Том Фокс
Dominus (54)

54

14:44 часът

Седалището на „Глобал Капитал Италия“

Ползотворната връзка на Катерина Амато и братския тим на Умберто и Томазо траеше вече няколко години. Те бяха от този тип мъже, чиято лоялност можеше да бъде купена и които приемаха за благородно да вършат мръсната работа на някой друг, така че я вършеха с чест и достойнство. Бяха се справяли чудесно всеки един път в миналото и тя все още вярваше, че ще успеят да елиминират Трекио и Фиеро, въпреки наскорошните провали в тази област.

Но кардинал Риналдо беше от друг сой. Братята бяха съставили план как да влязат във Ватикана, план, който бяха измислили в движение. Ако успееха, Катерина се чудеше дали може да се възползва по някакъв начин от факта, че двама външни наемни убийци са видели сметката на кардинал. Нещата щяха да са грозни, да. Но това беше плюс. Нямаше да спре братята да направят опита за покушение, макар да не беше особено уверена, че ще успеят. За щастие, ръката й се протягаше доста надалеч.

Жената изпъна гръб, изправи се в мястото си и прокара пръсти по бузата си. Замечтан жест, който я караше да се отпуска в блажени размисли. Бръчките в ъгълчетата на очите й бяха единствените, които можеха да се видят по лицето й — забележителен факт за жена в средата на петдесетте си. Катерина никога не си беше слагала грим. Кожата й беше гладка, уникално елегантна и здрава. Физическо потвърждение за нейната сила.

Умберто, Томазо, нападението… Вероятно папата щеше да се възстанови от удара, който щяха да му нанесат. Щеше да бъде въвлечен в афери, довели наемници и убийци във Ватикана, но щеше да се възстанови. А подобен изход вече не беше приемлив. Нито пък да се открие начин просто да се свали от поста. Защо да унищожава само папата, като в момента в ръцете й беше цялата Църква?

Пръстите й погалиха нежната брадичка, кожата й беше като мека коприна под тях.

За да срути Църквата, трябваше да започне да действа от вътрешността й: това беше необходимата стратегия. Ударът срещу кардинала трябваше да дойде от вътре, а не от вън. Щеше да нареди на Братството — да принуди членовете му в черни дрехи и бели якички да изцапат свещените си ръчички. И после, когато завесата паднеше, всичко щеше да лъсне на бял свят.

Катерина положи пръсти върху червените си устни, краищата на които се повдигаха лекичко в усмивка. Нека братята се опитат да влязат, щяха да й послужат като резервен план, в случай че Братството не успееше. Но то нямаше да се провали. Тази организация работеше перфектно и единственото, което трябваше да направи, беше да им предаде новата си заповед.

А тя вече беше провела обаждането.

* * *

15:08 часът

Ватиканът

Дълбоко зад стените на Ватикана отец Тейлър Абата, наричан Американеца, се мръщеше в мълчание, докато вървеше по тъмните празни коридори. Кардиналите бяха призовани от държавния секретар за тяхната среща. Бяха минали през организационни и административни теми, след което бяха отпратени обратно в покоите си, за да починат преди следващите си молитви и вечерята. Повечето от тях вече се бяха затворили зад дървените си врати, молеха се и планираха.

Отец Тейлър никога не се беше чувствал толкова целеустремен, докато вървеше по коридорите на Ватикана. Разбира се, винаги се беше приемал малко като престъпник. Такива бяха пътищата на църковната търговия, от която винаги държеше да бъде част. Пазеха се тайни, изкривяваха се истини. Манипулираха се хора и събития, за да се постигне желаният резултат, който правилните личности изискваха. Тази му гъвкавост на духа му спечели място в Братството само след две години в курията.

Но днес, в този момент, престъпленията се въздигаха до нови нива. Тейлър обаче нямаше нищо против поставената му задача. Разбираше, че се налага да се свърши, и чудесно осъзнаваше защо той беше избраникът. Последният човек, когото кардинал Риналдо Трекио щеше да заподозре в някакво злодеяние, щеше да е личният му секретар — пост, който отец Тейлър заемаше от осемнайсет месеца. Двамата мъже работеха много добре в екип, дори се държаха като първи приятели.

Така че нямаше да има никакви проблеми. Особено с факта, че кардинал Трекио винаги пиеше чая си малко по-рано, точно след три.

— Ваше Преосвещенство — повика нежно отец Абата, като почука лекичко с крака си по вратата.

Ръцете му бяха заети със сребърния сервиз, от който кардиналът си пиеше чая.

— Влез, Тейлър — отвърна му старчески глас.

Свещеникът бутна вратата и влезе в слабо осветената стая.

Кардинал Трекио имаше слабост към килимите с ацтекски мотиви и меката мебел, които придаваха на офиса му лек северноамерикански привкус.

— Много мило от твоя страна — отбеляза кардиналът, когато вдигна очи от малка купчинка с книжа и забеляза чая. — Донеси го тук.

Мъжът разчисти част от бюрото си, за да направи място за подноса.

— Чаят ви работен ли ще е днес, Ваше Преосвещенство? — попита отец Тейлър.

— Имам толкова много работа. Надявам се да отметна голяма част от нея.

Свещеникът постави подноса на бюрото и подреди чашата и чинийката както обикновено. Добави малко обезмаслено мляко, преди да налее тъмния висококачествен индийски чай, който кардиналът обожаваше.

— Надявам се всичко да е наред, Ваше Преосвещенство? — попита учтиво Тейлър, както правеше винаги.

— Всичко е… — Риналдо звучеше така, сякаш не е особено сигурен как да довърши изречението. — Всичко е в ръцете на всеобичния ни Бог, отче.

— Не е ли било винаги така?

Кардиналът се усмихна. Вдигна чашата към носа си и вдиша дълбоко от богатия аромат.

— Така е.

Добре познатата миризма като че ли го успокои. Раменете му се отпуснаха едва.

— В такъв случай нека бъде волята му — каза отец Тейлър и се изправи. Тъй като си беше свършил работата, погледна кардинала за последен път, беше печален и замислен. Лицето на Абата беше смесица от уважение, тъга и дълг. — Нека бъде волята му — повтори американецът, обърна се и тръгна към вратата.

Ръката му се плъзна в черния джоб на панталона му. Между пръстите си той превъртя малкото шишенце с отрова. То беше празно, съдържанието му се беше разтворило в димящия чай на кардинал Риналдо Трекио, който в този момент той доближаваше до устните си.