Том Фокс
Dominus (71)

71

19:29 часът

Когато стрелбата утихна, стана ясно, че мъжете на Катерина са взели надмощие, и наоколо налегна странна тишина. Подът беше покрит от дървени парчета и трески, вековните гипсови украшения по стените бяха станали на прах, персийските килими бяха разкъсани. Над всичко това лежаха трупове — имаше няколко от нейните, но повечето бяха на победените швейцарски гвардейци — които придаваха допълнителен пурпурен цвят към картината.

Останалите мъже, дошли с Катерина — девет на брой — нахлуха светкавично в помещението, когато прахът започна да се разсейва, и заеха стратегически позиции. Заплахите за тях не бяха много: двамата останали живи охранители в другия край на стаята и техният командир. Малка групичка. Три оръжия. Нямаха абсолютно никакъв шанс да ги надделеят в евентуална престрелка. Ако някой от тях беше достатъчно глупав, за да стреля, всички щяха да са мъртви до секунда.

Времето като че ли не течеше, а се точеше. Прахът наоколо улавяше меката светлина, която се стелеше през античното стъкло на високите прозорци, и като че ли танцуваше в този странно спокоен момент. Чуваше се единствено тежкото дишане на мъжете и металическо дрънчене на оръжия.

Най-накрай влезе той.

Държавният секретар Донато Витери пристъпи в кабинета на папата с непривично за случая спокойствие. Носеше обичайните си одежди: черно расо с пурпурни ширити, огромен златен кръст на гърдите му и ален шарф около талията му. Кичури коса се подаваха изпод червената му шапчица и изглеждаха малко не на място, както и във всеки друг ден. Единственото, което го различаваше от всеки друг път, беше нескритата жестокост в погледа му.

— Донато, как смееш! — удиви се папата и излезе иззад обемистия дървен шкаф, зад който се беше прикрил. Рабер изтръпна, но понтификът не беше спрян. — Ти от всички хора. Да нападаш водача на Църквата!

— Не му е сега времето да ме поучаваш, Григорий — отвърна Витери. Имаше злоба в гласа му. — А ти, ти не си човек, който може да ръководи някого.

Папата изглеждаше искрено изумен.

— Какво те е прихванало? Ти винаги си бил лоялен син на Църквата. Как може да я предадеш точно сега… по този начин? — посочи към мъртвите тела наоколо първосвещеникът.

— Аз съм по-лоялен на Църквата, отколкото ти някога си бил — отвърна кардиналът. — Един син защитава наследството, оставено му от неговите предци, а не се опитва да го разруши.

На лицето на папата се изписа осъзнаване.

— Всичко това е, защото си разстроен от моите реформи? Донато, аз само се опитвам да оправя кашата, в която е изпаднала нашата курия. Да ни изчистя от скандалите!

Витери се изплю на пода, лицето му беше изкривено от отвращение.

— Винаги си си падал по баналностите, Григорий. Но така и не разбра с какво си имаш работа. Някои неща не бива да бъдат променяни. Не трябва да бъдат променяни. Трябва да си продължат постарому. За някои от нас те са святи.

Папата заговори възмутен:

— Ръцете ти са изцапани с кръв, а ти смееш да ми казваш кое е свещено! Единственото ти желание е да защитиш територията си, Донато. Твоето влияние и власт. Ти си срам за Църквата и за титлите, които ти е дала!

— По-младите епископи не бива да поучават по-старите, независимо какъв цвят шапка носят — изсъска Витери в отговор. — Ти си папа от по-малко от година, кардинал — от по-малко от десет. Аз бях принц на Църквата още когато си бил помощник-свещеник и си се чудил от коя страна се хваща потирът. И ти ми казваш кое трябва да се запази и кое трябва да се промени!

Григорий въздъхна. Покрай гнева на Витери осъзна и нещо друго.

— Братството. Групата, за която всички шептят. Това си ти. Ти си бил зад всичко това през цялото време. Заговорничил си срещу мен.

— Не бъди арогантен. Никога не е било само заради теб. Ние работим срещу всеки, който заплашва онова, което вековете са създали. Ако това означава, че е необходимо братство от няколко отдадени на Църквата духовници, за да се запазят древните традиции, така да бъде. Ние сме готови да сторим всичко, което е необходимо да се направи.

Разправията между двамата можеше да продължи още дълго, ако не беше една дръзка фигура зад кардинал Витери, която се изкашля и ги прекъсна. В хаоса пристъпи жена на средна възраст, но с царствена осанка. Тя беше висока — благодарение на обувките с токчета, които носеше — и беше облечена в костюм, който й придаваше вид на персона, свикнала да раздава заповеди. Синьо-зелените й очи бяха изпълнени с презрение.

— Извинете ме, господа — каза Катерина Амато и пристъпи още една крачка напред, — но колкото и прочувствено да е всичко това, не съм дошла тук, за да ви слушам как спорите за идеологиите на Църквата. — Жената се усмихна иронично само за секунда, след което грубо избута кардинал Витери от пътя си. Изправи се лице в лице с папата. — Господин Антонио Павези — започна злобно тя, използвайки истинското име на понтифика, без да го съпътства с каквито и да било титли, — ти си човек на много служби. На много роли. Даже на ново име.

Амато го огледа от глава до пети. Това беше мъж, който притежаваше такава власт в своя свят, с каквато желаеше да разполага и тя. Възмущението, изписано на лицето й, беше явно.

— Има голяма разлика между твоя държавен секретар и мен — каза жената. — По някакъв извратен начин на него наистина му пука за Църквата. — Катерина се приближи толкова, че лицето й беше само на сантиметри от това на папата. Дишаха един срещу друг. — Аз от своя страна мога да те уверя, че хич не ми дреме за нея.