Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (11)

Глава 10
Ранното утро на 21 ноември

Франс Балдер стоеше до компютъра и телефона си в спалнята и гледаше Аугуст, който скимтеше неспокойно в леглото. Чудеше се какво сънува момчето. Дали изобщо живее в свят, който той би разбрал? Усети, че иска да знае. Усети, че иска да започне да живее истински и повече да не се погребва в квантови алгоритми и изходни кодове, а още по-малко пък да се чувства уплашен и параноичен.

Искаше да бъде щастлив, да не го измъчва онази вечна тежест в душата, да се впусне в нещо диво и грандиозно, може би романс, любовна връзка, и за няколко наситени секунди през ума му минаха цяла редица от жени, които го бяха очаровали: Габриела, Фара и всевъзможни други.

Помисли и за жената, която явно се казваше Саландер. Като че ли го бе омагьосала, а сега, когато си я спомни за пореден път, сякаш видя в нея нещо ново, нещо едновременно познато и чуждо, и внезапно остана поразен: тя напомняше на Аугуст. Разбира се, това бе налудничаво. Вярно, Аугуст беше момченце с аутизъм, Лисбет също не бе чак толкова стара и може би излъчваше нещо момчешко. Но иначе нямаха нищо общо. Лисбет носеше само пънкарско черно и беше съвършено безкомпромисна. И все пак сега си спомни, че в погледа й бе видял същия особен блясък като този в очите на Аугуст, докато се взираше в светофара на „Хурншгатан“.

Франс беше срещнал Лисбет на една лекция в Кралския технически институт в Стокхолм, когато бе говорил за хипотетичното състояние на технологична сингулярност, при която компютрите ще бъдат по-интелигентни от човека. Тъкмо бе подел въведението си, в което обясняваше понятието сингулярност в математически и физически аспект, когато вратата се отвори и в аудиторията влезе мършаво момиче, облечено в черно. Първата му мисъл бе, че е наистина печално наркоманите да нямат къде другаде да се дянат. После се зачуди дали момичето наистина се дрогираше. Не изглеждаше изтерзана в този смисъл. Просто имаше уморен и кисел вид, а той остана с явното впечатление, че тя изобщо не слуша изложението му. Седеше си там, отпусната на банката, и накрая, след поредица от разсъждения относно сингулярната точка в комплексния математически анализ, където граничните стойности стават безкрайни, той я попита открито какво мисли за всичко това. Беше злобно от негова страна. Беше снобарско. Защо му бе да я изпитва? Но какво се случи?

Момичето вдигна поглед и заяви, че вместо да ръси наоколо си неясни понятия, би трябвало да прояви повече скептицизъм, понеже изчислителната му база се разпадала. Не било някакъв физически срив в реалния свят, а по-скоро знак, че собствената му математика куца, та затова като цяло било просто популистко от негова страна да мистифицира аудиторията с приказки за сингулярностите в черните дупки, когато големият проблем съвсем очевидно се състоял в липсата на квантовомеханичен начин за изчисляване на гравитацията.

След това, с вледеняваща яснота — която породи шушукане в залата — тя подложи на унищожителна критика теоретиците на сингулярността, които той бе цитирал, а той не съумя да отговори с друго, освен с едно поразено:

— Коя, по дяволите, си ти?

По този начин бяха установили контакт, а по-късно Лисбет го изненада още на няколко пъти. Тя светкавично разбираше с какво се занимава той и му го показваше само с един блеснал поглед, а когато той най-накрая схвана, че са му заграбили технологията, молбата му за помощ ги сближи. Оттогава ги свързваше споделената тайна и ето че сега той стоеше в спалнята и мислеше за нея. После обаче нещо рязко прекъсна разсъжденията му. Отново бе сполетян от вледеняващо неприятно усещане и отново погледна през отворената врата към големия прозорец.

Пред него стоеше снажна фигура с тъмни дрехи и стегната, черна шапка с малко фенерче на челото. Фигурата правеше нещо с прозореца. Замахна по него с бързо и мощно движение, горе-долу като художник, който начева картина, и преди Франс да успее дори да изкрещи, целият прозорец се срути, а фигурата премина в настъпление.

* * *

Фигурата се наричаше Ян Холстер и най-често твърдеше, че работел по въпросите на сигурността в промишлеността. На практика беше стар руски елитен войник, който не търсеше решения за сигурност, а по-скоро ги разбиваше. Провеждаше операции като тази тук и по правило подготвителната работа бе толкова щателна, че рисковете не бяха чак толкова големи, колкото човек би допуснал.

Разполагаше с маломерен щаб от изкусни хора и определено вече не беше младеж. Беше на петдесет и една, но се поддържаше във форма със здрави тренировки и беше известен със своята ефективност и способност да импровизира. Изникнеха ли нови обстоятелства, той ги вземаше предвид и изменяше заплануваното.

Изобщо компенсираше с опитност онова, което бе загубил откъм младежка сила, а понякога — в ограничената група, където можеше да говори открито — споменаваше за един вид шесто чувство, за придобит инстинкт. Годините го бяха научили кога да изчака и кога да удари, и макар преди около две години да беше изпаднал в дълбока бездна и проявил признаци на слабост — човечност, би казала дъщеря му, — понастоящем се чувстваше по-умел от всякога.

Беше си възвърнал радостта от работата, старото усещане за динамизъм и напрежение, и определено продължаваше да се подкрепя с по десет милиграма стезолид преди операция, ала това беше само защото медикаментът изостряше прецизността му, когато боравеше с оръжия, а съзнанието му оставаше кристално бистро и нащрек в критични моменти, така че винаги изпълняваше възложеното. Ян Холстер не беше човек, който изменя или дезертира. Така поне гледаше той на себе си.

И все пак тази нощ, макар възложителят му да бе подчертал, че бързат, бе обмислял да прекрати операцията. Разбира се, виелицата беше един от факторите. Условията за работа не подлежаха на контрол. Ала сама по себе си бурята никога нямаше да бъде достатъчна, за да го накара дори да си помисли за прекратяване. Той беше руснак и войник и се бе борил при по-лоши обстоятелства от сегашните, при това ненавиждаше хората, които хленчат за дреболии.

Онова, което го безпокоеше, беше полицейската охрана, появила се изневиделица и без предупреждение. Не че му пукаше за ченгетата на мястото. Беше ги изучавал от прикритието си и бе видял как душат наоколо из парцела с разсеяна неохота подобно на войничета на наряд в лошо време. Най-много им се щеше да си седят в колата и да плямпат простотии, пък и лесно се плашеха, особено по-дългия от двамата определено го беше шубе. Изглежда, не му допадаха мракът и бурята, и черната вода. До преди малко момчето беше стояло там, явно сковано от страх, втренчено в дърветата, навярно защото бе доловило чуждото присъствие, ала това не беше нещо, което само по себе си би притеснило Ян. Знаеше, че би могъл да му пререже гръкляна безшумно и светкавично.

И все пак присъствието на ченгетата не беше на добро. Макар да бяха зелени, самият факт на полицейската охрана силно увеличаваше рисковете, а и преди всичко сочеше, че нещо от планировката бе изтекло, както и че се бе появила ситуация с повишена степен на тревога. Може би професорът се бе разприказвал, тогава операцията би била безсмислена или би влошила положението им, а Ян не желаеше и за секунда да излага своя възложител на ненужни рискове. На това гледаше като на част от силата си. Винаги взимаше предвид по-мащабния контекст и въпреки професията си най-често той самият призоваваше към предпазливост.

Знаеше колко много престъпни организации в родината му бяха смачкани и изличени от лицето на земята, понеже проявяваха твърде явна склонност към насилие. Насилието може да буди респект. Насилието може да запуши устата и да отстрани рискове и заплахи. Насилието обаче може да причини хаос и цяла верига нежелани ефекти, и за всичко това той бе размишлявал, както си седеше скрит зад дърветата и боклукчийските кофи. За няколко секунди дори бе съвършено убеден, че ще прекъсне операцията и ще се върне в хотелската си стая. И все пак не стана така.

Някой пристигна с кола там горе и ангажира вниманието на полицаите, а в това той съзря възможност, пролука, и без да е съвсем наясно с подбудите си, пристегна челника на главата си. Извади диамантената резачка и оръжието, 1911 R1 Кери със специално изготвен заглушител, и ги претегли в ръка. После си каза както винаги:

— Да бъде Твоята воля, амин.

И все пак остана неподвижен. Неувереността не го напускаше. Наистина ли трябваше да го направи? Щеше да се наложи да действа светкавично. От друга страна, познаваше къщата из основи, а Юрий беше идвал на два пъти и бе хакнал алармената система. Отгоре на всичко полицаите бяха безнадеждни аматьори. Дори и нещо да го забавеше там вътре — например, ако професорът не държеше компютъра до леглото, както твърдяха всички, а полицията съумееше да му се притече на помощ, — Ян без проблем щеше да ликвидира и ченгетата. Дори очакваше това с нетърпение, ето защо промърмори за втори път:

— Да бъде Твоята воля, амин.

След това освободи предпазителя, бързо се премести до големия прозорец към водата и се загледа в къщата, и може би заради цялата несигурност на ситуацията силно се напрегна, когато съзря Франс Балдер застанал вътре в спалнята, дълбоко вглъбен в нещо. Така беше много добре, каза си. Мишената се виждаше ясно. И въпреки това отново бе споходен от лошо предчувствие и направи ново грубо пресмятане: дали да не прекрати?

Не го стори. Затова пък протегна дясната си ръка, прокара диамантената резачка по стъклото, оказа необходимия натиск. Прозорецът се срина с обезпокоителен трясък, а той се втурна напред и насочи оръжието към Франс Балдер, който се втренчи в него като омагьосан и махна с ръка сякаш за отчаян поздрав. После професорът започна да каканиже нещо като в транс, объркано и тържествено, приличаше на молитва, на литания. Ала вместо „Бог“ или „Исус“, Ян долови думата „идиот“. Повече не разбра, и във всеки случай това нямаше никакво значение. Бяха му казвали какво ли не, за да го умилостивят.

Никога не успяваха.

* * *

Бързо и почти безшумно фигурата прекоси коридора и влезе в спалнята. Франс успя да се удиви, че алармата не се е активирала, и да забележи изрисувания сив паяк върху блузата на мъжа, точно под рамото, а също и тесния, продълговат белег по бледото чело под шапката и челника.

После съзря оръжието — мъжът бе насочил срещу него пистолет. Франс се сети за Аугуст и вдигна ръка в напразна защита. Да, въпреки че животът му бе заплашен толкова очевидно и страхът впиваше ноктите си в него, той мислеше за сина си и за нищо друго. Да става каквото ще! Той да умира, но не и Аугуст. Затова възкликна:

— Не убивай детето ми! Той е идиот, нищо не разбира.

Франс Балдер така и не разбра успял ли е да защити детето си. Светът замръзна, а нощта и стихията навън сякаш поеха към него. После всичко почерня.

* * *

Ян Холстер стреля и точно както бе очаквал, прецизността му беше безупречна. Улучи Франс Балдер два пъти в главата и професорът се свлече на земята. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. При все това нещо не беше наред. Лек повей откъм морето докосна тила на Ян като студено, живо създание, та за секунда или две той сякаш изгуби ориентация.

Всичко бе протекло по план, ей там беше компютърът на Балдер, точно както му беше казано. Трябваше само да го сграбчи и да побегне навън. Трябваше да действа незабавно. И все пак не можеше да помръдне от мястото си и със странно забавяне осъзна защо.

В голямото двойно легло, почти напълно скрито под пухена завивка, лежеше момченце с буйна, рошава коса и се взираше в него със стъклен поглед. В този поглед, който сякаш минаваше през Ян, се четеше ужасно напрежение, но и нещо друго, нещо различно. Сега обаче то нямаше значение.

Налагаше се да изпълни мисията си. Нищо не биваше да застраши операцията и да изложи всички им на рискове. Тук имаше кристално ясен свидетел, а свидетели не биваше да има, особено сега, когато бе разкрил лицето си, затова насочи своето оръжие към момчето и се вгледа в чудно блесналите му очи, промърморвайки за трети път:

— Да бъде Твоята воля, амин.

* * *

Микаел Блумквист слезе от таксито. Носеше чифт черни боти и бяло кожено палто с широка яка от овча кожа, което бе изнамерил в гардероба, както и стара кожена шапка, наследство от баща му.

Когато тръгна, часът беше три без двайсет посред нощ. По новините „Екот“ бяха съобщили за сериозен инцидент с ТИР, който по данните им блокирал шосето „Вермдьоледен“. Само че Микаел и таксиджията не минаха оттам, а се понесоха през тъмните и брулени от бурята предградия. На Микаел му призляваше от умора и най-горещото му желание бе да се върне у дома, да се мушне отново при Ерика и да заспи.

Не можеше обаче да откаже на Балдер. Не разбираше съвсем защо. Може и да е било нещо като дълг, усещане, че не бива да мисли за удобства сега, когато вестникът е в криза, или пък защото гласът на Балдер звучеше уплашено и Микаел изпита както симпатия, така и любопитство. Не вярваше да чуе нещо сензационно. По-скоро очакваше, че ще се разочарова. Сигурно най-вече ще поседи там като някой терапевт, като нощен страж в бурята. От друга страна, човек никога не знае, и ето че отново се сети за Лисбет. Лисбет рядко вършеше нещо, без да има основателни причини. Освен това Франс Балдер несъмнено беше любопитен тип, който никога не се бе оставял да го интервюират. Като нищо може да стане интересно, помисли си Микаел и се огледа в мрака.

Улична лампа със синкава светлина осветяваше къщата, пък и, добре де, къщата никак не беше лоша, проектирана от способен архитект, с големи стъклени прозорци. До пощенската кутия стоеше висок полицай на около четирийсет години със слаб слънчев загар и нещо напрегнато, нервно в изражението на лицето. По-нататък на пътя се виждаше негов по-нисък колега, разправяше се с някакъв пияница, който махаше с ръце. Нямаше спор, тук цареше по-голямо оживление, отколкото Микаел бе очаквал.

— Какво става? — попита той по-високия полицай.

Така и не получи отговор. Телефонът на ченгето звънна и Микаел веднага разбра, че нещо се беше случило. Алармената система явно не се държеше както подобава. Той обаче не остана да изслуша продължението. Дочу шум откъм двора, скърцащ, обезпокоителен звук, и инстинктивно го свърза с телефонния разговор. Направи две крачки надясно и погледна надолу по баира, който се спускаше към кея и към морето, и към още една лампа, която излъчваше матово, синкаво зарево. В този миг се зададе някаква фигура, изскочила сякаш отникъде, и Микаел осъзна, че нещо здравата се бе объркало.

* * *

Ян Холстер сложи пръст на спусъка на оръжието си и тъкмо се канеше да застреля момчето, когато горе на пътя се чу шум от автомобил. Тогава той се поколеба, но всъщност не заради колата. Думата „идиот“ отново бе изплувала в мислите му и макар да съзнаваше, че професорът би имал всички причини на света да излъже в сетния миг на живота си, сега, докато се взираше в детето, се зачуди дали все пак не беше вярно.

Момченцето лежеше прекалено неподвижно, погледът му бе твърде празен и стъкловиден, а по лицето му се четеше по-скоро учудване, отколкото страх, сякаш действително не схващаше нищо от случващото се.

То цялото излъчваше неразбиране и това не беше просто моментно хрумване на Ян. Той си спомни нещо, което беше чел по време на подготовката на операцията. Балдер действително имаше син със силно забавено развитие и макар и във вестниците, и в съдебните документи да пишеше, че професорът няма право да се грижи за момчето, то явно беше тук, а Ян нито можеше, нито се налагаше да го застрелва. Би било безсмислено, би било престъпление срещу професионалната му етика и това прозрение го връхлетя като голямо и ненадейно облекчение, което би събудило подозренията му, ако се беше замислил.

В момента той просто свали оръжието, вдигна компютъра и телефона от нощното шкафче и ги пъхна в раницата си. После изтърча навън в бурята и нощта, към пътя за бягство, който си бе набелязал. Само че не стигна далеч. Чу глас зад гърба си и се извърна. Там горе на пътя стоеше мъж, който не беше нито дългият, нито ниският полицай, а някакъв нов, облечен в кожено палто, с кожена шапка на главата и със съвсем различно излъчване, и може би тъкмо затова Ян Холстер пак вдигна оръжието. Миришеше му на опасност.

* * *

Мъжът, който профуча покрай тях, бе облечен в черно и добре трениран, на шапката си имаше челник, и по някаква причина, която Микаел не можеше да определи точно, му се стори, че фигурата е част от по-мащабно упражнение, от съгласувана операция. Микаел почти очакваше още подобни образи да изникнат от мрака и това засили тревогата му. Извика:

— Ей, стой на място!

Беше грешка. Разбра го в мига, в който тялото на мъжа застина, точно като на войник в бой, и със сигурност това бе причината Микаел да реагира толкова бързо. Когато мъжът извади оръжие и стреля, все едно правеше най-естественото нещо на света, Микаел вече се бе хвърлил зад ъгъла на къщата. Изстрелът въобще не се чу. Но тъй като пощенската кутия на Балдер издрънча, нямаше никакво съмнение какво се бе случило и по-високият от полицаите рязко прекъсна разговора си. Въпреки това не се помръдна. Просто стоеше там като парализиран и единственият, който изрече нещо в онзи миг, беше пияният мъж:

— Що за цирк е това, по дяволите? Какво става? — кресна той с мощен глас, който звучеше чудно познато, и едва тогава полицаите се заприказваха помежду си с изнервени, съскащи гласове.

— Стреля ли някой?

— Така мисля.

— Какво ще правим?

— Трябва да извикаме подкрепление.

— Ама онзи там долу ще се изплъзне.

— Да идем да видим — отвърна дългият и със забавени, колебливи движения, сякаш им се искаше стрелецът да се измъкне, двамата извадиха оръжията си и се спуснаха към водата.

В зимния мрак лаеше куче, дребно, разярено кученце, а откъм морето духаше силен вятър. Снежната буря се вихреше, земята бе станала на пързалка. По-ниският полицай се подхлъзна и замаха с ръце като палячо. С малко късмет нямаше да им се налага да се изправят срещу мъжа там долу. Нещо подсказваше на Микаел, че той щеше да отстрани момчетата от пътя си с неимоверна лекота. Бързината, с която се бе обърнал и извадил оръжието си, подсказваше, че бе трениран за ситуации като тази, та Микаел се зачуди дали и той самият не следва да направи нещо.

Нямаше нищо за самозащита. И все пак се изправи, отръска снега от дрехите си и предпазливо погледна надолу към морето. Доколкото разбираше, не се случваше нищо драматично. Полицаите вървяха покрай водата към съседската къща. Облеченият в черно стрелец никъде не се виждаше. Тогава Микаел също тръгна да слиза, но не измина много път, преди да забележи, че един прозорец е счупен.

В къщата зееше голяма дупка, а право пред него във вътрешността имаше отворена врата. Зачуди се дали не би трябвало да повика полицаите. Не го направи. Долови нещо, някакво тихичко, причудливо стенание, прекрачи през разбития прозорец и се озова в коридор с фин дъбов под, който леко проблясваше в мрака. Бавно пое към отворената врата. Звукът съвсем очевидно идваше оттам.

— Балдер — викна той. — Аз съм, Микаел Блумквист. Случило ли се е нещо?

Не получи отговор. Скимтящият звук обаче се усили. Микаел си пое дълбоко дъх и влезе вътре. Впоследствие не знаеше какво бе забелязал най-напред, нито дори какво го бе изплашило най-много. Със сигурност не фактът, че на пода имаше труп, въпреки кръвта, въпреки изражението на лицето и безжизнения, втренчен поглед.

По-скоро това, което видя върху голямото двойно легло точно до него. Там имаше малко дете, може би на седем-осем годинки, облечено в синя карирана пижама момченце с изписани черти на лицето и буйна, тъмноруса коса, което методично и силно блъскаше тялото си в таблата на леглото и стената. Момчето явно всячески се опитваше да се нарани, а когато стенеше, не звучеше като дете, което страда или плаче, а по-скоро като някой, който се мъчи да удря колкото се може по-силно, и преди през ума му да бе минала и една ясна мисъл, Микаел се втурна към него. Това обаче не подобри нещата. Момчето бясно зарита.

— Спокойно — каза Микаел и го обгърна с ръце. — Спокойно.

Момчето обаче се изви, задърпа се със смайваща сила и успя светкавично — може би защото и Микаел гледаше да не го стиска много — да се изтръгне от хватката му и да изтича през вратата на коридора към счупения прозорец, тъпчейки с босите си крака натрошените стъкла, и тогава Микаел хукна подире му и завика „не, не“, и в този миг налетя на полицаите.

Стояха навън на снега с изражение на съвършено объркване.