Том Фокс
Dominus (62)

62

18:1 часът.

Апостолският дворец

По нареждане на оберст Рабер в главните коридори на Апостолския дворец бяха поставени стражи на двайсет метра разстояние. Александър и Габриела напредваха към офиса на кардинал Риналдо Трекио, придружавани от мълчаливите гвардейци. Малко неща можеха да се случат на място, охранявано като това. Въпреки опасностите и стреса, на които бяха подложени, репортерът и инспекторката не можеха да останат напълно равнодушни към античния дух на мястото. Това бяха коридори, изработени от едни от най-добрите архитекти и украсени от едни от най-великите художници, които Европа някога е имала. Пинтурикио е рисувал тук. Микеланджело. Рафаело. Техните духове блуждаеха в тези древни кътчета и съблюдаваха богато украсените си произведения, които бяха завещали на поколенията.

— Офисът на вуйчо ми се намира надолу по този коридор, след това наляво…

— Местоположението на кардинал Трекио ни е добре известно — изръмжа командирът на гвардейците презрително.

Очевидно беше, че мъжът не одобряваше тези нарушители да бъдат разхождани в Апостолския дворец, вместо да бъдат мигновено арестувани. Заповедите обаче си бяха заповеди, а той никога не беше оспорвал нарежданията. Командирът вървеше пред арестуваните, един от хората му ги следваше отзад, а двама — от двете им страни. Всички държаха ръце върху оръжията си. Всичко в поведението им подсказваше, че ако мотивите на Александър и Габриела да нахлуят в двореца не бяха толкова чисти, колкото самите те твърдяха, гвардейците нямаше да им оставят никакъв шанс за бягство.

— Чакайте тук — нареди водачът, когато стигнаха до края на дълъг, покрит с мрамор коридор, стените на който бяха украсени в натруфени червени и оранжеви маслени фрески, осеяни с всички цветове на дъгата. Мъжът пристъпи внимателно към тройното кръстовище, образувано от перпендикулярен коридор — също толкова дълъг и грандиозен. Въпреки видеонаблюдението и наличието на охрана навсякъде, водачът инспектира разклоненията, преди да нареди на своите хора да продължат напред и наляво.

Десет-петнайсет метра по-късно стигнаха до дървена врата, релефна и внушителна, излъскана до огледален блясък. Тя, също както и всяка друга в това крило, не беше белязана. Предполагаше се, че всеки, който имаше работа тук, щеше да знае коя врата търси.

Александър пристъпи напред и протегна ръка, за да почука на добре познатата врата на вуйчо си.

— Отстъпете — нареди водачът на гвардейците и избута Трекио настрани.

— Той ще разбере, че съм аз.

Войникът само го изгледа. Александър реши да отстъпи.

Гвардеецът се обърна, изпъна униформата си и намести баретата, след което почука силно три пъти.

— Ваше Преосвещенство, тук е капитан Ремо Дойбел от Гвардията. С мен е човек, който твърди, че е ваш племенник, както и неговата придружителка.

Оповестяването прозвуча по дългия коридор, камъкът и полираното дърво му придадоха призрачно ехо.

Александър чакаше нетърпелив. Знаеше, че на Габриела няма да й допадне да я определят като придружителка, затова се опита да не поглежда към нея.

Не последва никакъв отговор. Цялата група остана в мълчание няколко мига, след което капитанът почука отново.

— Кардинал Трекио, имам заповеди от комендант Рабер да ви доведа тези лица. От изключителна важност е да ни приемете.

След като ехото отшумя, отново настъпи тишина. Не се чуваха стъпки от другата страна на вратата. Александър започна да усеща стягане в гърдите. Нещо тук не беше наред.

Минаха още няколко мълчаливи мига, след което Дойбел заговори в микрофона на рамото си:

— Наблюдение, дайте ми координатите на кардинал Риналдо Трекио. — Пауза, след която последваха изписукване и отговорът от другата страна, който благодарение на настъпилата тишина можеше да се чуе от всички.

— Кардиналът се намира в офиса си. Влезе в него точно в 14:56 часа и оттогава не го е напускал.

Напрежението в групата се увеличи. Слушалката на Дойбел изписука пак, но този път в нея прозвуча друг глас.

— Ремо, тук е Рабер. Разбийте вратата.

Очите на командира се ококориха, но миг по-късно мъжът се подготви да изпълни заповедта.

— Отдръпнете се — нареди на другите той и се отдръпна стъпка назад.

След това, с вдигнато напред оръжие, Дойбел заби тежко и бързо крак във вратата, само на сантиметър по-долу от ключалката й.

Дървото изскърца и се пропука — но не поддаде. Гвардеецът си пое три пъти въздух, стегна мускулите си и опита отново.

Този път дървото под ботуша му се предаде и навсякъде се разлетяха трески. Вратата не се отвори, но ключалката беше отстранена. Дойбел издърпа крака си, стегна се и блъсна с рамо.

Нямаше нужда да вика Риналдо Трекио. Тялото на кардинала беше проснато върху бюрото му, с лице надолу, отпуснати около главата му ръце и разлят навсякъде чай.

Александър се спусна напред. Този път гвардейците не го спряха. Застана до вуйчо си, на лицето му беше изписан ужас.

— Вуйчо! — провикна се той и хвана стареца за рамото.

Опита се да го повдигне, но кардиналът се беше вкочанил.

Капитан Дойбел се беше озовал мигновено до стария Трекио и вече завираше пръст във врата му. Последва мълчание, след което мъжът обяви онова, което вече всички знаеха.

— Кардиналът е мъртъв.

— Не! — изкрещя Александър, разкъсван от чувствата си. — Не може да е мъртъв!

Габриела се приближи до него и постави ръка на гърба му в опит да го успокои, макар да знаеше, че този жест няма да стори това.

Дойбел отново говореше в микрофона си — бързо и тихо запознаваше командването с новините. Миг по-късно се изправи пред Александър и Габриела.

— Съжалявам за загубата ви — каза без никаква емоция мъжът. — Дано душата на вуйчо ви намери покой. Но сега трябва да отидем в командния център.