Том Фокс
Dominus (78)

78

Вторник

Апостолският дворец

Сутринта нахлу в Рим с обичайната си грация. Изгряващото слънце беше сляпо за ужасите, които вечерта беше донесла на Свещения град. Трафикът вървеше с нормалните си темпове за 6:30 часа сутринта, суматохата, създавана от бизнеса и туристите, не стихваше. Животът продължаваше.

Под строгия съвет, че трябва да даде изявление колкото се може по-скоро, папа Григорий беше насрочил пресконференция за 10:30 часа. Престрелката от предната вечер при северозападната стена беше широко коментирана в пресата, както и последващите съобщения за автоматична стрелба във вътрешността на Апостолския дворец, прихваната от параболичните микрофони на новинарските ванове, разположени около Ватикана. Светът беше наясно, че нещо се бе случило зад тези древни стени. Колкото повече време се даваше на хората да спекулират по темата, толкова по-лошо щеше да става.

Григорий се приготвяше за това събитие, както никога не се беше приготвял за друго в живота си. Първия път, когато беше излязъл да говори като папа, беше изпитал тревога и оттогава не можеше да свикне с каквито и да било медийни изяви. Но тук ставаше въпрос за нещо различно. За първи път се чувстваше напълно объркан, но освен това в него се беше надигнало чувството за отговорност. Ужасни неща се бяха случили и духовният лидер на хората беше длъжен да говори.

Все още имаше кръв под ноктите на папата. Беше изсъхнала и кафява, втвърдена, разпадаща се по бялата хартия, която използваше, за да си записва кратки бележки за изявлението си. Обикновено това беше работа на държавния секретар, но част от тази кръв беше негова.

Григорий нямаше време да се изкъпе след събитията от предната вечер. Едва успя да свали бялото расо, което беше опръскано в пурпур с кръвта на… Боже, дори не помнеше кръвта на колко хора беше по него. Кристоф Рабер, кардинал Витери, Габриела Фиеро, мъжа, който я застреля.

Както и на странника.

Неговата кръв също се беше проляла по пода на Апостолския дворец. Папата не беше видял как го простреляха. Разбра, че гостът му е паднал, едва когато видя проснатата му фигура до Александър Трекио, който беше поел в ръцете си мъртвото тяло на Габриела. В този момент Григорий беше разбрал, че единственото нещо, което може да направи, е да се моли. Така че беше паднал на колене, беше сплел изцапаните си с кръв пръсти и стори онова, което смяташе, че Господ иска от него.

Когато отвори очи, мистериозният дар, който беше получил, му беше отнет. Жената беше жива — папата видя чудото с очите си, това невероятно завръщане — но странникът не помръдваше. Раната му беше прекалено тежка. Животът му беше откраднат от него, макар да го беше дал охотно. Мълчаливо. Смирено.

И в този момент за първи път на Григорий му се прииска да беше попитал за името му.

* * *

Папата се появи по телевизията от своя кабинет, тъй като краката не го държаха и самият той не знаеше дали ще може да произнесе думите си изправен, а не искаше да стои ex cathedra за тях. Затова покани малък новинарски екип, позволи им да разположат оборудването си и остави двама репортери, които да си записват в бележниците си думите му. Това щеше да е достатъчно.

Когато времето настъпи, светлината на камерата стана червена и операторът отброи три секунди преди началото. Григорий докладва събитията фактически, спокойно, с колкото се може повече безстрастие. Имало нахлуване във Ватикана в ранните часове на отминалата вечер, макар че лицата, които медиите нарочили за неговото организиране — Александър Трекио и Габриела Фиеро — нямали нищо общо с това. Те били усърдни следователи, които с цената на живота си успели да проникнат във Ватикана, за да предложат помощта си. И двамата се намирали в безопасност в момента, живи и здрави и под протекцията на светия отец.

Григорий едва не се задави при последните си думи. Сам беше видял как куршумът минава през гърдите на Габриела. Единствени той и Александър знаеха на какво покъртително чудо са станали свидетели, за да могат да нарекат тази жена отново „жива и здрава“.

Но някои неща не трябваше да стигат до медиите. Не и сега.

Папата обобщи онова, което беше известно за пробива. Не виждаше смисъл да лъже или да скрива истината от обществото. Група, вътре в Църквата, точно от този тип, срещу който водил борба от момента на своето възкачване на престола на Свети Петър, се обединила с външна корпорация. Те се опитали да манипулират и изкривяват публичното мнение относно събитията от последните дни, които целели да дискредитират него лично и Църквата като цяло. Целите им били злонамерени, мотивирани от персонални желания и жаждата за повече власт.

— Не всички чудеса, на които станахме свидетели, са с божествен характер — заяви първосвещеникът. — Хора се опитаха да се правят на Бог, да се маскират като Бог, да оспорят вярата на всички нас, които вярваме в Бог. Този заговор завърши брутално, както обикновено свършват подобни неща. Но плановете им бяха осуетени. Гласът на истината беше много по-силен.

Двамата репортери драскаха енергично по бележниците си, формулираха въпросите, които щяха да погълнат медиите и обществеността в следващите дни. Кои чудеса са били фалшиви? Коя е била тази външна компания? Коя група вътре в Църквата е действала по този начин? Щеше да има въпроси и конспиративни теории, и слухове, и съмнения за цяло едно поколение. Въпреки очевидната му невинност, папата разкриваше скандал, а скандалите винаги почерняха всички. Никога нямаше да бъде погледнат както преди.

Но тогава Григорий стигна до най-трудната част от изявлението си, онази, която се беше насилил да напише, защото се страхуваше някъде по пътя емоциите да не го отклонят. Наложи си строг вид и заговори спокойно:

— Също така трябва да съобщя — зачете към камерата, — че странникът, който дойде при нас, в чието присъствие станахме свидетели на толкова много чудесни събития, беше убит по време на престрелката във Ватикана предната вечер. Тази престрелка беше част от план да бъде отнет моят живот. Това доведе до безмилостната смърт на много други. Включително и на неговата. Наредих тялото му да бъде занесено в личния ми параклис, докато организираме погребение, подходящо за човек, който ни даде толкова много.

Дори миниатюрният новинарски екип не успя да запази самообладание, когато папата директно спомена странника за първи път, откакто той пристигна в базиликата „Сан Пиетро“. Те забелязаха, както и милионите зрители пред телевизионните екрани, че очите на понтифика се навлажниха.

Единият от репортерите беше прекалено завладян и наруши протокола, като прекъсна папата.

— Ваше Светейшество — започна журналистът, — кой беше той? Този странник? Можете ли да ни кажете най-накрая кой беше този човек тук с вас, във Ватикана?

Това беше въпросът, чийто отговор светът искаше да узнае, откакто папата се изправи на крака под великия купол на „Сан Пиетро“. Беше въпрос, в който самият първосвещеник се беше вкопчил, дори и само заради изумлението, което който и да бил отговор би му донесъл. Беше въпрос, който така и не почувства подходящ момент да зададе на човека, който го беше изцерил и който — макар да си беше заслужил завистта в сърцата на онези с медицинските ресурси, които се бяха впуснали в действия след появата му — все пак накара слепите да прогледнат и болните да се излекуват. Не успя да попита мъжа, който връщаше мъртвите към живот.

Най-накрая папата знаеше отговора.

— В един от свещените ни текстове е написано — отвърна той, — че човек не може да покаже по-голяма любов от това, да даде живота си за приятел. Вие ще продължите да имате въпроси. Аз ще продължа да ги имам. Но това, което мога да ви кажа, е следното: този човек даде живота си. Той беше пример за абсолютна любов.

Папата изпъди сълзите си, но за момент лицето му изразяваше странна и успокоителна радост.

— Мисля, че той беше мой приятел.

* * *

Отне само няколко минути, за да достигнат думите на папата ново ниво на безумни дебати и спекулации. Светът не беше готов за появата на странника, но явно беше още по-малко подготвен за напускането му. Все едно по този начин беше длъжен да приеме, че има нещо невероятно около него, па дори само поради това, че беше в центъра на събитията, които разтърсиха обществото.

Водеше се ревностен дебат в един публичен форум, дали странникът беше онова, което мнозина смятаха: завърналият се Христос, ангел, Божи пратеник. Милиони вярващи бяха твърдо убедени в това, милиони противници го отхвърляха непреклонно. Но всички знаеха, че историята на мъжа ще продължи да съществува; че ще имат достатъчно време за размисли, дебати и спорове. Не че нямаше всичко да приключи внезапно, с много въпроси, на които нямаше да бъдат дадени отговори. Появата на непознатия беше разделила страната, беше разделила обществото, но внезапната му смърт беше обединила хората, поне в този момент.

Погребението му щеше да се извърши при затворени врати. Човекът беше „докоснал“ света, но Ватиканът беше взел решение, че в чест на смирения характер на мъжа отпътуването му от този свят няма да се превърне в спектакъл. Вече се носеха слухове относно това решение. Знаеше ли Ватиканът кой беше той наистина? Криеха ли нещо? Защо не позволяваха тялото му да бъде видяно? Теориите на конспирацията се редяха една върху друга. Но Ватиканът, спазващ репутацията си, все още пазеше някои тайни.

Денят най-накрая отмина и когато нощта се настани върху Вечния град, тя донесе друг вид мрак със себе си. Заедно с тази нощ се спусна и споделена тъга, която се простираше много отвъд хълмовете и кулите на Рим. Тъга, че нещо е било отнето, че нещо е било изгубено. Тъга, че нещо е било променено завинаги и светът може никога да не узнае защо.