Давид Лагеркранс
Онова, което не ме убива (10)

Глава 9
Нощта срещу 21 ноември

Когато се събуди, Лисбет лежеше косо върху голямото двойно легло. Осъзна, че току-що бе сънувала баща си. Усещането за някаква заплаха я обгърна като наметало. После обаче си спомни за вчерашната вечер и си каза, че със същия успех това можеше да е химична реакция в тялото й — бе я налегнал тежък махмурлук. Изправи се с мъка и се заклатушка към голямата баня с мрамора и джакузито, и целия идиотски лукс. Опита се да повърне, но не успя. Свлече се на плочките и задиша тежко.

Сетне стана и се погледна в огледалото, но и това не беше особено ободряващо. Очите й бяха кървавочервени. Часовникът показваше малко след полунощ, така че не можеше да е спала повече от няколко часа. Извади една чаша от шкафчето в банята и я напълни с вода. В същия миг се върнаха спомените от съня. Лисбет строши чашата и нарани дланта си. По плочките закапа кръв и тя изруга. Знаеше, че едва ли ще успее да заспи отново.

Дали да не се опита да хакне криптирания файл, който бе свалила вчера? Не, би било безсмислено, най-малкото сега, затова омота една кърпа около ръката си, отиде до библиотечката и извади едно ново изследване на физичката от Принстън Джули Тамет, описващо как голяма звезда колабира в черна дупка. Излегна се с книгата в ръка на червения диван до прозореца, който гледаше към Слусен и Ридарфйерден.

Щом се зачете, се почувства по-добре. От кърпата капеше кръв по страниците, а главата не спря да я боли, но потъваше в книгата все повече, на моменти дори си водеше записки в полетата. Всъщност за нея това не беше нещо ново. Знаеше по-добре от повечето хора, че дадена звезда бива поддържана жива от две противодействащи си сили — от ядрените взривове във вътрешността й, които се стремят да я накарат да се разшири, и от гравитацията, която я крепи цяла. Възприемаше това като дърпане на въже, при което състезателите дълго време остават равностойни, докато накрая, когато ядреното гориво привърши, а експлозиите отслабят силата си, единият неизбежно побеждава.

Когато силата на тежестта вземе надмощие, небесното тяло се свива подобно на балон, който издиша и се смалява все повече. По този начин една звезда може да изчезне в нищото. С нечувана елегантност, изразена във формулата

където G е гравитационната константа. Карл Шварцшилд още през Първата световна война бе описал онзи стадий, в който дадена звезда се свива до такава степен, че дори светлината не може да я напусне, а при такова положение няма връщане назад. В подобна ситуация небесното тяло е обречено на срив. Тогава всеки отделен атом в него се устремява навътре към точката на сингулярност, пространството се свършва, а навярно се случват и още по-странни неща, елементи на чиста ирационалност насред закономерната вселена.

Тази сингулярност, която може би не е точка, а някакво събитие, последната спирка на всички известни физични закони, е обрамчена от хоризонт на събитията и заедно с него формира т.нар. черна дупка. Лисбет харесваше черните дупки. Чувстваше ги близки.

При все това и тя, точно както и Джули Тамет, не се интересуваше толкова от черните дупки сами по себе си, колкото от процеса, който ги създаваше, и то най-вече от факта, че звездният колапс се начева в широкия, разтеглен край на вселената, който имаме навика да обясняваме посредством теорията на вероятностите на Айнщайн, ала завършва в малкия донемайкъде свят, подчинен на принципите на квантовата механика.

Лисбет беше и си оставаше убедена, че ако съумее да опише този процес, би могла да обедини двата несъвместими езика на вселената — квантовата физика и теорията на вероятностите. Със сигурност обаче това надвишаваше способностите й, точно както проклетото криптиране, така че в крайна сметка се върна на размислите за баща си.

В детството й онази гад бе изнасилвал майка й отново и отново. Това бе продължило чак докато майка й издъхна, след което Лисбет, тогава на 12 години, отвърна на удара с ужасяваща сила. По онова време дори не подозираше, че баща й е дезертирал топшпионин от съветската служба за военно разузнаване ГРУ, още по-малко пък, че един специален отдел в тайната полиция, т.нар. Секция, го защитава със зъби и нокти. При все това още тогава осъзнаваше, че около баща й витае някаква загадка, мрак, до който никой не биваше да се приближава, нито дори да отбелязва съществуването му. Това се отнасяше и до нещо толкова тривиално като името му.

Във всички писма и писмени документи пишеше Карл Аксел Будин и от всички външни лица се очакваше да го наричат Карл. Семейството на „Лундагатан“ обаче знаеше, че това е фалшификат, както и че истинското му име е Зала, или по-точно Александър Залаченко. Той беше човек, способен с оскъдни средства да сплаши хората до смърт, а и беше неуязвим, поне така се струваше на Лисбет.

Макар тогава още да не знаеше неговата тайна, тя все пак разбираше, че баща й може да върши каквото си ще и накрая да се измъкне. Това бе една от причините да изглежда така противно недосегаем. Беше човек, до когото не бе възможно да се добереш по обичайния път и прекрасно го съзнаваше. От другите бащи човек можеше да се оплаче на социалните служби и на полицията. Докато Зала имаше зад гърба си сили, които стояха над всичко. И онова, което Лисбет си бе припомнила току-що насън, бе денят, когато намери майка си безжизнена на пода и реши сама да обезвреди баща си.

Това и още едно нещо бяха нейните действителни черни дупки.

* * *

Алармата се задейства в 1,18 ч. и Франс Балдер се събуди рязко. Имаше ли някой в къщата? Изпита необясним страх и протегна ръка към Аугуст, който лежеше до него. Детето трябва да се бе промъкнало в леглото му и сега стенеше неспокойно, сякаш воят се бе намърдал в сънищата му. Момченцето ми, помисли си Франс. После застина. Това стъпки ли бяха?

Не, сигурно просто си внушаваше. Във всеки случай бе невъзможно да чуе друго освен алармата. Хвърли обезпокоен поглед на бурята навън. Като че ли се бе разразила още повече. Морските вълни се разбиваха в кея и заливаха пясъчната ивица. Стъклата на прозорците се тресяха и сякаш се огъваха от виелицата. Възможно ли бе поривите на вятъра да са задействали алармата? Може и да беше толкова просто.

И все пак той очевидно трябваше да провери и да се обади за помощ в случай на нужда, както и да погледне дали онази охрана, която Габриела Гране му бе издействала, най-сетне е пристигнала. Двама мъже от обикновената полиция пътуваха към него вече часове наред. Пълна пародия. През цялото време бяха възпрепятствани ту от стихията, ту от някоя контразаповед: елате еди-къде си да ударите едно рамо! Ту едно, ту друго, и той бе съгласен с Габриела — изглеждаха безнадеждно некомпетентни.

С това обаче щеше да се заеме впоследствие. Сега трябваше да се обади. Само дето Аугуст се събуди или тъкмо се разбуждаше, затова се налагаше Франс да действа бързо. Най-малко от всичко се нуждаеше от истеричен Аугуст, който се блъска в лицевата дъска на кревата. Тапите за уши, хрумна му, старите зелени тапи за уши, които бе купил на летище Франкфурт.

Извади ги от нощното шкафче и внимателно ги напъха в ушите на сина си. После го зави отново и го целуна по бузата, погали го по къдравата, избуяла коса. Погрижи се яката на пижамата да е наместена правилно, а главата да почива красиво на възглавницата. Странно наистина Франс бе уплашен и очевидно бързаше, или най-малкото трябваше да е така.

При все това забавяше движенията си и се мотаеше около сина си. Навярно от сантименталност, обзела го в кризисен миг. Или пък от желание да отложи срещата с онова, което сега го чакаше навън. За момент наистина му се прищя да има оръжие. Не че би знаел как да борави с него.

Той беше обикновен програмист, налегнат от малко бащински чувства на стари години, това бе всичко. Не би трябвало изобщо да попада в такава каша. Дявол да ги вземе „Солифон“ и АНС, и всичките престъпни организации! Сега обаче бе принуден да стисне зъби и да се прокрадне в коридора с несигурни стъпки. Преди да предприеме нещо, преди дори да погледне към стената навън, Франс спря алармата. Врявата бе извадила от релси цялата му нервна система и в последвалата внезапна тишина остана застинал в коридора, неспособен на каквото и да било действие. Тогава иззвъня мобилният му телефон и макар да подскочи стреснато, все пак бе благодарен за разсейването.

— Да — отзова се той.

— Здрасти, обажда се Юнас Андерберг, дежурен в „Милтън Секюрити“. Всичко наред ли е?

— А, да… май да. Алармата ми се е задействала.

— Знам това. Според указанията ни в такива ситуации трябва да слезете в специалното помещение в мазето и да заключите вратата. Там ли сте?

— Да — излъга той.

— Добре, много добре. Знаете ли какво се е случило?

— Ни най-малко. Алармата ме събуди. Нямам представа какво я е задействало. Не е ли възможно да е бурята?

— Едва ли… чакайте малко!

Гласът на Юнас Андерберг прозвуча някак особено.

— Какво има? — попита нервно Франс.

— Изглежда…

— По дяволите, изплюй камъчето. Шубе ме е.

— Прощавайте, спокойно, спокойно… тъкмо преглеждам кадрите от вашите камери и положението е такова, че…

— Че какво?

— Че сте имали посетител. Мъж, е, и сам можете да видите после, висок мъж с тъмни очила и каскет е душил из имота ви. Бил е там на два пъти, доколкото разбирам, но както казах… току-що установих това. Трябва да го проуча по-щателно, за да мога да кажа нещо повече.

— Що за тип е?

— Вижте, не е толкова лесно да се каже.

Юнас Андерберг изглежда изучаваше повторно кадрите.

— Но може би… не знам… не, не бива да гадая на такъв ранен етап — продължи той.

— Напротив, моля, направи го. Нуждая се от нещо конкретно. Като чиста проба терапия.

— Окей, тогава би могло да се каже, че има поне едно обстоятелство, което е успокоително.

— И какво е то?

— Походката му. Мъжът върви като наркоман, като момче, което току-що се е надрусало. Има нещо прекалено нахакано в начина, по който се движи, и това действително би могло да сочи, че е най-обикновен наркоман и крадец на дребно. От друга страна…

— Да?

— Прикрива лицето си и това е обезпокоително, а и…

Юнас пак замълча.

— Продължавай!

— Чакайте малко.

— Изнервяш ме, ясно ли ти е?

— Не е нарочно. Но знаете ли…

Тялото на Балдер се смрази. Откъм входа за гаража му се чу шум на двигател.

— … имате посещение.

— Какво да правя?

— Стойте където сте.

— Окей — отвърна Франс и остана там, повече или по-малко парализиран, на съвършено различно място от онова, на което Юнас Андерберг си мислеше, че се намира.

* * *

Когато телефонът звънна в 1,58 ч., Микаел Блумквист все още беше буден, но тъй като мобилният бе останал в джинсите му на пода, не успя да вдигне навреме. Оказа се таен номер и той изруга, пропълзя пак в леглото и затвори очи.

Не биваше и тази нощ да будува. Откакто Ерика бе заспала малко преди полунощ, той се бе въртял в леглото, размишлявайки за живота си, като никоя част от този живот като че ли не му се струваше добра, дори връзката с Ерика. Обичаше я вече десетилетия и по всичко личеше, че тя изпитва същото към него.

Само че вече не беше чак толкова просто и може би Микаел бе започнал да изпитва симпатия към Грегер. Грегер Бекман беше човек на изкуството и съпруг на Ерика, и никой не можеше да го нарече завистлив или дребнав. Напротив, когато Грегер схвана, че Ерика никога няма да преодолее Микаел или че поне няма да престане да му смъква дрехите със замах, той не подскочи до тавана, нито заплаши да се изсели в Китай заедно с жена си. Предложи споразумение. „Можеш да бъдеш с него — стига винаги да се връщаш при мен.“ Така и стана.

Създадоха си тройка, неконвенционално съзвездие, в което Ерика най-често си спеше у дома в Салтшобаден с Трегер, но понякога оставаше и тук, при Микаел, на „Белмансгатан“, и през годините Блумквист си беше мислил, че това действително е фантастично решение, до каквото би трябвало да прибягват всички двойки, живущи под диктатурата на усамотението на четири очи. Всеки път, когато Ерика заявяваше „Обичам съпруга си повече, когато мога да бъда и с теб“, или когато Грегер на някой коктейл обгръщаше раменете му в братска прегръдка, Микаел благодареше на своята щастлива звезда.

При все това напоследък бе започнал да изпитва съмнения, навярно защото се бе сдобил с повече време за размисъл над живота си, та го бе осенила идеята, че не всичко наречено споразумение е обезателно такова.

Напротив, едната страна може съвсем самостоятелно да прокара нещо уж под формата на общо решение, а в дългосрочен план да се окаже, че някой все пак е страдал въпреки всичките уверения в противното. И, честно казано, разговорът на Ерика с Грегер късно снощи не бе приет точно с аплодисменти. Кой знае, може би и Грегер будуваше точно в този момент.

Микаел положи усилия да мисли за нещо друго. За малко дори се опита да помечтае. Това обаче не помогна особено и в крайна сметка стана, твърдо решен да свърши нещо смислено. Защо да не вземе да се информира за промишления шпионаж или още по-добре — да нахвърля алтернативен план за финансирането на „Милениум“? Облече се и седна на компютъра, провери пощата си.

Нищо интересно, макар че няколко имейла му вляха малко сили. Окуражителни възгласи от Кристер и Малин, от Андрей Зандер и Хариет Вангер с оглед на предстоящата битка срещу „Сернер“. Той им отговори с попреувеличен боен плам в сравнение с онова, което изпитваше в действителност. После провери документа на Лисбет, без да очаква нещо. Ала ето че грейна. Тя бе отговорила. За пръв път от цяла вечност бе дала знак, че е жива.

Интелектът на Балдер ни най-малко не е изкуствен. Как е твоят собствен понастоящем?

И какво ще стане, Блумквист, ако създадем машина, която е малко по-умна от нас самите?

Микаел се усмихна и си припомни последната им среща на по чаша в „Кафе-бар“ на улица „Санкт Паулсгатан“, затова мина известно време, преди да схване, че поздравът й съдържа два въпроса, първият — кратка приятелска подигравка, в която, за съжаление, май имаше капка истина. Това, което бе писал за вестника напоследък, не блестеше с интелигентност и бе лишено от оригинална новинарска стойност. Като толкова много други журналисти просто си бе вършил работата, прилагайки изпробвани похвати и формулировки. Е, както и да е, по-забавно беше да поразмишлява над втория въпрос на Лисбет, над малката й гатанка, не защото му се стори чак толкова интересен, а защото искаше да й напише нещо остроумно в отговор.

Ако създадем машина, по-умна от нас самите, помисли си той, какво ли ще се случи? Отиде в кухнята и отвори бутилка минерална вода „Рамльоса“, после седна на кухненската си маса. Отдолу госпожа Гернер кашляше доста лошо, а някъде далеч навън в бурята виеше линейка. Ами да, отговори си, тогава ще се сдобием с машина, способна на всички хитроумни нещица, за които ни бива нас самите, плюс още някои… Изсмя се високо и проумя накъде води въпросът. Една такава машина би трябвало да може да произведе нещо по-интелигентно от себе си, след като ние, нали, сме я направили по-умна от нас. И какво после?

Очевидно това, че новата машина по аналогия също ще бъде способна на нещо по-умно, и абсолютно същото важеше и за следващата машина и за следващата, и за следващата, и скоро първоизточникът на всичко това, самият човек, нямаше да е по-интересен за най-новия компютър от малка бяла мишка. Ще постигнем интелектуален взрив извън всякакъв контрол, ще стане като в „Матрицата“. Микаел се усмихна, върна се на компютъра си и написа:

Ако създадем подобна машина, ще получим свят, където дори Лисбет Саландер няма да е чак толкова самонадеяна.

След това поседя неподвижно, загледан през прозореца, доколкото изобщо бе възможно да види нещо през фъртуната, а от време на време хвърляше по някой поглед през отворената врата към Ерика, която спеше дълбоко и не подозираше за машините, които ще станат по-интелигентни от човека, или във всеки случай не я беше грижа за тях точно в този момент. После грабна телефона си.

Бе му се сторило, че е изпиукал и не се лъжеше: имаше ново съобщение и тогава се поразтревожи, защо — не знаеше точно. Като изключим бившите любовници, които звънят, когато се напият, и настояват за секс, нощем имат навика да пристигат само лошите новини, затова прослуша съобщението на мига. Гласът по гласовата поща звучеше припряно:

Казвам се Франс Балдер. Безсрамно е, разбира се, да звъня по това време. Моля за извинение. Само че положението ми стана леко критично, поне аз така го възприемам, и тъкмо научих, че си ме търсел, а това всъщност е чудно съвпадение. Имам някои неща, които от известно време ми се иска да споделя с някого, и мисля, че биха те заинтригували. Ще се радвам да се обадиш час по-скоро. Имам усещането, че е спешно.

После Франс Балдер остави телефонен номер и имейл адрес, а Микаел си ги записа и постоя неподвижен, барабанейки с пръсти по кухненската маса. Сетне набра номера.

* * *

Франс Балдер лежеше в леглото, все още изплашен и разтревожен. Въпреки това сега беше малко по-спокоен. Колата, която бе минала през входа за гаража му, беше на полицейската охрана, най-сетне. Бяха двама мъже на по четирийсетина години, един изключително висок и един доста нисък, като и двамата изглеждаха самоуверени, дори леко наперени и имаха сходни, късо подстригани прически, ала иначе се държаха вежливо и с целия подобаващ респект помолиха да бъдат извинени за закъснението.

— Бяхме информирани за положението от „Милтън Секюрити“ и Габриела Гране от тайната полиция — обясниха те.

И така, знаеха, че мъж с каскет и тъмни очила беше душил из двора и че трябваше да си отварят очите на четири. Ето защо отклониха поканата за чаша горещ чай в кухнята. Искаха да държат къщата под наблюдение и Франс намери, че това звучи умно и професионално. Не остана с много положително впечатление от тях, но не остана и с твърде лошо. Взе им телефонните номера и се върна в леглото при Аугуст, който още спеше, свит на кълбо, със зелените си тапи за уши.

Франс обаче не успя да заспи повече. Ослушваше се за звуци в бурята навън и накрая седна в леглото. Трябваше да предприеме нещо. Иначе щеше да се побърка. Прослуша телефона си. Имаше две съобщения от Линус Брандел, който звучеше едновременно пламенно и отбранително, и отначало на Франс му се прищя просто да затвори. Нямаше сили да слуша натякванията на Линус.

Успя все пак да прихване две интересни неща. Линус бе разговарял с Микаел Блумквист от вестник „Милениум“ и ето че Блумквист искаше да се свърже с него. Тогава Франс потъна в размисъл. Микаел Блумквист, промърмори си.

Дали той ще се превърне във връзката ми със света?

Франс Балдер не познаваше добре шведската журналистика. И все пак бе чувал за Микаел Блумквист, а доколкото му бе известно, това беше човек, който винаги проучваше задълбочено случаите, с които се занимаваше, и никога не се поддаваше на натиск. Това само по себе си не го правеше точния човек за историята, с която искаше да го запознае, и Франс смътно си припомни, че бе чувал и други, по-малко ласкателни неща за него. Затова се изправи и пак позвъни на Габриела Гране — Габриела, която бе наясно с повечето свързани с медиите неща, бе казала, че тази нощ ще будува.

— Ало — вдигна тя на мига. — Канех се да ти се обадя. Тъкмо гледам този мъж от охранителната камера. Май ще се наложи да те преместим веднага, въпреки всичко.

— О, боже мой, Габриела, полицаите най-сетне пристигнаха. Седят точно пред вратата.

— Е, не е необходимо мъжът да се връща през главния вход.

— Че защо му е изобщо да се връща? Онези от „Милтън“ казаха, че приличал на наркоман.

— Не съм толкова сигурна. Държи някаква кутия, нещо техническо. По-добре ще е да заложим на сигурното.

Франс хвърли поглед на Аугуст.

— На драго сърце ще се преместя утре. Може би ще се отрази добре на нервите ми. Тази нощ обаче няма да предприемам нищо — твоите полицаи изглеждат професионалисти, във всеки случай ми се струват достатъчно опитни.

— Пак ли си намислил да се инатиш?

— Намислил съм.

— Окей, тогава ще се погрижа Флинк и Блум да станат и да се размърдат, да държат парцела ти под око.

— Добре, добре, но не затова се обаждам. Посъветва ме да заложа на „публичността“, помниш ли?

— Да… е… не беше най-типичният съвет, който би ти дала тайната полиция, нали, но като цяло все още съм на мнение, че би било добра идея. Първо обаче бих искала да ни разкажеш каквото знаеш. От тази история започват да ме спохождат лоши предчувствия.

— В такъв случай ще говорим утре рано, след като се наспим. Но слушай, какво мислиш за Микаел Блумквист от „Милениум“? Дали би било удачно да поговоря с него?

Габриела прихна.

— Ако искаш на колегите ми да им се изправят косите, определено трябва да разговаряш с него.

— Толкова ли е зле?

— Тук, в тайната полиция, се боим от него горе-долу колкото от чумата. Ако Микаел Блумквист застане на стълбището ти, знаеш, че годината ти е съсипана, както обичаме да казваме. Всички тук, включително Хелена Крафт, биха те разубедили по най-категоричен начин.

— Сега обаче питам теб.

— И аз отговарям, че хубаво си го намислил. Той е дяволски добър журналист.

— Но не са ли го и критикували?

— Абсолютно, напоследък се говори, че бил демоде и не пишел достатъчно весело и позитивно, или каквото е там. Той е старомоден ровещ се репортер от най-висока класа. Имаш ли данните му?

— Старият ми асистент ми ги предостави.

— Хубаво, върхът. Ала преди да се свържеш с него, трябва най-напред да разкажеш на нас. Обещаваш ли?

— Обещавам, Габриела. Сега ще поспя няколко часа.

— Така да бъде, аз пък ще поддържам връзка с Флинк и Блум, а утре ще ти уредя сигурен адрес.

Когато затвори телефона, отново опита да се успокои. Но и сега не успя, а бурята му внушаваше тревожни мисли. Имаше обсебващото усещане, че нещо зло се носи по снега навън и вече е поело към него. Пряко волята си се заслушваше напрегнато във всяко отклонение от звуковия фон наоколо му, като с всяка изминала минута ставаше все по-неспокоен.

Вярно, бе обещал на Габриела най-напред да разговаря с нея, ала след известно време взе да му се струва, че не можеше повече да чака. Всичко, което бе таял толкова дълго време, напираше да излезе, макар да разбираше, че в нетърпението му има нещо ирационално. Нищо не можеше да бъде толкова спешно. Беше посред нощ и независимо какво бе казала Габриела, сега навярно бе в по-голяма безопасност от когато и да било. Имаше си полицейска охрана и първокласна алармена инсталация. Ала това не помагаше. Бе все така разтревожен. Накрая набра номера, който Линус му бе дал, но Блумквист, разбира се, не вдигна.

Че защо би го сторил в този късен час? Франс записа съобщение на гласовата поща с леко променен, шептящ глас, за да не буди Аугуст, после стана и запали нощната лампа от своята страна. Поогледа библиотечката вдясно от леглото — там бе подредил книги, които нямаха нищо общо с работата му. Разсеяно запрелиства стар роман от Стивън Кинг, „Гробище за домашни любимци“, който обаче породи в съзнанието му още зли образи, пътуващи в нощта и тъмата. Дълго стоя така, с книгата в ръка, и в този момент нещо се случи с него. Хрумна му една мисъл, едно натрапчиво опасение, което на дневна светлина навярно щеше да заклейми като глупост, ала в този момент му се виждаше във висша степен реално. Обзе го внезапно желание да говори с Фара Шариф или може би по-скоро със Стивън Уорбъртън в Лос Анджелис, който сто процента беше буден. Обмисляше въпроса и си представяше всевъзможни противни сценарии, загледан навън към морето и нощта, към неспокойните облаци, които фучаха по небето. В този момент телефонът звънна, точно като да бе чул молитвата му. Но не беше нито Фара, нито Стивън.

— Казвам се Микаел Блумквист — обясни някакъв глас. — Търсил си ме.

— Точно. Моля за извинение, задето се обадих толкова късно.

— Няма проблем. Бях буден.

— И аз така. Можеш ли да говориш сега?

— Абсолютно. Всъщност току-що отговорих на съобщение от една личност, която и двамата познаваме, мисля. Казва се Саландер.

— Коя?

— Извинявай, може би съм разбрал всичко съвсем погрешно. И все пак бях останал с впечатлението, че си я наел, за да прегледа компютрите ви и да проследи проникване, за което сте подозирали.

Франс прихна.

— Да, божичко, онова специално момиче — рече той. — Само че така и не разкри фамилното си име, макар да контактувахме особено оживено по едно време. Допуснах, че си има причини за това, затова не я притисках. Запознах се с нея на една от лекциите ми в Кралския технически институт. С радост ще ти разкажа — беше просто стъписващо. Ала това, което мислех да попитам, бе… ами сигурно ще решиш, че идеята е налудничава.

— Понякога харесвам налудничави идеи.

— Искаш ли да дойдеш тук? Сега веднага? Това би означавало много за мен. Разполагам с история, която според мен е взривоопасна. Мога да ти платя таксито дотук и обратно.

— Много мило, но ние винаги си поемаме собствените разноски. Защо трябва да говорим сега посред нощ?

— Защото… — Франс се поколеба. — Защото имам усещането, че времето ми е на привършване, всъщност е повече от усещане. Току-що ми съобщиха, че ми е изготвен профил на човек със застрашена сигурност, а само преди някой и друг час някакъв тип душеше из двора ми. Да си кажа съвсем честно, страх ме е и искам да извадя тази информация от главата си. Повече не желая да я имам само аз.

— Окей.

— Какво окей?

— Идвам. Ако успея да хвана някое такси.

Франс му даде адреса и затвори, след което се обади на професор Стивън Уорбъртън в Лос Анджелис и разговаря с него близо половин час по криптирана линия. После стана и нахлузи чифт дънки и черно кашмирено поло, извади бутилка „Амароне“, в случай че Микаел Блумквист има желание да пийне. Но не стигна по-далеч от вратата. Подскочи от страх.

Стори му се, че долавя движение, че нещо прелита покрай него, и погледна нервно навън към кея и морето. Не видя нищо. Същият пуст, брулен от бурята пейзаж като преди. Реши, че си е внушил, че всичко е продукт на нервното състояние на духа му, поне се опита да се убеди, че е така. После излезе от спалнята и продължи покрай големия прозорец на път към горния етаж. Ала ето че го обзе ново обезпокоително чувство, бързо се извърна и този път действително мерна нещо край къщата на съседите.

Някаква фигура търчеше под прикритието на дърветата и макар Франс да го видя за кратко, все пак си отбеляза, че беше мощен мъжага с раница и тъмни дрехи. Тичаше приведен и нещо в движенията му оставяше впечатление за професионализъм, сякаш беше бягал така много пъти, може би в далечна война. Изглеждаше трениран, което будеше у Франс асоциации с нещо от филмите, нещо плашещо, и сигурно затова се забави няколко секунди, преди да измъкне телефона от джоба си и да опита да разбере кой от номерата принадлежи на полицаите отвън.

Не ги беше вписал сред контактите си, само им бе прозвънил, за да има номерата им на дисплея си, и ето че сега загуби увереност. Кои бяха техните? Не знаеше и с разтреперана ръка изпробва един, предполагайки, че е верният. Никой не вдигна, не и отначало. Три, четири, пет сигнала прозвучаха, преди някакъв глас да изпъхти:

— Тук Блум, какво става?

— Видях мъж да тича покрай дърветата край съседната къща. Не знам къде е сега. Но е твърде вероятно да е горе на пътя при вас.

— Окей, ще погледнем.

— Изглеждаше… — продължи Франс.

— Какъв?

— Не знам, бърз.

* * *

Дан Флинк и Петер Блум седяха в полицейската кола и си бъбреха за младата си колежка Ана Берселиус, по-специално за размера на задника й. И Петер, и Дан бяха прясно разведени.

Разводите им бяха особено драматични. И двамата имаха малки деца и жени, които се чувстваха предадени, а и тъщи и тъстове, които използваха разнообразни формулировки, за да ги определят като безотговорни кретени. Ала след като всичко се уталожи и се сдобиха със споделено попечителство над децата и нови, макар и скромни домове, и двамата бяха осенени от едно и също прозрение: беше им липсвал ергенският живот. Така че напоследък, през свободните от деца седмици, го бяха ударили на живот както никога преди. А после, след партитата, точно като в юношеските години, преговаряха всички детайли, а когато бяха инспектирали срещнатите жени от горе до долу, прилежно рецензираха телата и уменията им в леглото. Този път обаче не смогнаха да задълбаят в прелестите на Ана Берселиус колкото им се искаше.

Телефонът на Петер иззвъня и тогава и двамата подскочиха, отчасти защото той бе сменил мелодията си с един доста екстремен вариант на Satisfaction, ала най-вече, разбира се, защото нощта и бурята, и самотата тук навън ги караха да се чувстват като на тръни. При това Петер държеше телефона си в джоба на панталона, а тъй като панталоните му бяха отеснели — от купонджийския живот шкембето му бе наедряло, — той се забави, докато го извади. Когато затвори, имаше угрижен вид.

— Какво има? — попита Дан.

— Балдер е видял мъж, някакъв бързак.

— Къде?

— Долу при дърветата край съседската къща. Но навярно е поел нагоре към нас.

Петер и Дан слязоха от колата и за пореден път останаха шокирани от студа. Многократно бяха излизали през тази дълга вечер и нощ, ала никога не се бяха тресли чак до мозъка на костите си, та за момент просто останаха на място и се заоглеждаха неуверено наляво и надясно. После Петер пое командването и каза на Дан да остане горе на пътя, докато той самият щял да се спусне до водата.

Там имаше полегато възвишение, покрай което се точеше дървена ограда и алейка с новозасадени дървета. Беше навалял немалко сняг, та се хлъзгаше, а долу се ширеше морето, Багенсфйерден, мислеше Петер, и всъщност, мина му през ума, беше странно, че водата не е замръзнала. Може би вълните шибаха прекалено силно. Петер изруга, раздразнен и от безумната буря, и от нощната смяна. При все това се опита да си свърши работата, може би не чак толкова сърцато, но все пак.

Ослуша се за шумове и се огледа наоколо, но отначало не видя нищо. Наоколо цареше мрак. Само една самотна лампа на стълб осветяваше парцела точно пред кея и той пое надолу, мина покрай сив или зелен градински стол, който бурята бе разнасяла наоколо, а в следващия миг съзря Франс Балдер през големите стъкла на прозореца.

Балдер стоеше навътре в къщата, наведен над голямо легло, в напрегната поза. Може би оправяше завивката, не беше лесно да се каже. Изглежда бе зает с някакъв дребен детайл в леглото и Петер не би трябвало да обръща внимание на това. Би следвало да наглежда парцела. Ала имаше нещо в езика на тялото на Балдер, което го запленяваше, та вниманието му се разсея за секунда-две. После отново бе привлечено от действителността.

Изпита вледеняващото усещане, че някой го наблюдава, извърна се мигновено и диво се заоглежда. Но не видя нищо, не и веднага, и тъкмо бе започнал да се успокоява, когато възприе две неща наведнъж — внезапно движение при лъскавите стоманени кофи за боклук до оградата и шум на автомобил горе на пътя. Колата спря и се отвори врата.

Нищо от тия неща не бе забележително само по себе си. Шаването край кофите за боклук спокойно можеше да бъде и на животно, а и разбира се, тук можеха да идват коли, дори късно през нощта. При все това тялото на Петер се напрегна до краен предел и за миг той просто остана така, несигурен как точно да постъпи. Тогава се чу гласът на Дан.

— Някой идва!

Петер не помръдна. Все още му се струваше, че го наблюдават, и несъзнателно попипа служебното си оръжие на бедрото, като изведнъж се сети за майка си, за бившата си жена и за децата си, сякаш очакваше да се случи нещо сериозно. Но не стигна много надалеч в мислите си. Дан отново извика, този път настоятелно:

— Полиция, спри, по дяволите!

И тогава Петер се втурна нагоре към пътя, макар дори на този етап това да не му се струваше правилното решение. Не можеше да се освободи от чувството, че долу край кофите за боклук е оставил нещо заплашително и неприятно. Но щом колегата му викаше по този начин, той нямаше никакъв избор. Тайничко изпита облекчение. Беше по-уплашен, отколкото му се искаше да признае, и бързо се запрепъва нагоре към пътя.

В далечината видя Дан да гони висок широкоплещест мъж, прекалено леко облечен, и макар Петер да си помисли, че въпросната фигура едва ли можеше да се определи като „бързак“, той се затича подире им, а когато ги настигна, двамата с Дан успяха да повалят мъжа край пътната канавка, досами две пощенски кутии и малък фенер, обливащ сцената с матово сияние.

— Кой, по дяволите, си ти — изрева с все сила Дан, който може би също се беше страхувал, и в този момент мъжът вдигна към тях объркан и ужасѐн поглед.

Нямаше шапка, а наболата му брада и косата бяха заскрежени, личеше си, че замръзва и се чувства отвратително. Преди всичко обаче в лицето му имаше нещо невероятно познато.

За миг Петер реши, че са заловили известен и издирван мошеник, та изпита няколкосекундна гордост.

* * *

Франс Балдер се беше върнал в спалнята и бе завил Аугуст, навярно за да го скрие под одеялото, ако предстоеше да се случи нещо. После му хрумна безразсъдна идея, която се коренеше в току-що изпитаното опасение и бе подсилена от разговора със Стивън Уорбъртън и която в първия момент прогони като грандиозна глупост, като нещо, способно да изникне само посред нощ, когато мозъкът е замъглен от вълнение и страх.

След това си даде сметка, че идеята всъщност не беше нова, а напротив — беше съзрявала в подсъзнанието му в хода на безконечните безсънни нощи в САЩ. Затова отвори лаптопа си, своя собствен малък суперкомпютър, свързан с цяла поредица други машини, за да се сдобие с достатъчно капацитет, отвори и своята AI програма, на която бе посветил целия си живот, и… не е ли странно?

Дори не го премисли. Просто изтри файла и всичките бекъпи и се почувства като зъл бог, който бе затрил един живот, а може би и тъкмо това бе направил. Никой не знаеше, дори самият той. За кратък миг поседя така, зачуден дали не следва да се тръшне на пода, разкаян и омерзен от себе си. Делото на живота му изчезна само с няколко натискания на клавишите.

Колкото и да е чудно обаче, това го поуспокои, сякаш се бе защитил поне по един параграф. Стана и отново хвърли поглед на нощта и виелицата навън. Тогава звънна телефонът. Беше Дан Флинк, другият полицай.

— Само исках да ти кажа, че заловихме лицето, което си видял — оповести ченгето. — С други думи, можеш да бъдеш спокоен. Положението е под контрол.

— Кого сте заловили? — попита Франс Балдер.

— Не мога да кажа. Страшно е поркан и се налага да го усмирим. Само исках да те уведомя. Пак ще се чуем.

Франс остави телефона на нощното шкафче точно до лаптопа си и направи опит да си честити. Ето че мъжът бе задържан и изследванията му не можеха да попаднат в неподходящи ръце. Но не стана по-спокоен. Отначало не разбираше защо. После осъзна: онова с пиянството не пасваше. Онзи, който бе тичал покрай дърветата, беше всичко друго, но не и пиян.

* * *

Измина някоя и друга минута, преди Петер Блум да осъзнае, че изобщо не бяха заловили известен и издирван престъпник, ами актьора Ласе Вестман, който определено често влизаше в ролите на бандит и горила по телевизията, но далеч не бе обявяван за издирване, и не може да се каже, че това прозрение успокои полицая. Не само защото отново заподозря, че беше грешка да се отдалечава от дърветата и кофите за боклук там долу, а и защото тозчас се досети, че интермецото можеше да доведе до скандали и заглавия в пресата.

За Ласе Вестман знаеше най-малкото това, че каквото и да стореше, твърде често попадаше във вечерната преса, а не можеше да се каже, че в момента актьорът изглежда особено щастлив. Пъхтеше и псуваше, мъчеше се да се изправи на крака, Петер пък се опитваше да схване каква работа, за бога, имаше той тук посред нощ.

— Тук ли живееш? — попита го.

— Нямам никаква причина да ти казвам и една шибана дума — изсъска Ласе Вестман и тогава Петер се обърна към Дан, за да разбере как бе започнала цялата драма.

Дан обаче вече се бе поотдалечил и говореше по телефона, очевидно с Балдер. Сигурно искаше да покаже колко е съвестен и да съобщи, че са заловили заподозрения, в случай че изобщо бе такъв.

— Защо се промъкваш в собствеността на професор Балдер? — продължи Петер.

— Не чу ли какво казах? Няма да ви кажа и една шибана думичка. Какво, по дяволите, разхождам си се тук най-миролюбиво, а онзи глупак идва и почва да размахва пистолета. И това ако не е шибан скандал. Знаете ли кой съм аз?

— Знам кой си и в случай че сме се държали зле, моля за извинение. Със сигурност ще имаме повод да поговорим за това отново. Точно сега обаче се намираме в страшно напрегната ситуация и настоявам начаса да ми разкажеш каква работа си имал при професор Балдер, не, не, не се мъчи да се изплъзнеш!

Ласе Вестман най-сетне се изправи и навярно изобщо не се опитваше да се изплъзне. Просто му беше трудно да запази равновесие. После се прокашля леко мелодраматично и плю право във въздуха. Плюнката не стигна доникъде, а полетя назад като бумеранг и замръзна на бузата му.

— Знаеш ли какво? — рече той и си избърса лицето.

— Не.

— Не аз съм лошият в тази история.

Петер погледна обезпокоено към водата и алеята от дръвчета и за пореден път се зачуди какво бе видял там долу. Но не мръдна от мястото си, парализиран от нелепата ситуация.

— Кой е тогава? — попита.

— Балдер.

— Защо?

— Взе сина на гаджето ми.

— Че защо му е да го прави?

— Няма да питате мен, по дяволите. Питайте компютърния гений там вътре! Тоя дивак няма абсолютно никакво право да го държи при себе си — оповести Ласе Вестман и бръкна във вътрешния си джоб, сякаш търсеше нещо.

— Там няма никакво дете, ако така си решил — каза Петер.

— О, има и още как, по дяволите.

— Наистина?

— Наистина!

— Значи, ти си решил да дойдеш тук посред нощ, пиян като талпа, и да вземеш детето — продължи Петер и тъкмо бе на път да направи още някакъв ироничен коментар, когато бе прекъснат от слаб, звънтящ звук, който стигна до него откъм водата.

— Какво беше това? — попита той.

— Кое? — отвърна Дан, който отново стоеше до него и явно не беше чул нищо, а и звукът действително не беше особено висок.

Петер си припомни какво бе изпитал край дърветата и боклукчийските кофи и почувства, че отново го побиват тръпки. Тъкмо се канеше да слезе и да провери какво се е случило, когато пак се поколеба. Може да беше изплашен или просто нерешителен, или направо некадърен, не беше лесно да се определи. Ала той се огледа тревожно и тогава чу да се приближава още една кола.

Беше такси, което ги подмина и спря пред портата на Франс Балдер, а това послужи на Петер за оправдание да си остане горе на пътя, та докато шофьорът и пътникът се разплащаха, да хвърли поредния обезпокоен поглед надолу към водата. Отново му се стори, че чува нещо, и това не беше успокоителен звук.

Но не можеше да е сигурен, а и сега вратата на колата се отвори и оттам слезе мъж, когото Петер след секунда на объркване разпозна като журналиста Микаел Блумквист, и се запита по каква причина, по дяволите, всички знаменитости трябваше да се нагъчкат точно тук посред нощ.