Том Фокс
Dominus (67)

67

18:53 часът

Папският кабинет

Внезапната поява на странника в папския кабинет сложи край на всички разговори. Габриела и Александър виждаха за първи път мъжа, който беше поставил началото на това им приключение. До този момент той беше само изображение във видеоклиповете, репортажите и вестниците. Точно сега се намираше сред тях. Човекът, който Крослър и Този бяха обвинили, че е част от зъл заговор. Човекът, чийто произход беше съмнителен и чиито сили бяха мистерия, обвита в измама, а намеренията му — неясни.

И все пак странникът не започна да се обяснява. Не заплаши. Позата му не беше отбранителна. Нищо в поведението му не предполагаше апетит за власт. Изглеждаше просто… смирен.

Ефирна тишина налегна помещението, когато мъжът запристъпва към групата.

— Вие сте тук — най-накрая заговори той, като се обърна към инспекторката; думите му бяха нежни, — защото мислите, че манипулирам папата. Че манипулирам хората.

И Александър, и Габриела искаха да отвърнат, но и двамата не можеха да го сторят. Трекио, великият скептик, не можеше да отдели очи от тези на непознатия. Те бяха като басейни, в които се потапяше.

— Не е ли така? — попита странникът. В гласа му нямаше злоба, нито обвинение. Просто задаваше въпрос.

— Присъствието ви тук — започна Габриела — е свързано със събития, които знаем, че са измама. — Последната дума излезе от устата й като съжаление.

— Измама — повтори непознатият. На лицето му се четеше нещо подобно на състрадателна усмивка. — Да, винаги има измама. Не се съмнявам, че тя е навсякъде около нас. Винаги е било така. Но какво общо има измамата с мен? Извършил ли съм аз такава?

— Нищо не ви свързва пряко със скандалите, на които станахме свидетели в Пескара или в клиниката в Рим — каза Рабер, като в гласа му внезапно се усети силно покровителство.

Александър искаше да атакува, да бъде агресивен, но не можа да стори нищо друго, освен да заговори с мек тон:

— Моментът е подозрителен. Твоето пристигане е ключът.

Мъжът го изгледа с чувство, което наподобяваше съчувствие.

— Моментът може да е много странно нещо, не мислите ли? Дойде моментът папата да проходи и целият свят стана свидетел на това. Това беше дело на Бог, а тези дела не се вършат непреднамерено. Но този момент може да бъде преимущество.

— Какво преимущество?

— Пристигането на доброто — отвърна странникът — често предизвиква зли реакции.

— Казваш, че нямаш нищо общо с излекуваните — с децата, с онкоболните? — попита Трекио. Гласът му беше станал по-твърд. — Че всичко е просто съвпадение?

— Нито аз, нито ти вярваме, че това е съвпадение — рече спокойно мъжът. — Всички в тази стая са наясно, че други са се намесили в тези афери.

Очите на Александър се ококориха.

— Той си призна!

— Макар че искам да те попитам — продължи странникът, — нима тези изцерявания са по-малко изключителни само защото са в резултат на машинациите на някакви хора? Даже тези хора да са лоши? Слепите продължават да виждат. И болните да са здрави.

— Ами момичето? — попита Фиеро. — Абигайл Дзола? Това също ли е измама?

Непознатият нежно отвърна:

— Ти какво мислиш, Габриела? Смяташ ли, че това мило дете е било върнато към живот?

Инспекторката се подвоуми. Сърцето й изведнъж я заболя. Почувства се несигурно.

— Но тя беше… Може да има други обяснения.

Мъжът се усмихна.

— Винаги може да има други обяснения. За всичко. Вярата рядко съществува в отсъствието на други възможности.

Очите на Габриела се навлажниха. Бяха готови да се изпълнят със сълзи. Но Александър беше по-дързък. Той не се чувстваше задоволен от тези отговори.

— Всичко е много хубаво, но се страхувам, че нищо от философските ти възгледи не може да обясни това.

Репортерът се пресегна към Рабер, който инстинктивно му подаде снимката. Трекио я постави върху бюрото на папата. Цялата група, освен странника, пристъпи напред.

— Предполагам, че това е известната фотография? — попита той. — На една от нещастните души, намерени в реката.

Още веднъж тонът на непознатия не беше отбранителен. Усещаха се единствено следи от печал в гласа му, без никакво ехо от самооправдание.

— Това е изобличаващо — отвърна репортерът. — Знаем, че този човек е имал близнак, който се е скитал наляво-надясно. Знаем, че е изчезнал преди седмици. След това се появяваш ти, сам и грандиозен, в основата на чудеса, които не са чудеса.

— Защо просто не кажеш онова, което е в сърцето ти, Александър? — настоя спокойно странникът. — Ти смяташ, че аз съм близнакът на този човек. Че съм убил брат си, за да прикрия своята самоличност.

— Или някой друг го е направил.

Обвинението на Трекио беше изложено, но това, което разклати убежденията му, беше кимането от страна на мъжа. Той като че ли се съгласяваше, че обвиненията срещу него са очаквани и логични. Но въпреки това странникът изглеждаше тъжен, че Александър ги е изрекъл на глас. Все едно се чувстваше предаден. Все едно някой, когото е обичал, се е отрекъл от любовта му. Това като че ли го нарани повече от обвиненията в убийство и двуличие.

— Ами ако ти кажа — най-накрая отговори странникът, — че братът на този човек ще бъде открит след няколко дни, криещ се от кредиторите си в един порутен навес за лодки някъде на север, опитващ се да избегне ареста заради убийството на близнака си, това ще те задоволи ли?

— Искаш да кажеш, че ти не си той? Искаш да кажеш, че ти не си братът на този човек? — попита Александър.

— Просто питам как би реагирал, ако разбереш, че неговият живот и моят не са свързани. Че човек със сходни черти като моите е открит мъртъв по времето на събития, които хората не могат да обяснят по никакъв начин. В такъв случай сходството се превръща в идентичност, а мистерията в заблуда. Питам те как би реагирал, ако случайността може да бъде също толкова добре манипулирана, както и заговорът.

Гласът на Фиеро беше изпълнен с безпокойство:

— Имаш ли доказателство за местонахождението на брата на този човек?

— О, Габриела, досега говорихме за вяра — отговори странникът и отново се обърна към нея. — Защо ме питаш какво знам? Онова, в което вярваш, ще даде отговори на въпросите ти.

— Аз вярвам в това, което виждам — обвинително отговори Александър и посочи отново към снимката, — а тук виждам лицето на мъж, който попълва пропуските в една история, изпълнена с такива.

Очите на странника се върнаха върху репортера. Той се усмихна.

— Виждаме това, което искаме да видим.

Мъжът се приближи до Трекио. Гласът му остана мек.

— Стоя тук пред теб, съвсем нормален. Няма нищо красиво пред очите ти, не съм някоя величествена фигура. Предполагам, че приличам на много други хора. — Александър искаше да отвърне, но странникът нежно му направи жест да не го прави. — Както и ти — продължи непознатият. — Както и всички ние. — Мъжът пристъпи още една крачка напред. — Така работят човешките възприятия. Виждаме онова, което искаме да видим, когато искаме да го видим. — Странникът посочи към фотографията на бюрото на папата. — Ти искаш да видиш заблуда, да видиш лъжци и измамници. Така че поглеждаш човека в лицето, знаеш историята му и виждаш мен. Защото, като сториш така, това ще ти помогне… да ме обясниш.

Непознатият вдигна снимката и я погледа замислен известно време. Най-накрая направи последната крачка, за да застане до своя основен в този момент обвинител.

— Александър — започна той, — този човек на снимката, този човек със златистокафеникава коса, зелени очи и гладко избръснати бузи. Може да съм аз. Може да е всеки. Може дори да си ти.

С голяма нежност странникът се пресегна и обърна Трекио наляво. На западната стена в кабинета на папата беше поставено огромно огледало. Мъжът намести репортера така, че и двамата да се виждат в него, след което вдигна фотографията помежду им.

Александър затаи дъх. Когато снимката се приближи до лицето му, нещо във възприятията му се промени. Един до друг, той започна да вижда собствените си черти в тези на лицето на мъртвия близнак. Косите им бяха със сходен цвят. Очите им бяха почти в еднакъв нюанс на зеленото. Приликата им не беше толкова голяма, но ако някой беше решен да я търси — решен също както Трекио и останалите да намерят прилика със странника — щеше да я намери и да се закълне, че са напълно идентични.

— Виждаме онова, което искаме да видим — повтори нежно непознатият. — Особено когато искаме да видим заблуда и лъжи, ние ги виждаме навсякъде.

Мъжът изчака още малко, след което бавно свали ръката си, за да останат само двамата с Алекс, който се взираше във фигурите им в огледалото.

— Въпросът невинаги е какво знаеш, Александър — каза странникът. — Понякога е в какво вярваш.

— Вярвам — намеси се светият отец за първи път от няколко минути насам и се обърна към госта си. — Кажи ми, какво искаш да сторя?

Мъжът се усмихна нежно.

— Онова, което трябва да се направи за доброто на истината. Трябва да обориш лъжите.