Том Фокс
Dominus (3)

3

9:34 часът

XVI полицейски участък, Монтеверде, Рим

Шестнайсети участък на италианската Полиция ди Стато в Монтеверде представлява незабележима сграда, кацнала по средата на жилищен блок в един от кварталите в близост до центъра на града. Повечето хора, които преминават покрай нея, нямат представа, че зад монотонната фасада се крие един от най-активните римски полицейски участъци, членовете, на който работят заедно с карабинерите^[1] и Гуардия ди Финанца^[2], за да завършат местната инфраструктура на изключително комплексната национална полицейска система на Италия.

Във вътрешността на участъка, в офис, който беше по-незабележителен и от сградата, в която се намираше, Ispettore Габриела Фиеро въздъхна дълбоко и гневно. Бюрото, зад което стоеше, беше направено от метал и да се каже за него, че е по-скоро функционално, отколкото красиво, щеше да е акт на грандиозно омаловажаване на фактите. То беше грозно, също като изкривените метални рафтове на едната стена и двата алуминиеви шкафа за папки на другата, които изглеждаха очукани и износени навярно още от деня на своето създаване. В помещението нямаше прозорци, което беше една от причините Габриела да не украси стените с плакати и грамоти. Не си струваше усилията. Никой не идваше при инспектор Фиеро, за да се впечатлява от подобни неща. Малцина въобще влизаха в офиса й. А грозното си беше грозно, дори върху него да се сложи плакат.

Габриела погледна към своя елегантен часовник Bulova, едно от малкото луксозни неща в иначе скучния й живот. Червата й куркаха. За нормалните хора обядът щеше да е на няколко часа в бъдещето, но тя знаеше, че това не се отнася за нея. Не и днес. Ако въобще съумееше да се вреди за храна, щеше да се случи доста по-късно от нормалното. Беше затрупана с толкова много канцеларска работа, че можеше да засрами дори самия Атлас^[3], и всеки път когато стигаше до края й, опротивелият й началник, Sostituto Commissario^[4] Енцо д’Антонио, добавяше още към купчината.

Денят щеше да е доста, доста дълъг.

Габриела Фиеро работеше за Полиция ди Стато вече над четири години и всяка една от тях беше прекарана в борба с шефа й. Когато в началото постъпи на работа, Д’Антонио я държа на най-нисшия пост agente много по-дълго, отколкото беше нормално. За известно време Габриела си задаваше въпроса дали няма да се пенсионира със същия чин, с който беше дошла тук, но след известно време началникът й й даде повишението, принуден от случай, върху който тя работи преди две години и който достигна до националните новини. Д’Антонио й го беше дал, защото го смяташе за безнадежден — подарък, който трябваше да унижи и очерни Фиеро. Разследването обаче се превърна в главна новина: финансови скандали в Църквата, убит кардинал в чужбина. Началникът й нямаше как да й спести няколкото нашивки — даде й ги, но неохотно.

Причината за враждебността на Д’Антонио към Габриела си оставаше загадка за нея, макар да имаше някои предположения. Фактът, че беше жена, определено го дразнеше, мъжът беше отявлен женомразец. Това бе достатъчно, за да се обясни ненавистта му — за него тя беше натрапница, посмяла да си вре носа в мъжките работи. Към всичко това можеше да се добави и хубавият й външен вид, което влошаваше нещата още повече. Щом ставаше въпрос за жена, поне трябваше да е толкова грозна, колкото беше и самият Д’Антонио. Освен всичко останало Фиеро беше израснала в добро католическо семейство и беше съумяла да запази вярата си досега. Началникът й от своя страна пък беше толкова отявлено неблагоразположен към каква да е религия, че въобще не смяташе това за положителна черта.

Може би причината за омразата му беше съвкупна, може би беше нещо напълно различно от изброеното. В крайна сметка заместник-комисарят на XVI полицейски участък на Монтеверде ненавиждаше своята подчинена и не правеше никакви опити да прикрие чувствата си.

Можеше да се започне от причината Габриела да е в офиса си днес. Тя беше назначена да работи всяка неделя през последните две години. Нямаше нищо случайно в това. Посещенията на неделната литургия — някога уважавана традиция — се бяха превърнали в хубав спомен, изтрити от живота й от нейния шеф. Напоследък трябваше да се задоволява със седмични служби и посещения в обедната си почивка в неделя, когато имаше възможност да отиде там и да се помоли на спокойствие.

Предимно се молеше за удушаването на началника си. Понякога наистина успяваше да произнесе някоя и друга молитва.

Днес, ако въобще й се удадеше възможност, щеше да превие гръб и да се съсредоточи върху допълнителната си работа. Налагаше се да се абстрахира от шумните разговори, които долитаха от стаята за почивка и кафе на участъка, която се намираше в близост до офиса й. През последния час се беше надигнала някаква суматоха, която беше превърнала иначе тихите сутрини в истинска лудница. „Нещо се случва във Ватикана“, беше всичко, което Габриела успя да подочуе през тънките стени — но за сметка на това го чу няколко пъти, всеки път изговаряно с нарастваща възбуда. Личният й интерес към църковните теми беше достатъчен, за да я насочи към интернет, трябваше да разбере какво се случва. И точно тогава — проклет да е късметът й — в абсолютно същия момент, в който пръстът й увисна над бутона на захранването, началникът й се появи на прага й. Самият Д’Антонио, в цялата си мръснишка прелест, с купчина документи под мишница. Три нови досиета. Изключително спешни.

— Искам да ми докладваш с някакво становище по случаите след трийсет минути.

Изключително спешно.

И ако това не беше подигравката на седмицата. Нищо, което Д’Антонио даваше на инспектор Фиеро, не беше спешно, нито изключително, нито каквото и да било.

Въпреки всичко той беше неин шеф. Габриела отдръпна пръста си от бутона на компютъра. Екранът му остана черен. Шумотевицата отвън трябваше да почака.

* * *

9:40 часът

Редакцията на вестник „Ла Република“

На първо четене историята изглеждаше пълен боклук за Александър и той веднага заподозря, че редакторът му я използва като начин да го накаже. Що се отнасяше до обществения интерес, се забелязваше много по-голяма онлайн активност около наскорошната смърт при каране на сърф на Абигайл Дзола — набираща популярност тийнактриса, чиято фенаудитория се беше насочила към интернет, за да изрази скръбта си. Точно такъв материал, колкото и незначителен да беше той, се появяваше редовно на първите страници на изданията в тази страна. Модни икони и звезди от шоубизнеса, па макар и мъртви, постоянно цъфваха по кориците.

Първите отзиви за „шумотевицата“, за която редакторът на Александър спомена, не посочваха нищо повече от някакъв мъж, който прекъснал тазсутрешната папска литургия.

За бога, това въобще не беше за пресата.

Може би нарушенията в нормалните ватикански дела си струваше да бъдат споменати — те бяха като онези безинтересни статии за затварянето на центровете за доставка на „Кока-кола“ в Индия или режимите на тока, от които производителите на сапуни в Мексико страдаха, заради които хората четяха вестници, макар тези неща да нямаха абсолютно никаква връзка с техните животи. Но история от този тип беше безпочвена. Ако слуховете твърдяха, че някакъв мъж е влязъл в църквата чисто гол, припявал е антизападни песнопения или е говорил на странни езици и за предпочитане е носил плакат, на който пише „Майната й на капиталистическата идея“, Александър можеше и да напише някакъв материал.

Постепенно интернет проучването му започна да носи нови резултати. За настъпило мълчание сред правоверните. Слухове за странно поведение от страна на Швейцарската гвардия. Когато Трекио прочете думите „изцерен“ и „папа“ в едно изречение на малкия екран на телефона си, разбра, че ще са необходими по-задълбочени проучвания, та дори и само за да успокои ума си, че наистина няма да излезе нищо от всичко това.

Репортерът включи изненадващо новия си компютър, който се намираше на изключително старомодното му бюро. Старият кафяв телефон в ъгъла му едва беше напуснал ерата на апаратите с шайба, на пепелника имаше избеляло изображение, което отразяваше възкачването на Джулио Андреоти за министър-председател през 1989-а, а най-новата книга в купчината, натрупана на ръба на цялата бъркотия от книжа, беше публикувана десетилетия преди електронните книги въобще да си проправят път в света. За разлика от всичко останало, Acer Aspire S7 беше лъскав и новичък. Александър предпочиташе неговия голям предшественик със зелен екран и две опции: „текстообработка“ и „изключване“. На това му се викаше стабилна машина. За съжаление, беше принуден да навлезе в ерата на интернет и да си купи лаптоп, когато миникамерите и видеотелефоните започнаха да играят важна роля в създаването на новини. Той, както всеки друг репортер в света, се нуждаеше от компютър, с който да може да бъде в течение на нещата. Даже си взе и „смартфон“ — думата беше толкова нелепа, че не си позволяваше да я споменава в сериозни компании.

Колкото и да не му се нравеше, тези нови изобретения му позволяваха да следи събитията в интернет, а Трекио се нуждаеше точно от подобно нещо. Случилото се в „Сан Пиетро“ беше стигнало до мрежата чрез няколко любителски видеоклипа, които веднага бяха качени в YouTube и Vimeo. Най-малкото, което можеше да стори, беше да отдели време, за да изгледа материалите за инцидента.

Александър кликна върху един от линковете на екрана. Имаше поне двайсет на върха на резултатите и този факт за пръв път накара репортера да се замисли. Каквото и да си мислеше за случая, който разследваше, той определено беше привлякъл публичното внимание, и то доста повече, отколкото мъжът очакваше. Което означаваше, че редакторът му е бил поне частично прав.

Мамка му.

Видеото започна, Трекио се опита да преглътне раздразнението си и да гледа внимателно. Клипът беше с ниско качество, направен с телефон. От високоговорителите се разнесе някаква шумотевица — забеляза хор, явно литургията все още не беше прекъсната.

За един кратък миг той се озова там. На онова място: напълно пречистен, носеше одеждите, стоеше пред олтара, отново беше млад свещеник. Можеше да помирише тамяна, да види добре познатите атрибути на службата пред себе си. Вуйчо му, обичният кардинал Риналдо Трекио, който му беше помогнал да влезе в живота на Църквата, стоеше до него и искреше от гордост. Всичко беше добре познато. До болка. В този момент вярата му отново беше непоклатима.

Споменът го разтърси. Всичко в живота на Александър някога беше солидно и стабилно. Дори назад в миналото, когато още беше в гимназията, вярата му като че ли нарастваше с всяка изминала година и с помощта на вуйчо си успя да влезе в Семинарията още лятото след завършването си. Осланяше се на тази семейна подкрепа на всяка крачка по пътя си, първо, когато беше назначен за дякон, а след това и за свещеник, пътува с вуйчо си до Рим за събитието, а след това отново се върна в Ню Йорк, за да поеме първата си енория. Започна живот в полза на Бога. Живот, който смяташе да води до смъртта си.

Но вярата му не беше толкова непоклатима, колкото си мислеше. След няколко години започна да го предава. Службата му на свещеник го сблъска с грозните факти и делата на свещенослужителите около него. Винаги беше смятал, че онези, които бяха призвани да служат на Църквата, трябваше да са бастиони на силата, пример за благочестие и морал. Когато осъзна, че много често те таяха в душите си мрачни тайни, понякога много по-тежки от тези на обикновените хора, вярата му започна да се разклаща.

Когато музиката от базиликата „Сан Пиетро“ се понесе от миниатюрните високоговорители на компютъра, всичко се завърна. Александър отново се озова там. Вярата му още беше непокътната, съвестта му не беше обременена. Остави се красотата да го обгърне, да го вдъхнови, да го изпълни…

Моментът премина, както винаги се случваше, и Трекио се върна към реалността. Той дръпна жадно от цигарата си и прогони нежеланото чувство. Говореше се, че спомените губят силата си, че времето лекува раните, но според репортера тези приказки бяха банални лъжи. Старите спомени бяха запазили своята травматизираща сила.

Александър върна цялото си внимание върху видеоклипа. Ъгълът на снимане беше наклонен наляво, над главите на посетителите към главния кораб на катедралата. Там, макар гледката да беше закрита от безброй тела, погледите на тълпата бяха вторачени в един мъж, който бавно вървеше към предната част на църквата.

Трекио повдигна лявата си вежда, тя винаги вземаше превес над дясната. Това беше обичайната реакция на репортера, когато нещо го изненадваше.

Дори през зърнестата картина на видеото можеше да види, че има нещо в мъжа, което беше… завладяващо. Александър се приведе към екрана, докато събитието се случваше пред очите му. Изведнъж лошото качество на видеото го подразни изключително много и му се прииска да разполага с по-добър запис на случилото се.

Шумовете, които достигаха до него през миниатюрните колонки, изведнъж секнаха, над тълпата се настани тишина. Непознатият пристъпваше напред под ангелския съпровод на хора.

Швейцарските гвардейци коленичиха, всички замлъкнаха. И тогава последва онова, което никога не би си и представил, че може да се случи. Александър Трекио, който единайсет години по-рано беше ръкоположен в същата тази базилика, с лице, притиснато към студения каменен под, и с тяло, разпънато във формата на кръст, сега наблюдаваше как мъжът се изправи пред папата. Погледна го в очите и му заговори с нежни думи, които Александър не можеше да чуе.

Само след миг сакатият понтифик се изправи и кожата на Трекио настръхна.

Ватиканът помнеше много натрапници във владенията си, много от тях твърдяха, че са ангели или пророци, или дори самият завърнал се Христос. Но никой от тях не беше идвал по време на литургия толкова тихо, толкова мирно. Никой не беше съумявал да накара швейцарските гвардейци да му коленичат.

И никой никога не беше излекувал папа, който стоеше пред трона на Господ.