел, и не кой да е, а Ейнар щеше да накара момчето да проговори. Докато пътуваше, често-често наместваше косата и очилата си в огледалото за обратно виждане.

Искаше да се прояви, ала вече на мястото, не постигна кой знае какъв успех. Не можеше да проумее момчето. Вярно, чувстваше се забелязан и важен. Полицаите от криминалния отдел се съветваха с него как да разпитат детето и макар той да си нямаше и представа, отговорите му биваха възприемани с респект. Ейнар положи усилия и даде всичко от себе си, за да помогне, осведоми се, че детето страдало от инфантилен аутизъм и че никога не било говорило, нито пък било особено възприемчиво спрямо околния свят като цяло.

— Засега няма какво да се направи — каза той. — Способностите на разума му са твърде ограничени. В качеството си на психолог трябва да поставя на първо място нуждата му от грижи.

Полицаите го изслушаха със сериозни изражения и го оставиха да откара момчето у дома при майка му, а за него това си беше още един малък бонус.

Майката беше актрисата Хана Балдер. Харесваше я, откакто я бе гледал в „Метежниците“, спомняше си бедрата й, дългите й крака, и макар да бе поодъртяла, все още си беше привлекателна. Освен това сегашният й мъж най-очевидно беше негодник, та Ейнар се постара да изглежда компетентен и ненатрапчиво чаровен. Удаде му се да наложи мнението си, с което особено се гордееше.

С тотално обезумяло изражение момчето се бе заловило да рисува черно-бели кубове или квадрати и Ейнар разбра на мига: това беше нездраво поведение. Беше точно онзи тип деструктивна компулсивност, в която децата с аутизъм лесно изпадаха, затова настоя момчето да спре на мига. Думите му определено не бяха приети с благодарността, на която се бе надявал, ала той се бе почувствал деен и мъжествен, и докато беше на тази вълна, за малко да похвали Хана за изпълнението й в „Метежниците“. После обаче реши, че моментът не е подходящ. Най-вероятно щеше да се окаже грешка.

Сега часът беше един следобед и той тъкмо се беше прибрал у дома в къщата си във Велингбю и стоеше в банята с електрическата си четка за зъби в ръка. Тогава звънна мобилният му и отначало той се подразни. После обаче се подсмихна. Беше Хана Балдер.

— Форшберг — откликна той с тон на светски човек.

— Здрасти — каза тя.

Гласът й звучеше отчаяно и ядосано.

— Аугуст — продължи тя. — Аугуст…

— Какво му е?

— Не иска да прави друго, освен да си рисува шахматните квадрати, ти обаче казваш, че не бива.

— Не, не, това е компулсивно. Запази спокойствие.

— Как, по дяволите, да запазя спокойствие?

— Момчето има нужда от теб.

— Но аз не издържам. Крещи и блъска наоколо си. Ти каза, че можеш да помогнеш.

— Да — отвърна той, отначало малко колебливо.

После грейна, сякаш бе извоювал някаква победа.

— Абсолютно, разбира се. Ще се погрижа да получи място при нас, в „Один“.

— Но така просто ще го предам.

— Напротив, просто ще обърнеш внимание на неговите потребности и аз лично ще се погрижа да можеш да ни посещаваш, когато искаш.

— Може би в крайна сметка така е най-добре.

— Напълно съм убеден в това.

— Веднага ли ще дойдеш?

— Колкото се може по-бързо — рече той и си помисли, че най-напред трябва да се поразкраси малко.

После все пак добави:

— Споменах ли, че страшно ми хареса в „Метежниците“?

* * *

Уве Левин не остана удивен от факта, че Уилям Борг вече е пристигнал в „Стюрехоф“, още по малко, че си е поръчал най-скъпото от менюто, морски език „Мениер“ и чаша „Пуйи Фюме“. Журналистите имаха навика да се възползват, когато той ги извеждаше на обяд. Уве обаче се озадачи от това, че Уилям пое инициативата, сякаш тъкмо той бе човекът с пари и власт. Това подразни Левин. Защо се бе разплямпал за увеличение на заплатата? Трябваше да държи Уилям в напрежение, да го остави да си седи там и да се поти.

— Едно птиченце ми подшушна, че си имате проблеми с „Милениум“ — отбеляза Уилям Борг, а Уве си каза: „Давам си дясната ръка, за да разкарам тая самодоволна усмивчица от физиономията му“.

— Значи, са те информирали погрешно — отвърна той строго.

— Наистина ли?

— Държим положението под контрол.

— И по какъв начин, ако смея да запитам?

— Ако редакцията е склонна на промени и прояви разбиране към собствените си проблеми, ние ще подкрепим вестника.

— А в противен случай…

— Ще се оттеглим и тогава „Милениум“ едва ли ще се задържи на повърхността за повече от няколко месеца, което, разбира се, е много тъжно. Какво да се прави, това е пазарът. И по-добри вестници от „Милениум“ са потъвали, а за нас тази инвестиция беше скромна. Можем да се справим и без нея.

— Спести си глупостите, Уве. Знам, че за теб е въпрос на престиж.

— Просто бизнес.

— Подочух, че сте искали да махнете Микаел Блумквист от редакцията.

— Обмисляхме да го пратим в Лондон.

— Малко нагличко, бих казал, имайки предвид какво е сторил за вестника.

— Направихме му първокласно предложение — обясни Уве и се почувства ненужно отбранителен.

Едва ли не бе забравил за собствената си задача.

— Аз и не ви коря — продължи Уилям Борг. — Ако питате мен, можете да го изпратите с магия и в Китай. Чудя се само дали няма да стане малко неприятно за вас, в случай че Микаел Блумквист направи някое грандиозно завръщане с тази история около Франс Балдер.

— И защо да го прави? Жилото му е напълно притъпено. Не друг, а ти го изтъкна, при това със значителен успех — саркастично каза Уве.

— Е, малко ми и помогнаха.

— Не съм бил аз, в това можеш да бъдеш сигурен. Противна ми беше онази хроника. Според мен беше зле написана и тенденциозна. Турвал Сернер задвижи гонката, много добре го знаеш.

— Ала предвид настоящото положение, ти не би могъл съвсем да се оплачеш от развитието на нещата, нали?

— Чуй ме сега, Уилям. Питая най-дълбоко уважение към Микаел Блумквист.

— Няма нужда да си играеш на политик пред мен, Уве.

На Уве определено му се искаше да натъпче цялата тази политика в кривото гърло на Уилям Борг.

— Просто съм честен и прям — каза той. — И е факт, че винаги съм мислел Микаел за фантастичен репортер, да, от съвсем различен калибър в сравнение с теб и всички останали от неговото поколение.

— Охо — отвърна Уилям Борг и внезапно доби хрисим вид.

Уве на мига се почувства малко по-добре.

— Точно така е. Трябва да сме благодарни за разкритията, до които е стигал Микаел Блумквист, и му желая всичко добро. Но за съжаление, честно казано, в работата ми не влиза да гледам назад и да изпитвам носталгия, и мога да се съглася с теб, че Блумквист малко е изостанал от времето и може да се окаже пречка пред обновяването на „Милениум“.

— Вярно, вярно.

— Ето защо си мисля, че би било добре за него да не излизат много материали точно сега.

— Искаш да кажеш положителни.

— Може би, да — продължи Уве. — И тъкмо затова те поканих на обяд.

— Благодарен съм ти, разбира се. И всъщност си мисля, че разполагам с нещо добро. Тази сутрин се чух с един мой стар другар по скуош — заяви Уилям Борг, очевидно в опит да си възвърне предишната самоувереност.

— И кой е той?

— Рикард Екстрьом, главен прокурор. Той ръководи предварителното разследване по убийството на Балдер. И определено не е във фенклуба на Блумквист.

— След историята „Залаченко“, нали?

— Именно. Блумквист му отмъкна целия замисъл, та сега се безпокои да не би да му саботира и това разследване, или по-точно, да не би вече да го е сторил.

— Че по какъв начин?

— Блумквист не споделя всичко, което знае. Говорил е с Балдер точно преди убийството, на всичкото отгоре се е оказал лице в лице с убиеца. При все това по време на разпита се е оказало, че разполага с удивително малко сведения. Рикард Екстрьом подозира, че къта най-якото за собствената си статия.

— Интересно.

— Нали? Става дума за човек, който е осмян в медиите и толкова отчаяно търси сензация, че дори е готов да остави убиец да се измъкне. Стар репортер звезда, който е склонен да хвърли на боклука цялата си отговорност пред обществото, когато вестникът му е изпаднал във финансова криза. И който всъщност току-що е научил, че „Сернер Медия“ иска да го изхвърли от редакцията. Толкова ли е странно, че рухва напълно?

— Разбирам хода на мисълта ти. Има ли нещо, което би искал да напишеш?

— Честно казано, не мисля, че би било добре. Твърде известно е, че двамата с Блумквист си имаме зъб. По-скоро трябва да се свържете с някой новинарски репортер и да му окажете подкрепа, като му дадете място на водещите си страници. Ще се сдобиете с добри цитати от Рикард Екстрьом.

— Хм — отвърна Уве и се загледа към Стюреплан, където съзря красива жена с яркочервено палто и дълга, червеникаворуса коса.

За първи път в този ден се усмихна широко и искрено.

— Май идеята не е толкова глупава — добави и също си поръча малко вино.

* * *

Микаел Блумквист се зададе по „Хурншгатан“ по посока надолу към площад „Марияторет“. По-нататък, край църквата „Мария Магдалена“ беше спрял бял товарен автомобил, а отстрани стояха двама мъже, размахваха ръце и си крещяха един на друг. Ситуацията приковаваше вниманието на повечето хора наоколо, но Микаел почти нищо не забеляза.

Мислеше си как синът на Франс Балдер бе седял на горния етаж в голямата къща в Салтшобаден и бе търкал ръка в персийския килим. Ръката беше бяла, спомни си той, с петна по пръстите и горната част на дланта, като от пастели или моливи, и самото движение по килима изглеждаше така, сякаш момчето защриховаше нещо. Внезапно Микаел видя цялата сцена в нова светлина и тогава му мина през ума същото като у Фара Шариф. Може би все пак не Франс Балдер бе нарисувал светофара.

Навярно момчето притежаваше неочаквано голям талант и по някаква причина това не го удиви чак толкова, колкото можеше да се очаква. Още първия път когато бе попаднал на Аугуст Балдер в спалнята на долния етаж, край мъртвия му баща на шахматния под, и го бе видял да блъска тялото си в таблата на леглото, Микаел бе предусетил, че в него има нещо специално. Сега, докато прекосяваше „Марияторет“, го обзе странна мисъл, която със сигурност не струваше много, ала отказваше да го пусне от лапите си и го принуди да спре горе на възвишението Йотгатсбакен.

Най-малкото трябваше да провери хрумването си, затова извади мобилния си телефон и поиска от „Справки“ номера на Хана Балдер. Нямаха го, а и едва ли влизаше в телефонния указател на „Милениум“. Какво да прави? Сети се за Фрея Гранлиден. Фрея беше репортер в развлекателната рубрика на „Експресен“ и това, което пишеше, не правеше голяма чест на професията. Касаеше се за разводи, любовни връзки, кралски истории… Момичето обаче беше находчиво и цапнато в устата, а в случаите, когато се бяха виждали, си бяха прекарвали готино, ето защо сега набра нейния номер. Естествено, даваше заето.

Понастоящем репортерите от вечерните вестници нонстоп говореха по телефона. Толкова ги притискаше времето, че не смогваха да станат от столовете си и да се погледнат отстрани. Просто си киснеха по местата и си изплюваха текстовете. Накрая все пак се добра до нея и ни най-малко не се учуди, когато тя възкликна, надавайки кратък радостен писък.

— Микаел — рече. — Каква чест. Ще ми дадеш ли някоя сензация най-сетне? Толкова дълго чакам.

— Сори. Този път ти ще трябва да ми помогнеш. Нуждая се от един адрес и един телефонен номер.

— И какво ще получа в замяна? Може би някоя страхотна подробност от откритото от теб тази нощ.

— Бих могъл да ти дам няколко професионални съвета.

— Като например?

— Да спреш да пишеш глупости.

— Ха, че кой тогава ще държи под отчет всичките телефонни номера, от които изисканите репортери се нуждаят? Кого търсиш?

— Хана Балдер.

— Мога да се досетя защо. Очевидно нейният любим е бил стабилно напоркан вчера. Срещнахте ли се там?

— Недей да хвърляш кукички сега. Знаеш ли къде живее?

— „Туршгатан“ 40.

— И знаеш това просто ей така.

— Имам брилянтна памет за глупости. Но чакай малко, ще ти дам и кода за входната врата и телефонния номер.

— Благодаря.

— Но слушай…

— Да?

— Не си единственият, който я търси. Нашите собствени хрътки също са плъзнали по петите й и доколкото знам, тя не е вдигала телефона цял ден.

— Мъдра жена.

След това Микаел за няколко секунди постоя неподвижен на улицата, несигурен какво да предприеме, като не можеше да се каже, че положението му допадаше. Ловът на нещастни майки заедно с криминалните репортери на вечерните вестници не бе онова, което беше желал от деня. При все това махна на едно такси и отпраши към Васастан.

* * *

Хана Балдер бе придружила Аугуст и Ейнар Форшберг до Кабинета за деца и младежи „Один“ на улица „Свеавеген“ точно срещу горичката на Обсерваторията. Приемната се състоеше от два доста големи съединени апартамента, но макар и интериорът и прилежащият двор да създаваха усещане за нещо частно и уютно, там пак си изглеждаше като в институция за душевноболни и това със сигурност се дължеше по-малко на дългия коридор и затворените врати, отколкото на навъсените, бдителни изражения на персонала. Служителите имаха вид на хора, развили известна мнителност срещу децата, за които бяха отговорни.

Управителят Торкел Линден беше нисичък, суетен мъж, който твърдеше, че имал богат опит с деца с аутизъм, и това на пръв поглед вдъхваше доверие. Хана обаче не хареса начина, по който той гледаше Аугуст, и като цяло не й допадна разпределението на децата по възраст. Видя тийнейджъри и съвсем малки деца в една група. Сега обаче изглеждаше твърде късно да съжалява и по пътя към дома се утешаваше с мисълта, че това ще продължи само за кратко време. Може би щеше да прибере Аугуст още тази вечер.

Потъна в мисли, сети се за Ласе и неговите пиянства, и отново си каза, че трябва да го остави и да вземе живота си в ръце. Сепна се, когато излезе от асансьора на „Туршгатан“. На стълбищната площадка седеше привлекателен мъж и си водеше бележки в тефтер. Когато се изправи и я поздрави, тя разпозна Микаел Блумквист и я обзе страх. Навярно бе толкова обременена от чувството си за вина, че за миг се уплаши да не я разобличи във вестника. Не беше така, разбира се. Той само се усмихна смутено и дори на два пъти помоли да го извини за безпокойството, така че тя изпита истинско облекчение. Всъщност отдавна му се възхищаваше.

— Нямам коментари — заяви Хана с тон, който всъщност намекваше за противното.

— Аз и не съм тръгнал да търся такива — каза той и тогава тя си припомни, че двамата с Ласе били пристигнали заедно или поне едновременно при Франс нощес, макар и да недоумяваше какво общо имаше помежду им — в този момент те й изглеждаха като пълни противоположности.

— Ласе ли търсиш? — попита тя.

— Бих искал да чуя нещо за рисунките на Аугуст — рече той и тя усети, че я обзема паника.

Покани го все пак да влезе, което определено беше непредпазливо от нейна страна. Ласе се бе изнесъл да лекува махмурлука си в някоя близка квартална кръчма и можеше да се върне всеки момент. Щеше да полудее при вида на журналист от този ранг в техния дом. Хана обаче не само се бе притеснила — и любопитството й се бе събудило. Откъде, по дяволите, Блумквист знаеше за рисунките? Покани го да седне на сивия диван в дневната, а самата тя отиде в кухнята, за да приготви малко чай със сухари. Когато се върна с поднос, той рече:

— Нямаше да те безпокоя, ако не беше крайно наложително.

— Не ме безпокоиш — отвърна тя.

— Нали разбираш, видях Аугуст тази нощ — продължи той — и размишлявам над това отново и отново.

— Така ли? — учуди се тя.

— Тогава не го схванах — продължи той. — Ала останах с усещането, че той иска да ни каже нещо. Предполагам, че искаше да рисува. Толкова целенасочено търкаше ръката си в пода.

— Беше обсебен от това желание.

— Значи е продължил тук, вкъщи?

— И питаш! Започна още с пристигането си. Съвсем се беше вманиачил и всъщност рисуваше нещо наистина красиво. Но същевременно лицето му пламна, запъхтя се, а психологът, който беше тук, каза, че Аугуст трябвало да спре с това начаса. Било компулсивно и деструктивно, смяташе той.

— Какво точно рисуваше?

— Нищо специално, абсолютно нищо всъщност, мисля, че беше вдъхновено от неговия пъзел. Но беше страшно умело нарисувано, със светлосенки и перспектива, и всичко останало.

— Но какво беше?

— Квадрати.

— Какъв вид квадрати?

— Шахматни, мисля — отвърна тя, а може би си и въобразяваше, но й се стори да долавя напрежение в очите на Микаел Блумквист.

— Само шахматни квадрати? — каза той. — Нищо повече?

— И огледала — отвърна тя. — Шахматни квадрати, които се отразяваха в огледала.

— Ходила ли си в дома на Франс? — попита той остро.

— Защо питаш?

— Защото подът в спалнята му, където е бил убит, е покрит с шахматно подредени плоскости, които се отразяват в огледалата на гардеробите.

— О, не!

— Защо казваш така?

— Защото…

Заля я вълна на срам.

— Защото последното нещо, което видях, преди да изтръгна рисунката от ръцете му, беше заплашителна сянка, която изникваше от онези квадрати — продължи тя.

— Пазиш ли рисунката тук?

— Да, или по-скоро не.

— Не?

— Боя се, че я изхвърлих.

— Олеле.

— Но може би…

— Какво?

— Още се въргаля в боклука.

* * *

Микаел Блумквист имаше утайка от кафе и йогурт по ръцете, когато измъкна смачкан лист хартия от боклука и предпазливо го разгъна на мивката. Изчетка го с опакото на ръката си и се вгледа в него на светлината от луничките под кухненските шкафове. Далеч не беше готова рисунка и точно както бе казала Хана, състоеше се най-вече от шахматни квадрати, погледнати изотгоре или отстрани, и ако човек не беше влизал в спалнята на Франс Балдер, определено трудно щеше да се досети, че квадратите са всъщност подова настилка. Микаел обаче тозчас разпозна огледалата на гардероба от дясната страна, а навярно долови и мрака, особения мрак, който го бе посрещнал нощес.

Дори му се стори, че се е върнал към онзи миг, когато бе влязъл през разбития прозорец, с изключение на един малък, важен детайл. Стаята, в която се беше озовал, беше едва ли не съвършено тъмна. А на рисунката се виждаше тъничък лъч светлина, който проникваше косо изотгоре и се спускаше по квадратите, задавайки контурите на сянка, не особено ясна и може би точно заради това страховита. Сянката протягаше ръка и Микаел, който гледаше рисунката от съвсем различна перспектива в сравнение с тази на Хана, не изпитваше затруднения да разбере какво представляваше тази ръка. Това бе ръка, която искаше да убива, а над шахматните квадрати и сянката имаше лице, лице, което още не се бе оформило.

— Къде е Аугуст сега? — попита той. — Спи ли?

— Не. Той…

— Какво?

— Оставих го временно. Честно казано, не се справях с него.

— Къде е той?

— В Кабинета за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“.

— Кой знае, че се намира там?

— Никой.

— Значи само ти и персоналът.

— Да.

— Така и трябва да си остане. Може ли да ме извиниш за момент.

Микаел извади мобилния си телефон и позвъни на Ян Бублански. В главата си вече бе формулирал още един въпрос за „Кутията на Лисбет“.

* * *

Ян Бублански беше обезсърчен. Разследването тъпчеше на място, а и не бяха намерени нито блекфонът на Франс Балдер, нито лаптопът му, ето защо въпреки обстойните разговори с мобилния оператор, не бяха в състояние да обследват контактите му с външния свят, нито дори да си съставят ясна представа за делата, които водеше.

Засега не разполагаха с нещо повече от димни завеси и клишета, смяташе Бублански, направо нищо повече от един воин нинджа, който беше бързо изникнал и бързо изчезнал в мрака. Изобщо операцията му се виждаше твърде перфектна, сякаш беше извършена от лице, което не страда от обичайните човешки недостатъци и противоречия, каквито винаги се долавят в цялостната картина на едно убийство. Тук беше клинично чисто и Бублански не можеше да се отърве от мисълта, че за извършителя е било просто поредният работен ден. Умуваше над това и над разни други неща, когато се обади Микаел Блумквист.

— Здрасти — рече той. — Тъкмо си говорихме за теб. Искаме да те разпитаме отново час по-скоро.

— Няма проблем, разбира се. Сега обаче имам по-спешна новина. Свидетелят, Аугуст Балдер, е савант — каза Микаел Блумквист.

— Какво?

— Момче, което навярно е сериозно увредено, но въпреки това притежава една изключителна дарба. Рисува като истински майстор със забележителна математическа прецизност. Видяхте ли рисунките на светофара, които бяха на кухненската маса в Салтшобаден?

— Да, съвсем бегло. Искаш да кажеш, че не са дело на Франс Балдер?

— Не, не са. На момчето са.

— Изглеждаха като удивително зрели творби.

— Ала тъкмо той ги е нарисувал, а този предобед е седнал и е прерисувал шахматните квадрати на пода в спалнята на Балдер, е, не само тях. Нарисувал е и лъч светлина, и сянка. Аз лично смятам, че това са сянката на извършителя и светлината от неговия челник. Засега обаче не е възможно да се каже нищо със сигурност. Момчето е било прекъснато, докато работи.

— Майтапиш ли се с мен?

— Въобще не е време за шеги.

— Откъде би могъл да знаеш това?

— В дома на майката съм, Хана Балдер, на „Туршгатан“, гледам рисунката. Момчето обаче вече не е тук. Той е в… — журналистът май се колебаеше.

— Не искам да разказвам повече по телефона — прибави той.

— Спомена, че момчето е било прекъснато, докато рисувало?

— Някакъв психолог му забранил да рисува повече.

— Как е възможно някой да забрани нещо подобно?

— Навярно не е схванал какво изобразяват рисунките. В представите му това е било просто компулсивен акт. Бих ви препоръчал да изпратите тук хора на мига. Получихте си свидетеля.

— Идваме начаса. Така ще имаме възможност да поговорим още малко и с теб.

— За съжаление, аз си тръгвам. Трябва да се върна в редакцията.

— Бих предпочел да поостанеш малко, но разбирам. И слушай…

— Да?

— Благодаря!

Ян Бублански затвори и излезе, за да информира цялата група — нещо, което, както щеше да се окаже по-късно, беше грешка.