Том Фокс
Dominus (5)

5

10:40 часът

Редакцията на вестник „Ла Република“

Колкото и наранен да съм, все още имам достатъчно уважение към себе си, за да разкрия една измама. Дори такава, случила се в Църквата.

Тази мисъл проблесна в ума на Александър Трекио. Имаше много начини, по които можеше да се опише една разрушена връзка, но нито един термин не беше достатъчно точен, за да изрази все още неумиращата му обвързаност с Църквата. Самият той често я определяше като нефункционална: не я мразеше, но не я и обичаше. Определено вече не би се определил като човек на вярата, но все още таеше някакво уважение към нея. Достатъчно, за да разкрие един шарлатанин.

Александър смяташе, че странникът е точно такъв, въпреки онова, което видя на екрана. След първоначалното му впечатление от странната поява на мъжа на първото видео, репортерът изгледа още пет клипа в интернет, запали нова цигара и определи набързо три неща.

Първо, нямаше нищо свръхестествено във външния вид на непознатия, освен надигналата се онлайн шумотевица и развилнелите се спекулации. Той си беше просто човек, обикновен и скромен. Ако се погледнеше реално на нещата, колкото и банално да звучеше този израз, видеото ясно показваше, че мъжът носи дънки с етикет на задния джоб. Александър се съмняваше Леви Щраус да е отворил фабрика във Великото отвъдно.

Второ, очевидно беше, че е харизматичен мъж, което обясняваше транса, в който бяха изпаднали и тълпата, и духовниците — дори и самият Трекио, докато гледа видеото. Това правеше странника още по-гнусен в очите му. Харизмата беше опасно оръжие срещу невнимателните, не беше необходимо да се търси усърдно в миналото, за да се намерят примери за харизматични хора, които бяха водили другите към нежелани пътища.

И трето, това наистина беше голяма история. Александър не можеше да се преструва повече, че не е или пък че интересът към нея ще отшуми бързо. Най-известният в Християнския свят мъж беше „изцерен“ пред очите на всички. Шумотевицата щеше да се разнесе навсякъде. Интернет вече беше полетял на крилата на тази новина, качените видеоклипове бяха създали верижна реакция от социална активност, която беше възпламенила дигитализираната генерация както в Рим, така и извън него. В Туитър бяха създадени таговете #СтранникВъвВатикана и #ПапатаИзцерен, които вече от час бяха доста активни. Във Фейсбук имаше поне три обществени групи, чиято цел беше да се оцени дали мъжът, който се беше изправил пред папата, беше ненормален скитник, или божествен пратеник. Не беше изненада, че мненията бяха разделени почти наполовина. Хората искаха да повярват в свръхестественото също толкова силно, колкото беше и желанието им да му се подиграват. Човешкото отношение, в най-добрия случай, беше несъстоятелно и противоречиво, що се отнасяше до религиозни въпроси.

Точно това правеше тази история проблемна. Александър беше човек, който страдаше много от вярата си, докато най-накрая не се отказа от нея. Някога се беше превърнал в такъв католик, че смяташе съществуването на Бога за нещо реално и дори до ден-днешен не си позволяваше дързостта да каже, че не вярва в Господ. Беше много близък с вуйчо си, кардинала, който нямаше нищо против духовните странствания на племенника си, но никога нямаше да приеме „пораженческите му глупости“. Трекио вече не вярваше в Църквата. Той беше толкова активно въвлечен в духовния живот, че върху него бяха останали сериозни психологически белези, които бяха много по-дълготрайни от физическите. Беше видял най-лошото от хората, които твърдяха, че дават най-доброто от Бога, и това го отчужди още повече.

Въпреки всичко, онова, което беше запазил в душата си, не беше омраза. Изостави духовенството, откъсна се от една институция, която мнозина наричаха Майка, а вярата му — каквото и в действителност да представляваше тя — се разпадна на парчета, докато в крайна сметка не се изгуби напълно и не се превърна просто в спомен. Но въпреки това тя беше пуснала някои пипала, които така и не си заминаха. Мъжът, който беше поел водачеството, откакто той напусна, изглеждаше благоприличен и добронамерен папа. Жалко, че не се беше появил по-рано.

Последният факт беше довел до четвърти въпрос, такъв, какъвто беше накарал Александър да се почувства много по-неудобно от останалите три: каква беше намесата на първосвещеника във всичко това? Трекио видя със собствените си очи как мъжът се изправя на крака — действие, което целият свят знаеше, че не е възможно. В крайна сметка ставаше въпрос за папата, а не за някакво подставено лице от публиката. Католиците по цялото земно кълбо бяха наясно с неговото заболяване от детинство, знаеха историята на неговата борба и стремежа му към по-високите етажи на църковния живот. Човекът беше в полезрението на хората вече няколко десетилетия. През всичкото това време той беше сакат. Беше физически пречупен.

Какво, по дяволите, се случваше?

Каквото и да беше, на Александър му намирисваше на някаква заблуда. Беше ставал свидетел на смъртта на много болни хора, които умираха по време на службата му като свещеник, за да повярва, че изведнъж Бог е решил да изцери нуждаещите се. Онези неща, които беше виждал и които другите наричаха чудеса, винаги идваха някъде от вътре на човека — от трансформацията на болката му в примирение, от успокояването на душата му, разкъсвана от мъка. Господ предпочиташе да заема второстепенна роля в живота на човешките същества, а не да бъде шоумен, който прави салонни трикове, па макар сцената му да е самият Ватикан.

Всичко това водеше до заключението, че нещо се пече. Александър беше наясно, че шансовете му да получи някаква информация от курията^[1] са несъществени. Църквата не беше известна с многословието си пред пресата, даже и когато нещата биваха нормални. Това означаваше, че няма да може да напише нищо за духовенството в статията си, а трябваше да се съсредоточи единствено върху папата, което нямаше да го доведе доникъде.

Налагаше се да тръгне след странника и да види какво може да изрови за него.

За огромна своя изненада, Александър осъзна, че тази задача събужда у него силен стремеж. Нямаше представа какво да прави с това чувство, но за първи път беше ентусиазиран от работата си.