Том Фокс
Dominus (75)

75

20:07 часът

Александър Трекио не познаваше скръб като тази, която изпитваше в момента. Чувстваше се така, сякаш цялото му същество е било разкъсано на части. Габриела си беше отишла. Той осъзна, че тя е била нещо повече от приятел, нещо повече от обикновен флирт или стар спомен. Тя беше негова: не негова собственост, а нещо, някой, когото дълбоко ценеше в сърцето си. Досега не беше осъзнавал този факт. Беше привлечен от нея, страхуваше се от нея, но не знаеше, че част от него никога не се е отделяла от нея. Че се нуждаеше от нея, че…

Но това вече нямаше значение. Тя си беше отишла, а Александър имаше смазващото и ужасяващо чувство, че никога вече няма да е цял.

— Изключително много съжалявам! — Скръбта му беше нарушена от един глас. Трекио вдигна поглед, очите му бяха зачервени и изпълнени с влага. Катерина Амато беше излязла от библиотеката заедно с последния оцелял член на групата й. Косата й беше разчорлена и изглеждаше странно на тази светлина, тя отметна няколко сиви кичура от лицето си. В другата си ръка държеше пистолет, насочен към репортера. — Предполагам, че е трудно да приемеш, че партньорът ти е умрял.

Александър едва успя да отвърне:

— Тя не беше просто партн…

Катерина му направи знак да запази коментара за себе си.

— Моля ви, господин Трекио, наистина не ми дреме. Просто се опитвах да съм учтива. Хич не ми пука, че е умряла. Така или иначе, днес щеше да е последният й ден сред живите. Както и на вас, както и на тях.

Жената посочи с оръжието си папата и странника, преди да го върне отново на Александър. Той беше единственият от тримата, който разполагаше с пистолет, и все още го държеше в ръката си.

Трекио съдържаше в себе си само гняв и нямаше какво да губи. Той вдигна оръжието си към лицето на Катерина и започна да натиска спусъка отново и отново, някъде от вътрешностите му се надигна животински писък. Всеки вопъл, който някога бе искал да изпусне, всяка болка, която беше складирал в себе си, всяка частица от измъчената му и изтерзана душа излязоха на бял свят в един-единствен изблик на агония и ярост.

Но всеки път, в който натискаше спусъка, се чуваше само безполезно щракане. Александър замлъкна и осъзна, че Катерина все още стои пред него и се хили.

— Няма никакъв смисъл да продължаваш да го натискаш — каза директорката на „Глобал Капитал Италия“. Усмивката й беше широка и самодоволна. — Страхувам се, че направи всичко възможно. Пистолет, който все още има куршуми, звучи по този начин.

Жената вдигна оръжието си и без да се замисли, дръпна спусъка. Тя се намираше толкова близо до Александър, че той не таеше никакви надежди, че ще бъде пропуснат, но куршумът изсвистя вляво от него и продължи по коридора. Предупреждение. Садистичен акт на предсмъртно мъчение.

Онова, което се случи впоследствие, стана толкова бързо и неочаквано, че Катерина беше хваната със свален гард.

Когато Габриела беше паднала, беретата й се беше изплъзнала от безжизнените й пръсти и се бе озовала на пода. Оръжието беше останало там, докато не беше вдигнато от човек, който никога през живота си не се беше доближавал до такова. Човек, чието тяло беше цялото облечено в бяло.

Папата стоеше изправен, здраво стиснал пистолета.

Амато се опули насреща му, не вярваше на очите си.

— Това е чудно! Пастирът на мира държи оръжие в ръцете си! И двамата знаем, че няма да го използваш. Ти си шибаният папа! „Обърни и другата буза“ е татуирано някъде в съзнанието от момента на раждането ти.

Първосвещеникът дишаше тежко, но ръката му не помръдваше.

Катерина го гледаше заплашително.

— Стига толкова. Всички сме наясно, че няма да ме застреляш.

— Права си — отвърна Григорий спокойно. — Няма да те убия.

Папата дръпна спусъка само веднъж. На лицето на Амато се изписа недоумение, но понтификът спази обещанието си. Куршумът уцели лявото й коляно, строши костта и разкъса хрущяла. Жената изпищя от болка и се разлюля назад. Пистолетът й хвръкна настрани. Преди да се строполи на пода, Александър се втурна към нея, блъсна я силно на мрамора и взе оръжието, което само допреди секунди беше насочила в него.

Тялото на Катерина потръпна, беше завладяно от шок и ужас. Трекио клекна до нея, завъртя пистолета и го опря в слепоочието й.

— Както вече спомена — каза хладно той, — в този все още са останали няколко патрона. — Гласът му стана още по-студен: — Но на мен ще ми трябва само един.

Амато затвори очи. Нямаше какво да стори — нямаше смисъл от съпротива, нямаше нужда от борба. На феодалната й власт беше сложен край, империята й рухна. Беше загубена.

Трекио стегна пръст около спусъка, започна да го натиска.

— Спри — заповяда му един глас. Той замръзна и бавно се обърна назад. Думите принадлежаха на папа Григорий, белите му одежди бяха покрити в кръвта на гвардейците, на хората на Амато, на Габриела. — Не можеш да сториш това, Александър.

— Тя го заслужава! — изрева репортерът, в тона му се съдържаше и огромна доза молба. — Повече от всеки друг на този свят го заслужава!

Ръката, която държеше оръжието, се разтрепери.

Очите на понтифика бяха нежни. Александър се взря в тях. В края на краищата те бяха два скъпоценни камъка, спокойни и смирени.

— Животът може да ти предложи повече от това — каза нежно Григорий.

Трекио се разплака за първи път от години насам.

— Какво? — попита безпомощно той. — Какво може да ми предложи?

Папата се усмихна сърдечно. Отговорът му представляваше една-единствена дума:

— Надежда.

Александър не беше сигурен дали да вярва на обещанието на първосвещеника. Не беше сигурен дали надеждата щеше да съществува някога отново за него. Но заради спокойната увереност на папата знаеше, че трябва да прекрати това. Вдиша дълбоко. Издиша, докато дробовете му се изпразниха изцяло.

След което пусна пистолета да падне на пода.