Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (14)

Глава 13
21 ноември

Микаел Блумквист и сега не успя да поспи по-дълго. Събитията от нощта не му даваха покой и в 11,15 преди обед той се предаде и седна в леглото.

После отиде в кухнята, направи си два сандвича със сирене чедър и прошуто и си сипа паница йогурт с мюсли. Но не яде много. Заложи на кафето, както и на вода с таблетки за главоболие. Изпи пет-шест чаши „Рамльоса“ и взе два алведона, после извади един бележник и се опита да обобщи случилото се. Не стигна много далеч. Адът се изсипа отгоре му. Телефоните започнаха да звънят и не му отне много време да схване какво бе станало.

Новината се бе взривила, а новината гласеше, че „топжурналистът Микаел Блумквист и актьорът Ласе Вестман“ се намирали насред „мистериозна“ драма с убийство — явно никой не бе способен да разгадае защо точно Вестман и Блумквист от всички хора на света, заедно или поотделно, са били на мястото, когато шведски професор е бил застрелян с два куршума в главата. Във въпросите се съдържаха някакви инсинуации и със сигурност затова Микаел най-открито сподели, че отишъл там въпреки късния час, защото решил, че Балдер имал да сподели нещо неотложно.

— Бях там, за да упражня професията си — каза той.

Думите му звучаха излишно отбранително, ала той се чувстваше атакуван и искаше да изясни нещата, макар това да би привлякло още повече репортери към същата история. Иначе заявяваше „без коментар“, като и това не беше идеалната реплика. Поне беше откровен и ясен. После отново изключи мобилния и пак навлече старото си кожено палто, за да поеме из града по посока на „Йотгатан“.

Оживлението в редакцията му напомни за доброто старо време. Навсякъде, във всяко кьошенце, колегите работеха съсредоточено. Ерика сто на сто им бе дръпнала някое мобилизиращо слово и със сигурност всички бяха наясно със сериозността на мига. Знаеха, че остават десет дни до крайния срок. Над главите им бе надвиснала заплахата от страна на Левин и „Сернер“ и цялата банда изглеждаше настроена за бой. При все това всички, разбира се, подскочиха, щом го видяха. Искаха да чуят за Балдер и за събитията през нощта, и за реакцията му след хода на норвежците. Той обаче нямаше намерение да се разпростира.

— По-късно, по-късно — каза само и отиде при Андрей Зандер.

Двайсет и шест годишният Андрей Зандер беше най-младият сътрудник в редакцията. Беше стажувал във вестника и понякога, както сега, заместваше, а друг път се изявяваше като журналист на свободна практика. Микаел го болеше, задето нямаха възможност да го вземат за постоянно, преди всичко заради назначаването на Емил Гранден и Софи Мелкер. Всъщност май предпочиташе да работи в екип с Андрей, ала той засега нямаше изградено име, а и все още като че ли не пишеше достатъчно добре. Беше фантастичен в отборната игра и това се отразяваше добре на вестника, но не непременно и на него самия. Момчето имаше всички данни, но не притежаваше достатъчно суета. Изглеждаше като млад Антонио Бандерас и схващаше по-бързо от мнозинството, само дето не вършеше каквото трябва, за да се утвърди на всяка цена. Искаше просто да участва и да прави добра журналистика, при това обичаше „Милениум“ и Микаел внезапно усети, че обича онези, които обичат „Милениум“. Някой хубав ден щеше да стори нещо голямо за Андрей Зандер.

— Здрасти, Андрей — поздрави той. — Как е положението?

— О, ами, бива.

— Не бях и очаквал друго. Какво изнамери?

— Доста неща. На бюрото ти са, а написах и обобщение. Може ли обаче да ти дам един съвет?

— Добрият съвет е тъкмо онова, от което се нуждая.

— Тогава изчезвай оттук на мига. Иди на „Синкенс вег“ и се срещни с Фара Шариф.

— Коя?

— Адски хубава професорка по компютърни науки, която живее там и ще почива през целия ден.

— Искаш да кажеш, че онова, от което наистина се нуждая в този момент, е една адски хубава интелигентна жена?

— Не точно, просто професор Шариф се обади току-що. Разбрала, че Франс Балдер пожелал да сподели с теб нещо. Мисли си, че може би знае за какво става въпрос и на драго сърце би говорила с теб. Навярно чисто и просто иска да изпълни волята му. Струва ми се, че това звучи като идеално начало.

— Иначе проучи ли я?

— Разбира се, и очевидно не можем да изключим да си има собствен дневен ред, но е била приближена на Балдер. Учили са заедно и са съавтори на две научни статии. Съществуват и две-три техни снимки на публични събития. Тя е утвърдено име в сферата си.

— Окей, отивам. Ще й съобщиш ли, че пътувам към нея?

— Ще го направя — отвърна Андрей и даде на Микаел точния адрес.

Микаел напусна редакцията, едва-що пристигнал, и докато бързаше към „Хурншгатан“, четеше материалите от проучването. На два-три пъти се блъсна в минувачи, но беше толкова съсредоточен, че си спести извиненията. За свое собствено учудване не отиде веднага при Фара Шариф. Първо се спря в кафе-бара на Мелквист и изпи на крак две чаши двойно еспресо. Не само за да прогони умората от тялото си. Мислеше си и че кофеиновият шок може да помогне срещу главоболието, но впоследствие се зачуди дали това бе правилното лекарство. Когато излезе от кафенето, беше в по-лошо състояние, отколкото на влизане, но това се дължеше не на еспресото, а на всичките онези идиоти наоколо, които бяха чели за среднощната драма и подмятаха малоумни реплики. Твърди се, че младите хора умирали да станат известни. Би трябвало да им се обясни, че това не е нещо, до което си струва да се домогваш. Само можеш да превъртиш от тая работа, особено ако не си спал и си видял неща, каквито никой човек не би следвало да вижда.

Микаел Блумквист продължи нагоре по „Хурншгатан“ покрай „Макдоналдс“ и супермаркет „Кооп“, мина напряко към „Рингвеген“ и хвърли поглед надясно. Тогава застина, сякаш бе съзрял нещо важно. Но какво важно имаше тук? Нищо! Просто едно печално известно с катастрофите си кръстовище с твърде много отходни газове, нищо повече. После разбра.

Беше светофарът, онзи светофар, който Франс Балдер бе прерисувал с математическа прецизност. За втори път Микаел се зачуди на избрания обект. Дори възприемано като пешеходна пътека, мястото с нищо не беше забележително, изглеждаше изхабено и невзрачно. От друга страна, може пък това да бе целта. Не обектът, а онова, което човек вижда в него. Произведението на изкуството се съдържаше в очите на наблюдателя и впрочем това нямаше нищо общо с убийството. Означаваше само, че Франс Балдер е бил тук и навярно е седял някъде на някой стол, изучавайки светофара. Микаел продължи покрай стадиона на „Синкенсдам“ и свърна надясно по „Синкенс вег“.

* * *

Криминален инспектор Соня Мудиг бе работила интензивно в сутрешните часове. Сега седеше в кабинета си и за миг се бе загледала в снимка с рамка на писалището. Фотографията изобразяваше шестгодишния й син, Аксел, който ликуваше на футболното игрище след вкаран гол. Соня беше самотна майка и не й беше лесно да съчетава професионалните и родителските си задължения. Във всеки момент очакваше адът да се стовари отгоре й. На вратата се почука. Най-сетне беше Бублански и тя щеше да му прехвърли отговорността по разследването. Не че Бубла имаше вид на желаещ да отговаря за каквото и да било.

Беше необичайно издокаран в сако, с вратовръзка и прясно изгладена синя риза, косата — зализана върху плешивото теме, погледът — замечтан и отнесен. Изглежда, мислеше за всичко друго освен за разследвания на убийства.

— Какво каза лекарят? — попита тя.

— Лекарят каза, че най-важното не е да вярваме в Бог. Бог не е дребнав. Важното е да разбираме, че животът е сериозен и богат. Трябва едновременно да го ценим и да се опитваме да направим света по-добър. Онзи, който открие баланса между тези неща, се доближава до Бог.

— Значи, всъщност си бил при своя равин?

— Точно.

— Окей, Ян, не знам какво да направя по въпроса за оценяването на живота, освен да те черпя с парче швейцарски шоколад с портокал, какъвто случайно ми се намира в чекмеджето на бюрото. Ако обаче заловим мъжа, застрелял Франс Балдер, определено ще направим света малко по-добър.

— Швейцарски шоколад с портокал и разрешено убийство ми звучат като добро начало.

Соня извади шоколада, отчупи парченце и го подаде на Бублански, който задъвка с благоговение.

— Превъзходен е — каза.

— Нали?

— Представяш ли си животът да беше ей такъв — рече той и посочи снимката на ликуващия Аксел.

— Какво имаш предвид?

— Щастието да се проявяваше със същата сила като болката — обясни той.

— Да, не би било зле.

— Какво става със сина на Балдер? — попита. — Май че се казваше Аугуст?

— Трудно е да се каже — отговори тя. — Сега е при майка си. Прегледал го е психолог.

— И с какво разполагаме за работа?

— С не много, за съжаление. Разпознахме вида на оръжието. Ремингтън 1911 R1 Кери, навярно чисто нов. Продължаваме с проверката, ала съм убедена, че няма да можем да го проследим. Разполагаме със снимките от охранителните камери и ги анализираме. Както и да го въртим и сучем обаче, не виждаме лицето на мъжа, нито сме открили някакви особени характерни черти, никакви родилни петна, нищо, само един ръчен часовник, който се мярка на някои кадри и изглежда скъп. Дрехите на мъжа са черни. Каскетът му е сив, няма надпис. Йеркер твърди, че се движел като стар наркоман. На една от снимките държи черна кутийка, навярно някакъв вид компютър или GSM станция. Предполага се, че с нея е хакнал алармената инсталация.

— Чух това. Как се хаква аларма?

— Йеркер рече, че не е лесно, особено аларма на това ниво, но е възможно. Системата е била свързана с интернет и мобилната мрежа и текущо е изпращала информация на „Милтън Секюрити“ на Слусен. Мъжът трябва да е прихванал някоя честота и да е успял да я хакне по този начин. Или пък се е натъкнал на Балдер на някоя разходка и електронно е откраднал информация от неговата NFC.

— От неговата какво?

— Near Field Communication — комуникация на близки разстояния, функция на мобилния телефон на Франс Балдер, с която е активирал алармата.

— По-лесно беше преди, когато крадците използваха лост — рече Бублански. — Никакви коли в района?

— Някакво тъмно превозно средство е било паркирано на сто метра от къщата на пътния банкет. От време на време двигателят е работел, но единствената, видяла колата, е възрастна жена на име Биргита Рус, няма си представа какъв модел е бил автомобилът. Може би волво, така казва. Или какъвто имал синът й. Синът й има беемве.

— Слаба работа.

— Да, доста е безрадостно на разузнавателния фронт продължи Соня Мудиг. — Извършителите са се възползвали от нощта и бурята. Можели са да се движат из района необезпокоявано и като изключим показанията на Микаел Блумквист, всъщност разполагаме само с едно-единствено наблюдение. На тринайсетгодишен. Казва се Иван Греде. Забавен кльощав хлапак, преболедувал от левкемия като дете и обзавел стаята си изцяло в японски стил. Говори като преждевременно развит. Иван отишъл до тоалетната посред нощ и тогава през прозореца в банята видял огромен мъж край водата. Гледал към морето и се прекръстил със свити юмруци. Изглеждало едновременно агресивно и религиозно, твърди Иван.

— Кофти комбинация.

— Да, комбинация от религия и насилие рядко предвещава нещо добро. Всъщност Иван не беше сигурен в прекръстването. Може да било военна клетва. За момент се уплашил, че мъжът се кани да влезе във водата и да се самоубие. В ситуацията имало някаква тържественост, твърди той.

— Но не е било самоубийство.

— Не. Мъжът се затичал към къщата на Балдер. Носел раница и тъмни дрехи, евентуално камуфлажен панталон. Бил силен и трениран и напомнял за старите играчки на Иван, сподели той, воините нинджи.

— И това не звучи добре.

— Изобщо, и навярно същият мъж е стрелял по Микаел Блумквист.

— И Блумквист не е видял лицето му?

— Не, бил се хвърлил на земята, когато мъжът се извърнал и стрелял. Освен това всичко се случило много бързо. Според Блумквист обаче човекът навярно е имал военна подготовка и това съвпада с наблюденията на Иван, та нямам друг избор, освен да се съглася. Бързината и ефективността на операцията също сочат натам.

— Изобщо успяхте ли да разберете защо Блумквист се е намирал там?

— О, да. Ако нещо е било свършено както трябва тази нощ, то това са разпитите на Блумквист. Можеш да погледнеш това. — Соня му подаде няколко разпечатани листа. — Блумквист се е свързал с един от старите асистенти на Балдер, който твърди, че професорът е станал жертва на хакерска атака и му откраднали технологията, а тази история заинтригувала журналиста. Искал да се добере до Балдер. Балдер обаче не се обадил. Нямал навика да го прави. В последно време живеел усамотено и не поддържал почти никакъв контакт с външния свят. Всички покупки се извършвали от домашната помощница на име… чакай, Лоти Раск, госпожа Раск, която впрочем имала строги нареждания да не споменава пред никого, че синът е в къщата. Ей сега ще стигна до това. Тази нощ обаче се случило нещо. Подозирам, че Балдер се е тревожел и е искал да излее нещо, което го е потискало. Не забравяй и че току-що е бил известен за съществуването на сериозна заплаха срещу него. Освен това алармената му система се била задействала и двама полицаи охранявали къщата. Може и да е подозирал, че дните му са преброени. Не знам. Във всеки случай се обадил на Микаел Блумквист посред нощ и искал да му разкаже нещо.

— В миналото хората са викали свещеник в подобни ситуации.

— Очевидно сега търсят журналист. Е, всичко това са чисти догадки. Знаем само какво е казал Балдер на телефонния секретар на Блумквист. Иначе нямаме представа какво е планирал да сподели. Блумквист също не знае, така твърди и аз му вярвам, но изглежда съм съвсем сама в това отношение. Рикард Екстрьом, който впрочем само ни вади душите, е убеден, че Блумквист си трае за неща, които смята да публикува в своя вестник. На мен обаче ми е много трудно да го повярвам. Блумквист е хитрец и това го знаем всички. Само че не е човекът, който би саботирал полицейско разследване умишлено.

— Наистина.

— Просто Екстрьом се е разфучал и настоява Блумквист да бъде задържан за лъжесвидетелстване. Знаел повече, а си мълчал. Имам усещането, че ще си изпълни заплахата.

— Това едва ли ще доведе до нещо добро.

— Няма, а предвид репутацията на Блумквист, по-скоро си мисля, че би било най-добре да си останем в добри отношения с него.

— Ще се наложи да го разпитаме отново, предполагам.

— Сигурно.

— Ами тая работа с Ласе Вестман?

— С него се чухме току-що и историята не е от поучителните. Вестман обикалял кръчмите, бил в „КБ“, „Театралната гилдия“ и „Оперния бар“, „Риш“ и бог знае още къде, крещял и нареждал за Балдер и момчето часове наред. Подлудил приятелите си. Колкото повече пиел и колкото повече пари профуквал, толкова повече се вманиачавал.

— Защо е било толкова важно за него?

— Било е в известна степен натрапчива мисъл, мания на алкохолик. Разпознавам модела от стария си чичо. Всеки път, щом се натряскаше, нещо си наумяваше. Разбира се, имало е и нещо повече. Вестман не спирал да говори за съдебното решение за попечителките права, та ако беше друг, малко по-емпатичен тип, това щеше да обясни доста неща. Човек би решил, че е желаел доброто на момчето. В този случай обаче… навярно знаеш, че Ласе Вестман е осъждан за упражняване на насилие.

— Не знаех.

— Преди години е имал връзка с онази блогърка и модел, Рената Капусински. Смазвал я от бой. Мисля, че дори й разкъсал бузата с ухапване.

— Лошо.

— Освен това…

— Да?

— Балдер бил написал редица жалби, които не изпратил, може би заради окончателното решение на съда, но от тях става ясно, че е подозирал Ласе Вестман във физически тормоз и над сина.

— Какво говориш?

— Балдер забелязал подозрителни синини по тялото на детето — и тук всъщност го подкрепя един психолог от Центъра по аутизъм. Така че…

— Така че Ласе Вестман едва ли е бил тласнат към Салтшобаден от обич и загриженост.

— Не, по-скоро го е направил за пари. След като си взел сина, Балдер отрязал или най-малкото намалил издръжката, която бил задължен да плаща.

— И Вестман не се е опитал да подаде жалба?

— Най-вероятно не е смеел предвид обстоятелствата.

— Какво още пише в онова съдебно решение за попечителство? — попита Бублански.

— Че Балдер е безнадежден баща.

— Такъв ли е бил?

— Във всеки случай не е бил злодей, за разлика от Вестман. Случил се обаче един инцидент. След развода Балдер взимал сина си всеки втори уикенд и по онова време живеел в апартамент на Йостермалм, с книги от пода до тавана. В един от онези уикенди, когато Аугуст бил на шест години, той си седял в гостната, докато Балдер както обикновено се бил вглъбил пред компютъра в съседната стая. Какво точно се е случило, не знаем, но имало стълбичка, подпряна на една от етажерките. Аугуст се покачил на нея и навярно е грабнал няколко от книгите, подредени на най-горния рафт, при което паднал и си счупил лакътя, загубил и съзнание. Франс обаче не чул нищо. Просто продължил работата си и едва след няколко часа намерил Аугуст скимтящ на пода край ония книги, изпаднал в истерия и откарал момчето в спешното.

— После изцяло бил лишен от родителски права?

— Не само това. Обявили го за незрял в емоционално отношение и неспособен да се грижи за сина си. Вече не му било разрешено да остава сам с Аугуст. Честно казано обаче, това съдебно решение ми понамирисва.

— Защо?

— Защото се е провел процес без защита. Адвокатът на бившата жена подходил безкомпромисно, докато Франс Балдер просто безропотно понесъл ударите и заявил, че е негоден, безотговорен и кой знае още какво. Съдът постановил — злонамерено и тенденциозно според мен, че Балдер бил неспособен да се привързва към други хора и неизменно търсел убежище при машините. Доколкото вече съм запозната със случая, не мисля, че това е така. Съдът е приел за чиста монета чувството му за вина и самообвиненията му. Във всеки случай Балдер бил страшно сговорчив. Съгласил се да изплаща много голяма издръжка, 40 000 крони на месец, мисля, плюс еднократна сума в размер на 900 000 крони за непредвидени разходи. Не след дълго се преместил в САЩ.

— После обаче се е върнал.

— Да, и навярно е имало няколко причини за това. Отмъкнали му технологията, а може и да е узнал кой е виновникът. Изпаднал в сериозен конфликт със своя работодател. Аз обаче си мисля, че се е касаело и за сина. Жената от Центъра по аутизъм, за която споменах, впрочем името й е Хилда Мелин, на един ранен етап била силно обнадеждена по отношение на развитието му. Но очакванията й не се оправдали. Освен това получила сигнали, че Хана и Ласе Вестман проявяват безотговорност по отношение на обучението му. Според договорката трябвало да преподават на Аугуст у дома, ала между специалните педагози се разгорял конфликт, имало и измами с парите за училище и измислени имена на учители, е, всевъзможни мерзости. Това обаче е друга история, с която някой ще трябва да се занимае по-късно.

— Спомена жената от Центъра по аутизъм.

— Точно, Хилда Мелин. Замирисало й на изгоряло и се обадила на Хана и Ласе, които й съобщили, че всичко било върхът. Нещо обаче й подсказвало, че не било вярно. Ето защо в разрез с общоприетата практика посетила дома без предварителна уговорка и когато най-сетне я пуснали да влезе, добила силното усещане, че момчето не се чувства добре, а развитието му е спряло. Видяла и онези синини и се обадила на Франс Балдер в Сан Франциско. Провела дълъг разговор с него. Скоро след това той се върнал у дома и прибрал сина си в своята нова къща в Салтшобаден въпреки съдебното решение за попечителство.

— Как е станало това, след като Ласе Вестман е бил толкова загрижен за издръжката?

— Добър въпрос. Според Вестман, Балдер повече или по-малко отвлякъл детето. Хана обаче има друга версия. Твърди, че Франс се появил и изглеждал променен, затова го оставила да вземе момчето. Дори си мислела, че Аугуст ще се чувства по-добре при него.

— А Вестман?

— По думите й Вестман бил пиян, а и току-що бил получил роля в голяма телевизионна продукция, та по този повод се държал нахакано и надменно. Той също приел. Колкото и да е плещил за добруването на момчето, мисля, че се е зарадвал да се отърве от него.

— Ами после?

— После съжалил, а на всичкото отгоре го изритали от сериала, понеже не можел да се задържи трезвен, та тогава внезапно поискал да си прибере Аугуст, или всъщност не него, разбира се…

— А издръжката.

— Точно. Това се потвърждава и от другарчетата му в кръчмата, например онзи, дето урежда партита за звезди, Риндевал. Когато се оказало, че кредитната карта на Вестман няма покритие, той изкрънкал 500 кинта за такси от едно младо момиче на бара и отпрашил към Салтшобаден посред нощ.

Ян Бублански потъна в размисли. След малко погледна за пореден път снимката на ликуващия Аксел и каза:

— Ама че каша.

— Да.

— При нормални обстоятелства щяхме да сме близо до разрешаването на случая. Мотивът щеше да се крие някъде в спора за родителските права и стария развод. Ала тия момчета, дето хакват охранителни системи и изглеждат като воините нинджи, никак не се вписват в картинката.

— Така е.

— Освен това се чудя и за нещо друго.

— Какво?

— Ако Аугуст не е можел да чете, за какво са му били всичките ония книги?

* * *

Микаел Блумквист седеше срещу Фара Шариф пред чаша чай на кухненската маса и гледаше навън към Тантолунден, и макар да знаеше, че това е признак на слабост, искаше му се да няма история за писане. Щеше му се само да може да седи тук, без да я притиска.

Тя не изглеждаше да има полза от възможността да си излее душата. Лицето й беше хлътнало, а тъмните, изразителни очи, които на входната врата сякаш го бяха пронизали, сега му се струваха дезориентирани. На моменти смотолевяше името на Франс като мантра или заклинание. Може и да го беше обичала. Той със сигурност я бе обичал. Фара беше на петдесет и две години, много привлекателна, не красива в класическия смисъл, но с осанка на кралица.

— Какъв беше той? — попита Микаел.

— Франс?

— Да.

— Парадоксален.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Може би защото работеше усилено над онова, което го безпокоеше повече от всичко останало. Малко като Опенхаймер в Лос Аламос. Занимаваше се с онова, което според него можеше да се окаже нашата гибел.

— Сега изгубих нишката.

— Франс искаше да пресъздаде биологичната еволюция на дигитално ниво. Работеше със самоучещи се алгоритми, които по метода проба/грешка могат да се подобряват. Освен това допринесе за разработването на т.нар. квантови компютри, с които работят „Гугъл“, „Солифон“ и АНС. Целта му беше да създаде Универсален изкуствен разум.

— И какво е това?

— Нещо интелигентно колкото човека, но същевременно притежаващо бързината и прецизността на компютъра. Подобно творение би ни дало огромни предимства във всички сфери на научноизследователска дейност.

— Със сигурност.

— Изследванията в областта са изключително мащабни и макар повечето да нямат изричната амбиция да достигнат УИР, конкуренцията ни тласка натам. Никой не може да си позволи да не създаде възможно най-интелигентните приложения или да задържи развитието. Представи си само какво сме постигнали досега. Представи си какво се съдържаше в телефона ти преди пет години и какво сега.

— Да.

— По-рано, преди да стане толкова потаен, Франс пресмяташе, че бихме могли да постигнем УИР в рамките на трийсет-четирийсет години, но аз лично се чудя дали не е бил прекалено предпазлив. Капацитетът на компютрите се удвоява на всеки 18 месеца, а нашият ум не е способен да обхване подобно необикновено развитие. Малко като оризовите зрънца на шахматната дъска, нали знаеш. Поставя се оризово зърно на първото квадратче, две на второто, четири на третото и осем на четвъртото.

— И скоро зрънцата ориз наводняват целия свят.

— Таванът на растежа се издига все по-нависоко и накрая излиза извън контрола ни. Всъщност любопитното не е кога ще постигнем УИР, а какво ще се случи след това. Тук има много сценарии, в зависимост и от начина, по който стигнем дотам. Със сигурност обаче ще използваме програми, които се ъпдейтват и подобряват сами, като тук не бива да забравяме, че ще се сдобием с ново времево понятие.

— Какво имаш предвид?

— Че ще преодолеем човешката си ограниченост. Ще навлезем в нова действителност, където машините се себеъпдейтват денонощно. Само няколко дни след като постигнем УИР, ще имаме ИСИ.

— А това какво е?

— Изкуствен суперинтелект, нещо по-интелигентно от нас. После развитието ще става все по-бързо. Компютрите ще започнат да се подобряват с възходяща скорост, може би с фактор 10, и ще станат ето, хиляда, десет хиляди пъти по-умни от нас, а какво ще се случи тогава?

— Кажи ми.

— Именно. Интелектът сам по себе си не е нещо предсказуемо. Не знаем накъде ще ни отведе човешкият интелект. Още по-малко сме наясно какво ще се случи със суперинтелекта.

— В най-лошия случай няма да сме по-интересни за компютъра от малки бели мишчици — вметна Микаел и се замисли над онова, което бе написал на Лисбет.

— В най-лошия случай? Деветдесет процента от нашето ДНК е същото като на мишките и се предполага, че сме горе-долу 100 пъти по-умни от тях, сто пъти, не повече. Тук сме изправени пред нещо съвършено ново, нещо, което според математическите модели не страда от подобни ограничения — компютрите навярно могат да станат милион пъти по-умни. Можеш ли да си представиш?

— Най-малкото се опитвам — отвърна Микаел с предпазлива усмивка.

— Искам да кажа — продължи тя, — как според теб би се почувствал един компютър, когато се събуди и установи, че е пленен и контролиран от примитивни буболечки като нас. Защо му е да се примирява с положението? Защо му е изобщо да се съобразява с нас, още по-малко пък да ни остави да ровим из вътрешностите му, за да спрем процеса? Рискуваме да се изправим пред интелектуален взрив, технологична сингулярност, както го е нарекъл Върнър Виндж. Всичко, което ще се случи впоследствие, се намира извън нашия хоризонт на събитията.

— Значи в мига, в който създадем суперинтелект, ще изгубим всякакъв контрол.

— Рискуваме всичко, което знаем за нашия свят, да загуби валидност и това ще е краят на човешкото съществуване.

— Шегуваш ли се?

— Знам, че звучи налудничаво за онзи, който не е посветен във въпросната проблематика. Ала това е съвършено реалистичен въпрос. Днес хиляди хора по целия свят работят за предотвратяването на подобен развой. Мнозина са оптимисти или са дори утопично настроени. Говори се за дружелюбен ИСИ, за приятелски настроени суперинтелекти, които още от самото начало са програмирани така, че само да ни помагат. Мислят си за нещо от рода на онова, което Азимов е написал в „Аз, роботът“, вградени закони, които пречат на машината да ни навреди. Футурологът Рей Курцвайл вижда пред себе си чудесен свят, в който с помощта на нанотехнологиите ще се интегрираме с компютрите и ще споделим бъдещето си с тях. Но, разбира се, няма никакви гаранции. Законите са отменими. Значението на дадено инициално програмиране може да се промени и е безкрайно лесно да допуснеш някоя антропоморфна грешка, да приписваш на машините човешки черти и да разбираш погрешно вградените в тях тенденции. Франс бе обсебен от тези въпроси и както казах, беше раздвоен. Едновременно копнееше за интелигентни компютри и се боеше от тях.

— Не е можел да се сдържи да не строи своите чудовища.

— Силно казано, но да.

— Колко беше напреднал?

— Повече, мисля си, отколкото някой би могъл да си представи, и ми се струва, че това е бил поредният повод да се държи толкова потайно по отношение на работата си в „Солифон“. Опасявал се е да не би програмата му да попадне в грешни ръце. Дори се е боял да не би тя да се свърже с интернет и да се съедини с него. Беше я нарекъл Аугуст, на сина си.

— И къде е тя сега?

— Не правеше и крачка, без да я държи близо до себе си. Логично е било да я е пазел до леглото си, когато са го застреляли. Ужасното обаче е, че там не е имало компютър, така твърдят от полицията.

— И аз не видях такъв. Но вниманието ми бе отвлечено от друго.

— Трябва да е било потресаващо.

— Може би знаеш, че аз видях и извършителя — продължи Микаел. — Носеше голяма раница.

— Не звучи добре. Размених няколко думи с полицая и мисля, че тогава още не бяха огледали всичко. С малко късмет може компютърът да се появи някъде в къщата.

— Да се надяваме. Имаш ли представа кой е откраднал технологията му първия път?

— Да, всъщност имам.

— Сега страшно ме заинтригува.

— Разбираемо е, ала тъжното в историята, що се отнася до мен самата, е, че нося и лична отговорност. Тогава Франс се изгърбваше от работа и се безпокоях да не се съсипе съвсем. По онова време тъкмо беше лишен от родителските права над Аугуст.

— Кога беше това?

— Преди две години. Той обикаляше съвсем скапан от безсъние и за всичко винеше себе си. Но не беше способен да остави изследванията си. Нахвърли се върху им като да бяха единственото останало му в живота, ето защо се погрижих да се сдобие с няколко асистенти, които да го поразтоварят. Впрегнах най-добрите си студенти и определено си знаех, че никой от тях не е хрисимо Божие чадо, ала бяха амбициозни и надарени, пък и се възхищаваха на Балдер безумно, та всичко изглеждаше обещаващо. После обаче…

— Са го ограбили.

— Потвърдено бе черно на бяло, когато в американската служба по патентите постъпи молба за патент от „Тругеймс“ през август миналата година. Всички уникални части в технологията му бяха копирани и записани там, и беше естествено най-напред всички да заподозрат, че компютрите им са били хакнати. Аз лично бях скептична от самото начало. Знаех колко високо бе нивото на криптирането на Франс. Ала тъй като друго обяснение не изглеждаше възможно, това стана изходната ни позиция и може би известно време Франс е вярвал в същото. Очевидно обаче това са били глупости.

— Какво говориш? — разпали се Микаел. — Та нали хакерската атака е била потвърдена от експерти.

— От някой идиот в ИРР, да, който искал да се направи на важен. Иначе това бе просто начинът на Франс да защити момчетата си, или боя се всъщност, че не беше само това. Подозирам, че е искал и да си поиграе на детектив. Как изобщо е можел да бъде толкова глупав. Разбираш ли…

Фара си пое дълбоко дъх.

— Да? — обади се Микаел.

— Научих всичко преди две седмици. Франс и малкият Аугуст бяха дошли на вечеря и веднага усетих, че Франс иска да сподели нещо важно. Долавяше се във въздуха и само след няколко чаши той ме помоли да разкарам телефона си и започна да шепне. Трябва да си призная, че отначало най-вече се подразних. Пак се разприказва за своята млада гениална хакерка.

— Гениална хакерка? — вметна Микаел в опит да звучи неутрално.

— Едно момиче, за което говореше толкова много, че ми проби дупка в главата. Няма да те отегчавам с това, но беше някаква мацка, която изникнала от нищото на лекциите му и плямпала за понятието сингулярност.

— Как точно?

Фара потъна в размисъл.

— Какво… о, та това няма нищо общо с въпроса всъщност — отвърна тя. — Но нали понятието технологична сингулярност е заето от гравитационната сингулярност.

— И какво е това?

— Сърцето на мрака, така имам навика да казвам. Онова, което се помещава дълбоко навътре в черните дупки и е крайната спирка на цялото ни познание за вселената, а може би дори има и портали към други светове и епохи. Мнозина възприемат сингулярността като нещо съвсем ирационално. Това момиче обаче търсело квантовомеханични начини за пресмятане и настоявало, че било съвсем възможно да съществуват голи сингулярности без хоризонт на събитията. Да, нека да не се задълбочаваме в това. Тя обаче впечатлила Франс и той започнал да се разкрива пред нея, а това може би е разбираемо. Един такъв закоравял нърд като Франс си нямаше много хора за раздумка на своето собствено ниво, а когато установил, че момичето е и хакер, той я помолил да проучи техните компютри. По онова време цялото оборудване било в дома на един от асистентите, момче на име Линус Брандел.

Микаел за пореден път реши да не споделя каквото знаеше.

— Линус Брандел — отбеляза просто.

— Точно — продължи тя. — Момичето отишло в дома му на Йостермалм и го изгонило от собственото му жилище. После се нахвърлила на компютрите. Не открила абсолютно никакви признаци за хакерска атака, ала не се задоволила с това. Разполагала със списък на асистентите на Франс и ги хакнала всичките от компютъра на Линус. Не се минало много, преди да осъзнае, че един от тях бил продал нашия човек тъкмо на „Солифон“.

— Кой?

— Франс отказваше да сподели, както и да го умолявах. Очевидно обаче момичето позвънило право от дома на Линус. Тогава Франс се намирал в Сан Франсиско и можеш да си представиш — предаден от един от своите! Бях очаквала директно да подаде жалба срещу момчето и да му отнеме цялата чест и слава, да му стъжни живота. На него обаче му хрумнала друга идея. Помолил момичето да се преструва, че наистина са били хакнати.

— Че защо?

— Не искаше да се затрият следи или доказателства. Искаше да проумее повече за случилото се и може би това е разбираемо. Една от водещите софтуерни компании в света да открадне и продаде технологията му очевидно бе нещо по-сериозно, отколкото това, че един нещастник, един аморален кретен сред студентите е действал зад гърба му. Та нали „Солифон“ е не просто една от най-реномираните научноизследователски компании в САЩ. Освен това години наред се бяха опитвали да наемат Франс и това особено го вбеси. „Тия дяволи хем ме ухажваха, хем ме ограбиха“, изсъска той.

— Чакай малко — каза Микаел. — Нека разбера това правилно. Значи, искаш да кажеш, че се е хванал на работа в „Солифон“, за да проучи защо са крали от него?

— Ако през годините съм научила нещо, то е, че не е толкова лесно да се схванат мотивите на хората. Заплатата, свободата и ресурсите със сигурност също са оказали известно влияние. Но иначе: да! Дойде му до гуша. Още преди тази мацка да провери компютрите им, беше схванал, че „Солифон“ е бил замесен в кражбата. Момичето обаче му предостави по-специфична информация и чак тогава той наистина задълба в мръсотията. Естествено, оказа се много по-трудно, отколкото си беше мислил, и настрои всички около себе си, бързо започнаха да го недолюбват, а той все повече странеше от останалите. Ала действително намери нещо.

— Какво?

— Тъкмо тук всичко става страшно деликатно и всъщност не би трябвало да го споделям с теб.

— Но ти ме извика.

— Така е, и не само защото винаги съм се отнасяла с голям респект към твоята журналистика. Тази сутрин ме порази мисълта, че може би Франс неслучайно нощес е позвънил на теб, а не на групата по Промишлена сигурност в тайната полиция, с които също поддържаше връзка. Мисля, че е започнал да подозира изтичане на информация оттам. Разбира се, може и да е било чиста параноя. Франс проявяваше всички възможни симптоми на мания за преследване. И все пак се е обадил тъкмо на теб, та сега се надявам с малко късмет да мога да изпълня волята му.

— Разбирам.

— В „Солифон“ има един отдел на име „Y“, кратко и ясно — продължи Фара. — Образецът е „Гугъл X“, онзи отдел в „Гугъл“, където се занимават с „изстрелвания към Луната“, както те ги наричат — диви и изсмукани от пръстите идеи като търсенето на вечен живот или свързването на търсачките с невроните в мозъка. Ако някъде предстои да постигнат УИР или ИСИ, ще да е тъкмо там, и тъкмо към „Y“ бе зачислен Франс. Само дето не беше чак толкова хубаво, колкото звучеше.

— Защо не?

— Защото бе научил от своята хакерка, че в „Y“ имало тайна група анализатори на обкръжаващата среда, предвождани от лице на име Зигмунд Екервалд.

— Зигмунд Екервалд?

— Именно, наричат го Зеке.

— И кой е той?

— Тъкмо онзи, който е общувал с неверния асистент на Франс.

— Значи, Екервалд е бил крадецът.

— И така може да се каже. Крадец на високо ниво. Погледнато отвън, работата в групата на Екервалд си била съвсем легитимна. Създавали синтез между изтъкнати изследователи и обещаващи научни проекти. Всички големи хай-тек предприятия извършват подобна дейност. Хората искат да знаят къде какво се разработва и кого да привлекат. Балдер обаче разбрал, че групата стигала още по-далеч. Не само проучвали, ами и крадели — чрез хакерски атаки, шпионаж, къртици и подкупи.

— Защо не ги е изобличил?

— Не е било лесно да докаже подозренията си. Естествено, били са предпазливи. Накрая обаче Франс все пак отишъл при собственика, Никълъс Грант. Грант бил дълбоко възмутен и според Балдер разпоредил вътрешно разследване. То обаче не открило нищо или защото Екервалд бил разчистил доказателствата, или защото разследването е било за замазване на очите. Ситуацията на Франс станала драматична. Целият гняв се обърнал срещу него. Мисля, че Екервалд е бил движеща сила в този процес и навярно не е било трудно да настрои и останалите. Още тогава схващаха Франс като параноичен и мнителен, та ставаше все по-изолиран и отчужден. Наистина мога да си го представя в това положение. Как си седи и става все по-враждебен и опак, и отказва да каже и дума на когото и да било.

— Значи, не е разполагал с никакви реални доказателства, така ли?

— О, поне е имал доказателството, което е получил от хакерката: че Екервалд е отмъкнал собствената му технология и я е препродал.

— И това го е знаел със сигурност?

— Без съмнение. Освен това беше прозрял, че групата на Екервалд не работи сама. Имала подкрепа и поддръжници отвън, навярно от американските разузнавателни служби и…

Фара замълча.

— Да?

— Тук говореше по-зашифровано, а може и всъщност да не е знаел чак толкова много. И все пак се натъкнал на кодова дума за лицето, което било действителният лидер извън „Солифон“. Кодовата дума била Танос.

— Танос?

— Точно. Според него съществувал очебиен страх от тази фигура. Повече обаче не искаше да ми каже. Нуждаел се от застраховка живот, така твърдеше, за времето, когато адвокатите хукнели да го преследват.

— Ти каза, че не знаеш кой от асистентите му го е продал. Но трябва да си размишлявала по темата — каза Микаел.

— Естествено, че съм, и на моменти, не знам…

— Какво?

— Чудех се дали не са били всичките.

— Защо смяташ така?

— Когато започнаха да работят за Франс, бяха млади, талантливи и амбициозни. Когато приключиха, бяха уморени от живота и тревожни. Може би Франс им е извадил душичките или пък има нещо, което ги мъчи.

— Разполагаш ли с всички имена?

— Много ясно. Та нали са моите момчета — май че трябва да кажа „за жалост“. Първо имаме Линус Брандел, когото споменах. Сега е на 24 години и само се шматка нагоре-надолу и играе компютърни игри. Пие доста повече от необходимото. Известно време имаше хубава работа като разработчик на игри в „Кросфайър“, ала я загуби, след като започна да взима болнични с време и без време и да обвинява колегите, че го шпионирали. После идва Арвид Вранге, може и да си чувал за него. Навремето бил обещаващ шахматист. Баща му го подлагал на доста нечовешки натиск и накрая на Арвид му писнало и се записа да следва при мен. Мислех си, че вече отдавна е станал доктор. Вместо това обаче той се шляе из кръчмите на Стюреплан с вид на човек, който не се чувства на мястото си. Определено се бе пооживил покрай Франс, но между момчетата съществуваше и някакво инфантилно съревнование, та Арвид и Басим, както се казва третият, се намразиха, във всеки случай Арвид ненавиждаше Басим. Басим Малик не е толкова предразположен към омраза. Той е чувствително, надарено момче, което бе назначено от „Солифон Нурден“ преди година. Но доста бързо сдаде багажа. Понастоящем е хоспитализиран с депресия в болницата в Ерща и тази сутрин се обади майка му, която познавам бегло, за да ми съобщи, че го държат на силни сънотворни. Когато разбрал какво се е случило с Франс, направил опит да си пререже вените и мен, разбира се, ме боли. Същевременно неизбежно се чудя: дали е било само от мъка? Или е имало и вина?

— Как се чувства сега?

— Чисто физически не го грози кой знае каква опасност. Следващият е Никлас Лагерщед, а той… ами, какво да кажа за него? Във всеки случай не е като другите, не и погледнато отвън. Не е от хората, дето се натряскват до козирката или би му хрумнало да посегне на живота си. Това е млад мъж с морални възражения към почти всичко, дори към агресивните компютърни игри и порното. Активист е в Мисионерския съюз. Жена му е педиатър и си имат малко синче на име Йеспер. Освен това е консултант в Кралската криминална полиция, отговаря за компютърната система, която ще влезе в употреба след Нова година, а това означава, разбира се, че са му направили проверка за сигурност. Не знам обаче колко задълбочена е била.

— Защо го казваш?

— Защото под тази прелестна повърхност се крие алчна и мръсна дребна рибка. По една случайност знам, че е пропилял части от състоянието на жена си и тъста си. Той е лицемер.

— Момчетата разпитани ли са?

— От тайната полиция говориха с тях, но нищо не излезе. Пък и по онова време се вярваше, че Франс е станал жертва на хакерска атака.

— Подозирам, че сега полицията ще ги разпита отново.

— Предполагам.

— Впрочем знаеш ли дали Балдер е имал навика да рисува в свободното си време?

— Да рисува?

— Дали е обичал да прерисува разни неща до последния детайл.

— Не, нищо не съм чувала по въпроса — каза тя. — Защо питаш?

— В дома му видях фантастична скица, изобразяваща светофара на тукашното кръстовище „Хурншгатан“ — „Рингвеген“. Беше съвършена, нещо като моментна снимка в тъмата.

— Чудно. Франс никога не идваше в този район.

— Странно.

— Да.

— В тази рисунка има нещо, което не ми дава покой рече Микаел и за свое изумление усети, че Фара стиска ръката му.

Погали я по косата. После се изправи с усещането, че бе тръгнал по следите на нещо. Сбогува се и излезе на алеята за пешеходци.

Когато пое отново нагоре по „Синкенс вег“, се обади на Ерика и я помоли да напише нов въпрос в „Кутията на Лисбет“.