Том Фокс
Dominus (32)

32

9:31 часът

Улица „Салита ай Джардини“, на границата с Ватикана

— Не съм сигурен дали разбрах онова, което се случи току-що — призна си Александър, когато двамата с Габриела напуснаха кръглата кула в края на Апостолския дворец.

Фиеро не правеше опити да свали усмивката от лицето си.

— Признай си, Алекс, влезе там с нагласата, че ще се изправяш срещу каменни стени и отрицание на всеки ъгъл. Циник!

Трекио вдигна ръка в подигравателно оттегляне.

— Виновен. — Той бръкна в джоба си, извади от там нов пакет MS с филтър, който си беше купил заедно с телефона, и запали цигара. — Срещата въобще не протече както очаквах.

— По-късно двамата ще си поговорим за отношението ви към Църквата, господин Трекио — каза Габриела. — Още малко преживявания като това и вероятно ще успея да те върна в духовенството.

Александър се усмихна. Бяха се запътили към малкия тъмнооранжев опел. Централното му отключване се задейства. Инспекторката говореше за бъдещето.

— Както каза — продължи Габриела, — гостоприемството на банката беше малко обезпокоително.

— Радвам се да разбера, че е останало някакво подозрение у теб.

Фиеро поклати глава.

— Само дотолкова, че може да сме тръгнали по напълно погрешна следа.

— Защо мислиш така?

— Предимно заради откровеността на президента на банката. Крослър и Този са смятали, че разкриват тайни, и ние тръгнахме по техния път с това предположение. Но очевидно Холцман нямаше какво да крие. Даде ни шибания списък с партньорите си, без да се замисли и за секунда!

Жената отново започна да се кръсти.

Алекс вдигна едната си вежда. Превзетата и професионална фасада на Габриела Фиеро понякога се пропукваше достатъчно, за да пропусне някоя полицейска грубост на повърхността, която, заедно с редицата й странности, беше от нещата, които харесваше у нея.

— Не бъди толкова сигурна — каза репортерът. — Този списък не означава нищо, докато не го проверим и не потвърдим, че информацията в него е вярна.

— Ще се заема с това — отвърна Габриела и кимна. — Откарай ни в някое кафене. Холцман може и да пие уиски преди десет, но на мен едно лате ще ми дойде много добре. И махни тази цигара. Леля ми ще се оплаква от миризмата върху дамаската на колата месеци наред.

Александър се ухили, хвърли полуизпушената цигара през прозореца и запали двигателя. Преди да успее да потегли, новият му телефон започна да звъни. Извади апарата от джоба си и когато видя номера, изписан на дисплея, лицето му се изкриви от изненада.

Поредицата от цифри беше същата, на която изпрати съобщение по-рано днес. Александър и вуйчо му поддържаха връзка чрез SMS-и, откакто текстовите съобщения бяха навлезли в ежедневието на хората, и тази сутрин Трекио изпрати такъв на кардинала по навик. Тъй като в миналото бяха обсъждали заедно липсата на достъп до ИОР, на Алекс му се стори, че посещението му в Института би било интересно за възрастния Трекио.

Предвид настоящата ситуация във Ватикана и статута на вуйчо му там, Александър не очакваше да получи отговор. Подобно обаждане дори не би трябвало да бъде възможно.

Репортерът прие разговора с по-голямо нетърпение от обикновено.

— Ало?

— Александър, ти ли си?

— Вуйчо Риналдо, не мога да повярвам, че си ти. Мислех, че сте привикани. Как успя да ми се обадиш?

— Вчера следобед всички кардинали бяха призовани. Вече бях тук, така че пътешествието ми трая кратко. Другите прелетяха от всички краища на света.

— Казаха, че сте напълно изолирани. Без телефонни разговори, нито в едната, нито в другата посока.

— Така е, Александър. Но моля те, спри да задаваш въпроси.

Притеснението в гласа на вуйчо му обезпокои репортера.

Това не беше присъща за стареца емоция.

Риналдо Трекио беше кардинал от шестнайсет години, лоялен и отдаден принц на Църквата. Също така беше грижовен и любящ вуйчо, откакто Александър го помнеше.

Когато вярата на Алекс започна да го изоставя частичка по частичка, докато съвестта му най-накрая не достигна до праг, който никога не беше очаквал, че ще достигне — осъзнаването, че не може да продължава да бъде свещеник — вуйчо му продължи да го подкрепя. В момента, в който Габриела се появи в живота му, той вече беше взел своето решение, но дори тогава Риналдо не престана да му показва своята любов и разбиране, докато останалата част от неговото католическо семейство го дари единствено с раздразнение и разочарование. Сигурен беше, че и вуйчо му е бил изпълнен с подобни сантименти, но трябваше да му се признае, че никога, по никакъв начин кардиналът не им позволи да излязат на бял свят пред племенника му.

— Къде се намираш точно сега? — попита го Риналдо от другата страна на линията.

— В кола, недалеч от Ватикана.

— Защо си сменил номера си?

Въпросът беше по-скоро загрижен, отколкото любопитен.

Александър не знаеше как да отговори.

— Бях въвлечен в един вид… инцидент. Промяната беше препоръчителна.

Изведнъж тонът на вуйчо му охладня предупредително:

— Александър, искам да ме чуеш. Трябва да бъдеш внимателен. Много внимателен.

В стомаха на Трекио се образува камък.

— За какво говориш?

— Знам, че разследваш изцеряването на папата и появата на онзи човек в „Сан Пиетро“ — отговори Риналдо. — Също така знам, че се ровиш в убийствата на двама професори.

Александър пребледня, хватката му върху телефона и волана на колата изведнъж се стегна.

— Откъде имаш гази информация? Да не ме следите?

— Не е важно откъде знам, Алекс. По-добре да не знаеш. Важното е да ме разбереш, като ти казвам, че се случва нещо много по-голямо, отколкото можеш да проумееш.

— Следят ли ме? — попита Трекио, беше объркан. — Наблюдаван ли съм от Ватикана?

Дали магистериумът не правеше точно това със свещениците, които го напускаха? Или пък с журналистите?

— Алекс, моля те. Няма време да се впускаме в подробности — отвърна вуйчо му умолително. — Но колкото повече навлизаш в това, и толкова по-голяма заплаха се превръщаш за… за…

— За кого, вуйчо?

Риналдо се поколеба, след което изръмжа следващите думи:

— За хора, които няма да се подвоумят да елиминират онези, които представляват заплаха за тях.

Александър преглътна и погледна към Габриела, която беше вдигнала очи от списъка на ИОР и следеше внимателно разговора му. Инспекторката знаеше, че нещо не е наред, но можеше да чуе само едната страна.

— Трябва да ми кажеш нещо повече от това — настоя Трекио към вуйчо си. — С кого си имаме работа?

Почака за отговор, но такъв не дойде.

— Вуйчо Риналдо?

Погледна към дисплея на телефона. Връзката беше прекъснала.