Том Фокс
Dominus (57)

57

17:18 часът

Северозападната стена, Ватиканът

Габриела изгледа стената пред тях. Целият Ватикан беше ограден от огромни укрепления, започнати по времето на Павел III преди почти петстотин години, надграждащи по-стари стени, датиращи отпреди седем века. На повечето места те бяха високи поне два етажа, а някъде и цели пет. Всичко беше построено от солиден камък, който варираше от два до десет метра дебелина.

— Алекс, немислимо е да смяташ, че ще успеем да влезем, ако не ни искат вътре — започна жената.

С настъпването на мрака стените изглеждаха още по-заплашителни, отколкото на светлината от деня.

Александър просто погледна към на пръв поглед непробиваемата фасада. Ъгълчетата на устните му бяха изкривени в уверена усмивка.

— Повярвай ми, има пътища през тези стени.

Стояха точно на Виале Ватикано, който ограждаше Ватикана, върху малък триъгълник от трева и дървета, които се свързваха с улицата и се виеха надясно към великата стена.

— Както казах и преди — продължи Трекио, — през вековете намиращите се във Ватикана са се нуждаели от пътища за бягство от него.

— Смятах, че стената има за цел да държи хората отвън.

— Вън, вътре — понякога разликата между двете е много тънка. Животът вътре може да стане скучен. Служителите на курията са имали цяло хилядолетие на разположение, за да създадат достатъчно проходи за по-незабележимо напускане от това, да минеш през Бронзовите врати. Със сигурност си чувала за виадукта passetto^[1]?

— Онзи, който води към замъка „Сант Анджело“?

Александър кимна.

— Вътре във Ватикана той се отваря към малка библиотека в Апостолския дворец. Но това е само една от възможностите, създадена по-скоро за безопасност, отколкото за потайност.

Габриела отново погледна към структурата пред тях.

— Казваш ми, че някъде тук има проход, който ще ни отведе безпрепятствено в сърцето на Апостолския дворец?

Александър се ухили.

— Не точно. Но казвам, че има част от стената, точно там — мъжът посочи вдясно от тях към няколко храста, — която ще ни осигури подземен достъп до тунел, който води зад Ватикана, до Ватиканското радио.

Габриела беше скептично настроена.

— Предполагам, че тази врата ще стои отворена и ще ни чака?

— Тя е с електронно заключване — отвърна Трекио. — Това е единствената част от плана ми, в която не съм сигурен.

— Единствената!

Александър не обърна внимание на сарказма й.

— Надявам се кодът да не е променен. Знам, че ти звучи странно, тъй като от няколко години не съм в занаята. Но от друга страна, шифърът никога не се е променял, докато бях в курията. Използвал съм го и след това, за да влизам и излизам, когато ходя на посещения при вуйчо ми. Сигурен съм, че все още е същият.

— Значи въвеждаме кода, вратите се отварят широко и ние просто си влизаме във Ватикана незабелязани?

— О, не, определено няма да останем незабелязани — отвърна Александър. — Ще знаят, че идваме. Има камера, точно там — мъжът посочи нагоре към стената, — и още една от другата страна. А и съм сигурен, че вратата се следи електронно. Ще знаят, че сме тук в момента, в който припарим.

Габриела изглеждаше напълно объркана.

— Не мисля, че ще успеем да си проправим път през Швейцарската гвардия.

— Нито пък аз — отвърна Александър. На лицето му танцуваше дяволита усмивка. — Мислех си просто да ги оставим да ни арестуват.

* * *

На по-малко от четиридесет метра от тях, от другата страна на улицата, в една от стаите на малка спретната къщурка с червен шистов покрив, Умберто и Томазо надничаха през тесен прозорец. Възрастната обитателка на приземния етаж лежеше в ъгъла, от двете дупки в челото й, които глокът със заглушител произведе, се стичаше кръв.

Директният микрофон, който Мазо беше използвал по-рано през деня, беше монтиран в основата на прозореца, който беше отворен около три сантиметра. Макар уличната шумотевица да пречеше изключително много, успяха да чуят разговора, който се проведе отсреща, под сянката на ватиканската стена.

Умберто се претърколи от мястото си до прозореца, застана до един от близките радиатори и извади слушалката от лявото си ухо.

— Така — започна той, — това е билетът ни за вътре.

Мъжът свали фотоапарата, с който засне няколко снимки, които да изпрати на Катерина. Тя ги беше накарала да я държат постоянно в течение на нещата, които правеха. А след като се провалиха да елиминират Трекио и Фиеро по-рано, Умберто не искаше да я ядосва.

Мазо се обърна към него, на лицето му беше изписано учудване.

— Не чу ли какво каза човекът току-що? Ще е пълно с охранители от другата страна на вратата!

Мъжът млъкна, все едно доводът му беше достатъчно красноречив. Умберто не отговори.

— Охранители — натърти Мазо. — Няма просто да ни позволят да се разхождаме след тях.

Брат му изгрухтя и завъртя очи. Посочи към хълбока на Томазо.

— Какво държиш ей там, братко?

— Оръжие.

— Имаш и други, нали?

— Знаеш, че имам.

— И знаеш как да ги използваш? — попита го Умберто.

— Разбира се, че знам как да ги използвам!

— В такъв случай, Мазо, просто не разбирам защо водим този разговор.