Том Фокс
Dominus (79)

79

Сряда

Болница „Гемели“, на три километра северно от Ватикана

Александър стоеше до болничното легло на Габриела. Със съдействието на светия отец й беше осигурена комфортна самостоятелна стая, която приличаше на хотелските. Състоянието й се следеше отблизо и постоянно.

Само мигове след завръщането й към живота, останалата част от Швейцарската гвардия се появи на мястото на събитията и първата инструкция на папата беше своевременно да я отведат в болница „Гемели“. След по-малко от десет минути я качиха в линейката на Ватикана. След по-малко от трийсет се намираше на носилка в ръцете на най-добрите доктори в Италия.

Швейцарската гвардия не позволи на понтифика да напусне Ватикана, но той обеща, че ще я посети в болницата колкото се може по-скоро. Докато Катерина Амато не бъдеше отведена в ареста, а бордът на директорите й открит и разпитан от полицията, гвардията желаеше папата да бъде под постоянно наблюдение. Щяха да му позволят да напусне рамките на Апостолския дворец едва когато можеха да осигурят безопасността му.

Александър от своя страна не се отдели от Габриела. Тя се беше завърнала към живот на пода на двореца. Шокът и загубата на кръв обаче оказаха своето влияние и жената веднага загуби съзнание. Трекио не пускаше ръката й и вървеше заедно с нея навсякъде, вози се в линейката с нея, не се отдели от нея нито за миг в болницата.

Габриела беше цялостно прегледана, но като се изключеха шокът и фактът, че е в безсъзнание, нямаше признаци на животозастрашаващи наранявания. Раната от куршум, която Александър видя на гърдите й, я нямаше. Инспекторката беше натъртена и беше изгубила значително количество кръв, за което докторите предполагаха, че причината е раната на рамото й. За щастие, този изстрел беше пропуснал да уцели костта, беше засегнал само мускула, което не беше трудно за лечение. Прогнозата й беше отлична.

Трекио стоеше до леглото й, докато понеделникът се превърна във вторник, докато папата направи своето изявление пред света и светът отвърна с нова вълна от интерес. В болничната стая на Габриела имаше телевизор и той проследи предаването, но само след няколко минути го изключи.

За пръв път в живота си Александър нямаше въпроси. Не беше любопитен. Просто чакаше.

Когато вторникът се превърна в сряда и Габриела дойде в съзнание, той беше до нея, за да стане свидетел на събуждането й.

Очите й се отвориха бавно, докато привикнаха със светлината. Лешниковият блясък в тях беше премрежен, но силен. Фиеро се беше върнала при него.

— Какво… какво се случи? — попита тя, гласът й беше пресипнал от болкоуспокояващите, които й вливаха със система.

Александър отвори уста, но не знаеше какво да каже.

— Не съм сигурен — отвърна той, хвана я за ръката и преплете пръсти с нейните. Очите му грееха от щастие. — Но мисля, че най-накрая съм готов да си призная, че видях чудо.

* * *

Габриела остана под наблюдение в болницата през целия ден. Бързо се съвземаше и събираше сили, а Александър стоеше до леглото й и й разказваше какво се беше случило през онези последни минути в Апостолския дворец.

Папата също дойде да я посети, както беше обещал. Донесе й цветя, топла и дълга прегръдка и малък подарък.

— Можех да ти донеса всичко от съкровищницата на Ватикана — каза понтификът с весела усмивка и седна до леглото й, — бих го направил с удоволствие. Бих дал всичко заради онова, което направи за мен и за Църквата.

Габриела направи знак с ръката си, че никакъв подарък не е необходим. Папата й отговори със знак да не се движи.

— Както и да е, вярвам, че намерих нещо, което е много по-ценно за теб от първо издание на Галилео или Рафаело, който да закачиш на стената си. — Мъжът млъкна. На лицето му играеше доволна усмивка. — Някой ми каза, че през целия си живот си носила в джоба си евтина лилава пластмасова броеница.

Габриела се изчерви. Наистина беше евтина и пластмасова. Когато баба й я подари в деня на нейното кръщене, си призна, че я е купила от благотворителен магазин на много ниска цена. Но Фиеро си я обичаше.

— В кръвта, която покриваше пода на онзи коридор — продължи папата, — хората ми намериха скъсани пластмасови мъниста. Събрах ги, измих ги, доколкото успях, и помолих една от помощниците си, сестра Пърл, да ги наниже отново.

Мъжът бръкна в джоба на расото си и извади от него своя подарък: пластмасовата броеница на Габриела, нанизана наново и излъскана.

Очите на инспекторката се навлажниха, както и тези на Григорий. Тя вдигна ръка и папата уви броеницата около пръстите й, след което затвори дланта й и я стисна в своята.

— Най-малкото, което можех да направя — прошепна първосвещеникът.

Габриела поклати глава. Този жест беше повече и от най-големите й очаквания.

— Знаеш ли — продължи Григорий, като доближи устни до ухото й, — онова, което видяхме, което преживяхме, ти и аз… светът никога няма да го разбере. Всички ще видят само лъжите, манипулациите, болката.

Фиеро го погледна в очите.

— Ваше Светейшество, не ми казвайте, че изпитвате съмнение!

— Не. — Мъжът се усмихна, но на лицето му беше изписана тъга. — Не е съмнение. Само страх. Страхувам се, че независимо какво ще кажа или ще направя, светът отвън няма да приеме никакъв отговор за въпросите, които има. Кой съм аз, че да кажа кой беше този човек? Нямам отговор за това, както нямам отговор и откъде дойде и какво е сторил.

Габриела постави другата си ръка върху тази на Григорий.

— Скъпи татко — започна тя, — понякога дори наследникът на Свети Петър не знае отговорите на всичко.

— Какво да сторя тогава? След всичко, което преживяхме, мисля, че трябва да знам.

Пластмасовите мъниста на броеницата на Габриела бяха преплетени между нейните пръсти и тези на върховния понтифик.

— Не мога да кажа, че аз знам какво — отвърна жената, — но както наскоро научих, отговорът много често не се крие в това, което знаем, а в това, в което вярваме.