Том Фокс
Dominus (74)

74

20:03 часът

Оберст Кристоф Рабер беше мъртъв само след няколко секунди. Малката библиотека не предлагаше тактическа позиция, дори и за толкова опитен човек като коменданта, с помощта на която да отвърне на смъртоносната лавина, която хората на Катерина Амато стовариха отгоре му. В помещението беше хвърлена граната. Ударната й сила запрати Рабер на земята. Това беше достатъчно. Само след секунда двама мъже се бяха надвесили над него и изпразваха половината си пълнители в гърдите и главата му.

— Другите са в коридора — каза Катерина, когато влезе в помещението. — Хванете ги.

* * *

— Сега накъде? — попита Александър, когато оставиха библиотеката зад гърба си и се озоваха в един от големите вестибюли, които минаваха през Апостолския дворец.

Високо над тях ренесансови херувими висяха от изрисувани облаци, а брадати светци надничаха от колоните, издигащи се от край до край.

— Надясно — отвърна папата. — Няколко врати по-надолу се намира стълбище, което води до приземния етаж. От там можем да излезем в градините.

Групата се насочи натам. Александър водеше, а понтификът и странникът вървяха след него. Габриела беше най-отзад: най-опасната позиция. Надяваха се да успеят да се измъкнат от преследвачите си, преди онези да минат през вратата зад тях.

В крайна сметка плановете им излязоха криви. Двайсет метра пред тях една от вратите беше изблъскана. Двама мъже минаха през нея. От движенията им ставаше ясно, че са дезориентирани, мятаха глави насам-натам, за да се съвземат.

Александър знаеше, че не трябва много да му мисли. Вдигна пистолета си и стреля. Първият изстрел пропусна и рикошира в древната зидария. Вторият също пропусна целта си. Двамата мъже осъзнаха, че са под прицел. Извадиха оръжията, окачени на раменете им, обърнаха се… но Трекио стреля отново. Този път пистолетът му намери мишената си, куршумът уцели рамото на единия от преследвачите. Не беше достатъчно, за да го убие, но онзи падна назад и повлече колегата си. Александър стреля отново и този път проби черепа на втория мъж. Прибяга бързо напред, насочи оръжието си между очите на ужасения първи нападател и отново дръпна спусъка.

Зад гърба му се разнесоха изстрели. Трекио се завъртя и забеляза, че през изхода на библиотеката прииждаха мъже.

— Габриела! — провикна се той, за да предупреди инспекторката, но тя вече беше видяла опасността.

Александър хукна в нейната посока, за да постави тялото си между нападателите и папата, а тя вдигна оръжието, което беше получила от оберст Рабер, и започна да стреля.

Жената имаше много повече опит и беше много по-точна с пистолета от Трекио. Изстреля два бързи куршума, които свалиха първия мъж до библиотеката, след което отстъпи назад и избута странника на земята, за да не е толкова открит за куршумите.

— Свали папата на пода! — провикна се Габриела към Александър, който веднага се подчини.

Инспекторката стреля отново, но вторият мъж очакваше това й действие и се стрелна в противоположния край на коридора, където огромна декоративна ваза беше поставена на каменен пиедестал, наполовина на човешката височина. Мъжът се прикри зад него и започна да отвръща на огъня, първите му изстрели пропуснаха рамото на Фиеро на сантиметри. Жената си пое дълбоко въздух, успокои се, стреля отново и строши вазата. Но нападателят вече беше залегнал. Куршумът се заби в стената зад него, когато онзи вдигна отново оръжието си и произведе нов изстрел.

Този път уцели мишената си и дясното рамо на инспекторката се обагри в кръв. Тя изпищя от болката и загуби равновесие.

— Габриела! — изкрещя Александър, ужасѐн.

Той се обърна и насочи оръжието си към мъжа, който я беше ранил. Натисна спусъка три пъти. Главата на нападателя се килна назад, когато третият куршум го улучи в челото, тялото му се отпусна и падна на пода.

Моментът на отмъщение разсея Трекио. Друг мъж беше излязъл от библиотеката, но докато репортерът го забележи, онзи се озова лице в лице с него. Александър веднага го разпозна: беше го видял да се взира през прозореца на апартамента му, когато двамата с Габриела бягаха по аварийното стълбище. Сега, както и тогава, лицето му беше лишено от емоции. Нямаше омраза, нямаше гняв — само студена и непоклатима отдаденост.

Мъжът беше вдигнал оръжието си и Трекио осъзна, че няма да има време да стори същото. Нямаше как да се защити от изстрела, който щеше да последва. Той, който вярваше, който се съмняваше, който служеше, който беше изпитал падението — той трябваше да умре тук, екзекутиран от човек без сърце, на няколко метра от главния пастир на Църквата, която беше изоставил.

Леденият мъж стреля. Всичко приключи.

Но куршумът не беше предназначен за Александър. За част от секундата осъзна, че този момент ще е много по-лош, отколкото предполагаше.

Габриела стоеше на колене с лице към него и се опитваше да се съвземе от изстрела, който получи в рамото. Очите й срещнаха неговите, в тях се съдържаше решимост, желание за борба. Трекио знаеше, че в собствените му имаше само тъга.

Куршумът на ледения мъж я уцели право в гърба, разкъса плът и кости и органи, и си проправи път през гърдите й, съпроводен от жестока, гротескна струя кръв.

Съзнанието й продължи да съществува само още миг, но очите й — тези красиви очи — осъзнаха какво се беше случило. Те се взираха умолително в Александър. Съжалявам. Страхувам се. Аз…

И тогава, след още миг, живеца го нямаше в тях и те не молеха за нищо. Жената падна напред, лицето й се стовари върху мрамора, който вече беше обагрен в кръвта й, и животът си отиде от нея.

Трекио беше погълнат от гняв и болка, и скръб. Той вдигна пистолета си към мъжа зад нея и стреля, докато му свършиха куршумите. Добре облечената фигура на убиеца на Габриела се тресеше от конвулсии, когато изстрелите го пронизваха, блъсна се в стената и се свлече безжизнена на пода.